Елис Питърс
Ръката на прокажения (8)

Глава осма

Джослин стана преди зазоряване, като внимаваше да не събуди своя другар по ложе, който в този момент се бе разпрострял на освободеното и стоплено място с отпуснати на воля нозе. Остави широката си роба на прокажен метната върху детето, защото въздухът в ранното утро бе мразовит, а освен това не смееше да доближи града, облечен в нея, макар че рискът да го стори без нейното укритие бе не по-малък. Оставаше му само да се надява, че няма да го забележат. Пък и се надяваше вчерашното щателно претърсване да е изчерпало надеждите на наместника да залови беглеца някъде по северната страна на Форгейт и да е насочило интересите му в друга посока.

Джослин прекоси крадешком помещението и отмъкна мастилницата и перото на брат Марк от масата му. Нямаше да чака да се развидели, не можеше вътре да си светне с нищо, но пък в църквата постоянната светлина от олтара, макар и мъждива, щеше да бъде достатъчна за младите му очи. Той вече бе съчинил онова, което възнамеряваше да напише, и сега само го пренесе четливо върху ивицата кожа. Перото имаше нужда от подостряне и често пускаше повече мастило, но той нямаше нож, за да го поправи. Беше докаран до положението на своите настоящи другари, само дето кожата и крайниците му бяха читави; иначе си нямаше нищо, освен дрехите на гърба си, никаква друга собственост.

„Саймън, в името на приятелството ни направи за мен две неща: завържи скришом Брайър от другата страна на потока срещу манастира и проводи Ивета до билковата градина след вечерня.“

Това щеше да бъде достатъчно, стига по някакъв начин да успееше да го изпрати до оногова, за когото бе предназначено. В противен случай трябваше да го задържи, тъй като бе написал името на Саймън. В следващия момент съжали, че се бе поддал на естествения порив да означи и получателя, в случай че посланието му се отклонеше, защото как би могъл да си позволи да замесва приятеля си в собствените си неприятности? Но нямаше с какво да отреже написаното по погрешка име. Трябваше да го прати, както си е, или изобщо да го задържи и да провали единствения план, който имаше. Ето защо се налагаше да бъде още по-бдителен и дързък в своя опит да осъществи връзка с нужния човек.

Излезе навън в просветляващия мрак, предпазливо заобиколи приюта и пое към града, като гледаше да върви далеч от пътя, там, където дървета и храсти му осигуряваха добро прикритие. Когато стигна до градините и задните дворове на къщите, бе принуден още повече да се отдалечи от пътя, но разполагаше с достатъчно време, за да се придвижва внимателно. Никой нямаше да помръдне в къщата на епископа преди разсъмване, никой нямаше да напусне двора, преди да се е развиделило съвсем и благородниците да са закусили. Той стигна до тясната, потънала в сянката на дърветата пътека, която излизаше на Форгейт до каменната ограда на епископа, и се спря, за да избере откъде да мине. Покатереше ли се на зида, можеше да види какво става отвъд, и ако трябваше да се придържа към дърветата, по-добре беше да остане там, където можеше да наблюдава двора отвътре и отвън, да забележи познати фигури и да следи цялото движение около конюшните.

Подбра мястото си много внимателно, качи се на един дъб и легна върху дебел клон, който все още бе достатъчно кичест, за да го скрие, като в същото време му предоставяше видимост от двете страни и възможност лесно да скочи на земята, ако се наложеше бързо да напусне наблюдателницата си. Оставаше му само да чака, тъй като зората засега представляваше неуверена дрезгавина на изток. Щеше да пропусне закуската си, този ден нямаше да се наложи никой да краде за него.

Най-накрая се съмна. Къщата, каменната ограда, конюшните, краварниците и хамбарите вътре постепенно се откроиха в изсветляващия мрак и придобиха цвят и живот. Сънени слуги, пекари, коняри и доячки запристъпваха сънено, но много скоро се засуетиха и се втурнаха да си вършат работата. Подноси, отрупани с току-що изпечен хляб, се появиха откъм фурната и бяха внесени вътре от слугите в кухнята. Утрото напредна малко и знатните люде започнаха да се появяват. Пръв сред тях бе каноникът Юдо, който гледаше да пристигне навреме за втората литургия. Малко по-късно излязоха Саймън и Гай. Никой от тях не бързаше особено, двамата бяха увлечени в сериозен разговор. Конярите, естествено, извеждаха повечето коне вън от конюшните. Изглежда, сутрешното претърсване бе вече оповестено и участниците се готвеха за сбор. Сред тях беше Гай, затворен и мрачен. Отклони се след портите, зави и пое покрай Форгейт към града. Но и Саймън не потегли с тях. Застанал на стъпалата пред постройката за гости, той проводи с поглед току-що потеглилите с вид на човек, който явно чака нещо. Собствената конюшня на епископа бе зад ъгъла на къщата и Джослин не можеше да я види, но наостри уши за шум от копита, забързани и енергични, които влизаха в двора. Миг по-късно видя собствения си кон Брайър, сребристосив на тъмносиви петна, да подскача негодуващ на открито в ранната утрин, като влачеше със себе си потънал в пот ядосан коняр. Саймън слезе надолу по стълбите да ги посрещне, прокара ръка по лъскавата сива шия и в израз на одобрение за момент ласкаво задържа сребристата глава между дланите си. Джослин почувства прилив на обич към него. При всичките тези неприятности той все пак бе помислил за буйното животно, затворено в конюшнята, и бе наредил да го изведат да се поразтъпче. Думите, които каза на коняря, докато се обръщаше, за да влезе отново в къщата, не се чуха заради разстоянието, но жестът му бе достатъчно красноречив: „Оседлай го и ми го изведи навън.“

