Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (12)

XII

С рухването на „целта“, рухна и напрежението сред гангстерите. Изборите бяха фарс, като всичко в държавата, но Козела ги проследи с облекчение. Не му се налагаше да „прати“ по дяволите 240 парвенюта, които се изживяваха като Камарата на лордовете, но никой не му пречеше да се забавлява с детинската им грандомания.

Ъндърграундът беше „замрял“ в очакване на бонуси.

Всяка от групировките беше финансирала нечия предизборна кампания и сега очакваше да увеличи престижа си според новия брой депутати или ебалници, както ги наричаха. На Козела му беше все тая. През кура му беше коя банда „ще дръпне“ в дербито. Той скучаеше, пиеше, ядеше, гледаше телевизия, ебеше бурятката и чакаше Флора да проведе екзекуцията му.

„Предупреденият е въоръжен“ беше казал някой. Така да бъде. Козела издебна Флора, задигна пистолета, подмени бойните патрони и зачака. Минаваше ден след ден и търпението му започна да се изчерпва. Дали не е открила измамата! помисли той и отново се добра до оръжието. Беше все така скрито на дъното на кош за пране, който тя знаеше, че няма да докосне. Какво чака Флора? Може би традиционните християнски 40 дни. Този отговор му се стори задоволителен, маркира календара и се зае с делата си… а дела практически нямаше — пиене и вегетиране пред телевизора. Влад Аберман денонощно се ровеше в интернет. Сутрин, пиейки кафето си му преразказваше световната криминална хроника, българската Козела следеше сам. После потъваше в дебрите на мрежата. Тогава Козела „възстановяваше каналите“, както го обясняваше на себе си.

Всъщност, поддържайки връзка с враждуващите страни, той коментираше по свой начин сведенията получени от Аберман и се самозалъгваше, че е в „играта“. Останеше ли сам, набираше първо Джон Хакел в Цюрих.

— Какво става, жид? — надменно питаше той.

— Чакам, Гоут! — беше отговорът вече трети месец.

Беше най-противния август в живота му. Над държавата се изля потоп, над света ураганите на Армагедон, но не бедствията и последствията им го тревожеха, колкото тъпото, пиянско бездействие. Втората справка обикновено правеше с Москва.

— Джон Кофин те безпокои, Вимпел… нещо ново?

— Когато му дойде времето ще чуеш бойната тръба, генерал! — отговаряше еднотипно спецназовецът и бързаше да преустанови връзката.

Следваха мадам Сабат, Виктор Бут, Жак Батист Шрам, които се разполагаха с къщата му в Претория и за последно с Юлаев.

— Чекистки привет, Никита Сергеевич! — умишлено и изкуствено весело повтаряше той. Юлаев знаеше, че прилича на покойния Хрушчов, не се дразнеше, че Козела ползваше името на бившия генсек, но и не влизаше в тона му.

— Ние сме сериозно предприятие, г-н Милетиев — казваше той, намеквайки за бившето КГБ. — Заповедите се спускат по вертикала. Дотогава сме в пасивна бдителност!

— Пия като скот, Юлаев. Ще пукна от цироза…

На което руснака неизменно предлагаше:

— Иди на риболов, колега!

Когато се увереше, че по „източните и западни фронтове“ нищо ново, Козела наливаше първата водка и се заемаше с отбора.

На четиридесетия ден от смъртта на Осип, Цея ги покани на рожден ден. Беше втори септември, хладно и мрачно, през нощта по всяка вероятност щеше да вали. От телевизия му бе дошло до гуша, не му се четеше, по-скоро вниманието му не се задържаше върху текста. Беше се видиотил от самотното пиянство и Козела прие поканата. Щеше да се смеси с новата генерация гангстери като един от тях, но може би се налагаше вече. До вчера беше треньор на отбора. Любопитно беше как ще го приемат като равен, макар и с капитанската лента на ръката. Готвеше се да тръгне, когато се обади Ирина.

— Гладна съм. Покани ме на вечеря!

— Зает съм.

— Жена?

— Парти… Цея ме покани на рожден ден. Ще присъстват всички артисти на София.

— Жена ти не е ревнива, Гоут. Вземи ме с теб! — звучеше искрено. — Умирам от скука…

Защо не? помисли той.

— Измий си шундата и слез пред входа. След десет минути ще спра пред теб.

Купонът се вихреше с пълна сила, когато влязоха в ресторант „При Мелеса“. Цея посрещаше гостите, Левака се грижеше да прибере „ютиите“ на гангстерите и да подсигури мирна обстановка в първите няколко часа на дивото бандитско веселие.

Имаше нещо отчаяно в такива купони. Присъстващите го схващаха интуитивно и се отдаваха на общата еуфория до пълно себераздаване с подсъзнателното предчувствие, че може да е за последно.

— Шефе? — въпросително го погледна Левака.

— Забрави! — Козела побутна Ирина пред себе си и влезе след нея въоръжен. Дано съм единствен! помисли той, подпирайки се на бара. — Какво ще пиеш, мисис Кофин? — надвиквайки крясъците на чалгата, попита той.

