Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (2)

II

Колкото по̀ остарявам, толкова по-предвидим ставам, мислеше Козела, загледан в сиво-зелената паст на градината си. Това беше градината на Флора, но минаваше за негова. Не противоречеше на жена си, с която все по-малко имаше какво да си кажат.

Флора спеше отдавна, малкият хищник се ровеше в интернет. Козела знаеше, че търси порносайтове, но нито го интересуваше, нито имаше намерение да възпитава едно дете, което беше започнало да възмъжава, но му беше противно от първия миг, в който го беше видял. От време на време виеха полицейски коли. Богатият квартал на Претория беше охраняван не по-малко от Пентагона. Чуваше се крясък ту на папагал, ту на някоя друга местна птица, на която нито знаеше вида, нито наименованието. И Претория не беше спокойно място. Имаше ли такова кътче на земното кълбо?

Азия беше раздрана от цунами, Европа от банди, а неговият свят практически не съществуваше. Малко го интересуваше какво става по света, още по-малко се кахъреше за нечия смърт, но инстинктът за самосъхранение продължаваше да действа, а и старите му навици, макар и закърнели, все още държаха нащрек уморените материали на тялото му.

Какво искаше Громов или по-скоро началниците му от ФСБ? Всички искаха едно и също. Геният на Аберман и протекцията на уморения стар кон, по ирония на съдбата наричан „Козела“.

Беше двайсет и три и десет — местно време, а това значеше, че е единайсет и десет преди обед в България. Козела взе телефона и машинално набра номера на Левака. Малка беше вероятността роуминга да го свърже с обратната страна на земята, но не беше изключено. На третата позивна чу:

— Слушам, шефе!

— Какво става при вас, момче? — попита Козела.

— От луната ли се обаждаш, генерале? — това беше несръчна шега и Левака бързо схвана нетактичността й. — Извинявай, нищо особено, караме постарому.

— Как е жътвата? — попита Козела, макар че следеше пресата и знаеше, че в предходните два месеца не беше падал в жертва нито един от емблематичните престъпници на държавата.

— Върви прегрупирането — каза Левака. — Появи се нов играч. Жалък, гаден, безскрупулен, но разполага с хора. Повече от петдесет души работят за него и за този, който клати гората.

— Безплатно? — невярващо попита Козела.

— На консигнация — беше отговорът. — Обещава, като превземат пазара да делят баницата.

Това не беше се случвало никога. Обикновено в този бизнес се работеше на предплата или поне на петдесетпроцентов аванс. Явно гангстерите бяха изгладнели до такава степен и така притиснати до стената, че бяха готови да се отдават и на мечтания.

— Вестниците мълчат…

— Вършее се на ниско и средно ниво — отговори Левака. — Не пипат по върховете, но пристъпват натам. Бога ми, генерале, по-гадна пасмина и по-опасна от тази, не беше се появявала!

— Кой е лидерът?

— Самообявил се е за „Фюрера“. Не знам истинското му име, още по-малко конака. Невъзможно да се промъкне къртица. Подбира отбора от провинцията и ги изпитва по някакъв свой критерий. Включително полицията дава противоречиви сводки.

— С какво ни застрашава този Фюрер, Левак? — разсеяно попита Козела.

Беше загубил всякакъв интерес от разговора и малко го интересуваше някаква шайка провинциални простаци, която безчинстваше из далечна София.

— Косвено — отговори Левака. — Обикалят из държавата и търсят някой си „Козела“. Търсят го под „дърво и камък“, както викат шопите. Чувам, че някакъв негов колега, някой си полковник Мишев, полковник Симеон Мишев, ако не ме лъже паметта е в гипсово корито. Счупили са му гръбнака, за да открият въпросния Козел.

Ставаше сериозно.

— Добрали ли са се до Козела, Левак?

— Доколкото знам — не, шефе. Но пък и неговият колега ще прекара живота си в инвалидна количка.

— Добре, Левак. Благодаря.

Горкият Плъх и той беше „изял дървото“ заради него. Аз съм прокълнато, гадно, старо копеле, вътрешно вбесен мислеше Козела, докато се колебаеше какво да предприеме. Скочи, слезе на долния етаж, наля водна чаша водка и отново се върна на терасата. Опита да набере Плъха, но получи отговор: „Телефонният номер на абоната е сменен“. Не разполагаше с хора в София, а не му се водеше война с разни Фюрери, Дучета и тем подобни психопати. Громов, помисли разсеяно той. Искаш помощ в Украйна, аз в България. И после кой от къде е, Вимпел! Ще видиш Володя Аберман през крив макарон!

