Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (5)

V

Когато чуха вестта, че Гърка и Скорпиона са в „преразход“, бандите се парализираха от ужас в парализираната от студ държава. Легендата Козел беше оживяла, всички бяха чували за него, но по-младите тайно се съмняваха, че съществува. Козела не само оживя, а започна да действа. Петдесетина души от основните играчи го бяха видели на живо, Гърка и Скорпиона обаче, за последен път. Това покачи до неимоверност, до точката на кипенето и престижа на Левака. Козела съществуваше, беше безмилостен, а генералният му представител, от полуанонимен, за една нощ се превърна в звездата на престъпния свят.

Левака беше под обсада в апартамента си и чакаше копоите от отдел „Убийства“ да вдигнат бариерата. Предизвикваше ги да го обискират, нямаше да открият нищо, знаеха го и се задоволяваха с игра на нерви. Или на ченгетата щеше да им писне и да вдигнат обсадата, или той да направи „погрешен ход“ годен да се превърне в улика. Всичко това Козела научи от Цея.

Бурятката спеше скрила главата си под възглавницата. Беше топло уютно, навън виеше свирепа карпатска буря, беше шест часа сутринта, тъмно като в негърски гъз, както се изразяваха тарикатите. Няма край тая шибана зима. Лениво, под влияние на махмурлука той влезе в банята, избръсна се, взе душ и започна да се облича, когато я чу:

— Заминаваш ли?

— Не ти влиза в работата — неопределено каза той и включи кафеварката.

Боса, в хавлия, Ирина се появи в хола.

— И аз искам кафе!

Разположиха се във фотьойлите, Ирина пусна някакъв диск. Разляха се руски войнишки песни, продукт на последното десетилетие. Въпреки оскъдния си руски език, разпозна чеченската война, или „касапница“, както я наричаха спецназовци. Телефонът на бурятката иззвъня. Проведе разговор на руски, пълен с пароли. Затвори апарата, допи кафето, запали цигара:

— Облечи се, Джон! Отиваме да празнуваме… нашите са ликвидирали Аслан Масхадов.

* * *

В София беше започнало прегрупиране на гангстерските формации. Маджо и Маргина се бяха изтеглили от бойното поле и бяха оставили луфтове. Природата не търпеше вакуум и някой трябваше да го запълни. Формираха два отряда и двата под командването на Левака. Формално лидери бяха Фюрера и някакъв костинбродски простак, обявил се за Лука Брази. „Опасни и безмилостни животни… — каза Цея. — За тия само куршумът е довод.“

Куршум?… Куршум!… помисли Козела.

— Намерете Малкия плъх, Валери Мишев! Прати го във Варна!

Облече балтона и последва Ирина в антрето.

— Къде? — попита, колкото да каже нещо.

— При свои!

Козела паркираше пред „Фур“, когато на менюто се изписа Джоана. Мадам Сабат, изненадан помисли той. Очакваше по никакъв повод и под никакъв претекст да не го безпокоят отрядите на Шин Бет.

— Моля?

— Къде сте, генерале?

— В България.

— Искате да кажете в София?

— Нищо подобно не искам да кажа, мадам. Напротив. Атмосферните условия… скоро няма да се видим, ако това е идеята?

— Трябва да се видим! Днес е вторник. В петък на обед ви чакам в унгарския ресторант. Досещате се какво имам предвид.

— Ще се опитам да дойда! Не давам гаранции. Времето е отвратително, пътищата непроходими.

— Не и за вашия ягуар, Козел — каза еврейката и изключи апарата.

* * *

Завари руска, „блотная“ компания. Масата отрупана с водка, страничните, на които обикновено се играеше покер — пълни с буркани, краставици и всички рибни консерви, които варненския пазар предлагаше.