— Водка — отговори бурятката. — Представи ми главните действащи лица, Гоут!

— Ще трябва да изчакаш Цея. И аз не ги знам поименно.

Един час по-късно започна парада на гангстерите. Цея обяви, че всички поканени са уважили тържеството и взе микрофона от певицата:

— Скъпи приятели — каза тя, — отивам на бара, знаете кой е сред нас. Моля, ако си чуете името, бъдете така любезни да „изкажете уважението си“ на нашите гости от Канада, г-н и г-жа Кофин! To pay respect^[1] — беше класически мафиотски израз на осъзнато подчинение и преданост до гроб, употребяваше се непрекъснато от „Кръстникът“ до „Дони Браско“ и нямаше нужда от превод пред подобна аудитория.

Пред Козела се занизаха Къро, Версанов, Демби, Бригадира, Дипломата, Щангата, но единствен на Ашика или поне на този, който през пролетта се бе скрил зад този прякор каза:

— Остани!

Шумът избухна веднага след края на гангстерския парад и Ирина не издържа:

— Отиваме си!

— Върви на майната си! — Козела й обърна гръб. — Пиеш ли, Ашик?

— На погребения и сватби…

— Жив си, погребението отпада… Семейство имаш ли?

Младият мъж поклати глава:

— Не създавам нещастници.

— Не те разбирам.

— Деца.

— Деца? Какво разбираш от деца, келеш? Тази отговорност не е за всеки.

Ашика кимна.

— Точно така, Козел. И за теб се оказа непосилно бреме… Аз бях съученик на сина ти.

Козела онемя.

— Ти? — колкото да чуе гласа си, промълви той.

— Да, аз. Бях съученик на Иван Иванов Милетиев в спортната гимназия. Познавах и брат му Александър, разбира се… Царства им небесни!

Козела се подпря на бара. Прилошаваше му, всеки момент можеше да се срути пред ироничните погледи на тази тълпа озверели гангстери.

— Ашик… нали Ашик беше?… Да излезем на въздух… Тази чалга… шум… шибани децибели…

Ашика го хвана под мишницата:

— Вървете бавно, господин генерал. Ще ви подкрепям.

* * *

Беше два часа през нощта, когато Ашика си отиде. Козела загаси централното осветление и седна на леглото. Беше облечен, трезвен, кризата беше отминала, но като че ли се задаваше нова, зараждаше се бавно в самите недра на същността му. Депресия? Само една шибана депресия ми трябва сега… помисли той, когато Флора влезе в хола. Беше облечена, но върху роклята си носеше памучен халат, който ползваше в хладните нощи на Претория.

— Кое беше това момче… този млад мъж? — попита тя.

— Синът ми… — каза той и сам не повярва на отговора си.

Флора зейна.

— Но нали… са мъртви?…

— Мислех ги за мъртви… Малкият се оказа жив, Флора. — Козела лъжеше без угризения, но като че ли повече себе си, отколкото нея. — Животът поднася шибани изненади… понякога.

— Защо шибани? — възбудено попита тя. — Би трябвало да си ужасно щастлив, Йон… Аз на твое място бих била…

— Но не си на мое място — остро я прекъсна той. — Кога ще стреляш, Флора? Писна ми да чакам екзекуцията си.

Флора падна в канапето. Не седна, буквално падна като покосена от картеч. Гледаше го с широко отворени очи, но с празен поглед и прехапан език.

— Успокой се… — смекчи тона той. — Аз съм стара кримка! Куршумите са халосни…

Флора скочи като ударена от електричество, бръкна в джоба на халата, измъкна 9 мм „Макаров“ и изстреля целия пълнител в него. После отново се срина в канапето и заплака. Козела събра гилзите, пъхна ги в джоба на сакото и тръгна към вратата.

— На бюрото ми е билета за Африка. Като се върна да те няма. Убих Осип, защото трябваше, Флора. Ако ме изпържиш на полицията, синът ми… оживелият ми малък син ще се погрижи да ти отреже главата, но преди това двайсетина главорези ще те напълнят със сперма… отпред, отзад, в устата… Колкото поеме съда ти… — отвори вратата. — Ще се върна сутринта. До тогава да няма и помен от теб! Жалко, Флора… Имах други намерения… — Козела се усмихна криво. — Както е казал класикът: „Пътят към Ада е осеян с добри намерения“.

* * *

— Гангстер ли си, Ашик?

— Да.

— Защо?

— Минах по твоя път, генерал. Бях ченге… преди това бях спортист бегач на средни разстояния, но казах ти… съдбата на копелето. Станах ченге, за да потърся в секретните регистри родителите си.

— Какво щеше да направиш… Не, ще те питам другояче. — Козела се спря насред фразата. — Ако ти кажа кои са физическите родители, как ще реагираш?

— Сега — никак. Докато бях ченге, щях да ги убия. Когато разбрах, че не ми пука за тях, хвърлих пагоните.

