Елис Питърс
Ръката на прокажения (9)

Глава девета

Наместникът бе ограничил утрешното дирене до близката гора на южната страна на потока Меол. Хората му, разгърнати във верига, приличаха на викачи по време на лов — всеки бе достатъчно далеч, но видим за своите съседи от двете страни и всички заедно бавно и методично пристъпваха напред. За цялото това време все още не бяха хванали никого. Никой не бе изскочил от укритието си, за да побегне от тях, никой от онези, които видяха, не приличаше на Джослин Луси. Когато спряха, за да се престроят и да закусят, се бяха свързали по протежение на цялата верига с патрулите, които охраняваха границите на града. Прокажените от „Свети Джайлс“ бяха наизлезли да наблюдават действията им от позволеното разстояние.

Гилбърт Прескот не беше доволен и стана подчертано раздразнителен към въпроси или обръщения.

Някои бяха по-удовлетворени.

— Нашият приятел сигурно отдавна си е отишъл у дома, далеч от всичко това — обърна се Гай с надежда към Саймън, докато слизаха от конете пред къщата на епископа, за да похапнат набързо за обяд. — Само че от сърце и душа ми се ще да сме сигурни в това. Бих могъл да се наслаждавам на преследването му, ако съм убеден, че няма никаква опасност да бъде намерен! Хич няма да се натъжа да видя как Пикар все повече се свъсва; а каква радост би настъпила, ако конят му случайно попадне в някоя къртичина и го хвърли от седлото! Наместникът си има задължения, които трябва да изпълнява, и няма как, ала това съвсем не засяга Пикар. Дългът е едно, а злобата — съвсем друго.

— Той твърдо вярва, че Джос е убил барона — рече Саймън и сви рамене в недоумение. — Нищо чудно, че го е погнал така свирепо. Всичките му лични планове са се провалили, а той е човек, който на всяка цена ще си осигури реванш. Можеш ли да повярваш, че се е обърнал срещу мен? Аз отворих уста не на място и му заявих твърдо убеждението си, че Джос никога не би извършвал кражба или убийство, а той ми се разфуча като огън на открито. Вече не съм добре дошъл нито при него, нито при съпругата му.

— Нима искаш да ми кажеш… — зяпна и засия Гай, — ти разбра ли, че си поставен до него във веригата след вечеря, когато сме щели да излизаме отново? Дръж под око Пикар, момко, и никога не заставай с гръб към него, защото в противен случай може да се почувства изкушен, ако не се погаждате особено добре. Не бих се предоверил на този негов нрав, а там, накъдето сме тръгнали, има още по-добро прикритие…

— Как само ме погледна, когато ми нареди да напусна стаята на Ивета… — призна замислено Саймън: — Може и да си прав! Ще го държа под око и ще бъда по-бърз от него в изваждането на меча. Ние трябва да си изберем обратния път, когато почне да се здрачава. Ще се погрижа да съм достатъчно напред, та да не съм застрашен от острието му. Във всеки случай — рече той с многозначителна усмивка — трябва да се погрижа за нещо важно преди вечерня. Щом се уверя, че не е там, за да ми попречи — той се облегна доволен назад. — Този път къде те пращат?

— При сержантите на наместника заради прегрешенията ми! — Гай направи гримаса и се ухили. — Възможно ли е някой да подозира, че участвам с неохота? Е, ако се направя, че не съм видял нещо, и не успеят да ме пипнат, съм в безопасност. Наместникът е почтен човек, но разгневен и притеснен, на ръцете му виси неразкрито убийство на благородник. Крал Стивън вече почва да обръща поглед насам. Нищо чудно, че Прескот е бесен — той бутна назад пейката, на която седеше, протегна се и пое дълбоко въздух: — Готов ли си? Да тръгваме тогава. Ще бъда много доволен, ако се приберем довечера, без да сме намерили нищо.

Те излязоха заедно и се спуснаха в долината под „Свети Джайлс“, където веригата от преследвачи се събираше отново, за да продължи нататък със същата нарочна бързина през все по-гъстите гори на юг.

