Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (3)

III

— От два до седем бях в отдел „Убийства“ — каза Левака. — Капан на улицата, белезници, холивудско шоу по терк. И полицаите прекаляват с екшъните.

Беше 4 часа сутринта, температурата — поне десет градуса под нулата. Седяха в ягуара на загасени светлини и включено парно. Беше време да се разделят. Козела трябваше да се върне в квартирата, когато младокът му сервира най-съществената новина. Сега си еба майката! помисли той, новата му съпруга щеше да се наложи да чака.

— Какво искат ченгетата?

— Сложна картина, трябва да почна отдалече.

— Започни откъдето трябва — мрачно каза Джон Кофин, иронизирайки фалшивата си персона. Кого ли имаше предвид Тодор Колев навремето, когато изпя „Фалшив герой“?

— Има корумпирани ченгета и силови играчи. Певци на полицията. За някои от тях подозренията са съществували винаги, други излизат наяве като гушнат чимшира. Поли Пантев, например. Дървеше се на полицаите, сееше трупове из държавата, непрекъснато го привикваха и все излизаше сух от водата. Трябваше да го освиткат на Аруба, за да стане ясно, че генерал Атанасов през цялото време е държал чадър над главата му и е бил на ясла в СИК.

— Започваш преди Христа… Какво стана вчера?

Левака го погледна в тъмнината. Козела не виждаше очите му, но не чуваше и тревога, а това кой знае защо го успокояваше. Нищо ново не му казваше младокът, полицията отдавна търсеше Козела и не бяха един и двама гангстерите, привиквани за него.

— В основата на нещата стои едно предложение и една измама, Козел. — Левака за пръв път си позволяваше да използва този прякор. — Полицията ми предлага протекция, защото Козела и отборите на Маджо и Маргина са ми поръчали разстрела. Единият отбор ме поръчва и обратно. Вътрешни уговорки, на четири очи и в отдел „Убийства“ няма как да знаят. Старата ламбада: „На вълка му е дебел врата, защото и т.н.“. Предложението е да сътруднича. Аз ставам „свинско ухо“, изпържвам Козела, те се добират до наследниците на Поли Пантев, а с това и до кокаиновото ноу-хау. Ясно ли се изразявам?

— Какво общо имат Маджо и Маргина с Козела? — на въпроса с въпрос отговори той.

— Полицията пипа на сляпо — продължи Левака, — има ли война, някой я води. Както казваше оня английски писател: „Войната е мир“ — има ли война, полицаите имитират работа, трупат нашивки, увеличават им заплати, премии и live is life. Настане ли мир, идва глада!

— Каква е ролята на Маджо и Маргина, Левак? — остро повтори Козела. — Каква връзка прави полицията между мене и тези двамата?

— За да ти стане ясно, трябва да продължа. Убиха Поли и някой го ограби. Възможностите не са кой знае колко. Или хората на Козела, отцепници от ония двамата, едно към гьотере Гърка, Скорпиона, Жоро Бореца. Да, ама изпопадаха в жътвата, Маргина освитка Женята Дългия, Маджо ликвидира Стоил. Маргина скрои театъра на бай Миле, Маджо пусна снайперист по Димата Руснака. Списъкът край няма.

— Аз къде се вписвам в тази шевица?

— Някой утрепа Васо Кьоравия. Според полицията, той е твоя дилър за югозападна България.

— От къде вадят такова заключение?

— Кьоравия разпространяваше кокаин, а полицията знае, че ти държиш ноу-хауто и го подхвърляш на пазара в най-различни артикули. Щом някой има достъп до кокаина като Кьоравия, значи има връзка с теб и е в твоя тим.

— Опита ли да ги разубедиш?

— Нещо подобно — отговори Левака, — аз съм извънземен… клонинг, може да съм автокрадец, но солист. Може да съм бандит, но отговарям за собствените си дела. Маджо, Маргин, Козел, не съм чувал тези имена, още по-малко съм ги срещал на живо.

