Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (16)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia007 (2020 г.)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Христо Калчев

Заглавие: Изстрелът на амнистията

Издание: първо

Издател: Световит

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

ISBN: 954-9761-92-4 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12320

История

  1. — Добавяне

XIV

В нощта срещу 1 ноември Козела се събуди плувнал в пот, разтърсен от кошмари. Беше сънувал, че Ашика идва за главата му по поръчка на Ирина, бурятката. Скочи, мина през банята и дълго успокояваше полуделия си пулс. Ашика и Ирина отсъстваха. Бурятката чакаше в хотел „Тервел“ на Албена. Ашика беше тръгнал да ликвидира бандата на Кожара в казино „Фур“, последните гангстери, които можеха да дадат автентична информация на полицията за легендарния фантом Козела.

Създавам истинско чудовище! мислейки за Ашика, не можеше да не осъзнава, че не той го е създал, още по-малко „учил на занаят“, но го ползваше, а това беше равнозначно.

Предстоеше месец, може би два, в които трябваше да подреди живота си или да се раздели с него. Новият шеф на МВР, Румен Петков беше човек с противоречива биография, която на всяка цена държеше да представи за „кристалночиста“, ползвайки старото комунистическо клише. В качеството си на силов министър, той се беше заел да прекърши гръбнака на ъндърграунда и ако не се появяха екстремни препятствия имаше шанс да се справи. Самият факт, че започваше кариерата си с удар срещу Маргините, беше достатъчна гаранция, че се е заел сериозно да „скъса опашката на гущера“, израз, който покойният Илия Павлов беше направил популярен сред гангстерите.

Два месеца? Това беше максималната бонификация, с която разполагаше, след това или трябваше да е на чисто, или далеч, или мъртъв!

Справеше ли се с варненската банда щеше да постави бариери по „Пътя на коприната“. Това беше и задачата на Ашика, да препъне Виктор Бут и Жан Шрам, уахабитите на Ахмед Доган, ционистите на мадам Сабат, Фон Веер и в дъното на коридора, стария си колега, а защо не и приятел Джон Хакел.

Козела се готвеше да превърне Левака и Цея в „свински уши“ на министър Петков, но преди това трябваше да проведе една задължителна, крайно тягостна среща.

Когато успокои пулса си, Козела се облече и излезе. Грееше слънце, но не топлеше. Температурата едва ли надхвърляше десет-дванайсет градуса, но беше сухо и вятърът поносим. Качи се в колата, спря на единствения паркинг на Южния парк и тръгна по централната алея. Беше сравнително спокойно. Някоя и друга майка с количка или пенсионери с кучета се разхождаха из потънали с изпопадали листа пътеки, но бе студено за деца и слава богу, тихо.

Видя ги отдалеч. В инвалидна количка, завит с одеяло, побелял и надебелял, като че ли подпухнал, Симеон Мишев-Плъха беше изведен на разходка от сина си Валери. Днес щяха да застанат очи в очи. За първи път след инвалидизирането на стария му „боен другар“ от Ескадрона, превърнат в труп по негова вина. По-добре мъртъв, отколкото безпомощно вегетиране! мислеше той, когато погледите им се срещнаха.

— Остави ни сами, Валери! — глухо заповяда Козела. — Ако не възразяваш, Плъх?

— След два часа Вальо ще ме вземе.

Гневното мълчание на Валери недвусмислено подсказваше, че го държи отговорен за съдбата на баща си, но Козела знаеше вината си, не се гордееше с нея и нямаше намерение да се оправдава.

Седна на пейката срещу сакатия полковник и запали цигара.

— Как си, Козел? Ти ли пълниш моргите? Не казвай не… моля те!

Козела кимна.

— Контролирам жътвата, Плъх! Работя с чужди ръце.

— И докога така, да му ебеш майката? Не се ли задави с кръв, копеле откачено?

Козела продължи да кима.

— Отдавна, Плъх… Знаеш, започне ли веднъж — край няма! Опитвам се да разчистя терена и да се оттегля в пенсия.

Симеон Мишев се усмихна скептично.

— И кога ще бъде това… Двайсет и втори век?

— До края на годината… Ако е рекъл господ.

— Едва ли ще рече! — Плъха наведе поглед, дишаше тежко, лицето му беше червено, като че ли апоплектично. Трудно беше да се разбере вълнение или ярост клокочат в него.

— Пази Валери, Плъх! Предстоят „силни времена“, както казват моряците. Дръж го далеч от улицата, или го прати далеч от тук, докато мине бурята. Готов съм да покрия разноските!

— Благодаря. — Това не беше нито „да“, нито „не“, но достатъчно в момента. — От кога си в София?

Не можеше да има по-безсмислен въпрос, при положение че толкова неизяснени дела, а и вини имаше между тях.

— Мразиш ли ме, Плъх?

— Не.

— Аз те докарах до това състояние…

Плъха поклати глава:

— Професията! Ако бях даскал или счетоводител, сега щях да припкам като елен.

— Аз съм на крака… Знаеш през кои професии съм минал.

— Късмет, Козел. Не контролираме съдбата. Можех да съм мъртъв, а съм само инвалид и мога да гледам „Биг Брадър“ по телевизията. Заеби мен, знаеш ли защо приех тази среща?

— Мога да предполагам.

— Не, Козел, не можеш. Не те виня. Приех доброволно да играя в твоя отбор. Алчността ме вкара в инвалиден стол. Ти си коректен работодател, нямам претенции… — Плъха направи дълга пауза. — Казваш, да държа Валери далеч от пожара. Тогава свържи го с твоя килър. Животът му е на косъм. Срокът му е края на годината.

— Знаеш ли какво искаш, Плъх?

— Предполагам. Направиш ли го, сметките ни са чисти. Ако не — на съвестта ти ще тежат освен твоите собствени синове и моя.

— Тежки думи, Плъх!

— Но верни! Помисли. Обади ми се, ако благоволиш да ми помогнеш. А сега — довиждане… Не сбогом, Козел… Лекарите ми забраняват вълнения… Моля те, върви на майната си!

* * *

Във вечерните новини съобщиха, че казино „Фур“ е изгоряло до основи. Полицията беше открила в отломките тела на мъже на приблизителна възраст от двайсет до четиридесет години. По предварителни сведения един от мъртвите бе собственика на заведението, криминално проявен, дългогодишен, нещатен сътрудник на вътрешно министерство.