На едно малко възвишение при южната страна на главния път, което гледаше към просторната долина отдолу, две високи забулени фигури наблюдаваха как преследвачите се пренареждат и събират. Стегнатата верига се очерта съвсем ясно, преди да потегли напред през ливадите и да започне да претърсва гората. Всеки се равняваше по своя съсед вдясно, всеки спазваше определеното разстояние. Беше паднала съвсем лека мъгла, но слънчевите лъчи я разпръсваха, а когато ловците продължиха да се движат между дърветата, облеклото и сбруите им проблясваха сред листака като ярки прашинки. Отминаваха бавно в западна посока, а наблюдателите отгоре също така бавно се извръщаха, за да ги държат в обсега на полезрението си.

— Ще продължат така до мръкнало — рече Лазар и накрая се обърна, за да огледа опустялото поле, откъдето бяха тръгнали. Сега всичко там бе спокойно и застинало — движението, шумът, играта на багри — всичко бе замряло. Две сребърни нишки представляваха единствените отблясъци ярка светлина сред убитите слънчеви лъчи — по-близката бе воденичният улей, прокаран, за да захрани вира и воденицата, а по-далечната — лентата на самия Меол, все още в каменисто напукано корито, странно малък на вид в сравнение с пълноводния поток покрай градините на манастира само миля по-надолу. В едно плитко заливче на южната страна цапаха гъски. А по-нагоре детето, което ги пазеше, ловеше риба в малък скалист вир.

— Добър разчет на времето — каза Джослин и пое дълбоко въздух замислен: — Без съмнение до здрач наместникът ще е опразнил долината от всички свои войници. Ще се приберат ядосани и изтощени. По-добро не може и да бъде…

— И конете им ще са грохнали — добави Лазар сухо и извърна своите блестящи очи към спътника си. Липсата на лице вече изобщо не притесняваше Джослин. Гласът и очите бяха напълно достатъчни, за да внушат присъствие на приятел.

— Да — добави момъкът, — аз също мислих за това…

— Останали са му твърде малко запасни коне, тъй като е свикал почти всичките си хора.

— Така е.

Бран се втурна надолу по тревистия склон към тях, мушна се доверчиво между двамата и ги хвана за ръка. Изобщо не се притесняваше, че на едната ръка липсваха два пръста и половината на третия. Момчето пълнееше с всеки изминал ден, а възлите на врата му почти се бяха скрили. Хубавите му руси коси израстваха буйни и закриваха белезите от стари язви върху умната главица.

— Заминаха — рече момчето просто. — Сега какво ще правим?

— Ние ли? — попита Джослин. — Мисля, че е крайно време за уроците ти с брат Марк. Или днес ти е дал почивка?

— Брат Марк каза, че имал работа — доколкото можеше да се прецени по гласа му, Бран не беше особено впечатлен от този аргумент, защото, откакто познаваше брат Марк, той не преставаше да работи, освен когато спеше. Детето даже би се засегнало, че е отхвърлено, ако нямаше възможността да сподели компанията на тези двама избрани спътници. — Ти каза, че днес ще правиш, каквото ти поискам! — напомни той строго.

— Дадено — съгласи се Джослин, — до вечерта. После и аз ще имам работа. Хайде да не пилеем ценно време. Каква е волята ти?

— Ти каза — отбеляза Бран, — че, стига да имаш нож, можеш да ми издялкаш малък кон от парче дърво от цепениците за зимата…

— Така си е, невернико, даже и мъничък подарък за майка ти, стига да намерим подходящия сорт дърво. Колкото до ножа, съмнявам се, че ще ни дадат някой от кухнята, а как бих посмял да взема онзи, който брат Марк използва, за да си подостря перата? Струва повече от живота ми — рече Джослин достатъчно безгрижно и тутакси замръзна, като си спомни колко ниска би могла да бъде цената на живота му, ако потерята се върне твърде скоро. Все едно, тези няколко часа принадлежаха на Бран.