Джослин изчака достатъчно, за да види лично, че конярят се готви да изпълни нареждането, после слезе от дървото и предпазливо се придвижи напред под прикритието на храстите, докато можеше да вижда външната страна на портите. Ето ги и тях, Брайър — буен и палав, нетърпелив да се впусне в галоп. Конярят го изведе и с безразличие закачи юздата му за една от халките в стената до камъка, който се използваше при яхане, и го остави да чака своя ездач. Не можеше да се случи по-добре. Веднага щом мъжът изчезна обратно в двора и се отправи към конюшните, Джослин напусна убежището си и се втурна към стената да погали и успокои първоначално стреснатия, а впоследствие възторжен Брайър. Нямаше време за флиртуване и той изруга случайността, защото в този миг, подрънквайки, покрай Форгейт се появиха двама конници и той беше принуден да се обърне с гръб към пътя и да остане неподвижен, стиснал юздата, докато отминат, все едно бе един от конярите, който чака своя господар.

Но принудителното забавяне даде възможност на Брайър да се успокои и той не помръдна, докато Джослин припряно завързваше своята ивица кожа на сигурно място в сребристия кичур на челото му.

Ездачите бяха отминали и за момента в тази част на Форгейт бе абсолютно безлюдно, нямаше никой и на пътеката сред дърветата. Нямаше как — Джослин се откъсна от своя любим кон, запушвайки уши за протестното цвилене, което го съпроводи, и се втурна като подгонен див заек обратно в укритието си, след което продължи по обратния път и се спря чак след като бе изминал известно разстояние по посока към „Свети Джайлс“.

Денят вече бе настъпил, пътищата се изпълваха с хора и по-добре щеше да бъде колкото се може по-бързо да се скрие в робата на прокажен, която му осигуряваше по-добра защита от което и да било оръжие, тъй като никой нямаше доброволно да се приближи толкова много, че да се зарази. Можеше само да се моли Саймън да намери посланието му — със сигурност, преди да язди дълго Брайър, трябва да забележи вързаната грива! И да направи каквото трябва. А дотогава Джослин ще чака смирено и търпеливо, без да поема никакъв риск или да привлича вниманието върху себе си.

В горичката в края на лечебницата той спря, за да се огледа, преди да продължи напред, тъй гибелно незащитен под дневната светлина. И тогава от храстите се надигна мъничка фигура, която се втурна към него, стиснала под мишница тъмна дреха, прегърна го около бедрата с другата ръка и със задъхан, приглушен глас го упрекна горчиво:

— Ти изобщо не ме събуди! Тръгна и ме остави! Как можа!

Стреснат и трогнат, вместо да отговори, Джослин седна на пети и горещо прегърна детето.

— Мен сън не ме хвана, а ти спеше така дълбоко, че ми стана жал да те събудя. Пък и свърших всичко и се върнах, тъй че не ми се сърди. Зная, че ти също щеше да се справиш, даже по-добре от мен, изобщо не мисли, че не съм ти имал доверие…

Бран строго мушна робата в ръцете му:

— Облечи я! Ето ти и покривалото за лицето… Как щеше да се прибереш в приюта без тях? — беше донесъл и комат хляб вместо пропуснатата закуска. Джослин го разчупи на две и му даде по-голямото парче, отърсил се напълно от собствените си тежки мисли, трогнат от неустоимата нежност, която го изпълни.

— Какво щях да правя без теб, оръженосецо мой? Виждаш, че изобщо не ме бива без моя телохранител. Сега ти обещавам, че ще те оставя да ме съпровождаш през целия ден… освен по време на урока ти с брат Марк, разбира се! Ще правим, каквото пожелаеш…

После се загърна покорно в получените одежди и двамата в безмълвно доволство унищожиха комата хляб. После Джослин спусна платненото покривало върху лицето си и хванати за ръце, двамата с Бран се появиха тържествено откъм дърветата и благопристойно се запътиха обратно към „Свети Джайлс“.

Саймън бе яздил в галоп буйния Брайър почти до портите на манастира, когато забеляза завързания кичур на челото му, пресегна се с известно недоволство заради небрежната грижа към животното и тутакси напипа навитата кожена ивица. Забави до ходом, което далеч не се понрави на коня, развърза коженото руло и го разви заинтригуван. Написаното от не особено умелата ръка на Джослин, утежнена още повече от оскъдното осветление и перото, пригодено за друга десница, все пак бе четливо. Саймън бързо стисна ивицата в юмрук, сякаш някой можеше да го следи отблизо, хвърли поглед през рамо, озърна се предпазливо, със закъснение търсейки някакъв знак, който да му подскаже как това неочаквано послание бе оставено там и къде можеше да бъде неговият невидим подател. Твърде късно! Нямаше начин да го открие и да му каже каквото и да било, освен като направи онова, което се искаше от него, и подготви сцена, на която той със сигурност щеше да се появи.

