Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (6)

VI

Ако имаше проблем за решаване, той се намираше в друго астрално поле. Не беше действителността тази, с която трябваше да се справи. Какво е халюцинация, кое сън и кое реалност. Всичко се смесваше в сиво-виолетова мъгла, стелеше се и пред очите му и навътре в дълго тясно помещение.

Жив ли съм, сънувам ли? Козела опита да се ощипе. Мускулите му не работеха, не успя да повдигне ръката си. Мъртъв съм! помисли и отново пропадна в мъглата.

Спомни си онова лято край Лесидренската река, горе почти в изворите „Топля“, когато баща му донесе плик от военното комендантство. Беше разпечатан, без марка, но с ясно указание: „Явете се на донаборна комисия в МВР Ловеч — Окръжна дирекция на Народната милиция“. После отново видение, синовете му бяха от другата страна на границата, там при хълма и се готвеха да излязат от прикритието си, когато започна стрелбата.

Отново го отнесоха вихрите на съзнанието. Засадата на Нерон, на Доди Беров. Болен съм! Не чувстваше тялото си, което преведено значеше „мъртъв“.

Вихри… Тъпата развратница Поли, майка на синовете му, Оливия… Флора…

Какво става, да му ебеш майката? уморено мислеше той. Някой прожектира мръсния филм на кървавото ми минало?

Направи усилие да вдигне ръката си, мускулите му отказаха. Осени го друга мисъл: Аз съм дрогиран… Кой… защо? Мъгла. Чу далечен шум, някой отвори, затвори врата, в далечината излая куче, чуха се гласове, мъжки и неясни. После всичко стихна.

Къде съм? Сънувам, мъртъв или дрогиран?

Унесе се. Събуди се два часа по-късно, нямаше чувство за време, още по-малко за пространство. Устата му беше пресъхнала, пикаеше му се. Тръпки лазеха по тялото му, но студ не чувстваше.

Какво става наистина? Опита да се отърси от кошмарите като куче от вода. Размърда главата си… като че ли успя, отвори очи, беше тъмно. Ей? извика. Глас не излезе от устата му. Направи опит да се ощипе. Успя. Макар и слаби, функциите на мускулите му се възвръщаха. Надигна се в леглото. Че лежеше върху нещо му беше ясно, но дали е легло… Абсурд, не помръдна.

Отвориха врата зад тила му и запалиха лампа. Изпита остра болка от светлината. Като че ли му прерязаха очите с нож. Жив съм! затвори очи и зачака.

В стаята влязоха мъже, започнаха разговор на руски. Козела излезе от комата. Беше в плен на Вимпел и лежеше в импровизираните им затвори, кой знае къде из страната, ако въобще беше в България.

— Козель… — обади се дълбок, басов глас. — Чувате ли?

Козела кимна, поне предполагаше, че е успял.

— Знаете ли къде се намирате?

— Не — отговори той, но не чу гласа си.

Намеси се Ирина:

— Рано е, момчета! Едва ли ще е готов преди сутринта.

Нощ! помисли Козела. Това беше последната му констатация преди да припадне в полусън, полукома.

Събуди се вързан. Прозорците бяха затворени, но зимното слънце играеше по лицето му. Беше студено, пикаеше му се, устните му бяха като залепнали с туткал. Ей! провикна се. Чу гласа си. След малко се отвори вратата.

— Добро утро, г-н Кофин! — на английски каза някой. — Добре ли спахте?

Козела не виждаше лице, но предполагаше, че говори с млад убиец на Вимпел, който се криеше зад тила му.

— Пикае ми се, пие ми се вода, главата ми се цепи. Имам нужда от тоалетна, вода и аспирин.

— А от курва? — иронично попита гласът. — Момент г-н генерал, ще видя с какво разполагаме.

Появиха се двама руснаци, хванаха го под мишниците и го замъкнаха в банята. Козела беше облечен — установи го, когато застана пред огледалото. Краката му трепереха, но го държаха, застарялото му хлътнало лице беше бледо като восък и изпито като смъртна маска. Единствено очите му горяха трескави. С огромни усилия смъкна панталоните си, седна на чинията и се изпика като жена. Подпря лакти на колене и скри глава в длани. Наближаваше края. Ако не го убиеха руснаците, животът му просто щеше да свърши. В огледалото виждаше, че е изчерпал и последните си резерви и че освен инат и любопитство, нищо друго не го свърза с живота. Свали сакото, вратовръзката, ризата, малко по малко се съблече гол, изрита дрехите при вратата, с мъка се дотътри до ваната, седна и пусна горещата вода.