На вратата се почука.

— Не чукай на отворена врата, Флора! — гърбом каза той.

Жена му престъпи на терасата и седна до него.

— Какво става, Йон? — кротко попита тя. — Защо се отчуждихме?… Не знам как да те нарека… скъпи, приятелю, човече?

— Не сме се отчуждили, Флора — уморено каза той. — Просто не ми излиза пасианса. Веднъж нагазиш ли в кръвта, няма изплуване, скъпа!

— Как — да те разбирам? — попита Флора. — Заминаваш ли?

— Не тази вечер — отговори той, взе чашата, прибра се в спалнята си, затвори вратата, легна по гръб на леглото, но не заспа.

Сутринта го свари още по уморен и истински пиян. Рядко се изпускам до такава степен, помисли той и изключи телефона. После не помнеше.

* * *

На първи февруари Йон Марин и Петър Громов кацнаха на летище „Отопени“ в Букурещ. Пътуваха независимо един от друг. Пасажери. Козела излетя от Кейптаун, Громов се качи при междинното кацане в Лимасол. Тръгнаха по така нареченото „джентълменско споразумение“, но Козела знаеше, че го спазва само той. В самолета със сигурност пътуваха офицери от Вимпел, но не си направи труда да ги търси. Щеше да бъде безсмислено дори да ги открие, както бяха безсмислени редица от ходовете, които предприемаше. Излишно бягство от Крит, фалшиво, което значи и ненужно, прикритие в Претория, фалшива самоличност, която не беше разгадал само този, който не искаше.

Козела беше изпратил Володя Аберман във Варна на старата кримка известен като Неди Кожаря. Той беше бивш крадец, бивш боксьор, бивш плажен спасител и гларус. Сега държеше едно от тайните игрални казина на Варна, кръстено неутрално „Фур“, което на английски значеше козина и беше прикритие на прякора му.

— Къде е евреинът? — попита Громов в Претория.

— Далеч — отговори Козела.

— Тогава да идем при него — каза гологлавият руснак без да му трепне мускул на лицето.

— Рисковано! — отговори Козела, съзнавайки, че говори детинщини.

— Но шансово — беше отговорът. — В риска има шанс, Козел… пардон, Гоут! Тук не те чака нищо друго, освен мъчителна смърт и скромно погребение. Не очаквай маршове, знамена, почести. След неузнаваемата ти мърша ще върви единствено жена ти, колега, защото преди това ще загине сина й, пред очите ти.

Това беше казано с тон, с който се коментира времето, футболен мач или вестникарска клюка и в никой случай не звучеше толкова тягостно и заплашително, колкото по смисъл беше.

— На път, Вимпел! — каза Козела. — Връщаме се в България.

— Знам! — отговори руснакът.

— И още нещо, колега?

Козела изглеждаше разсеян, а всъщност беше съсредоточен и напрегнат, като спринтьор пред старт.

— В България се извършва прегрупиране на силите, такава ми е информацията. Някакъв главорез, който се е самообявил за Фюрер е превзел улиците и ме търси усилено. Всъщност търси Аберман, но знае, че може да го намери единствено чрез мен. Трябват ми хора, годни да парират петдесетина души. Едно-единствено условие обаче — не работя с чеченци.

— Не понасям исляма, Козел — беше последната фраза на Громов, преди да се разделят.

Отново бяха заедно. Руснакът играеше с джиесема си, Козела проспа почти целия полет от Кипър до Румъния, но като излязоха от терминала, вместо към изхода за пътници, тръгна към бара. Поръча на английски водка и вестници. Имаше само „International Harold Tribune“. Започна да го преглежда, когато някой се отпусна до него и каза на български:

— Радвам се да ви видя, генерал Милетиев!

Козела не беше изненадан. Добре знаеше как работи бившето КГБ и елитните подразделения, така че не си направи труда дори да погледне в очите младия мъж, който и без това виждаше отсреща в огледалото.

— Какво предстои? — мрачно попита той.

— Пътуване до Констанца. От там с кораб до Варна — беше отговорът.

