Робърт Силвърбърг
Някой е бил тук (1)

1.

Взиир попадна случайно на борда на кораба, който се отправяше на Земята. И през ум не му минаваше да прекара Празника на Обновяването на влажната и мрачна планета, каквато му изглеждаше Земята. Но Взиир се намираше в онази неуправляема сомнамбулична фаза, която е характерна за неговата раса в началото на зимата. А това значеше, че тялото му може да бъда видяно от земен жител, толкова беше близо до спектъра на възприятието на човешкото око. Разбира се, само много наблюдателен земен жител можеше да види Взиир, но и той трябваше да знае накъде да гледа. Обаче астронавтът, който отговаряше за товаренето, не обърна никакво внимание на малкото топчесто лилаво-кафеникаво облаче, а точно така изглеждаше спящият Взиир. И контейнерът беше натоварен в трюма.

Астронавтът делово обходи редиците на контейнерите, още веднъж провери пломбите и етикетите, потупа с длан по блестящите стоманени стени на петия от вратата контейнер, където спеше невидимият пътник, и се запъти да затвори шлюза на товарното отделение.

Взиир също не знаеше къде се намира, докато в отделението не започнаха да помпат въздух на планетата Земя, чийто кислородно-азотен състав беше чужд на Взиир. Всъщност той беше в метаморфична фаза, затова пренастройката на външните му обвивки спрямо тези газове не отне много време.

Следващото нещо, което предстоеше незабавно да бъде направено, беше да се задействат вътрешните сканиращи органи, така че да могат да подават информация за околните условия по всички спектри на възприятието, което също беше направено без особени усилия.

Като се огледа внимателно, Взиир разбра:

— че се намира в голямо тъмно помещение, запълнено със солидно количество сандъци и контейнери, пълни с минерали и селскостопански продукти от неговата планета, което не представляваше никаква ценност за него;

— че помещението, в което се намираше, е заобиколено от двойни стени от твърда сплав;

— че зад външната стена нямаше атмосфера — беше космическо пространство;

— че помещението, в което се намираше, е долепено до други помещения и че всичко това се движи в междузвездната пустош с все по-увеличаваща се скорост;

— че той, Взиир, се намира на междупланетен кораб, който се отдалечаваше стремително от неговия свят, и че разстоянието между кораба и планетата вече десетки пъти надвишаваше диаметъра на планетата и че това разстояние се увеличава катастрофално;

— че той не ще може да излезе от кораба и да се върне на своята планета, независимо от това, че се намира на стадия на метаморфозите;

— че ако не успее да се договори с екипажа на кораба да го върнат на родната планета, му предстои дълго и опасно пътешествие до планетата Земя, където животът му ще бъде в най-добрия случай непоносим и където на всяка крачка ще го преследват опасности. Той ще бъде откъснат от жизнения ритъм на своята цивилизация. Няма да може да участва в Празника на Обновяването, ще изпусне Свещеното Затъмнение. Той няма да присъства през следващата пролет на Празника на Пробуждащото се море. И още хиляди важни дреболии, които лежаха в основата на живота на Взиир и неговите съплеменници.

Взиир отвори всичките канали на възприятието си и се опита да осъществи контакт. Земните жители отдавна бяха започнали да посещават планетата на Взиир, само че по-рано не му се налагаше да осъществява контакт с тях.

Сега обстоятелствата се стекоха така, че Взиир на всяка цена трябваше да влезе в контакт с хуманоидите. Като извади мъглявите мустачки на рецепторите, Взиир се отправи да търси следи от интелектуална дейност на хуманоидите.

Ето! Електрическа дейност, затворена в костна сфера — мозъкът. Мислещият, зает с работа мозък. Но мозъкът беше заобиколен от стена, през която Взиир не успя да си пробие път, както и да се опитваше. Това го накара да бъде нащрек и го разтревожи. Какви бяха тези същества, мозъкът на които беше заключен за един най-обикновен контакт?

Взиир продължаваше да търси. Още един мозък — затворен. И още, и още. Всички те бяха затворени за контакт. Взиир почувства приближаването на паниката. Веществото, от което се състоеше Взиир, започна да пулсира, енергийното му ниво спадна до видимия спектър. Взиир беше дотолкова обезкуражен от безуспешните опити да установи контакт с хуманоидите, че за известно време даже загуби сферичната си форма, разпадайки се на няколко лентовидни структури, които се крепяха заедно благодарение само на онова „АЗ“, което се наричаше Взиир. Накрая, като се справи с отчаянието, Взиир прие обичайната си сферична форма и още веднъж се огледа внимателно.

Корабът се беше отдалечил от планетата на Взиир вече на разстояние колкото половината от Слънчевата система. Сега нямаше никаква надежда за връщане, но въпреки всичко Взиир продължаваше с опитите да встъпи в контакт с хуманоидите, даже само заради някакво доказателство, че това е възможно.

И изведнъж — отворен за възприятие мозък! Мозък, незаобиколен от стена! Чудо! Радостен и възбуден, Взиир се втурна в този мозък.

„Изслушайте ме, моля! Нехуманоиден мислещ организъм по една нелепа случайност беше натоварен във вашия кораб. В психологично и биологично отношение този организъм не е приспособен да се намира продължително време в условията на вашата планета. Поднася си извиненията за нарушаване на графика на движението и моли да го върнете на родната планета, надява се, че тази молба е изпълнима. Разбирате ли ме?

Изслушайте ме, моля! Нехуманоиден мислещ организъм по една случайност…“