Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (8)

VIII

Писмото гласеше:

Фльор, младежът се опита да се шегува с мен. Нямам чувство за хумор, не разбрах шегата. Ще се наложи да дава обяснения. Когато „завесата се вдигне“ ще се обадим.

И. и О.

Флора препрочете бележка десетина пъти. Подаде се на паниката си, после започна да разбира. Беше написана с печатни букви, разкривено, както учениците се опитваха да заблуждават даскалите. Изясни й се всичко. Козела беше сложил ръка върху Осип и командваше съдбата му. По-добре той, отколкото идиотите от скинхед! Облече нощницата си, изпи десет милиграма диазепам и легна в хола. Може би някой ще се обади? Йон, Осип… все някой може да се сети, че там, в смразената от студ и вятър Претория една жена е полужива от страх, и жадува да възкръсне за надежда. Диазепамът си свърши работата. Спа двайсет часа непробудно. Събуди се — къщата беше празна, телевизорът бълваше реклами, арктическият вятър се блъскаше в прозорците. Нямаше никой. Беше побягнала от далечна Молдова с надежда да опази семейството си, сега живееше в празен „менсън“ в средата на Претория, богата, задоволена, претоварена от емоции, но куха. Йон ще се справи! — помисли — … ако иска, разбира се!

Ползвайки услугите на мадам Джуит, Козела наказа младия хищник. Хората й го упоиха в караоки бар, свърталището на „White flag“. Когато му прилоша и отиде да повръща в тоалетната, довършиха работата. Изнесоха го като чувал, натовариха го в пикап, прехвърлиха го на четиримоторен, десетместен „Скорпио“, прелетяха границата с Ботсвана и кацнаха на едно военно летище, строено по времето на бурската война и оставено на грижите на джунглата. Една „Чесна“ го прехвърли до Balk, наблъскаха го с витамини и го изчакаха да „възкръсне“.

Верен на дивата си хищна, но страхлива природа, Осип възкръсна наистина. Събуди се в полустая, полуморга, видя две тела в съседните легла, скочи ужасен, започна да блъска по вратата. За ужас, първото лице, което видя, най-малко очакваше, а и най-малко искаше да види, беше Козела.

* * *

— Ти ли стреля в мен, Осип?

— Не.

— Кой?

— Не знам.

— Като разбереш, кажи на гардовете! — каза той и тръгна към вратата.

— Но, Йон…

— Кажи.

— Как да разбера? Нито знам къде са, нито какви са тези хора.

Осип опита последното оръжие, с което разполагаше или поне си въобразяваше, че разполага, с кураж. Всъщност това беше нахалството на паниката и беше изписано на лицето му.

— За да ти отговоря, трябва да съм в Претория.

— Но не си… — каза Козела. — Ще отговориш тук.

* * *

Военизираният лагер имаше невинното име „Санта Симплицитас“ — „Света Простота“. Минаваше за обект на католическата мисия, но беше военен камп, командван от един хлапак с тройно лице. Двете половини на човешките профили не съвпадаха идеално, но удар с канджа беше разсякъл лявата на Жак Батист Шрам на две симетрични половини и застанал в анфас, той изглеждаше с три лица. Така и го наричаха. Three face wild goose^[1] беше никнейма на племенника на легендарния войник, мерсенар, терорист — Жан Шрам. Чичо му беше потопил в кръв Конго, Ангола, Мозамбик… Той се задоволяваше „да седи в сянката на дъба“ и да играе ролята на йезуитски мисионер в Ботсвана. Шибано нещо е животът, да му ебеш майката! Бягаш от руснаци и православни християни, попадаш на юдаисти от Кидон и Дув Девам. Укриват те при религиозните си врагове, които вече две хилядолетия ги преследват по цялата планета и обсипват с проклятие, екзекуции и анатема.

— Заведете ме при Джоана!

— На педикюрист е, господине — беше отговорът.

— Свържете ме по телефона!

Когато чу гласа й Козела каза:

— Синът на жена ми. Опита да ме убие.

— Защо е жив? — беше разсеяният отговор.

— За да изкупи вината си — без грам увереност отговори той. — Не пред мен… пред майка си. Трепери за него, мадам! Той е смисълът на живота й.

— Какво очакваш, Гоут?

— Обучение. — Козела знаеше какво се крие зад тази дума. Мъки, които и Христос не беше изпитвал на кръста, а Осип заслужаваше. — Това не е търговия. Доведете Аберман, ако не знаете къде е, аз ще ида за него!

— След десет минути ще се срещнем в матримониума^[2], господин генерал!

* * *

Жак Батист Шрам ръководеше с усмивка и привидно благородство най-жестокото „гнездо на оси“, останало в недрата на континента. Малокръвен и физически не кой знае колко мощен, той избягваше да се подлага на бурите, навяващи ту от Атлантика, ту от Индийския океан и превръщаха негрите зулу в ескимоси. Господ не беше предвидил сняг и черен човек във взаимно разбиращ се, поне взаимно търпящ се свят. Господ не беше негър и не би се пръкнал в тази част на планетата.