Саймън внимателно прибра кожената изрезка в кесията на пояса си и продължи да язди умислен. Отвъд стражницата, към моста, който прекосяваше Севърн в града, започваха да се струпват хората на наместника. В просторния двор на манастира течаха обичайните за деня дейности. Послушниците се отправяха към зеленчуковите градини и се залавяха за работа по двора на житницата и добитъка. Брат Едмънд търчеше между сушилнята и лечебницата, а брат Осуалд изпълняваше обичайните си задължения, раздавайки милостиня на няколкото просяци при портите. Саймън мина с коня покрай тях със сериозно изражение и предаде Брайър на един от конярите. В постройката за гости той поиска да се види с Годфрид Пикар и бе незабавно приет.

Ивета седеше с Мадлен в собствената си стая и с непроницаемо изражение бродираше детайл от декоративен гоблен за възглавница. Наистина, ако искаше, тя вече можеше да излезе навън и да се отдалечи, макар и не твърде далеч от стражницата. Опита да го стори веднъж, примряла от страх, и бе върната от един от хората на вуйчо си, любезно, но с прикрита лукава усмивка, от която страните й пламнаха. А какъв беше смисълът да се отдалечи само в тези граници, колкото и приятно да й се струваше при други обстоятелства, след като Джослин бе един Господ знае къде, а тя нямаше как да се свърже с него. По-добре да си седи тук с притаен дъх и да очаква, напрегнала слух за полъх надежда чрез някаква вест от него. Братът, който веднъж я предпази от светкавиците на вуйна й и друг път като с магическа пръчка я свести от безсъзнанието, беше приятел, макар че напоследък не бе разговаряла с него. Освен това можеше да разчита и на Саймън, който не вярваше в обвиненията, отправени срещу Джослин. Ако се появеше някаква възможност, той щеше да им помогне.

Ивета забоде иглата в ръкоделието си и застина неподвижна, още повече че бе доловила неясни гласове, които се извисиха в другата стая. Дори вътрешните стени тук бях солидни и изолираха шума, не смяташе, че Мадлен е забелязала нещо, което да събуди интереса й. А самата Ивета предпазливо потисна своя. Нямаше грешка. Вуйчо й се караше с някого. Тя го долови по-скоро в злата разпаленост на гласа му, отколкото в силата му. Наистина съвсем преднамерено говореше приглушено и думите изобщо не се долавяха. Другият глас бе по-млад, не толкова предпазлив, по-яростно отбранителен, несъмнено стъписан и ужасен, като че ли това му бе дошло като гръм от ясно небе. Все още никакви отчетливи слова, само низ от резки звуци, два гласа, които се възправяха един срещу друг в непримиримо противоречие. В следващия миг й се стори, че долавя как вторият произнася име, което можеше само да й причини болка. Какво бе станало между вуйчо й и Саймън? Защото без съмнение това бе гласът на Саймън. Нима вуйчо й ставаше подозрителен към всеки млад човек, който я доближаваше? Тя прекрасно си даваше сметка, че той трябва да я пази като истинско съкровище, ако се надява да извлече полза от нея. И въпреки това само преди ден-два Саймън бе удостоен с привилегията да бъде посрещнат радушно и с усмивка, а днес…

Мадлен седеше невъзмутима и бродираше памучна шапчица за себе си, без да обръща внимание на онова, което ставаше. Поради възрастта си вече чуваше доста слабо. И да бе доловила нещо, бе просто приглушен шум от разговор, нищо повече.

После и той секна. Хлопна се врата. Ивета имаше чувството, че в съседната стая някой отново заговори трескаво и приглушено. После вратата на собствената й стая се отвори след кратко поверително почукване и пред нея се озова Саймън, все едно че това бе негово право. Ивета загуби и ума, и дума, само гледаше втренчено, но той бе открил верния тон.

— Добра утрин, Ивета — рече непринудено. След което се обърна към прислужницата: — Остави ни за момент сами, госпожице Мадлен!

Мадлен много добре си спомняше усмивките на Агнес, той очевидно се ползваше с нейното благоволение. Взе си ръкоделието, направи благ реверанс в израз на готовността си да се подчинява и напусна стаята.

Вратата току-що се бе затворила зад гърба й, когато Саймън коленичи до Ивета и се приведе към нея. Въпреки обичайното си самообладание в този момент по страните му бе избила руменина, той дишаше тежко, а ноздрите му нервно потръпваха.

— Чуй ме, Ивета, защото едва ли вече ще ме пуснат при теб… Ако тя им каже, че сега съм тук, ще ме изхвърлят незабавно… Имам вест за теб от Джос! — тя щеше да зададе въпрос, обладана от тревога и нетърпение, но докосвайки с пръст устните си, той й направи знак да мълчи и продължи с трескав глас: — Тази вечер след вечерня той те моли да отидеш в билковата градина. А аз трябва да отведа коня му от другата страна на потока. Внимавай точно да изпълниш заръката му, както ще направя и аз. Разбра ли?

Тя кимна, почти онемяла от удивление, радост и тревога.

— О, да! О, Саймън, бих направила всичко! Господ да те поживи, че си му толкова верен приятел! Но ти… какво може да се е случило? Защо вуйчо се нахвърли върху теб?