Млад, русокос „синеглазенкий убиец“, с маскировъчната униформа на командос и барета, килната на тила, пееше, пушеше и пиеше едновременно. Пет-шест души мъже на различна възраст му пригласяха, някои от тях направо мучаха. Пиенето не започваше, то беше в разгара си. Ирина го представи на руски. Не му обърнаха внимание, макар със сигурност знаеха, че такава „птица“, бивш офицер и бивш бандит, играл на всички фронтове, включително на чеченския, предстои да се появи.

Влезе Громов. Не беше по-малко пиян, възбудено агресивен, но познат. Козела почувства облекчение с появата му. Ирина го придърпа на стола, седна до него, Громов му донесе водна чаша водка и побутна пред тях плато с плуващи в олио риби.

— Знаеш какво празнуваме… Гоут? — попита плешивият спецназовец.

— Научих — каза тихо той. — Знаеш ли как се изразяват българите. „За един сватба, за друг…“ — не знаеше как е брадва на английски, направи пауза и каза — … куршум.

— Hatchet, Козел… — усмихнат, пиянски добави Громов, — това е думата, която ти се губи.

Козела нито я запомни, нито беше на урок по английски. Не се въздържа и попита:

— С Масхадов свършват ли неприятностите?

— Ни най-малко… — отговори Громов, — особено твойте.

Козела изтръпна. Що за намек беше това? Ирина не му остави време за размисъл.

— Парите на Масхадов са в банката на Доган. Салман Радуев ще дойде да ги освободи или поне ще прати пълномощник. Ако дойде лично, ти ще произведеш „изстрелът на амнистията“. Ако прати пълномощник, твоите хора ще го придружат до срещата с командир Радуев и амнистията ще бъде произнесена там… без значение къде — Кавказ, Азербайджан, навсякъде… освен в Северна Корея. Нашата война ще свърши, ти ще получиш Георгиевски железен кръст и сто и петдесет милиона. Русия ще бъде твоето убежище. Ако не, ще се криеш като заек от хрътки цял живот! А той минава, приятелю!

— Ти държиш реч? — ядосано я прекъсна Козела.

— Обяснявам истината.

— Твоята истина? Громов?…

— Кажи? — със зачервени очи и дебел език отговори руснакът.

— Кажи на тази измислена китайка да си ебе путката майна. Направи ми услуга?

Ирина не даде вид, че е чула фразата, но Громов се заля в пиянски смях.

— Не е здравословно да го преведа, Гоут — каза той.

— Отивам да пикая. — Козела стана. — Мисли какво можеш да кажеш, какво — не!

Козела грабна палтото от закачалката във фоайето. Прескачайки през две стъпала се измъкна от заведението, запали колата и се понесе към квартирата. Петнайсет минути по-късно той беше струпал багажа на задната седалка, не всичко се побра в багажника и с цигара в устата и водка между бедрата натисна газта. През снежните виелици на февруари се понесе към София.

Ебал съм ви майката съветска, мислеше той. Алкохолът го хващаше. Щеше да е лудост да продължи. Ще нощувам в Търговище, включи CD-то, попадна на баладите на Род Стюарт и с нарастващо чувство за волност, напусна Варна.

* * *

Събуди се с неясна тревога. Беше тъмно, но светещият циферблат на часовника показваше четири и половина, средата на нощта. Спеше в мотел „Рай“ край Търговище. Козела запали лампата, но когато пусна крака на пода, застана очи в очи с бурятката.

— Как се озова тука, гад съветска? — прегракнало попита той.

— КГБ, Козел! — отговори тя. — Иди пикай, наспи се. Чака ни работа.

Канадското семейство Джон и Айрини Кофин се регистрираха в хотел „Хилтън“, изядоха по един хемендегс, беше едва десет и половина сутринта и се заключиха в апартамента. Козела имаше нужда от сън, но азиатката изглеждаше свежа, като току-що разцъфнал лотос и сексуално агресивна като разгонена невестулка. С първата водка Козела преодоля умората, изпадна във „фалшива бодрост“ и се поддаде на сексуалния й бяс. После Ирина се скри в банята, той се обърна по корем и зари нос във възглавницата. Събуди се в пет следобед. Беше тъмно, топло, бурятката я нямаше. Козела взе бърз душ, постара се да добие „канадски шик“ и слезе в лоби бара на хотела. Ирина пиеше кафе с мъж на неопределена възраст, скъпо облечен и видимо притеснен. Козела го разбираше. Не беше единствен, който се притесняваше в присъствието на тази жена. Когато седна при тях, Ирина каза спокойно, делово и дори отегчено:

— Председателят на Популярна банка, господин Асен Гогов. Работи за нас.