Триликият и не знаеше това, и го експлоатираше. Козела беше живял двайсет години повече от него, помнеше подвизите на легендарния му чичо, подробности около оттеглянето му.

Шрам го посрещна в коридора пред нещо подобно на олтар и офис. Слаботелесен, попрегърбен, той лъхаше смирение, а вселяваше ужас. С ръце в джобовете Козела застана срещу него. Имаше протекциите на Шин Бет и „Асо Купа“ в ръкава. Шрам не беше наясно какво искат от него, Козела — каква съдба е предвидил за Осип.

Коридорът изглеждаше празен, но следяха камери и подслушваха микрофони.

— Козел, зад тази врата има сервирана маса. Един мъж ви кани на обед. Приемате ли среща с него?

— Джоана разиграва спектакли?

Триликата „дива гъска“ се усмихна:

— Чака ви полковник Жан Шрам. Не е сам, разбира се, но е домакинът. Готов ли сте да се присъедините към неговата компания?

Козела изтръпна. Ако му бяха казали, че Хитлер или Сталин го чакат на масата, шокът му щеше да бъде по-малък. Жан Шрам? И в най-романтичните си сънища не беше очаквал да го зърне. Среща с Жан Шрам изглеждаше толкова наивна, колкото да се събудиш на Малибу, а до теб да е разпиляна златната грива на Мерилин Монро.

* * *

„Аржентинско филе“. По нищо не се различаваше от телешката пържола… Беше три пъти по-дебела, кървава, сочна и без гарнитури. Козела изяде с филето и един домат, по-скоро черен отколкото червен, макар че минаваше за тъмновиолетов и марокански. „Мартеницата“ беше в джоба, а и срещата такава, че беше по-добре да е нащрек, възбуден като девственица.

Жан Шрам? Има лица, които цял живот си смятал за литературни герои и изведнъж оживяват. Този белгиец беше един от тях. Усмихнат, дружелюбен, започнал да оплешивява, качил петнайсетина кила над мерсенарското си тегло, тази легенда се държеше толкова непринудено, колкото пиколото в хотела. Разбира се, не спомена имената на участниците в срещата. Козела въпреки балканската си практика нито питаше, нито имаше право на изненади.

* * *

„Летяща гъска“ беше понятие, изработено от белгийските наемни войници и афиширано в един филм, наречен „Дивите гъски“. Обяснението беше и сложно, и просто. Ставаше дума за парашутни десанти и алюзията от земята. Козела знаеше това, беше гледал филма и чел книгите. Знаеше и друго. Наемниците са хора с кауза, а той бандит. В техните очи не можеше да бъде нищо друго, освен убиец, на който се плаща. Любезността на Жан Шрам, както го ласкаеше, така го държеше нащрек. Не собствения му живот или кожа бяха великата ценност, която беше тръгнал да спасява. Той им беше поверил „сина си“, предприел отцеубийство и се готвеше да изтъргува ноу-хау, произведено от юдеи, присвоено от ортодокси, разгадано от протестанти, но предназначено за експлоатация от Светата католическа църква.

Еба си майката! Лайно с перо! мислеше преялият Козел, докато се чудеше дали да „изшмърка“ една „мартеница“, или да се яви чист на срещата. Обади се глас от интеркома:

— Ако имаш нужда от доза, Гоут, сега е момента! — каза баритон на британски английски.

Козела брои до десет, запали цигара и отново преброи до сто, преди да вземе решение. Когато завесата на прозореца се дръпна и в спартанската стая нахлу деня, видя продълговата дървена маса, шест стола и барче. Логиката подсказваше, че е в пряка кореспонденция с Шрам. Вдигна глава, потърси източник — не намери. Обърна се към тавана и произнесе високо и отчетливо:

— Чакам ви, полковник!

Облечен в английски туид, с швейцарски модел обувки и харвардска вратовръзка, Жан Шрам се появи на вратата придружен от трима души.

— Да не губим време, генерал! — каза той. — Подготвил съм програма за сина ти.

— Той не е мой син…

— Но е твоя креатура. Искам да го видиш. Не е спешно.

Един от мъжете остави папка, на която пишеше „Rolls of programs“^[3]. Козела погледна Шрам:

— Какво следва?

— Господинът е Иван Петров от България. — Това вбеси Козела.

— Не ме ебавай, полковник!

— Налага се… — без да си промени изражението си продължи Шрам, — въпросното лице (Петър Иванов), ще коментира някои въпроси в мое отсъствие. Аз съм стар, уморен човек. А господин… — приличаше едновременно на китаец, негър и индианец, направи пауза — избери му име, ще се занимае със съдбата на онзи, който според него ти е син, според тебе — не, а според световната история безразлично. Ясен ли съм?

Козела кимна.

— Свободни сте, господа! — Жан Шрам седна срещу Козела. — Изглеждаш зле, старче! — широко усмихнат каза белгиецът.

— И аз не те харесвам! — отговори Козел. — Ти си плешив и нахален. В моите представи ти беше Пол Нюман!