— Защото се опитах да защитя Джос. Казах, че той не е нито убиец, нито крадец и че накрая ще го видя оправдан, а те ще трябва да се отрекат от всичко, което са изрекли против него. Няма повече да им служа, изхвърлиха ме. Но ето неговото съобщение… виж!

Тя познаваше този почерк и започна да чете трепереща. После погали парчето кожа, като че ли бе свещена реликва, и макар и с неохота, го върна в ръката на Саймън.

— Може да го намерят у мен… по-добре ти го пази. Ще изпълня заръката му, благодаря ти стократно. Саймън, съжалявам, че заради онова, което става с нас, и на теб ти докарахме беди…

— Беди ли, какви беди? — прошепна той разпалено. — Те изобщо не ме интересуват, стига да спечеля твоята благосклонност.

— Как не… ти заслужаваш повече! Винаги си бил толкова добър с мен, какво щях да правя без теб? Ако избягаме… ако успеем… ще те намерим. Ти винаги ще бъдеш най-скъпият ни приятел!

Тя се бе вкопчила в ръката, с която й бе дал знак да пази тишина. Опитваше се чрез допира да изрази признателността, за която думите сякаш не стигаха, но той направи предупредителна физиономия и бързо отдръпна ръка. После стана и отстъпи назад с едно-единствено рязко движение, защото зад вратата се чуха стъпки и някой натисна резето.

— Билковата градина — прошепна и забеляза как очите й проблеснаха в отговор, а в погледа й се четеше решителност и едновременно с това ужас. — Радвам се, че те виждам така възстановена — изрече той с преднамерена официалност, докато вратата се отваряше. — Не можех да си ида, без да изразя почитанията си.

Пикар влезе в стаята с решителна крачка, тясното му фино лице бе студено, а гласът — още повече, макар и преднамерено вежлив.

— Още ли сте тук, господин Агилон? Нашата племенница не бива да бъде безпокоена. Освен това смятах, че бързате да се върнете у дома и да се приготвите. Дадохте дума днес да се присъедините към воините на наместника и аз се надявам, че възнамерявате да спазите обещанието си.

— Ще сторя онова, което се изисква от мен — отсече Саймън. — Но не на коня на моя приятел! Не се притеснявайте, милорд, ще тръгна с хората на наместника, както ми е наредено, и то навреме.

Агнес се бе появила в рамката на вратата и сега стоеше до своя съпруг, стиснала устни и присвила очи, които проблясваха, изпълнени с подозрение. Саймън направи дълбок поклон към Ивета, друг — скован и официален, към Агнес, и с твърда стъпка напусна стаята. Две глави се обърнаха в сурово мълчание да го проследят как излиза, след което със същото хладно единодушие се извърнаха, за да видят изражението на Ивета. Тя смирено сведе глава над ръкоделието си, за да прикрие дръзката радост, която все още бе изписана на лицето й. Напрегнатото мълчание продължи дълго, но накрая двамата излязоха и затвориха вратата. Не попитаха нищо. Тя реши, че това им стига. Нима някога бе изразявала своите настроения? Те нямаха представа, не бяха в състояние да разберат какво бе способна да извърши заради Джослин.

 

 

Брат Кадфел бе потеглил незабавно след молитва, яхнал едно муле, което взе от конюшните на манастира, и по времето, когато Ивета получи пратената от Джослин вест, вече бе отминал Бейстан и се намираше в гористата местност недалеч от ловната хижа. За да стигне селцето Торнбъри, не му бе необходимо да се придържа към пътеката, която водеше към хижата. Сви надясно в западна посока и навлезе в покрайнините на Лонг Форест. Разстоянието между хижата и селото не беше повече от миля и въпреки това си оставаше загадката защо една жена ще изостави толкова добър кон и ще предпочете да измине разстоянието пеша.

Докато наближаваше селото, дърветата се оттеглиха назад и предоставиха на слънчевите лъчи приятна низина с тучни ливади и набраздени от рало добре поддържани ниви. Разпръснати между дърветата, се виждаха няколко малки участъци за паша, а в средата — сбрани ниски дървени постройки, виещи се дири син пушек и аромат на горящо дърво, стелещ се над тях като воал. Малко, отдалечено и бедно място за отрудени хора, привикнали на тежка работа, но все пак с много топливо наоколо и отлична възможност за бракониерство, което според Кадфел можеше да представлява всеобщ поминък тук. Освен това имаше изобилие от разнообразен дървен материал за майсторене на колела за каруци. Бряст, основен за целта, дъб с твърда дървесина за пречките и гъвкав, податлив ясен за направата на извитите околци — от всичко имаше в изобилие наоколо.

Кадфел спря мулето при първата къща, където една жена хранеше кокошки в двора, и попита за коларя.

— Ългър ти трябва значи? — уточни тя, опирайки закръглена ръка върху оградата, и го изгледа с дружелюбно любопитство. — Къщата заедно с работилницата му е в другия край, след като подминеш езерото. Ще я познаеш по купчините дървесина отдясно. Точно сега е взел една кола да й оправя колелото, тъй че здравата ще се поти над нея.