— Банката на Доган? — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза Козела.

— Не само… — каза Гогов, разпускайки възела на вратовръзката си. — Част от финансовите операции на ДПС наистина минават през нас.

— Държите личните авоари на Доган?

— Поверителна информация…

— Гогов… — на български каза Козела, — на кръста ми виси един поверителен револвер „Глок“. Чувал ли си тази фирма? Американската полиция я взе на въоръжение.

— Заплашвате ли ме, господин Кофин? — започнал да се поти, попита президентът на Популярна банка.

— Разменяме поверителна информация! Вашата банка обслужва капиталите на Доган?

— Да — глухо отговори Асен Гогов.

— Айрини — на английски продължи Козела, — няма да ви преча.

Отиде на бара. Информацията на бившето КГБ беше достоверна, останалото — работа на бурятката. Пиеше втората водка, когато Ирина седна до него.

— Кога?

— Ще следим движенията на парите — беше отговорът. — Барман… — провикна се Ирина, — малък „Джак Даниелс“ без лед… и минерална вода!

* * *

Прословутият убиец на дон Корлеоне, Лука Брази, се казваше Луко Брезнишки и беше типична карикатура на мутра, започнал кариерата си като магистрален крадец по шосето Петрохан-Костинброд-София.

Пред ресторант „Форум“ почерня от джипове, мерцедеси, БМВ-та и мутри, но в заведението влязоха само Цея и костинбродският простак. Козела кимна на Цея да седне и втренчи мътните си очи в младия разбойник.

— Ти ли си Лука Брази?

— Аз, батенце! — угоднически с тънък, писклив, женски гласец каза тази планина от мускули.

— С колко души разполагаш?

— С отбора на Гърка, батенце. Целият състав мина при мен.

Батенце, идиотско обръщение! Козела беше достатъчно раздразнен, че и милорд да го наречеше, отношението нямаше да бъде по-различно.

— Нали знаеш, че маймуните са под отчет? — глухо попита той. — Или си въобразяваш, че можете да играете зад гърба ми?

— Не, батенце, сакън! През акъла ми не минава!

— Ще видим… — неопределено каза Козела. — Излизаш, разпръсваш отбора и никакви демонстрации на сила, Лука! Ще се събирате на акция и само когато аз кажа. Ясно ли е?

— Да, батенце.

— Изчезвай! Останалото от Цея.

С кимане и поклони Лука Брази се измъкна от „Форум“, мутрите се намятаха по колите и с мръсна газ напуснаха паркинга.

— Що за изроди, мама му стара — като на себе си каза Козела щом остана сам с момичето.

— Вие ги създадохте, генерале! Ако не ви харесват, внесете ватиканска гвардия от Швейцария.

* * *

Фюрера беше противоположната крайност, имитация на новата карикатура, иронизиран в пресата като „добре облечен бизнесмен“. Всичко по него беше екстра класа, от вратовръзката на Клайн, през костюма на Армани до обувките на Бруукс. На ръката му светеше тежък „Ролекс“. От джоба си извади оказион „Кавеко“ и с педантични печатни букви написа името и телефонния си номер върху касовата сметка на заведението.

— Нямаш ли визитка, момче? — каза Козела.

— Нямам, няма и да имам — отговори Фюрера, но Козела беше забравил въпроса си и не му обърна внимание.

— Слушам те, момче!

— Не ме наричайте момче, господин генерал! — каза бившият щангист, който по-скоро приличаше на метросексуален манекен.