— Вимпел! — изкрещя той.

Вратата се отвори, появиха се Громов и охраната.

— Ей, мужик! — Козела се изхили. — Преведи ми: „Еб твою мать у хромога сапожника“.

— Възпей о, музо, гневът на Ахила, синът Пелеев… — отговори Громов. — Искаш ли нещо, Козел?

— Ако ще мра, да мра като пич! Аспирин, силно двойно кафе и музика. Рокендрол, аренби, соул… да не ми пуснете някакви шибани руски частушки… И се махай!… Громов?…

— Кажете, г-н генерал?!

— Китайката… Имам нужда от теляк и свирка. — Шегата му се стори забавна, прихна в нервен, налудничав смях. Въобразяваше си, че от години за пръв път го спохожда истинско веселие.

Влезе Ирина.

— Как си, Джон? — попита тя, знаейки, че е зле.

— Отлично, мисис Кофин. Какво има за обед? — прав под душа попита той.

— Разпит. Дойде часът на истината и в прекия и в преносния смисъл. Долетя от Москва в твоя чест.

Ирина прекоси банята и спря крановете на водата.

— Облечи се! Ще се явиш пред Комисията. Днес се решава съдбата ти!

— Комисията? Това ми мирише на Коза Ностра.

— Има всякакви комисии — каза Ирина и излезе.

* * *

На кой му приличаше този дебелак? Плешиво прасе със златни очилца и малки свински очички, потънали в сланина. Така изглеждаше вездесъщият представител на Комисията. Но нещо дразнеше любопитството му и Козела се вгледа втренчено в седящия мъж. Корем, висящ до коленете, крачета, които по никакъв начин не могат да се кръстосат, мъжки достойнства, които могат да бъдат видени само със система от огледала. Такава карикатура представляваше човекът, чието присъствие би трябвало да ужасява или поне така си мислеха убийците на Вимпел. Разбира се, срещу него седеше Хрушчов. По-младите едва ли помнеха тази болшевишка птица, но Козела живееше отдавна. Точно така… Никита Сергеевич Хрушчов.

Козела седна на посоченото от Громов място и впери наглите си очи в руснака. Враждебни, студени, но едва ли щеше да впечатли събеседника му.

— Генерал Иван Милетиев? — Добре школуван баритон, приличен английски, във всеки случай по-добър от неговия. — Вие ли пращахте чеченците срещу генерал Алкалай?

— Аз — кимна Козела. — Аз застрелях Николай II, аз превзех Зимния дворец, аз убих генерал Джухар Дудаев.

— Генерале, гледате американски филми и знаете всеизвестното клише: можем да изтръгнем истината по лесния или по трудния начин. Подходът ще изберете вие, средствата — ние. Съветвам ви да не жонглирате с думи и да си спестите чувството за хумор. Ей богу, никаква работа няма да ви свърши. Човешката психика е слаба, колега! И най-коравите момчета имат естествен праг на болкотърпимост.

— Известно ми е — кимна Козела. — Казвали ли са ви, че приличате на Хрушчов?

— Многократно — отговори руснакът. — И така, генерал Милетиев, вие ли пратихте убийци на Алкалай.

— Не — отговори Козела.

— Окончателен отговор?

Козела кимна.

— Вижте, господин Комисия, не знам истинското ви име и едва ли ще го науча, но искам да се уточним. Първо — няма да ви предам Аберман. Той е моят пасаван за живота. Второ — няма да ви робувам. Ако ни съвпаднат интересите можем да ги включим в обща мисия, но обща кауза нямаме и няма да имаме. И последно, г-н Комисия, ще се изненадате колко е висок моя праг на болкочувствителност и колко малко държа на живота. Действайте както искате!

— Щом не цените живота си, защо пазите Аберман или пасавана си, както го наричате?