— Разбира се, никой не ти вярва?

— Тяхна работа. От мене „свинско ухо“ не става. Мога да се пържа в собствената си мас, да се удавя в собствените си лайна, но свирки на полицията няма да правя.

— Спокойно, момче, никой не те е нарекъл шпионин. Аз съм бивш полицай, знам какво значи разработка. Веднъж заложен ли си в компютъра, няма излизане. Сърбите имат един лаф: „От гроб се излиза, от полицейска прегръдка — не…“. Сега те знаят, че си тук, с каква кола и с кой на среща.

— Знаят курец, Козел! И при тях има ебалници. Един полицай кеси в моя дом в София и пуска като луд есемеси за тоя, който духа. Аз през мазето с навити панталони, с палтото и шапката на баба ми, минах им под носа, качих се на една лада и с мръсна газ ги опуших като прасета на Коледа. Те дебнат Левака в студа, а аз слушах Рей Чарлз от София до Варна и се кефех на ягуара.

Козела сложи ръка на рамото му.

— Прибирай се в София. Ще намеря начин да се свързвам с тебе. Как е Симеон Мишев и къде е синът му… Валери?

— Старият бере душа в МВР болницата. Пребит до смърт. Валери се е скътал по курортите, имитира, че кара ски и се озърта. Той е следващият, ако аз не мина по реда си, преди него.

Козела запали цигара и дълго мълча преди да „организира“ отговора си.

— Ще пътуваш тази нощ, с влака. Ще отидеш в квартирата ми и ще намериш Цея. Искам среща на Гърка и Скорпиона. Козела ги наема с все отборите им и е готов да раздели ноу-хауто наполовина. Те знаят какво имам предвид. Петдесет на сто при осигурена дистрибуция и контрол. Стрелците тръгват за Варна и ползват проститутките на Шведския, докато не ги свикам под знамената. Утре Цея трябва да свърши тази работа, през нощта ти да размениш мястото си с ченгето и да хлътнеш в мрака, докато не се вдигне мъглата. Ясен ли съм, Левак?

— Горе-долу — за пръв път неуверено отговори младокът. — Щом ченгетата ме насъскват срещу Маджо и Маргина и на тях подхвърлят същия кокал. Мога да се хвана на бас, шефе, че в този момент и двамата ме поръчват.

— Ще се намеся — неубедително прозвуча и Козела разбра, че е дал слаба утеха на партньора си. — Ще ги потърся лично. Има начин да разпусна примката около врата ти. Поне временно! Знаеш старият лаф: „Помогни си сам, за да ти помогне и бог!“. Изчезвай! И запомни, никакъв Козел, аз съм канадският бизнесмен Джон Кофин!

* * *

„Одеса“ 13 — имаше нещо символично в този адрес. Градът беше емблематичното свърталище на руския бандитизъм, а над цифрата 13 висеше странна прокоба. Освен Валпургиевата нощ, с това число се свързваха и други бедствия, понякога с обратен знак. Козела не беше суеверен, още по-малко фаталист, но имаше ирония в избора на квартира.

Бяха в ягуара, когато го каза на бурятката Ирина, или канадката Айрини. Всъщност с кого имаше работа? Която и да беше тя, беше невъобразима жена и екземпляр, който не се среща в природата.

— Изборът е умишлен — отговори тя.

Две стаи, огромен хол с тераса, кухненски бокс, модерна, съвременна баня. Апартаментът беше мебелиран, газифициран и носеше всички белези на мутро-лукса, който все повече се натрапваше в архитектурния пейзаж. Едната стая беше кабинет, другата — спалня с огромно легло. Докато Козела се разхождаше из помещенията, бурятката включи уредбата и освен топлина, в уютното просташко жилище се разнесоха кънтри баладите на Крис Кристофърсън.

— Ако държиш на спалнята, ще спя на канапето — каза Ирина.

Козела се усмихна кисело.