— А как ще благоволиш да те наричам, момче? — остро попита Козела.

— Както искате — Петър, Гогов или може да ползвате и „ник“-а — направи пауза, — искам да кажа прякора. В нашите среди съм известен като Фюрера.

— Ти ли си измисли този грандомански прякор, момче? — продължи да пита Козела. — Сериозно ли си въобразяваш, че можеш да ме стреснеш с тая идиотска титла?

Петър Гогов информиран, че има работа с опасен и ръбест характер, беше приел роля на цивилизовано, християнско смирение, не само нетипична, но дори комична за средите, от които произхождаше.

— Нямам намерение да стряскам легенда като вас, господин Козел! Напротив — дошъл съм да изкажа респект и уважение.

— Много американски книги четете, момчета! Много тъпи екшъни сте гледали. Забрави, „Козел“! Употребиш ли още един път този прякор, сърди се на себе си. Искам бавно да ми разкажеш всичко. Наличен състав, явки, оръжие, канали. Поименно всички полицейски и митничарски ебалници, които играят за теб.

— Записвате ли ме, господин генерал?

— Имам услужлива памет! Започвай!

Фюрера преглътна и тази обида, преглътна и останалите, които се наложи да изтърпи в следващия един час. Но му предостави истинска армия. Трябваше да се стегнат редиците, да се замести Скорпиона. Това щеше да свърши Левака, а Козела можеше да „докладва“ на претенциозната си съпруга.

— Разполагаме с още три хиляди цеви, разпръснати по три хоризонтала. Видин-Силистра, София-Варна, София-Бургас. Беше четири и половина, когато го направи.

— Отлично — каза бурятката, — още един въпрос и цикълът е затворен.

— Кой, по дяволите? — ядосан от непрекъснатите й претенции каза той.

— Не се прави на наивен! — взряла зелените си блестящи като изумруди очи в него изсъска тя. — Трябва ни Аберман! Незабавно!

— Ставаш нахална! Аберман? Той е гаранцията, че Громов няма да ми пръсне главата.

Ирина се облакъти на масата:

— Ще бъда откровена, Козел! — Вече не Джон Кофин, отново беше българският бандит, бивше ченге и наемен убиец. — Централната власт в Москва има проблеми с международни и правозащитни организации, Червени кръстове, Червен полумесец и други идиотски неправителствени сдружения. Киев, Кишинев, Джелалабад, Абхазия, Северна Осетия, Кабардино-Балкария, навсякъде се стреля по наши кадри, а ние нямаме право нито да ги финансираме, нито да ги въоръжаваме. Щом Центърът е пасивен, действат перифериите. Към тези страни ще потече руско оръжие, българско производство, закупено с руски пари на вашия пазар с азиатския кокаин, който ще убие производителите си. Това ще свършим ние — Аберман, Громов и аз.

— Така ли? — изкуствено наивно попита Козела. — А моята роля каква е?

— Не в миманса! Доган, съдържанието на Популярна банка с все трезорите. Това ще свършите ти и вашите мутри. Ще ти осигурим апартамент на улица „Арбат“ и пожизнена пенсия. Стига, Козел, омръзна ми от балкански хитрости. Кога ще ми предадеш Аберман?

— Никога! — каза Козела.

— Грешен отговор.

В апартамента влязоха четирима руснака. Знаеше ги от „Фур“. Бяха проникнали през охраната на хотел „Хилтън“, бяха се качили на етажа и отключили вратата.

И администрацията ли е тяхна? мислеше развеселен Козела, когато зад тях се подаде плешивата глава на Громов.

— Здравей, Козел!

— Здраве, Вимпел! Не се радвам да те видя!

— И аз — кимна Громов. — Знаеш ли някаква молитва, Козел?

— О, да.

— Кажи я… за последно…

Усмихнат, разтегнал оперираното си лице, Козела изстреля единствената руска псувня, която знаеше:

— Еб твою мать, у хромого сапожника…

Повече не помнеше.