— От гордост — отговори Козела. — Аз съм честолюбив грандоман, господин Комисия! Сам ще се убедите.

Дебелият емисар на Москва свали очилата си и потърка уморено очи.

— Щом издържате на болка, господин генерал, да проверим термичния ви праг. Студът и жегата са старо оръжие. Ползвала ги е Светата инквизиция.

Руснакът подпря късите си ръчички на масата, изправи се тежко и с разклатена патешка походка напусна стаята за разпити. Когато останаха сами, Громов го погледна тъжно, и процеди през зъби:

— Глупак! Сърди се на себе си!

* * *

Какви ли чудесии не беше чувал за човешки възможности. Стюардеса беше падала сред петхилядниците на Андите и беше оживяла след двайсетдневен унес. Журналистите го наричаха преход, но Козела знаеше, че не можеше да бъде друго освен полусънно състояние.

Някакъв водолаз беше изплувал от авария с батискаф от 1000 метра под водата при 100 атмосфери налягане.

Корабокрушенец беше живял двайсетина дена на една дъска между Ямайка и Малките Антили в компанията на тигрови акули.

И всичко от прословутата воля за живот. Като че ли има нещо смислено в живота, да еба мама му? Козела чакаше да види що за изобретателност ще проявят от Вимпел. Съблякоха го, събуха го бос, намокриха ризата му, поляха пода на банята с вода, разтвориха врати и прозорци и го оставиха на течението. Затвори очи и зачака края. Не мъчение, екзекуция! Ако не умреше първия половин час от инфаркт, в следващия щеше да го довърши скоротечна пневмония. Ебал съм му майката на тоя свят! без увереност си каза той и опита да се отпусне. Навремето ходеше да гледа хокейни мачове и тогава неговия колега Симеон Плъха се опитваше да го научи на този номер: „Отпусни се и забрави студа. Успееш ли да забравиш, ще изчезне“. Минаха 5–10 минути, започна да се вкочанясва, тялото изтръпна, ченето трепереше, започна да се тресе, после не помнеше. Дойде на себе си доста по-късно, не можеше да определи време. Лежеше гол във вана с хладка вода, но от крановете шуртеше горещата и повишаваше температурата. Студа излизаше от тялото му бавно, по същия начин по който се беше и промъкнал. Затопли се, тялото му се успокои, обзе го нещо, което много напомняше блаженство, поне ерекцията подсказваше това.

Влезе Громов:

— Колко процедури си готов да понесеш? — попита той, сядайки на перваза на ваната.

— Колкото се налага. — Козела знаеше, че говори глупости.

Громов поклати глава.

— Следващия сеанс ще е летален! Възрастта има предел.

— Никога не я забравям, Вимпел! Затова съм жив.

— Дай ни Аберман! Имаш честната ми офицерска дума, че това ще бъде края на мъките.

— Майната ти, Вимпел! Аберман е моят пасаван.

* * *

След третия сеанс в стаята влезе Ирина. Че беше стая нямаше съмнение. Легло с чаршафи, юрган, спуснати завеси на прозорците. Все още трепереше сгушен в завивките, когато бурятката застана над него.

— Загубил си девет килограма лично тегло, Джон. Колко време смяташ, че ще издържиш?

— Колкото се налага — стараейки се да владее гласа си, отговори той, — после ще се оттегля в мир.

— Това неминуемо ще се случи, ако продължиш да упорстваш!

Козела смъкна завивките под брадата си.

— Ти си моя съпруга, нали… Айрин Кофин?…

— Да.

— Донеси ми цигари и водка. После кажи на Хрушчов да си ебе путката майна! — На английски тази ругатня звучеше „Да се шиба в кървавия гъз“. — Но цигара и водка ми дължиш, скъпа!

Ирина се върна с бутилка водка, минерална вода и цигари. Надигна се в леглото и видя ръцете си. Наистина беше станал кожа и кости. Организмът му се беше самоизяждал, борейки се за оцеляване.

— Така ли изглеждаха лагеристите в Гулаг, Ирина?

— Аз съм родена след смъртта на Сталин, Джон! — хладно отговори тя. — Осъден на смърт — чаша ром и цигара под бесилото… Такъв етюд ли разиграваш?

