Елис Питърс
Ръката на прокажения (11)

Глава единадесета

Последва миг пълна тишина, докато тя стоеше пребледняла и скована, сякаш, превърната в леден къс. След това пак така рязко се върна към живота с пронизителен писък на гняв и мъка и сред бурен вихър от шумолящи поли обърна гръб на наместника, игумена, племенницата си и всички останали и се понесе като хала между стъписаните братя, които бързо отстъпиха пред гневния й напор. Повече изобщо не погледна Джослин Луси. Беше се устремила към един-единствен човек, обладана от ярост:

— Ти… ти! Къде си, страхливецо, убиецо, излез и ме погледни в очите! Ти, ти, Саймън Агилон, ти уби моя господар! — редиците се разпръснаха пред пламтящия й поглед и протегнатата й ръка. — Излез, проклет убиец, и застани пред мен! Чуй ме! — сигурно я чуваха по целия Форгейт и се кръстеха в суеверен ужас, представяйки си някакъв демон, погнал ужасен грешник. Колкото до Саймън, той стоеше втрещен, изглежда, твърде стъписан дори за да отстъпи пред нея. Гледаше я зяпнал, безсловесен, когато спря предизвикателно пред него, черните й очи огромни и искрящи на светлината на факлите. До него Гай безпомощно местеше поглед от единия към другия и предпазливо отстъпи крачка-две назад от това ново и гибелно бойно поле. — Ти си го убил! Само ти си способен на това! Ти яздеше до него по време на диренето, точно до него в редицата… зная, защото чух как бяхте подредени. Нали, Фицджон, кажи, нека всички да чуят! Къде яздеше този човек?

— Точно до сър Годфрид — призна Гай замаян, — но…

— До него, да… и по обратния път към дома в тези гъсти гори изобщо не е трудно да го издебне неподготвен. Пристигаш късно и незабелязано, Саймън Агилон, след като си се погрижил той да не се върне никога!

Наместникът и игуменът се приближиха, за да бъдат свидетели на това стълкновение, стъписани и отвратени като всички останали, без да правят засега някакви опити да го прекъснат. Тя бе обезумяла. Саймън преглътна мъчително, без да може да си поеме дъх. Накрая проговори:

— За Бога, какво съм направил, та да бъда обвиняван по този начин? Нямам никаква вина за тази смърт, не знаех нищо за нея… За последен път видях сър Годфрид преди три часа жив и здрав, обхождаше гората като всички нас. Бедната жена е обезумяла от мъка и се цели в най-близкия…

— Целя се в теб — извика тя, — защото ти си виновникът! Знаеш го, както и аз. Преструвките няма да те спасят!

Саймън се обърна с гореща молба към наместника и игумена, разпервайки ръце все още в ръкавици.

— Защо, защо точно аз ще искам да убия човек, който бе мой приятел? С когото никога не съм имал свада? Какъв мотив бих могъл да имам за подобно деяние? Виждате, че е полудяла!

— А-а, само че ти имаше свада с него — изкрещя Агнес отмъстително, — много добре го знаеш. Защо? Защо? Смееш ли да ме питаш защо? Защото той подозираше… дори го знаеше със сигурност… че ти си убил своя собствен господар и вуйчо!

Обвинението ставаше все по-безумно, но този път Саймън пое рязко дъх и за миг застина блед и безмълвен.

Отърси се от стъписаното мълчание с огромно усилие, за да се защити разпалено:

— Как е възможно това? Всички знаят, че вуйчо ме освободи, отказа придружител и продължи да язди сам. Аз си легнах, както ми беше казано. Спах до късно… дойдоха да ме събудят, когато открили, че не се е прибрал…

Тя отхвърли твърдението му с презрителен жест:

— Легнал си си, и още как. Не се и съмнявам… но после си станал, за да се промъкнеш през нощта до онова място и да поставиш гибелния си капан. Съвсем лесно е да се измъкнеш незабелязан и да се върнеш, след като си извършил своето пъклено дело. Има много повече начини да излезеш и да влезеш в една къща, освен през входната врата, а кой е имал повече свобода от теб да влиза и да излиза? Кой друг е разполагал с всички необходими ключове? Кой друг е имал облага от смъртта на възрастния човек, ако не ти? И не само защото ставаш негов наследник, о, не! Отречи пред всички присъстващи тук, ако смееш, че вечерта в деня, когато Хуон бе донесен мъртъв, ти дойде при моя съпруг, дойде, преди още вуйчо ти да е изстинал, за да се пазариш с нас да заемеш неговото място до нашата племенница, да наследиш годеницата му, имотите й и всичко! Отречи го, а аз ще го докажа! Слугинята ми беше там и чу!