— А ти за какъв хуй си ми?

Младият бандит не се изненада от тона, нито промени своя.

— Формално шофьор и охрана, всъщност шпионин. Аз съм гаранцията, че няма да предприемаш импровизации, Козел.

— А ако все пак предприема?

— Един от нас ще умре.

Отговорът беше смислен, Козела нямаше нужда от повече, а и не беше мястото да обсъждат подробностите. Той изпи водката си на екс и се изправи.

— Къде е руснакът? — попита той преди да последва младежа.

— Ще се срещнете в казино „Фур“ във Варна.

Момчето го изведе от летището, взе багажа му, отключи един пасат комби и мълчаливо напуснаха летищният комплекс.

— Ще спя — каза Козела, — събуди ме в Констанца — и затвори очи.

Знаеше, че няма да заспи, но и нямаше никакво желание да води разговор с наемници. Трябваха му хората на Громов, за да опита да се погрижи за Плъха. Кой знае какво се беше случило с горкия стар ескадронист. В ушите му още кънтяха думите на Левака: „Начупен е като порцеланова кукла!“.

* * *

Козела заяви на руснака, че му трябва една седмица, за да се ориентира. Настани се в шведския хотел на Св. Константин, повика Левака по телефона и се отпусна във ваната.

Беше шести февруари, кучешки студ, от морето вееше като от ада — студен, карпатски, вълчи вятър. Но бившия хотел на бившето покойно величие Илия Павлов беше топъл, спокоен, а в този сезон полупразен. Десетина двойки, пенсионери от Запад се разхождаха по вкаменената плажна ивица, няколко шумни шведи на възраст между седемдесет и сто години пиеха шумно в бара. И това беше всичко. Под фалшивата си легитимация Йон Марин, той не за първи път гастролираше в родината си, но вече беше започнало да му писва от прикрития и дори да се беше регистрирал като Иван Милетиев сезонът беше такъв, че интересите се бяха изместили от морските в планинските курорти и Варна, по специално Св. Константин изглеждаше спокойно, защитено убежище.

Козела имаше нужда от ягуара, който беше оставил при Левака и целия си гардероб, на съхранение при Цея. Знаеше, че Константин Коев работи за Таки, а Цея минава за любовница на Скорпиона, но руското обкръжение, засега невидимо, беше наоколо и Козела се чувстваше по-сигурен от когато и да било. Знаеше, че това е временно, че нито може да трае дълго, нито защитата е искрена. Скоро щеше да получи „задачата си“, а до тогава можеше да бездейства.

Аз, поръчителят, отново станах наемник, да му ебеш майката! Затвори очи и се замисли. Всъщност никога не е бил поръчител и нито една от жертвите му не беше негов личен враг. Аз съм най-обикновен наемник, стрелящ ратай, вбесен мислеше той, докато се опитваше да се наслаждава на цивилизационните луксове. Излезе от банята, уви се в бяла хавлия и се просна на леглото. А сега? Какво сега? Левака и Цея щяха да дойдат на другия ден. Какво му оставаше освен да пие?

Козела се обади на румсървиса, поръча обяд, но наблегна на водката. После тръгна към бара. Подстрига се. Мина през масажора. Имаше излишно време, много скука трябваше да преодолее, за да не изпадне отново в мрачни размисли. Не му се четяха вестници, книги, още по-малко му се гледаше телевизия. А от всеки ъгъл на фоайето го дразнеха някакви звукови източници. Да повикам Громов? помисли той. После се отказа. Какво щеше да говори с този руснак?

Беше си купил бельо и два пуловера. Но освен черното кожено яке не разполагаше с друго. Гардеробът му щеше да пристигне утре, заедно с него, разбира се, и сведения за криминалната обстановка в държавата, която го интересуваше точно толкова, колкото току-що извършения военен преврат в африканската държава Горна Волта.

Започна да се свечерява. Беше едва осемнайсет часа, а електронният термометър на хотела показваше 9 градуса под нулата. Време за сън и барови удоволствия и в никой случай за разходка. Козела влезе в дневния бар, избра място от което не се виждаше нито телевизионен екран, нито се чуваха откъслечни фрази от шумното веселие на шведите. Поръча водка и в момента когато се готвеше да отпие, Громов влезе в бара. Беше сам, на пръв поглед разбира се. Козела беше сигурен, че хотелът е пълен с негови хора. Строен, елегантен в сивия си вълнен костюм, с яркочервена връзка. Здрав кокал е този „Вимпел“, мислеше Козела, докато го наблюдаваше как пресичаше бара.