— Схвани го както искаш — отговори Козела.

Глътка водка, две-три вдишвания на тютюнев дим и падна замаян на възглавницата.

— Застреляй ме, Ирина! — отегчено каза той. — Направи ми тази услуга!

— Не е във властта ми! — Ирина излезе от стаята.

Козела пусна краката си и седна в леглото. Изправи се с мъка и залитайки стигна до банята. За бягство беше наивно да мисли. Дори да имаше откъде да избяга, нямаше сили да го направи. Банята беше без прозорци. Козела седна на тоалетната чиния и се замисли: Ще ги прееба тези шибани руснаци! Ще им се измъкна!…

Обходи банята, не намери нищо, с което би си прерязал вените, още по-малко медикаменти, които при предозиране ще го откарат в света на „вечния покой“.

Върна се в стаята, седна на леглото, запали цигара, изпи водката на екс. Ще се ликвидирам със спирт по руски! беше последната му мисъл. Вместо да умре — припадна.

Събуди се на системи. Опита да се размърда в леглото. И ръцете, и краката му бяха приковани с каиши. Никой не убива болен осъден, помисли и се разсмя на глас. Вратата се отвори.

— Громов?… — Готвеше се да го изругае, когато школуваният баритон на дебелака го прекъсна.

— Хрушчов, генерале!…

Стаята се напълни с офицери на Вимпел. Някой поднесе стол на дебелака и той се отпусна тежко срещу него.

— Как сте?

— Възкръсвам.

— Надявам се! — сериозно каза дебелакът. — Оправяйте се, генерале, работа ни предстои!

Излязоха, някой угаси лампата и в стаята стана непрогледно.

— То било нощ… — самоиронизирайки се каза гласно и затвори очи.

Нямаме работа „Хрушчов“…, помисли, преди да се унесе в дрямка, обща — в никой случай!…

* * *

На другата сутрин влезе медицински екип. Суховат доктор с рогови очила го прегледа. Поставиха го на ехограф, да се разкисне в банята и отново го вързаха за леглото. Включиха системите през абокатите. Тогава чу музика. Срещу него беше инсталиран телевизор. На чаршафа до ръката му беше оставено дистанционно, а музиката, от телеканал — VH1, която и той ползваше, ако не гледа програмите на National geographic, History или новините.

Започваше „второ действие на пиесата“. Беше кукла в марионетния спектакъл и предпочиташе да слуша кънтри, отколкото да трепери на февруарския студ.

Когато се събуди, завари „Хрушчов“ да седи срещу него. Бяха сами в стаята.

— На какво дължа високото благоволение… — Козела направи пауза, натърти, — Хрушчов…

— Казвам се Сергей Юлаев! — отговори руснакът. — Нямам нищо против да ме наричате както намерите за добре, но истинското ми име е Юлаев.

Къде беше чувал тази фамилия? Не беше от разпространените, но му беше направило впечатление.

— Юлаев — замислено повтори Козела, — дразни слуха ми?

— Разбираемо — кимна руснакът, — беше Leed news. Не аз прочух това име. Мой роднина опита да извърши преврат 92-ра година.

— Юрий Юлаев? Спомням си тези събития… — после и двамата млъкнаха.

— Религиозен ли сте, генерал? — попита Юлаев.

— А, вие, болшевик?

— Не!… Не съм и демократ в класическия смисъл на думата. Винаги съм бил под пагон, а това лишава от право на избор, и самоинициатива.

Козела се замисли. Какво искаше от него този руснак? Такъв разговор водеха приятели в кръчма или случайни хора, които се опознават.

— Не съм религиозен, господин Юлаев. Роден съм в православно семейство, но тогава господ не се котираше. И аз бях под пагон — после направи дълга пауза. — Докато мина на другия бряг.

Юлаев остави без последствия тези думи.

— Какво ви крепи, генерале? Държите се като фанатик, загиващ за правата вяра.

— Случайно… — каза Козела — нямам желание да оставям фалшиви впечатления.

— Генерал Милетиев… — каза руснакът, загледан във върховете на обувките си. — Мога да изпитвам симпатии и уважение към вас, може дори роден брат да сте ми, но ако от мен се иска да изтръгна истината и не го направя, ще изпадна във вашето положение. Разбирате ли ме?