— Аз имам нож — заяви момчето гордо, — един много остър. Мама чистеше рибата с него, когато бях малък. Ела да потърсим парче дърво.

Събирачите на дърва се бяха върнали добре натоварени от гората, печката бе пълна, тъй че можеше да се задели една малка загладена цепеница за направата на играчка. Бран затегли и двете ръце, които държеше, но старецът издърпа своята, саката и обезобразена, и се освободи, макар че го стори съвсем внимателно. Очите му продължаваха да обхождат короните на дърветата в низината, където дори полюшването и шумоленето от придвижването на преследвачите бе замряло.

— Виждал съм сър Годфрид Пикар само веднъж — рече той замислено. — Кой беше в редицата, когато потегляха?

Джослин погледна назад изненадан:

— Четвъртият откъм нас. Слаб и мургав, в черно и ръждиво… с яркочервена шапка с перо…

— Значи този… — Лазар продължаваше щателно да оглежда гората под тях и не извърна глава. — Да, забелязах червения знак. Лесно може да се открие отново.

Той се придвижи напред още няколко метра от главния път и седна на тревистия склон, облегнал гръб на едно дърво. Не се извърна, когато Джослин се подчини на настоятелната ръка на Бран, и двамата го оставиха на предпочетената от него самота.

Брат Марк наистина имаше работа през този ден, въпреки че би могла да остане и за друг път, ако се състоеше от сведенията, които събираше за Фулк Рейнолд. Той беше добросъвестен до дребнавост, а книгите никога не изоставаха на заден план. Истински спешно беше да се намери нещо, което да му помогне да изглежда зает при отворените порти на помещението. Там светлината бе най-добра, пък и можеше да следи действията на своя тайнствен гост, без това да бие на очи. Беше наясно, че момъкът съвсем не е прокажен, а също, че отсъства от утренната и закуската, след което отново се появи съвсем невинно, хванал за ръка Бран. Явно детето бе очаровано от своя нов познат. Гледката, която представляваха двамата — момчето, което весело подскачаше до големите крачки, тъй старателно, но доста неумело имитиращи накуцващата походка на Лазар, и мъжът с приведена глава, внимателен и грижовен, хванал детето със силната си ласкава ръка, — бе накарала Марк да повярва, съвсем нелогично, но обяснимо, че един толкова мил, щедър на време и на внимание човек не може да бъде крадец или убиец. От самото начало той не приемаше, че кражбата е негово дело, и колкото повече мислеше за беглеца, намерил убежище сред неговото паство — защото вече можеше да го разпознае със сигурност, — толкова по-нелепа му се струваше идеята, че момъкът бе намерил начин за отмъщение, извършвайки убийство. Ако го беше сторил, щеше да е избягал, предрешен по този начин, усърдно тракайки клепало, отдавна щеше да е преминал през кордона на наместника и вече да е на свобода. Но не, нещо друго, някакво неотложно дело го задържаше тук, дело, което можеше да представлява още по-голяма заплаха за живота му, ако не бъде доведено до успешен край.