— Здравей, Йон! — на английски каза руснакът.

— Здравей, Борис — усмихна се Козела, — предпочитам твоята компания пред ничията.

Руснака бързо се ориентира, поръча водка, но не пи по руски, на екс. Този навик беше разкрил не един и двама съветски шпиони на Запад и извън държавата си печените ченгета на КГБ бяха научени като пият, да се стараят да подражават на европейците.

— Християнин ли си, Йон? — попита неочаквано Громов.

Въпросът изглеждаше глупав и неутрален. Руснака осъзна въздействието, затова добави:

— Питам сериозно, Йон. Това е ключът към вратата.

Козела се замисли.

— Роден съм в християнско семейство, кръстен съм, но съм живял цял живот в разрез с божите заповеди. Не знам какво да ти отговоря. Със сигурност не съм мюсюлманин, юдаист или последовател на Буда.

— Точно такъв отговор очаквах — кимна руснакът. — Моята биография не е по-различна. Разликата е, че съм в роден в семейство на атеисти, не съм кръстен и целия си съзнателен живот съм се обявявал за атеист.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Именно до там искам да стигнем, колега — каза Громов, — трябваше да наближа петдесетте, за да открия, че светът е религия. Докато имаше Съветски съюз имаше партия — държава, армия и КГБ. Това беше религията. В един момент рухна всичко и тогава се появиха божествата. Те се оказаха по-жестоки от Сталин, Йон и по-кръвожадни от партията!

— Не разбирам накъде биеш? — попита Козела. — Не ми казвай, че чеченците водят религиозна война. Руснаци и литовци имат един господ, руснаци и грузинци — също.

— Ти си се бил в Чечня, аз също; ти си вършил наемна работа — аз си въобразявах, че изпълнявам патриотичен дълг. Какво вършат американците в Чечня?

— Та там има ли американци? — попита Козела.

— Естествено. Където има огън, винаги има три факта. От мен го запомни, колкото и нахално да ти звучи. Има ли военни действия, от едната страна са руски интереси, от другата американски, а по средата еврейските пари. Кажи ми тогава, къде е господ?

Козела се замисли.

— Къде е господ, Борис?

— Нашата задача е да го открием. Какво представлява Чечня? Скали, снегове и нефт. Ако останат на собствената си воля, ще умрат от глад. Има нефт, но нямат нито машини, нито технологии, нито специалисти да го експлоатират. Руснаци и американци могат, но евреите решават кой да държи концесиите. Фактически ги държат те. Тогава кой е господ? Този, на който се кланяме в „Св. Василий Блажени“ или в катедралата „Сейнт Патрик“ в Бостън? Не, Козел, господ все още скита из пустинята и ни мъкне от дюна на дюна като стадо овце.

— И ние трябва да отстраним този господ, Борис?

— Бинго — усмихнат каза руснакът. — Неслучайно българските бандити получават уртикария, когато чуят името ти. Допий водката! Чакат ни във „Фур“. Не е зле да спечелим стотина долара на блек джек!

— Или да ги загубим — мрачно каза Козела, потънал в собствените си мисли.

Ставаше много сложно. Евреите му поръчваха война с исляма, руснаците с юдаизма. Кога ли щеше да се появи следващия безумец, който щеше да го натовари с новото разпятие на Исус върху кръста.

* * *

„Фур“ се помещаваше в стара триетажна къща на ъгъла на улиците „Петко Каравелов“ и „Славянска“. Беше строена в средата на 20-те години с масивно дървено стълбище, което свързваше двата етажа. Първият беше ресторант, имитиращ ирландска кухня. На вратата пишеше айриш клъб^[1] „Фур“. На втория живееше Кожара със семейството си. Имаше и трети — мазе, пристроено в игрално казино, без рулетка и ротативки, но с три маси за покер и една за Блек Джек. Казиното нямаше вход на улицата и приспособено стълбище, откъм двора на къщата, и барака „Хънтър Дъглас“, в която дежуреше охраната.

Козела за първи път влизаше в тази дупка, но не за първи път между гангстери и не се чувстваше дискомфортно. По-скоро беше отегчен, уморен и изнервен от компанията на Руснака.