Кадфел поблагодари и отмина. Отвъд вира, където крякаха и се гмуркаха патици, видя струпаната да съхне дървесина и веднага стигна до работилницата, просторно сводесто помещение, добре снабдено с инструменти и материали. Отгоре имаше стаи и мансарда, а отпред в двора пред къщата бе спряна кола само с едно колело. Счупените половини на другото лежаха на земята, няколко пречки бяха паднали, но металната обковка вероятно можеше да се запази и да се използва пак. Ново брястово колело, вече с напречни пръчки, лежеше на тревата и майсторът, добре сложен мъж на около четирийсет и пет години, брадат и набит, работеше с тесла върху хубаво огънатото парче ясен за околиите, като следваше шарките на дървесината.

— Честит да е трудът ти! — рече Кадфел, спря мулето и слезе на земята. — Ти трябва да си Ългър, а аз диря него. Само че очаквах да видя по-възрастен човек.

Майсторът колар се изправи и остави теслата си, движейки се като господар в собственото си кралство. Погледна посетителя с приветливо любопитство — кръглолик добродушен човек, но излъчващ сдържано достойнство.

— Баща ми навремето също беше Ългър и пак беше колар. Вероятно него имаш предвид. Лека му пръст, почина преди няколко години. Къщата и работилницата сега са мои — после бързо му хвърли вещ поглед и добави: — Ти май си от бенедиктинците в Шрусбъри. Оттук-оттам, все научаваме по нещо.

— Тогава сигурно си чул, че ни сполетяха беди — рече Кадфел. Закачи юздата на една летва на оградата, свали расото си и опъна гръб след ездата. — Ще ти кажа истината и очаквам и ти да ми отговориш със същото. Хуон де Домвил бе убит рано сутринта в деня на сватбата си. Оказа се, че в ловната си хижа недалеч оттук тайно е давал подслон на някаква жена. Връщал се е от нея, когато е срещнал смъртта си. Вече я няма там. Наричат я Ейвис от Торнбъри, дъщеря на същия този Ългър, който трябва да ти е баща. Точно по тези места се е запознал и увлякъл по нея. Струва ми се, че не ти казвам нищо ново — той млъкна и зачака. Известно време никой не нарушаваше тишината. Въпреки че по природа бе приветлив човек, в този миг лицето на коларя внезапно стана хладно и безизразно, а той самият не изрече и дума. — Нямам нито намерение, нито нужда — продължи Кадфел — по някакъв начин да причиня беда на сестра ти или да я излагам на опасност. Но тя може да знае онова, което трябва да бъде известно на правосъдието, и то не само за възмездие, а за оправдание на невинните. Искам само да поговоря с нея. Оставила е в ловната хижа коня си и аз все повече се убеждавам, че наистина е нейният. Тръгнала е пешком. Сигурен съм, че се е върнала тук, при близките си.

— Много години минаха — рече Ългър след продължително мълчание, — откакто имах сестра, много години, откакто Ейвис от Торнбъри беше наша роднина.

— Разбирам — обади се Кадфел. — И въпреки това кръвта вода не става. Идвала ли е при теб?

Ългър го изгледа мрачно и взе решение:

— Да, дойде.

— Преди два дни? След като от Шрусбъри се разнесе вестта, че Хуон де Домвил е бил намерен мъртъв?

— Кажи-речи. Пристигна късно следобед. Не, тогава новината още не беше стигнала до нас. Но пък тя вече знаеше.

— Ако е тук при теб — каза Кадфел, — трябва да говоря с нея — той хвърли поглед към къщата, където една усърдна миловидна жена се показа и пак се скри. В един ъгъл на двора около четиринайсетгодишен момък дялкаше дъбови пречки за някакво по-леко колело. Невестата и синът на Ългър. Не видя някакви признаци за присъствието на друга жена в къщата.

— Не е тук — обади се Ългър. — Нито пък е желана в моя дом. Виждали сме се само един-два пъти, откакто тя реши да стане държанка на барона, срам за рода и за близките си. Когато дойде, й казах, че ще направя всичко, което един мъж би направил за сестра си, но няма да я пусна в дома, от който се отрече толкова отдавна за пари, охолство и безгрижен живот. Тя не се беше променила, нито смирила. Каза ми спокойно и вежливо, че не иска нищо от мен, освен три неща — да вземе на заем кончето ми, една обикновена селска роба, която да облече вместо скъпите си одежди, и няколко часа от времето на моя син, който да я проводи по посока на избраната от нея цел и да върне кончето живо и здраво. Оставаха й да измине още три мили, а фините й обувки изобщо не бяха подходящи за този път…

— И ти й даде тези три неща? — попита Кадфел озадачен.

— Да, сторих го. Тя остави тук премените си и облече старата роба на жена ми. Освен това смъкна пръстените от ръцете си, че и златното колие от врата си, и ги даде на невестата ми с думите, че повече нямала нужда от тях, а те можели да платят поне част от дълга й тук. После яхна жребеца и момчето ми пое с нея пешком, а преди да се свечери, се върна у дома на кон. Това е всичко, което знам за нея, тъй като не я попитах нищо.

— Нито дори къде отива?

— Дори това. Но когато се прибра, синът ми знаеше.

— И къде е отишла?

