Робърт Силвърбърг
Някой е бил тук (2)

2.

Лейтенант Фолкирк беше тръгнал да си почива веднага след старта. Беше много навреме. Той отговаряше за натоварването, а работа имаше повече от достатъчно, за да не чувства краката си от умора.

Трябваше да провери най-старателно съдържанието на всеки сандък и контейнер, да оформи всички документи, да въведе в корабния компютър данните за теглото, спецификата, габаритите на стоките и още маса други дреболии. Сега обаче, когато корабът стартира от планетата и останалите членове на екипажа бяха плътно заети със сложните маневри около старта и излизането на изчислената траектория, той имаше възможност да се наспи до насита. Щом корабът стартира, лейтенант Фолкирк за цели шест часа се устрои в хамака. Някъде далеч отдолу двигателите на кораба се наежиха с гигантските игли на ослепителния пламък и засилваха кораба до скоростта на крайцерите, която щеше да бъде достигната още преди събуждането на Фолкирк.

Окончателно измъчен по време на товаренето, лейтенантът задряма… скоро е Земята… рейсът излезе сполучлив: трюмът е пълен, маса интересни минерали, много видове билки… и той заспа. Около половин час той се наслаждаваше на дългоочакваната отмора. Тялото му се отпусна, мозъкът си почиваше.

Докато не го навести един мрачен сън.

Наситенопурпурна слънчева светлина, гореща и мрачна. Нещо лепкаво се докосна до мозъка му. Той лежеше на широка бяла плоча насред опожарената пустиня. Не можеше да се помръдне. Дишането му стана затруднено. Възникна чувството за прекомерна тежест, която притискаше и смазваше костите му. Наоколо се движеха някакви смътни фигури с качулки, те се смееха, сочеха го с пръст и си говореха на непознат за него език. Кожата му се топеше и променяше структурата си, струваше му се, че иглички на таралеж са се забили във всяка пора на тялото му. Около него непрекъснато пламваха ярки огньове. Една гигантска пурпурна ръка, с пръсти, подобни на клещите на морски рак, се надвеси над лицето му. Кръвта пулсираше в слепоочията му със силата на стартов ускорител.

Той потрепери с цялото си тяло, с невъобразимо усилие вдигна ръка, хвана се за нещо и едва се надигна.

Отвори очи, събуждайки се целият мокър от студена пот, обезсилен и опустошен; в ушите му още кънтеше собственият му вик, изпълнен с болка и отчаяние. Командирът — лейтенант Родригес, го разтърсваше за раменете.

— Добре ли си?

Фолкирк се опита да отговори, но думите бяха изчезнали. Халюцинаторен шок, разбра той. Мозъкът е хвърлил всичките си резерви, за да се защити от халюцинацията. Опитният, трениран астронавт, какъвто беше лейтенант Фолкирк, бързо се справи с шоковото състояние и дрезгаво отговори:

— Лош сън. Не кошмар, а чудо. Никога през живота си не съм имал сънища с такава интензивност.

Родригес се успокои. Не си заслужаваше да се вълнува особено заради един нощен кошмар.

— Може би ще вземеш едно хапче?

Фолкирк поклати отрицателно глава.

— Не, не си заслужава. И така ще се оправя.

Но споменът за кошмара още дълго продължаваше да го преследва. Мина повече от час, преди да може да заспи отново. Сънят му беше лек и повърхностен, сякаш мозъкът му беше нащрек, в очакване да се върне обратно странният и мрачен сън. До вахтата му оставаше още около час, когато го събуди сърцераздирателен вик в далечния ъгъл на каютата. Командирът, лейтенант Родригес, викаше в съня си. Сънуваше лош сън.