Саймън огледа обезумял лицата, които го заобикаляха, и възнегодува:

— Защо открито да не направя предложение на Ивета? Моят имот ще подхожда на нейния, не е принизяване за никого. Аз я ценя, уважавам я. И сър Годфрид не ме отхвърли. Бях готов да чакам, да проявя търпение. Той прие моето предложение…

Ивета се вкопчи конвулсивно в ръката на Джослин. Зашеметеното й съзнание се върна назад към тези две срещи, когато й се струваше, че Саймън е нейният единствен приятел на света, защото й бе предоставил помощта си, а на Джослин — своята вярност. Първата среща, насърчена от усмихнатата и любезна Агнес, посрещнала със задоволство възвърнатото богатство. Втората… да, втората беше различна, наистина, той се беше представил за отхвърлен и прогонен, а станалото потвърди думите му. Какво ли се бе случило между двете, за да промени всичко?

— Точно така — изкрещя пронизително Агнес с искрящ от омраза поглед, — защото те мислеше за почтен човек, какъвто му изглеждаше тогава. Но гърлото на Хуон бе порязано и в синини — онзи монах сам го каза и моят съпруг го чу, както и ти… натъртено и порязано от пръстен, който убиецът е носел на дясната си ръка. А след като чу това, някой да те е видял без ръкавици? С нужда и без нужда. Но моят съпруг бе на полагането на Хуон де Домвил в ковчега вчера и тогава ти си бил принуден… нали така, негоднико?… да си смъкнеш ръкавиците, за да поемеш китката за ръсене със светена вода. И след това е трябвало да му я подадеш. И той е видял… не, не пръстена, него ти си свалил веднага след като монахът тук го спомена… а светлата ивица на мястото му, както и светлия квадрат, отбелязан от камъка върху кожата. Тогава си спомнил, че си носел пръстен, точно такъв пръстен. И когато ти ни подсети, той бе достатъчно глупав да изрече гласно онова, което бе видял и си бе помислил. Пожела да прекрати всякакви отношения с човек, когото имаше основание да смята за убиец! — докато слушаше вуйна си, Ивета не вярваше на ушите си. Значи така! Да, без съмнение Саймън го е сторил. Това беше причината за промяната! Но не, помисли си Ивета, превърнала се в жена тъй внезапно и под напора на събитията, не защото един убиец нямаше да бъде приемлив за вуйчо й, при положение че не буди никакви подозрения. Не, по-скоро защото докато изобщо съществуваше възможност за подозрения, той не би посмял да поеме риска от оскверняване. Ако разполагаше с абсолютна сигурност в това отношение, много бързо щеше да направи разликата. А Джослин продължаваше да бъде преследван от закона, все още можеше да бъде заловен, заловен и обесен… И тя щеше да продължи да вярва отчаяно, че има един-единствен приятел на света и че той е Саймън Агилон! Закле се, че бил прогонен, защото заявил верността си към Джослин! И би могъл… ако времето бе достатъчно дълго да притъпи болката… той би могъл дори да постигне своето! Тя се притисна в Джослин и потрепери. — Аз го подканях, молех го — продължи със стенание Агнес, кършейки ръце — да прекъсне всякакви връзки с такъв човек. Ти знаеше много добре, че той можеше да сметне за свой дълг да заяви подозренията си, макар и без доказателства. И стори необходимото, за да му попречиш завинаги. Но забрави мен!

— Жено, ти си обезумяла! — Саймън вдигна ръце, сякаш да се предпази от нея, а гласът му изтъня тъй, сякаш всеки миг щеше да се прекърши: — Как бих могъл да заложа капан за вуйчо, след като не знаех къде е отишъл или какво възнамерява, още по-малко по коя пътека трябва да се върне? Откъде ще знам, че някъде в това графство си има любовница, която да го изкуши за нощно посещение.

През цялото време на този дуел Кадфел бе останал безмълвен. В този миг обаче заговори:

— Има един човек, Саймън Агилон, който ще заяви, че лъжеш. И не само това, а също и че си знаел, при това много добре, къде и при кого ще бъде господарят ти. Ейвис от Торнбъри казва, а аз предполагам, че ще има още двама свидетели, които да я подкрепят, след като се уверят, че тя не е изложена на опасност и не моли да се пази тайна, та те ще докажат, че не друг, а именно ти си бил довереният ескорт, който я е придружавал, където нейният господар е желаел. Ти си я отвел в ловната хижа. Пътя между двете места си познавал отлично, защото си го изминавал неведнъж. Хуон де Домвил е допуснал един-единствен човек до интимните си връзки. И през последните три години този човек си бил ти.