— На едно място, което наричат Брода на Годриг, на запад оттук, малко след като се навлезе в гората…

— Знам го — рече Кадфел разведрен. Точно там имаше малка постройка, предназначена за бенедиктински монахини към манастира в Поулсуърт. Значи, след като бе изпаднала в беда, Ейвис се бе отправила към най-близката света обител за жени в околността, за да намери сигурно убежище под закрилата на силен и уважаван манастир, докато се разнесеше мълвата за убийството на Хуон де Домвил, докато смъртта му бъдеше възмездена, а държанката му — забравена. От това сигурно пристанище тя можеше с охота да разкаже нещо, което знаеше за случилото се, при положение че самата тя останеше недосегаема в уединението си.

Това си мислеше Кадфел, докато благодареше на Ългър за помощта и се качваше на мулето си, за да поеме към Брода на Годриг. Съвсем логична постъпка за една дискретна жена, която се опасява, че може да бъде замесена в огромен скандал и оплетена в паяжината на жестоко престъпление.

И все пак…! Все пак тя бе оставила своя кон и бе поела пеша. Бе се отказала от изисканите си одежди за една домашнотъкана роба и бе смъкнала пръстените от ръцете си, за да плати част от доживотния си дълг към роднините, които бе напуснала толкова отдавна…

 

 

Постройката при Брода на Годриг представляваше дълга къща на една просторна поляна между дърветата с малък дървен параклис до нея и висок каменен зид, ограждащ две добре поддържани градини — зеленчукова и овощна, по това време украсени само наполовина с жълто багрени листа. При купчина току-що изкопана пръст зад оградата една послушница на средна възраст, приятно закръглена в тяло и лице, засаждаше навън разсади от зеле за следващата пролет. Щом стигна при портите и слезе от мулето, Кадфел я изгледа внимателно и с вещото си око одобри увереността в поведението й и пестеливостта на движенията й. Бенедиктинските монахини също като бенедиктинските монаси имаха добро отношение към ръчния труд и от тях се очакваше да се отдават на земеделие така енергично, както и на молитва. Тази жена, румена и здрава, се бе впуснала да работи като добра и примерна невеста. Ограждаше разсадите с пръст, която здраво утъпкваше с широка нога, а после отърсваше глинестата почва от ръцете си със спокойно задоволство. Беше приемливо пълна, немного висока, но костите на лицето й, макар да бе заоблено и пухкаво, издаваха твърдост и решимост, а устните и брадичката й недвусмислено говореха за упоритост и непоколебимост.

Когато усети Кадфел и мулето му, тя предпазливо и постепенно изправи гръб с истинската неохота на градинаря и извърна към него проницателни кафяви очи под странно скосени вежди — особено вещи очи, които с един-единствен поглед го обхванаха от качулката до сандалите. После изостави заниманието си и без да бърза, се отправи към него.

— Помози Бог, братко! — рече тя ведро. — Може ли някой тук да ти услужи?

— Мир на дома ви! — отвърна Кадфел тържествено. — Искам да говоря с една дама, която скоро е потърсила тук убежище. Или поне така заключавам от онова, което вече зная. Казва се Ейвис от Торнбъри. Можеш ли да ме отведеш при нея?

— На драго сърце — отвърна послушницата. В румените й като ябълка страни внезапно се появи трапчинка, която се вдлъбна за миг и изчезна. Красота в своето най-зряло и обгърнато от покой проявление се мярна и изчезна, оставяйки я плаха и обикновена както преди.

— Ако търсиш Ейвис от Торнбъри, дошъл си точно където трябва. Тя стои пред теб. Това е моето име.

Седнаха един срещу друг в малкия сумрачен вестибюл на къщата от двете страни на една масичка — бенедиктински монах и монахиня — и се съзерцаваха с нескрит интерес. Игуменката им бе дала позволение и бе затворила вратата, макар че поведението на послушницата излъчваше такава непоколебима властност, че изглеждаше невероятно тя да се нуждае от разрешение, за да разговаря със свой посетител, и още по-невероятно, че го правеше със смиреност, която толкова й подхождаше. Но Кадфел вече бе стигнал до извода, че в досега му с тази жена изненадите няма да имат край.

Къде остана очакваният образ на любовницата на норманския барон, разглезена, своенравна, държана заради красотата й? Подобно създание би трябвало доста да се потруди с багрила, помади и тайнствени заклинания, за да съхрани чаровната си външност, да гладува, за да не напълнее, и да изучава специално изкуството на движението и грацията. Тази жена мирно бе отстъпила в средната възраст, бе оставила бръчките да набраздят лицето и шията й, без да се прикрива, а кестенявите й коси бяха започнали да се обагрят в сиво. Все още бе жизнена и енергична, каквато щеше да си остане завинаги, уверена в себе си, без потребност да бъде или да изглежда различна от онова, което е. Точно така бе задържала Хуон де Домвил при себе си повече от двайсет години.

— Да — продължи тя в отговор на неговия въпрос.

— Аз бях в ловната хижа на Хуон де Домвил. Той винаги искаше да съм наблизо, където и да отидеше. Пребродила съм надлъж и нашир имотите му многократно — гласът й бе нисък и приятен, спокоен като самата нея. Говореше за миналото си като най-уважавана съпруга след смъртта на мъжа си, с тиха, смирена привързаност към семейството, така обичайна и непретенциозна.