— Естествено… — кимна Козела. — Мръсни професии, Юлаев, такива са правилата. Както виждате не се сърдя. А и да се сърдех, това нямаше да свърши работа нито на вас, нито на мен. Вършите си работата, аз действам както ми подсказва интуицията.

— Лишен сте от възможности, Козел! — За първи път руснакът употреби този прякор. Опит за сближаване, плах, дискретен, многозначен, но все пак някаква открехната врата. — Нямате възможност да действате, нямате своя воля, нямате право на решение. На какво разчитате, генерал Милетиев?

— На здравия разум! Няма да ви дам Аберман. Умра ли, шансът да се докопате до него е нулев. Имате теоретически възможности, но минимални. Не знаете как изглежда, нито къде се крие. Може да е под носа ви и никога да не научите кой е. Това не е празна фраза. — Козела повиши глас: — Аберман е моят пасаван за живот. Предам ли го, ще ме убиете, издържа ли, ще се върнете в изходна точка. Нямате полезни ходове, господин Юлаев… Най-умното…

— Слушам — кротко каза руснакът.

— Заповядайте да ме развържат… да ми донесат цигари… водка. Усилете охраната, но престанете да се държите като касапи. Нямам сили да избягам, колега, но със замаяното ми съзнание имате шанс да стигнем до обща истина. — Козела тръсна глава. — Говоря глупости… до обща идея.

— Ако откажа? — попита Юлаев.

— Ще се върнем на кота нула.

Юлаев се замисли. Ако имаше готово решение той се постара да го представи като трудно и едва ли не превишаване на правомощията си.

— Добре! — Дебелакът се надигна с мъка и тръгна към вратата. — Да видим докъде ще ни доведе християнското милосърдие.

Десет минути по-късно в стаята влязоха Ирина, Громов и двама офицери от персонала. Донесоха вълнен халат, чехли, оставиха на ролковата маса водка, вода, цигари и две кани с кафе и чай.

— Джон — каза бурятката, — от партньор започваш да се превръщаш в пациент и грижа!

Громов наблюдаваше суетнята.

— Как си, Вимпел? Изглеждаш мрачен?

— Писна ми от теб, Гоут! — мрачно отговори той. — С удоволствие бих ти пръснал мозъка!

— Така ли? Тогава седни да пием по една водка… аз черпя!

* * *

Стрелбата започна същата вечер. Козела се заблуди, че небето се бунтува, после се сети, че на края на февруари е наивно да очаква гръмотевични бури. Гръмнаха ауспуси, но зачестиха и започнаха да се приближават. Нямаше съмнение, битката беше започнала. Кой срещу кого стреля. Долу по етажите се водеше стрелба. По откосите установи, че е в сравнително висока сграда и най-малко на третия етаж. Започна да чува гласове и разбра, че руснаците са нападнати.

Става интересно! Козела седна в леглото и доля последната чаша от еднолитровата водка. Пиеше цял ден. Измъкна системите от абоката, запали цигара и зачака. Каквато и да беше битката, все някой щеше да спечели.

В стаята влезе Хакел.

— Здравей, Козел… Стягай се!

— Радвам се да те видя, жид пырхатый! — пиянски усмихнат каза Козела. — Колкото Моисей долините на Ханаан.

— И мъртъвците имали хумор — злобно каза Хакел. — Обличай се! Трябва да напуснем страната.

— Страната ли? Къде сме на майната си?

— Сърбия! Кой друг пее в един хор с руснаците? Побързай, хеликоптера ни чака.

Козела нямаше нужда от ново подканване. Започна да се облича.

— Избихте ли „Вимпел“?

— Редниците… Шефовете ще вземем с нас.

— Азиатката?

— И нея… Действай, Козел, нямаме време!

— Готов съм. — Едва се крепеше на краката си и не само че не беше готов, май имаше нужда от носилка. — Дай ми оръжие.

— Играчките после, момче! Влезем ли в хеликоптера ще ти зачисля бордовата картечница.

Хакел го избута пред себе си и угаси осветлението.

— Как ме откри, Джон!

— Подслушване на ефира, Козел. Аберман свърши работата. Това копеле е гений!