И все пак щеше да тежи на съвестта на Марк. Никой друг не го бе открил, никой друг не можеше да отговаря вместо него или пък да дава обяснения, ако се стигнеше до най-лошото, как така му е дал подслон и го е запазил в тайна. Тъй че, откакто беглецът се бе върнал, Марк го наблюдаваше, държеше го под око през целия ден. До този момент младежът не му бе създал никакви затруднения. Цялата сутрин правеше компания на Бран и почти не се отделяше от лечебницата. Помогна да се натрупат на куп събраните подпалки, да се донесе последната окосена трева край пътя, порисува с детето върху един глинен пласт в малка вдлъбнатина, където се събираше вода от дъждовете — хубава гладка глина, която можеше да се заравни отново, щом играта приключеше със смях и викове. Не, един млад човек в беда, който може така безгрижно да се нагоди към нуждите и желанията на едно бедно дете, не можеше да бъде злодей! Задължението на Марк да го наблюдава бързо преминаваше в дълг за закрила. Той бе видял как Джослин и Лазар прекосяват главния път и търсят своя наблюдателен пункт към долината, за да проследят хода на следобедното дирене. После бе видял как Джослин се върна с Бран, който подскачаше и бъбреше неспирно до него. Сега двамата седяха до зида на църквата невинно погълнати от дялкането на парче дърво, което донесоха от струпаните за зимата подпалки. Трябваше да направи само няколко крачки от вратата, за да ги види — русокосата главица на Бран с поникналите наново светли кичури, приведена над големите сръчни ръце, които режеха и оформяха така изкусно и ласкаво. От време на време долавяше весел смях. Нещото там добиваше очертания и изпълваше детето с искрена радост. Брат Марк благодари на Господ за онова, което доставяше такова удоволствие на клетия несретник, и почувства, че сърцето му не може да остане безразлично към оногова, донесъл такова щастие на това място.

Освен това бе достатъчно човек, за да изпита любопитство какви чудеса се вършеха там в подножието на стената, и след близо час се поддаде на непостоянството на смъртните и отиде да види. Бран го посрещна с радостен вик и размаха издялканото конче — грубо, с малко подробности, но без съмнение кон, висок педя и половина. Майсторът бе свел глава, скрита в качулката, и се съсредоточи в това, което работеше с изключително усърдие, издълбавайки от друго парче дърво, голямо колкото юмрук, чертите на познато дете. Очите му, непредпазливо ясни и сини, от време на време проблясваха, откъсвайки се от работата, за да погледнат Бран, и после отново се свеждаха към парчето дърво, което стискаше в двете си здрави ръце, гладки, без белези, загорели и млади. Бе забравил, че трябва да бъде предпазлив.

Брат Марк се върна на поста си и продължи да наблюдава от разстояние странната двойка. Следобедът превали, а здрачът толкова се сгъсти, че дялкането повече не беше възможно. Марк вече не виждаше двете фигури, но беше сигурен, че Джослин Луси — момъкът си имаше име, защо пък да не го назове? — или бе прекратил работа, или просто бе привършил своя малък портрет на Бран. Едва когато светлините вътре бяха запалени, момчето се втурна в помещението с радостни възгласи, изгарящо от нетърпение да получи одобрението на своя учител.

— Виж, виж, брат Марк! Това съм аз! Моят приятел го направи!

И наистина бе той, малко груб, грапав тук-таме заради неподатливото на места дърво и непокорния нож, но весел, наперен и доволен. Само че приятелят му, на чието дело толкова се радваше, не бе влязъл заедно с него.

— Тичай — рече брат Марк, — тичай и го покажи на майка си, бързо. Дай й го, толкова ще се зарадва. Днес й е мъчно. Ще й хареса и ще го похвали. Само иди и виж!

Бран кимна, засия целият и хукна. Откакто се хранеше редовно и бе започнал да напълнява, дори походката му бе станала по-изправена и сигурна.

Брат Марк се надигна от писалището си веднага щом момчето си отиде. Навън все повече се здрачаваше, но денят все още не бе превалил. Оставаше близо час до вечерня. Вече никой не седеше при стената на църквата. Надолу по тревистия склон към главния път, без да бърза, като човек, който се наслаждава на свежия въздух, се отдалечаваше високата изправена фигура на Джослин Луси. Поспря за миг, за да се увери, че пътят е пуст, прекоси го и продължи нататък, където старецът Лазар продължаваше да седи самотен и вглъбен.

Брат Марк изостави писалището си и го последва на безопасно разстояние. Там под дървото на Лазар настъпи продължителна пауза. В сянката двамата мъже нещо се движеха, размениха си слова, но само няколко. Очевидно се разбираха много добре. От мрака, където една фигура с качулка се бе привела и изчезнала, се появи друга, очертана на фона на озареното от бледо сияние небе — висока, гъвкава, млада, без качулка и покривало, в подходящо тъмно и обикновено облекло, което се стапяше в мрака, щом се задвижеше. Робата на прокажен остана в сянката. Очевидно той нямаше намерение да вземе белега на „Свети Джайлс“, каквато и гибелна опасност да го дебнеше. Джослин Луси излезе от сянката, спусна се надолу по склона с дълги леки крачки и пое нататък към долината. До вечерня оставаше още близо половин час, а на открито продължаваше да бъде опасно видело.