— И когато чу за неговата смърт — рече Кадфел, — реши, че е най-добре да се оттеглиш? Казаха ли ти, че е било убийство?

— До онзи ден следобед вече бе известно на всички — отвърна тя. — Нямах нищо общо със станалото, нямах и представа кой би могъл да го стори. Не се страхувах, ако си мислиш това, братко Кадфел. Никога не съм правила нещо от страх — каза го съвсем просто и делово и той й повярва. Щеше да отиде и по-нататък и да се закълне, че през целия си живот не е изпитвала страх. Самата дума изричаше със своего рода любопитство, сякаш мушваше ръка в стригано руно, за да прецени тежестта и гъстотата му. — Не, не страх… по-скоро неохота да съм част от нещо, предизвикващо хорския интерес. Повече от двайсет години живях, без да привличам чужди погледи, и сега не мога да понеса людете да почнат да ме одумват. А когато нещо е свършило, какъв е смисълът от бавене? Вече не мога да го върна. Край. Самата аз съм на четирийсет и четири години, с известен опит на този свят. Мисля си… — заяви тя, като го гледаше настоятелно, а трапчинката отново се появи и изчезна на страната й, — че ти също можеш да го потвърдиш, братко. Защото според мен не те изненадвам, колкото очаквах.

— Засега — рече Кадфел — не мога да си представя мъж, когото не би изненадала. Да, бродил съм доста по белия свят, преди да избера расото. Би ли било глупаво от моя страна да предположа, че твоята дарба най-напред е привлякла Хуон де Домвил?

— Ако ми повярваш — рече Ейвис, облегна се назад с въздишка и скръсти върху закръгления си корем възпълни, съвсем обикновени ръце, — вече почти не си спомням. Зная, че бях достатъчно умна и дръзка, за да се възползвам от най-доброто, което се предлагаше на момиче с моя произход, и с готовност да си платя за това. Все още притежавам и ума, и дързостта. Сега вземам най-доброто от онова, което се предлага на жена на моите години и с моето минало — тя бе казала много повече от изречените думи и знаеше отлично, че той е разбрал всичко. Бе разпознала тутакси края на една кариера. Твърде възрастна, за да постигне успех в друга подобна връзка, твърде мъдра, за да желае такава, и твърде вярна дори да се замисли над подобна възможност след толкова години, тя се бе озърнала около себе си, за да направи нещо със своята сила и енергия. Прекалено късно бе с това нейно минало да очаква обикновен брак. Какво друго бе останало на такава жена? — Прав си — продължи Ейвис леко и непринудено: — Наистина добре използвах времето си, докато чаках Хуон всеки път, когато ми се налагаше, седмици наред. Грамотна съм, мога да смятам, умея много неща. Необходимо ми е да използвам онова, което съм научила, да прилагам собствените си умения. Красотата ми вече ме напусна, а и никога не е била забележителна, едва ли някой ще поиска да плати за нея. Бях подходяща за Хуон, той бе свикнал с мен. Бях пухеното му легло, когато другите жени го тормозеха и изтощаваха…

— Ти си го обичала? — попита Кадфел, тъй като самото й поведение не предполагаше никакво неудобство да й зададе подобен въпрос. И тя го възприе съвсем сериозно:

— Не, не може да се каже, че съм го обичала, не това искаше той. След всички тези години безспорно имаше привързаност, навик, който пасваше и на двама ни и не се износваше. Понякога даже не се любехме — призна умислено послушницата. — Просто седяхме заедно, пиехме вино, играехме шах — той ме беше научил, слушахме менестрели. Сядахме от двете страни на камината — аз над своето ръкоделие, той с чаша вино. Случваше се дори да не се целунем или погалим, въпреки че спяхме сгушени един в друг в едно и също легло…

Също като възрастен господар и неговата обикновена, приятна, станала вече на години съпруга. Но всичко това бе свършило, а тя бе човек, който отчиташе реалностите. Бе изпитала искрено съжаление заради смъртта на своя компаньон, но вече мислеше усилено и потъркваше ръце в очакване да се залови за работа във връзка с нещо ново и различно. Толкова интелигентен живот трябваше да се пренасочи, да намери някакъв канал, който можеше да използва. Пътищата на младостта вече бяха затворени, но съществуваха и други.

— И все пак Домвил те е посетил в навечерието на сватбата си… — „а булката, продължи той наум, е осемнайсетгодишна, красива, покорна и притежава огромни имоти“.

Тя се приведе над масата с вглъбено изражение, като че ли оглеждаше открито действията на човешкия дух, толкова неотстъпчив и в същото време тъй склонен на покорство.

— Да, дойде. Беше за първи път, откакто пристигнахме в Шрусбъри, а се оказа и последен. Навечерието на сватбата му… Да, бракът е делови въпрос, нали? Както и извънбрачното съжителство! Любовта… е, това е нещо различно, няма нищо общо и с двете. Да, аз го очаквах. Моето положение по никакъв начин нямаше да се промени, нали разбираш?

Брат Кадфел разбираше. Любовницата от двайсет години нямаше да бъде прогонена от купената по същия начин наследница, която бе двайсет и шест години по-млада от нея. Те представляваха два различни свята, като всяка имаше свое собствено законно право на съществуване.