— Аз съм войник! Мога да спя на пода. Спалнята е на твое разположение.

— Да ти помогна с багажа?

— Ще ти бъда благодарен.

Седна в меката мебел, запали цигара, тогава я чу да казва:

— Водка, скъпи?

— Помислила си за всичко?

— Хладилника е пълен — каза тя, ровейки се в ризите му. — Би ли се обслужил сам?

Беше двадесет часа без няколко минути. Навън — кучешки студ, пронизващ, черноморски мелтем^[1], но водката го отпусна и включи телевизора. Започнаха новините. От събитие на събитие, камерата попадна на публично изказване на Ахмед Доган. Темата „Булгартабак“, финансовата криза в тютюневите райони и по логически път стигна до щекотливата тема „етнически мир“.

„Говорим за етнически модел — казваше Доган. — Някои го отричат, други подкрепят отцепниците в ДПС. Етнически мир, това значи цивилизовано съжителство на различията. Ние го постигнахме и в България не се лее кръв. В Босна и Косово се провалиха и хиляди майки завързаха черните забрадки. Какво значи етнически мир? — лаеше тази нахална лисица, която се изживяваше като Сокол. — Преведено на езика на двадесет и първи век това означава, че държавата е светска, а религиите — лично дело. В светската държава действат закони, организирани в документ, наречен Конституция. В частния живот се появява различието и той има своя светски клуб, за вас храма, за нас — джамията, за атеистите — клуба по интереси. Когато свърши частната кореспонденция с бога ние се връщаме към общото, което се нарича светска държава, подчинена на законите. Защо е опасно да има две религиозни ислямски партии? — продължаваше Доган. — Отговорът е прост и достъпен, дори за незрели мозъци. Защото от двете партии едната ще загуби престиж, което преведено се нарича участие във властта. Замисляте ли се какъв е изходът на подобна структура? Унизена в политическия си ламтеж, неминуемо ще погледне към фундаментализма, а това означава — шериат, Джихад и Ал Кайда. Не ви съветвам да разцепвате ДПС, ако не искате косовизация на България. Погледнато като модел, християнството е урбанистиката, исляма — рустиката на етатизма. Превеждате ли си го? — Доган надяна лукавата си усмивка и продължи: — Ще ви помогна. Християнството е градското население, мюсюлманството — селското. Това е по-сериозната разлика от верската и колкото по-бързо ни помогнете да я преодолеем, толкова по-добре за държавата.“

— Готова съм, Джон — обади се бурятката. — Ще взема един душ.

Козела остави без коментар думите й.

Прав е този татарин. Всичко е вярно, публиката го разбра, но с едно изключение. Дребно, но съществено. Това не беше изказване, а заплаха и преведена звучеше: „Стойте далеч от нашите работи, ако не искате да застанете под ударите на Ал Кайда!“. По овациите на публиката, по грейналите лица на присъстващите политици не личеше, че са схванали намека.

Срещу тази глава ми трябва амнистия? Юда отдавна намери възмездие. Дори Ватикана вдигна Анатемата.

Ирина беше под душа, когато се обади Левака.

— Мина номера, шефе — каза той. — Вкъщи съм.

— Менюто изписа „анонимен“…

— Взех нови апарати, единия за колежката.

Беше излишно да казва Цея.

— Тя къде е?

— До мен, искаш и да я чуеш?

— След малко. Информация за моя приятел и сина му?

— Колежката има.

После чу високото сопрано на Цея:

— Здравей!

— Здравей, малката! Къде са моите хора?

— Бащата вкъщи, парализиран, но жив, синът — под контрол. Ще се обади утре на обед.

— Свърза ли се със Златния и Скорпиона?

Козела знаеше, че Левака й е предал заповедта му, но знаеше и колко е рисковано подобно посредничество и с каква неохота български гангстер, още повече жена, би се справила с подобна задача.

— По курортите са. В понеделник и вторник ще ги срещна поотделно.