Агнес изхлипа протяжно, едновременно от радост и от мъка, и стенанието се разнесе с отвения дим от факлите. Тя протегна победоносно ръка:

— Съблечете го! Ще видите! Пръстенът сега е у него, той никога не би се разделил с него да не би някой друг да го открие и да разбере! Претърсете го и ще го намерите. А защо ще го маха, ако не е оставил отпечатък върху убит човек?

Стражите бяха разчели правилно знаците на наместника и безмълвно сключиха здрав пръстен от кожа и стомана около двамата противници. Саймън бе твърде погълнат от заплахата пред себе си, за да забележи безшумната бдителност зад себе си. Той нададе предизвикателен вик на гняв и скочи напред, готов да нападне или да избяга.

— Няма защо да стоя повече тук и да слушам тая жлъч! — възкликна той пронизително.

Едва тогава забеляза плътната безмълвна редица воини, застанали рамо до рамо между него и портите, и рипна назад като обезглавен елен. Огледа се диво, неспособен да повярва, че надеждите му за богатство са рухнали окончателно.

Наместникът пристъпи напред с отмерена крачка и нареди:

— Свали си ръкавиците!

Не беше приятна сцена да се види как човешко същество рухва и се опитва да бяга, как се бори като дива котка, когато е обкръжен, и ръмжи предизвикателно, когато е победен и вързан. От уважение към игумена те го изведоха на Форгейт с колкото се може по-малко насилие и там се разправиха с него. Той сплете ръце, за да попречи да му смъкнат ръкавиците, а когато ръцете му останаха голи, бледата ивица на средния пръст на дясната ръка просветна като сняг върху прясна орница, а голямото светло петно от камъка се открои съвсем ясно. Той се съпротивляваше и ругаеше, докато го претърсваха, мрачно заби брадичка в гърдите си, тъй че трябваше насила да дръпнат главата му назад, за да извадят връвта около врата му, скрита под ризата, и да покажат окачения на нея пръстен. Когато го отведоха в здравата хватка на четирима воини в една килия в замъка, в манастирския двор се възцари ужасна, тягостна тишина.

Джослин, разтърсен и смутен, пое Ивета в обятията си и потръпна от смътно облекчение, все още твърде стъписан, за да задава въпроси за нечестния начин, по който го бяха използвали през цялото време. Агнес стоеше вцепенена, проследявайки отмъстително своя враг, докато не се изгуби от погледа й, а после, вече освободена, стисна глава и избухна в неутешим плач, погълната от самотна и съкрушителна мъка. Кой можеше да предположи, че е обичала толкова своя нелицеприятен съпруг! Накрая отпусна ръце и тръгна бавно, като в сън, между развълнуваните зрители, които се отдръпнаха, за да й сторят път. Още веднъж огледа всички от стъпалата на постройката за гости, след като бе подминала протегнатата ръка на Ивета, все едно че момичето не съществуваше, после влезе вътре и изчезна.

— Ще мине известно време — рече игуменът Радулфъс мрачно, но спокойно, — докато бъде в състояние да говори. Нейните показания са най-важните.

— Във всеки случай не и в моя трибунал — съгласи се Гилбърт Прескот сухо и се обърна към останалата част от хората си: — Сержант, преди да сме тръгнали да докараме мъртвеца, как стана така, че сложихте толкова удачен пост тук около потока, докато ние претърсвахме гората? Нямахме никакви сведения, че може да се очаква нападение точно на това място.

— След като всички тръгнахте, милорд — каза сержантът, — Джихан дойде при мен с идеята, че след като оръженосецът е увлечен по девойката, може и да рискува точно когато сме оставили само неколцина на пост… Той беше този, който каза, че Джослин, ако е достатъчно умен, може да се крие в градината на своя господар, и се оказа прав… Този път предположението му изглеждаше пак така разумно, тъй че решихме да осигурим тайно наблюдение.

— Приятелю — каза Прескот, гледайки войника леко заплашително, — твоите предположения, изглежда, са благословени от небесата, но аз си мисля, че са свързани по-скоро с пъкъла. Кога точно Агилон ти подсказа да претърсите района около къщата на епископа? По кое време?