Брат Марк, решен да изпълни своя дълг, обиколи предпазливо дървото, където бе намерил подслон възрастният човек, и после продължи нататък. Спусна се по стръмния склон, съзря колко леко и пъргаво прескочи през воденичния улей Джослин, опита се да повтори движението му, но по-непохватно и тромаво. После младежът, следван от монаха, се запъти към Меол. Каменното корито пръскаше отблясъци. Марк се подхлъзна и намокри обутите си в сандали крака, но все пак стигна до отсрещния бряг без повече произшествия. И продължи да следва високата младежка фигура, като все подтичваше, за да не я изгуби от поглед, нататък през ливадите покрай потока. На средата на пътя към манастирските градини Джослин се отдели от потока и навлезе в покрайнините на гористата местност, която ограждаше ливадите. Брат Марк се почувства по-сигурен под прикритието на дърветата. Очите му постепенно привикваха със сгъстяващия се здрач и вече ясно различаваше очертанията на своя манастир, покривите, кулите и стените, които се издигаха над потока, граховите ниви, както и зидовете и живите плетове на оградените площи отвъд.

Между дърветата се стелеха гъсти сенки, но Марк, предпазливо прокрадвайки се от храст на храст, все още можеше да различи фигурата, която следваше. Слухът му долови някъде отпред, навътре сред дърветата, внезапно, тихо и тревожно изцвилване, почти незабавно заглушено от ласкава десница. Нечий шепот, едва ли по-силен от шумоленето на листата, и потупване на здрав, гладък и лъскав гръб. Имаше радост и надежда в тези звуци, толкова осезателни, все едно че бяха изразени с думи.

От своето скривалище няколко метра по-назад брат Марк едва различи неясните очертания, по-светлите петна, които трябваше да представляват главата и вратът на сребристосив кон, доста неподходящ цвят за подобно нощно начинание. Някой бе останал верен на беглеца и бе довел коня му до мястото на срещата. Какво ли щеше да се случи по-нататък?

Случи се това, че далеч отвъд потока се разнесе тихият, но ясен камбанен звън, сбиращ людете за вечерня.

По същото време брат Кадфел се сепна от внезапната поява на светлосив кон по пътеката към манастира и закова мулето си, за да не подплаши животното, докато разсъждаваше какво би могло да означава това.

Беше поокъснял в Брода на Годриг, чувствайки се задължен да предостави на игуменката ако не друго, то поне правдоподобен разказ за делата, които го бяха довели на това място. Установи, че главната сестра е гостоприемна и разговорлива. Там рядко имаха посетители и затова Кадфел, въоръжен с препоръките на монашеските си одежди, получи топло и щедро посрещане. Наложи му се да разкаже всичко за провалената сватбена церемония и за последвалото вълнение. Пък и благото манастирско вино, с което го бяха почерпили, допринесе за словоохотливостта му, тъй че се сбогува със сестрите малко по-късно, отколкото бе възнамерявал.

Когато се качи на мулето и потегли, Ейвис от Торнбъри все още работеше в градината, утъпквайки здраво почвата около своите разсади, и парчето земя вече бе почти запълнено. Със същата целенасоченост щеше да се изкачи в йерархията, честна и добронамерена, но безмилостна към по-слабите сестри, които щяха да коленичат в краката й заради нейния ум, жизненост и опит. Тя махна весело на Кадфел и трапчинката на бузата й отново се появи и изчезна. Докато се отдалечаваше, той се впусна в разсъждения над трайния отпечатък на прежна красота и се запита дали нямаше да й се наложи да намери начин да потисне една чудатост, която можеше да се окаже толкова смущаваща за епископи, или точно обратното — дали това все още не представляваше необходимо оръжие в нейния арсенал. В интерес на истината той не можеше да не изпитва уважение към нея. Имаше и друга причина — при тази нейна неоспорима прямота никой нямаше да посмее да отрече показанията й.