Кожара ги посрещна, настани ги на маса, предложи им полусупа, полугулаш с гръмкото наименование „Ирландско фрикасе с френски сос бешамел“ и ги остави.

— Щяхме да играем Блек Джек?… — подхвърли Козела.

Плешивият офицер кимна.

— Има време — каза той. — Чакаме гости.

Козела не зададе въпроси, дори не погледна ирландската помия, която му беше сервирана. Поръча водка и се отпусна в стола.

— Няма ли да питаш кого чакаме?

— Не…

— Все пак?

— Не съм любопитен.

— Уважавам тази черта.

Руснака изяде всичко, което съдържаше менюто, поиска водка, маслини и отново даде вид, че е готов за разговор.

— Кого чакаш, Козел… пардон… Йон?

— Чакаш ти!

— В момента, да. След половин час… — Громов погледна часовника си — масата ще бъде свободна. Кого чакаш във Варна?

Громов беше умен мъж, професионален разузнавач и беше глупаво да го лъже.

— Кола и дрехи, Борис. Ако хукна из пазара, ще направя впечатление на изглупял старец, спечелил от тотото. Когато ми донесат всичко необходимо, ще разбереш сам. Поисках една седмица отсрочка.

Руснака се задоволи от отговора. Козела знаеше, че неговите хора ще идентифицират и Левака и Цея и още на другия ден ще знаят от недрата на какви банди произлизат. Половин час? Добре! Нямаше намерение да играе комар. Не защото щеше да спечели или да загуби някой долар. Просто не беше в интересите му и не влизаше в сумарното на пороците. „Когато човек е пияница и комарджия, не е крадец и педераст, нито убиец, ронещ сълзи над етюдите на Шопен.“ Козела си припомни тази максима и направи знак на сервитьора да му донесе нова водка. Трета за вечерта!

— Къде е целта ни, Борис? — попита, колкото да наруши мълчанието.

— Нямаме общи цели, Йон! Няма и да имаме!

Козела преглътна тази явна обида, изречена и остро, и заплашително, направи се, че не е разбрал интонацията, усмихна се и каза:

— Да задам въпроса другояче. Къде е моята цел?

— Аз бих питал не къде, а коя е целта?

— Мога да си отговоря сам — каза Козела. — Време е да ми зададеш въпроса „Готов ли съм да се поставя в услуга на нечии интереси и на каква цена?“.

— Именно това ще обсъдим тази вечер. След двайсет минути ще получиш отговор.

Козела му се изсмя в лицето.

— Ако ще играеш провайдър, трябва да знаеш две неща за мен. Аз съм лош враг и несигурен съюзник. И още една черта… кой знае, може във вените ми да тече еврейска кръв. Аз съм алчен, колега, а на всичко отгоре имам и разноски. Ползвам чужд труд и ми се налага да го заплащам. Ясен ли съм?

Руснака кимна.

— Не си в състояние да поставяш условия, приятелю! — кротко каза той. — На твое място бих гледал на всяко разсъмване като на подарък и на всеки залез като на случайност. Не знам дали съзнаваш колко си мъртъв? Нищо че ти функционират вътрешните органи и се наливаш с водка. Безплатен съвет — изслушай заповедите и акуратно ги изпълни. Знам какво са ти казали евреите в София. Куршумът срещу Хауки Исламболи е „изстрелът на амнистията“. Излъгали са те. Амнистия може да даде само и единствено сатаната, Козел! Господ е възмездие! Според Светото писание, всеки от нас ще се яви пред Бога в деня на Страшния съд. Сатаната раздава правосъдие на земята. Единствен той може да разбере престъплението и да го оневини. Търси амнистия от Сатаната, колега и допий водката!

Борис Громов навря златния си „Ролекс“ под носа му.

— Време е! Рогатият ни чака в казиното!

* * *

„Рогатият“ се оказа зеленоока азиатка. Висока, стройна по мъжки, нахакана и видимо с най-висок чин в обкръжението си. Громов заведе Козела на масата й, и каза:

— Ирина, това е Козела.

Азиатката вдигна изумрудените си очи — най-вероятно лещи — и каза заповеднически:

— Седнете!

Громов му посочи стол, изчака го и се отпусна срещу него. Козела се забавляваше, нервите му се отпуснаха. Целият театър, а защо не цирк, беше „дежа вю“^[2].