— Отговорът може да бъде един — каза той и изключи телефона.

Ирина се връщаше в хола. Беше с мокра коса, гола под бялата хавлия, с изящни, боси крачета, с декоративен лак на изтока.

— Ти си, видение… — запазил мрачното си настроение, каза той.

— Интонацията твърди: „Ти си вампир!“ — каза Ирина и седна срещу него. — Би ли ми налял водка, скъпи? Не съм нито въздържател, нито светица.

* * *

Азиатски секс? Козела беше виждал някоя и друга порнокасета тайландски, японски, индийски упражнения в стил Кама Сутра, но нито му беше любопитно, нито беше Казанова. Имаше нужда от секс, ползваше го, но не беше цел на живота, нито осмисляше съществуванието.

Ирина му показа обратната страна на медала — сексът като приложение. Нулеви емоции и хладнокръвен разврат. Това беше всичко, с което Козела се сблъска. Първоначално го схвана като провокация. После разбра, че тази зеленоока бурятка се ебе с равнодушието, с което приема храна, алкохол, професионални поръчки или самата тя изпраща убийци. Грам емоция нямаше в този мозък, а страхотна истерия в това жилаво тяло. Силиконов бюст, силиконова влагалищна мида, разголване до недрата на вътрешността. Нямаше да бъде шокиран, ако отнякъде се подадеше черния й дроб или изпаднеха бъбреците. Истеричен, ненаситен консуматор — това беше бурятката Ирина, неговата съпруга Айрини Кофин, която с непринудеността в секса беше годна да го заблуди, че би била лоялна и непринудена и в деловите контакти.

Когато минаха през банята и се върнаха в хола, той трудно си възстановяваше дъха и все още изживяваше сексуалното премеждие, докато тя изглеждаше спокойна и безразлична като сфинкс и нито на йота не беше му дала да разбере, че от този момент ще бъдат по-близки.

— Как си? — попита той, колкото да каже нещо.

Тишината беше започнала да го отегчава, а го мързеше да смени диска в уредбата.

— Безсмислен въпрос! Какво имаш предвид, Джон?

— Нарушавам мълчанието.

Бурятката погледна разсеяно, кръстоса наметнатите си с хавлията крака, отпи солидна глътка водка, запали от дългите си, тънки цигари.

— Остават четири дни!

— А после?

— Ще разбереш на петия. Ако имаш нужда от нещо, казвай докато е време. Оръжие, хора…

Козела поклати глава.

— Имам нужда от цел. Тогава ще започнем сериозния разговор. Не приемам да бъда командван. Още по-малко без корист. Цел и цена? Тогава ще ти кажа приемам или не. Ако отговорът е положителен, ще преценя имам ли нужда от хора, оръжие, протекции. Откажа ли — няма да ме видиш повече. Ни ти, ни Вимпел, ни КГБ, ни президентът Путин ще ме принуди да се самоубивам против волята си. Ясно ли е?

Бурятката не помръдна, не промени нито изражението си, нито показа, че е впечатлена.

— Ясно ли е, Ирина? — остро и по-гневно, отколкото би искал каза той.

— Колкото по-бързо схванеш, че си под пагон, толкова по-добре и за теб, и за семейството ти.

— Заплашваш ли ме?

— Предупреждавам те! Ти си добър любовник. Не искам да те загубя. Напоследък попадам на скопци, колега, и цяла нощ се въртя като курбан на шиш.

— Каква е целта, кучко? — изсъска Козела.

Бурятката се изхили в лицето му.

— Не се напивай! Ще ебеш още! Не го схващай като благоволение, Козел… принуда, колега! Ти си алкохолик, аз курва. Ти не можеш без водка, аз без хуй. Да задоволим претенциите си, за да оцелеем! Ясна ли съм?

— Еби си майката… — каза Козела.

Но освен весел смях, нищо друго не предизвика в нея.

— Ще трябва да се задоволиш с дъщеря й.