Той пое по обратния път с равномерен ход, но без да бърза, оставяйки мулето само да си избере крачката. И около часа за вечерня все още яздеше в сгъстяващия се здрач по тревистата пътека недалеч от мястото, където Хуон де Домвил бе намерил смъртта си. Докато минаваше покрай фаталния дъб и няколко минути по-късно, когато пред погледа му вече се очертаваха по-светлите петна на ливадите между дърветата, си даде сметка, че вдясно долавя шумолене от движение, което го следва на известно разстояние. Предпазливостта го накара да спре животното и да застине безмълвен, с напрегнат слух. Звуците продължиха без всякакъв опит да се притаят. Това бе успокояващо и той отново пое безшумно напред, без да престава да се ослушва. Тук-там, където храстите се разреждаха, долавяше сребристата бледност на животното, което се движеше успоредно с него. Кон, слаб и бърз; блед като дух, просветващ между клоните. В Светото писание, помисли си Кадфел, на такъв призрачен кон язди Смъртта. Тя обаче явно бе слязла някъде, защото върху скъпото седло на този Сивчо нямаше никой, а юздата му висеше свободно на врата.

На свой ред и Кадфел слезе от мулето и внимателно го поведе встрани към привидението, като го увещаваше тихо, но въпреки че ги бе приближил за компания, сивият кон се изплаши, че могат да го хванат, и се втурна обратно към гъстака. Кадфел търпеливо го последва, но всеки път, когато се приближаваше, животното за пореден път отскачаше на известно разстояние и така постепенно го отвеждаше все по-навътре и по-навътре в гората. Преследвачите със сигурност се бяха промъквали тук същия следобед и вероятно се бяха върнали съвсем скоро. Един от тях явно е бил хвърлен от коня си, може би не бе успял да улови подплашеното животно и е бил принуден позорно да завърши прехода пеша. Освен ако…

Внезапно сивият кон се появи отпред в цял ръст, гъвкав и грациозен, в светлия сумрак на малка полянка и бледото сияние на звездите, сведе глава за момент, за да щипне стиска трева, и когато Кадфел го доближи, още веднъж метна копита и грива и потъна сред дърветата от другата страна. Този път Кадфел не го последва.

На малката полянка лежеше по гръб човек; къдравата му черна брада сочеше към небето, дългите му смолисти коси бяха разпилени, ръцете — разперени встрани със сгърчени свити пръсти, едната вкопана в тревата, а другата — сграбчила въздуха. Брокатена шапка лежеше на тревата над главата му, видима единствено заради бялото й перо. А на няколко крачки встрани от празната му десница нещо дълго и тънко успя да извлече достатъчно светлина от мрака, за да хвърли метален отблясък. Брат Кадфел внимателно протегна ръка и напипа дръжка и тънко острие, дълго една педя. Прокара пръст по него, установи, че не е изцапано с кръв, и го остави там, където го бе намерил. Нека разкаже повече по видело. Сега в здрача той нямаше какво да стори, освен да се помъчи да усети пулсирането на кръвта и ударите на сърцето. Усилията му се оказаха напразни. Коленичил до мъртвеца, за да го огледа отблизо, като се опитваше да избегне собствената си сянка, брат Кадфел огледа лицето и дори в мрака различи, че е сгърчено, със зейнали уста и изцъклени очи, с изплезен и прехапан език.

Също като Хуон де Домвил, Годфрид Пикар е бил причакан по обратния път към дома и не е преживял срещата.

Брат Кадфел остави всичко, както го бе намерил, повери сивия арабски кон на собствената му изобретателност и пое към манастира с възможно най-бързия ход, който можеше да бъде наложен на озадаченото муле.