— Разбираемо е — кимна Козела. — Но защо избра ъндърграунда?

Ашика се усмихна за пръв път откакто го познаваше. Беше здрав, млад, кестеняв, гъвкав — това се виждаше и с просто око, но че е яростен, когато опитва да бъде ласкав — трябва набито око на психолог от гангстерските среди, за да бъде разгадано.

— Оказа се, че съм беден и не знам да правя нищо цивилно. От стрелци се нуждаят единствено в полицията и бандите.

Така е, да му ебеш майката! мислено му даде право Козела. Та нали моята съдба се разви по същия сценарий?

— За кого работиш, Ашик?

— Сам. На парче.

— Забогатя ли?

— Не.

— Къде живееш?

— Под наем. Държа една панелка в Младост 1.

— Кола?

— Форсирано Ауди 80. Единственият начин да напуснеш бойното поле.

— Не е единственият — разсеян, мислещ за друго подхвърли той. — Ще работиш ли за мен?

— Зависи, генерал. На хонорар — да, под шапка — не.

* * *

Докато скиташе из нощна, хладна и влажна София, Козела си припомни този диалог, а и много други. Ашика беше копеле, както самият той се наричаше. На 31 декември 1975 година някой го беше оставил в кашон пред V-то РПУ на МВР в София. В пелените му ченгетата бяха открили една бележка и едно стихотворение… може би по-точно бял стих. На бележката пишеше „Филип Александров, роден на 2.II.1975 г. в София от българи баща и майка. Господи, дай шанс на невинния младенец“.

След около два месеца Ашика щеше да навърши 30 години.

Точно така… Беше 100 дни по-млад от малкия и две години от големия му син. Бяха учили заедно в спортното училище, бяха избрали различен житейски път — покойните му синове гангстерския, който ги беше довел до гроба, Ашика — на ченгето, който го беше захвърлил на улицата, т.е. в ъндърграунда и единствената разлика между тях беше, че той е жив, те — не!

Козела извади ксерокопие на стиха, намерен в пелените на Ашика и го прочете трети път.

Роден в подножието на трон

с брилянт, шлифован от порои,

но с кръв в дланта

и яростно мълчание…

Що за знак!

Оракулите на дръвника!

Копринените пелени догарят в пурпур.

Съдбата, жалка курва…

лежи заклана пред олтара.

Враният жребец е къркан.

Слънцето изгря от запад.

Клюки!

Жалко, сине! Син на хаоса.

Носи проклятие! Носи!

Помни! Помни! Помни!

Но забрави завета на вълка.

— Тридесет години се опитвам да разгадая тази глупост, генерал! Ако ми помогнете, ще сваля хонорара на половина.

Козела прочете стиха не разбра нищо, но нямаше съмнение, че този текст носи послания. Когато се прибра в апартамента на „Евлоги Георгиев“ го препречете. Ребус! Може би се нуждаеха от криптолог, за да разгадаят този текст, но можеше да почака.

После влезе Флора…

* * *

Заваля ситен, мокрещ, септемврийски дъжд и го принуди да търси подслон.

Влезе в полупразния бар на „Хилтън“. Поръча традиционната, втръснала му до смърт, водка. Докато чакаше сервитьора изсмърка една мартеница, запали цигара и се отдаде на нощта.

„И утре е ден!“ така завършваше някакъв роман, чието заглавие не помнеше, но и нямаше нужда. Утре, ако е рекъл господ, Флора, молдовката, щеше да престане да бъде негова грижа и Ашика, ако не син, може би щеше да бъде искрен приятел или поне сигурен, платен гард.

Пиеше трета водка, когато телефонът му се включи. Козела погледна часовника си. Пет и петнайсет сутринта? Кой можеше да го търси по това време? Беше Виктор Гой.

— Трябва да се срещнем, Гоут!

— Кога!

— Веднага.

— Да го духаш! Най-рано утре вечер.

— Казах веднага, Гоут!

— Казах, да го духаш, господин баск, макар че със сигурност си грузинец!

— Къде си? — попита Гой.

— Далеч.

— Ще дойда аз.

— Не, Гой! Утре вечер. Деветнайсет часа. Определи мястото или наистина ще го духаш!

След пауза, въздишка и гневно ръмжене Виктор Гой каза:

— Добре. Деветнайсет часа. Къде?

— На майка ти у путката — развеселен отговори Козела. — Или ти е некомфортно там?

— Ще пропусна тази фраза като неволно изтървана, Козел. Утре в двайсет часа, бар „Метеор“. Бъди сам или си мъртъв.

Гой изключи.

Козела продължи да пие, отново препрочете стиха ребус, не разбра нищо, плати и тръгна из разбудена, есенна София. Прибра се в осем и половина. Флора я нямаше. Беше напуснала живота му.

Козела взе душ, включи кафеварката и потърси новия си партньор, Ашика. Утре щеше да го хвърли срещу Гой и спецназовците. Ако Филип Александров се справеше с баска щеше да бъде богат човек, ако не — и двамата трупове.