— Той сам ли дойде?

— Да, сам.

— И в колко часа си тръгна? — най-сетне Кадфел бе стигнал до същността на въпроса. Защото почтената държанка на Хуон де Домвил с положителност никога не бе замисляла нещо зад гърба на своя господар, нито му бе слагала рога със собствения му иконом.

Тя се замисли.

— Минаваше шест сутринта. Не мога да кажа точно, но вече се зазоряваше. Проводих го до портата. Спомням си, вече просветляваше, трябва да е наближавало шест и половина. Отидох до лехата с птиче просо — тази година продължи да цъфти толкова до късно! — откъснах няколко цветчета и закичих шапката му.

— След шест… даже по-скоро към шест и половина… — започна да разсъждава Кадфел. — Тогава няма как да е стигнал до мястото, където е бил причакан в засада и убит четвърт час преди утренната, ако не и по-късно.

— Трябва да ме извиниш, братко, тъй като не познавам тези места. Смея да твърдя, че потегли някъде към шест и двайсет.

Значи е разполагал с четвърт час, дори при немислима скорост, за да стигне до мястото, където бе заложен капанът. Колко време бе отнело самото убийство? Най-много десет минути. Не, убиецът в никакъв случай не е бил в състояние да напусне мястото на престъплението преди седем без четвърт, а най-вероятно го бе сторил значително по-късно!

Оставаше само още един жизненоважен въпрос, който трябваше да зададе. Много други, които го озадачаваха, преди да срещне тази жена и да започне да си пробива път към истината, преодолявайки една или друга грешка, вече ставаха излишни. Като този например защо се бе разделила с всичките си вещи, дори с пръстените си, защо бе оставила коня си в конюшнята, защо се бе лишила от всички придобивки, които й предоставяше положението й. Бързина и страх, бе помислил в началото, нетърпение да се укрие, отхвърляне на всичко, макар и с немного ясна мисъл, което би могло да я свърже с Хуон де Домвил. После, когато я намери, вече в одежди на послушница, си бе помислил, че тя може да бъде тласната дори към покаяние, че бе почувствала необходимост да се откаже от всичко, преди да се озове в манастира, за да прекара втората половина от живота си в изкупление за първата. Вече бе способен да оцени иронията на подобен избор. Ейвис от Торнбъри не се разкайваше за нищо. Тъй както не знаеше що е страх, тя бе убедена, че никога в живота си не е имала повод да се срамува. Бе се спогодила със своя господар и бе удържала на думата си, докато той бе жив. Сега отново принадлежеше на себе си и можеше да постъпи, както намери за добре. Бе махнала всичките си украшения също като стар войник, който, оттегляйки се, се разделя с оръжието си, което вече нито го интересува, нито може да му служи. Сега нейното стопанство щеше да бъде поминъкът на бенедиктинския манастир, тя щеше да му се посвети изцяло и да го направи доходен. Той дори почувства леко съчувствие към шепата сестри, в чийто гълъбарник бе влетял този безобиден на вид сокол. Дайте й три-четири години и тя ще стане игуменка тук. Дайте й десет и ще стане игуменка на Поулсуърт, като в добавка ще увеличи стабилността и репутацията на този манастир, както и солидните му финанси. След смъртта си спокойно можеше да бъде провъзгласена дори за светица.

Междувременно, въпреки че вече бе сигурен в нейната прямота и благонадеждност, Ейвис имаше право да знае, че ако изпълнеше дълга си на гражданка, това можеше да накърни личната й неприкосновеност.

— Трябва да разбереш — каза Кадфел добросъвестно, — че наместникът може да изиска да дадеш свидетелски показания, когато човекът бъде изправен на съд, и че няколко невинни живота могат изцяло да зависят от това как ще се приемат думите ти. При това положение ще дадеш ли показания в съда, тъй както говориш тук пред мен?

— През целия си живот — заяви Ейвис от Торнбъри — съм избягвала поне един грях. Не, по-скоро никога не съм била изкушавана от него. Аз не лъжа, не мамя. Ще кажа истината, когато поискаш това от мен.

— В такъв случай има още един въпрос, който може би ще разрешиш. Не знам дали вече си разбрала, но Хуон де Домвил е освободил слугите си, когато е потеглил към теб, и никой от домакинството му не е знаел къде е отишъл. И все пак този, който го е причакал и убил на онази пътека, или го е проследил достатъчно далеч, та да прецени, че ще се върне по същия път, или, което е много по-вероятно, просто е знаел със сигурност целта на нощната му разходка. А който е знаел това, е бил наясно, че ти си там, в ловната хижа. Преди малко спомена, че винаги си била изключително дискретна, но все пак някой трябва да е знаел…

— Моят господар обикновено не ме оставяше да пътувам без придружител — подчерта тя делово. — Убедена съм, че някой от предишните му слуги е бил достатъчно проницателен да реши, че сигурно съм някъде наблизо, но чак да знае точно къде… Кой, ако не онзи, който ме доведе тук по заповед на Хуон де Домвил? Два дни преди Хуон и неговата свита да пристигнат в Шрусбъри. Грижата за мен неизменно се поверяваше на един-единствен верен приятел. Защо да се заблуждаваме? През последните три години той винаги е бил един и същ.

— Назови го! — настоя Кадфел.