— Колко са глупави хората… — усмихна се Жан Шрам и изсвири с пръсти.

В заведението нахлуха сервитьори с агресията на командоси.

— Спокойно, деца! С колегата имаме ден за отдих!

— Предреши ли съдбата на онзи келеш?

— Не! — отговори Шрам. — Това е твое задължение, Гоут!

— Искам да се превърне в силует на собственото си нахалство!

— Възможно!

— Кой ще има грижата?

— Ти, генерале! — каза Шрам. — Майка му ще попита тебе къде е сина й.

Козела мълча дълго.

— На какво дължа това благоволение, полковник? Защо не съм мъртъв?

Белгиецът изтри усмивката от лицето си.

— Има две логики. Или си полезен, или си направил неоценими услуги. Какво предполагаш?

— Ей богу, не знам. — Козела беше искрен. — Животът ми е пълна мъгла.

— Един наш общ приятел е готов да ти го обясни, Гоут. Той е тук.

Мартеница, мислеше Козела, когато вратата се отвори се появи еластичната походка на татаро-руснакожида — Виктор Викторович Бут.

* * *

Екзекуция или благословия? помисли Козела, поемайки протегнатата ръка.

— Булат Варо? Да вярвам ли на очите си?

— Можеш да ползваш истинското ми име, Козел.

Тази странна смесица на имперска Русия — полуруснак, полутатар, роден в Азербайджан, гражданин на Грузия и евреин — му посочи стол и се отпусна срещу него.

— Пиеш ли?

— Да, макар че имах премеждия…

— Знам. — Бут наля водни чаши водка. — За добра среща! — каза, усмихвайки се тънко. — Пак отърва кожата, Козел! Ти май си вечен, да му ебеш майката!

„Еб твою мать!“ — употреби бившият съветски воин достатъчно безлично, за да бъде преведено всякак.

— Имаш ли пръст в оцеляването? — попита Козела.

Не очакваше отговор, поне не искрен.

— Бързаш… — Виктор Бут изтри веселата гримаса от лицето си. — Ти ли уби Исламболи?

— На какъв отговор би повярвал, Виктор? Ако ти кажа — да, ще поискаш подробности. Не — същата работа. Навремето имаше един израз: „Ебаваш ли съветската власт?“. И двата отговора означаваха смъртна присъда.

— Ако исках главата ти, щях да съм я взел. Триъгълникът работи, макар единия от върховете да е прекършен.

— Не те разбрах. — Козела беше искрен.

— Напротив, добре ме разбра. — Бут преполови чашата си. — Хакел-Бут-Исламболи. От запад на изток пътуват „играчки“, от изток на запад — прах. Ти създаде този механизъм, Козел, и той работеше добре, докато принцът беше жив. Няма да те питам ти ли го уби? Знам отговора. Ще задам въпроса другояче. Ти ли ще го заместиш, или ако не — кой? Нали се сещаш колко е важен отговора?

Козела се сещаше. Той знаеше и друго. Както в политиката, така и в бандитизма нямаше вечни приятелства, но имаше трайни интереси. Виктор Бут не се интересуваше от личността на Исламболи, но смъртта му накърняваше интересите му и той нямаше намерение да понася загуби заради абстрактна дружба с някой си Козел.

— Братството на Сион ликвидира Хауки. Руснаците искат да сложат ръка на Пътя на коприната. В момента държа под ключ двама офицери от Вимпел и един дебелак, който е най-малко генерал в службите. Не аз съм пречка, Викторе! Собствените ти хора нямат интерес да владееш „Пътя“.

Бут се замисли, стана и тръгна с ръце в джобовете.

— Козел… — каза той, — къде държиш Юлаев, Бромов и бурятката? Преди да те освободя, те ще бъдат далеч от зандана ти. Първо условие. После — ще се срещнем ти, аз и Джон Хакел… и ще възстановим канала. Имаш кадри да подсигуриш границите. Последно — що за птица е тоя младок? Син на жена ти?

Козела кимна.

— Скинхед, празноглавец… опита да ме застреля… Не лично! Превърнете го в автомат. Когато загуби и последните си представи за достойнство, ще реша съдбата му.

Бут се усмихна:

— Да разбирам, че го оставяш под мой контрол?

— Моля те, Викторе! Този копелдак е роден бандит. Нямам никакво намерение да го превръщам в епископ.

— Да свършим с деловата част. Искам Юлаев. Ден, град и час на срещата с Хакел и да се заемем с водката. Ирина ще продължи да бъде твоя съпруга, дори с риск да изпаднеш в многоженство.

Козела се усмихна.

— Истинската жена не ме вижда, Виктор! Все едно дали ще бъда съпруг на бурятката Ирина, на Клеопатра или на някоя усурийска тигрица.

Продиктува адреса в Лесидрен, запази стая в „Петер Бота“, вдигна чашата:

— Защо подминаваш Володя Аберман?

— Той е в съседната стая, Козел! — отговори Бут. — Ако държиш, ще го включа в нашата среща, но е скучен като всеки евреин и въздържател като всеки компютърен гений.