Не за първи път щяха да го командват жени и вместо отегчението, което очакваше, заля го вътрешна вълна от нервно веселие.

— Аз пия — каза той, — ще ми правите ли компания?

— Не — сухо отговори тя.

Кой знае каква беше тази жена, китайка, корейка, но в никой случай рускиня, макар че можеше да мине за всякакъв мелез, ако зеленината на очите не беше фалшива.

— Ваша работа! Водка и вода — провикна се Козела. — Вимпел, ако пиеш поръчвай, аз плащам! Ако не, върви на майната си!

— Поръчайте две водки! — сухо каза жената, която Громов беше нарекъл Ирина, но едва ли това беше истинското й име. — Въздържайте се от цинизми, генерале! Не че нещо може да ме скандализира. Да спазим приличие?

— Що за приличие е да ме командвате, Ирина? — попита той. — Ние сме в България. Въпреки че тази държава има основания да ми отреже главата, все пак е моята родина и няма да позволя нито на евреи, нито на араби, а още по-малко на зеленооки китайци да ме командват!

— Аз съм бурятка! — каза тя — Нямам намерение да ви командвам. Имам предложение… — направи пауза, — да речем изкушение.

Козела изчака бармана да сервира преди да подхвърли:

— Чували ли сте името Оскар Уайлд, Ирина?

— Има ли значение отговора, генерале? Не съм на изпит, нали?

— Не, разбира се — продължи Козела. — Въпросният Оскар Уайлд… е казал: „Ако искаш да убиеш изкушението, отдай му се!“.

Ирина кимна.

— „Идеалният мъж“. Свършихте ли теста, генерале?

Козела „замръзна“ като ударен от ток. Най-малко очакваше някаква си зеленоока бурятка на видима възраст около трийсет години, действащ офицер от Вимпел, не само да знае кой е Оскар Уайлд, а и с такава сигурност да назове пиесата. Нямаше по-добър начин за прикриване на шокова ситуация от палене на цигара и отпиване от чаша. Знаеше това и от практика и от теория, но знаеше, че и партньорите му не са вчерашни и съзнаваше, че бурятката е с един ход пред него и е обмислила предимствата си.

— Да чуем изкушението, Ирина! — махна усмивката от лицето си, която повече приличаше на гримаса на болка отколкото на веселие.

— Бързаш, Козел! — обади се Громов.

— Борис е прав — каза Ирина. — Поискали сте седмична отсрочка, получихте я. Тази вечер е достатъчно да се запознаем. Ако моята компания ви е неприятна, няма да ви задържам. Налага се да добия представа за вас…

— Добихте ли я?

— Да — кимна бурятката, — първото впечатление не ме фасцинира. Вие сте неискрен и враждебен. Не съм дала повод за подобно поведение?

— Не сте ми дали повод и за обратното! Казах, не обичам да ме командват!

— Но се налага! — азиатката се обърна към Громов. — Борис, водка! Руска, по възможност, и студен чай.

Громов отиде на бара, тогава Ирина каза тихо:

— Отпусни се Козел, не ти мисля злото. Работата си е работа! Чака нас… теб и мен. В чантата ми има документи, генерале! Ние сме семейство, имаме две деца и живеем в Бризбейн, Северна Канада. Вие се казвате Джон, аз Айрини, фамилното ни име е особено…

— А именно — все по-изненадано, продължи да пита Козела.

— Кофин… Знаеш ли какво означава на английски?

Козела изтръпна. Доста вулгарна шега си бяха направили. Кофин значеше ковчег и избора на nick name, не можеше да бъде нищо друго, освен намек и заплаха.

Громов се върна с поръчката.

— Да започнем партито, Борис! — каза фалшивата канадка. — Има време за работа. Тази вечер ние с Джон ще се пренесем в квартирата. Ти ще имаш грижата за вещите му и да се разплатиш в хотела.

Громов кимна, стана и излезе. Козела се огледа, на една от масите играеха комар няколко варненски бандити и освен бармана те бяха единствените посетители.

— Без охрана ли си, Айрин? — попита Козела.

— Ще говорим на английски, Джон — каза с гърлен американски акцент. — Защо ми е охрана, скъпи? — за първи път с имитация на усмивка каза тя. — Ти си с мен.