Джихан бе достатъчно разумен да каже истината:

— След като тялото на господаря Домвил бе докарано тук, милорд. Саймън се върна в къщата на епископа и тогава ми го подхвърли. Каза ми, че ако открием нашия човек, похвалата ще бъде за мен, а той на драго сърце ще си мълчи.

Джослин отчаяно поклати глава, все още неспособен да проумее станалото:

— Но той беше човекът, който ми помогна… той лично ме скри там от добра воля…

— От зла воля! — намеси се брат Кадфел. — Синко, ти си му дал възможност не само да ускори наследяването на един огромен имот, но и да прибави към него момичето и нейните земи. Защото си му предоставил съвършената изкупителна жертва, човек набеден, гневен и копнеещ за отмъщение. Когато Хуон де Домвил бе причакан в засада и убит, първото и единствено име, което се изрече, бе твоето. Но с този план ти си му бил нужен все още на свобода, скрит на сигурно място, докато мине достатъчно време от убийството, където той да насочи преследвачите, за да те заловят, когато злодеянието бъде извършено. Единствено това, че си напуснал убежището си, е провалило плановете му и е спасило живота ти.

— Значи тази вечер… — продължи Джослин, навъсен от съзнанието за това хладнокръвно предателство — … искате да кажете, че той ми е заложил капан… съвсем преднамерено? Аз го смятах за единствения си приятел, помолих го да ми помогне…

— Как? — попита Кадфел рязко. — Как се свърза с него?

Джослин им разказа цялата история, без да спомене за Лазар и Бран, които му бяха помогнали искрено. Някой ден може би щеше да разкаже на Ивета или на брат Кадфел, но не сега и не тук.

— Значи той е знаел, че си някъде наблизо, но нищо повече. Не е можел да изпрати там своя довереник да те залови, трябвало е само да чака да попаднеш в ръцете на закона, а ти сам си подредил сцената. За него е останало единствено да предаде твоето съобщение на момичето и да се погрижи конят ти да те чака на уреченото място, както си го помолил… иначе нямаше как да прекосиш потока и да дойдеш в градината тук, за да те хванат, нали? А после да подшушне на Джихан каквото е нужно. Разбира се, не е искал да се разкрива — добави Кадфел язвително, — тъй като позата му на вярност към теб е била най-силният му коз пред дамата. А след като те заловят и обесят — продължи той без заобикалки, тъй като добродушният момък се измъчваше ужасно и отказваше да приеме подобно подло предателство от страна на човек, комуто бе имал пълно доверие, — аз се съмнявам, че Годфрид Пикар щеше да се поколебае да омъжи своята племенница за един убиец… особено печеливш убиец. Онова, което не е могъл да понесе междувременно, е бил рискът, който е можел да застраши ако не кожата му, то поне собствената му чест…

— Кажи, Джихан — заповяда наместникът с усмивка: — Агилон ли ти посочи пътя към похвала и повишение?

— Тази сутрин — призна Джихан с неохота — той ми подсказа какво да правя…

— Тази сутрин! Преди да потеглим към гората? И ти не каза нищо? Нито на мен, нито на своя офицер? Малко вероятно е да се добереш до повишение, човече, поне известно време. Радвай се, че отърва камшика! — Джихан наистина се смяташе за късметлия, че му се размина толкова леко, и побърза да изчезне. — Най-добре да отидем и да докараме мъртвеца — каза наместникът, връщайки се рязко към задачата, която трябваше да изпълнят. — Ще ни покажеш ли пътя, братко? Ще тръгнем на коне и ще вземем един допълнителен за последната езда на Годфрид Пикар.

Тръгнаха заедно — шестима конници, предвождани от Кадфел. Игуменът ги проводи с поглед, докато излязоха през портите, а после се обърна, за да разпусне с равен глас и спокойно лице притеснените и озадачени братя.

— Вървете, успокойте душите си, умийте ръце и влизайте на вечеря. Правилникът все още управлява деня ни. Общуването със света ни се предоставя за пречистване и за проверка на призванието ни. Милостта Божия не е застрашена от глупостта или греховете на людете — те тръгнаха покорно. След един поглед от страна на Радулфъс приорът Робърт наклони глава и пое след групата. С едва доловима замислена усмивка на устните игуменът остана сам лице в лице с двете млади създания, които, все още хванати за ръце, го гледаха втренчено, но несигурно. Прекалено много им се бе събрало за кратко време и сега бяха като деца в полусън, все още, без да са наясно какво от техните спомени и преживявания е истина и какво — не. Но явно сънищата се бяха оказали кошмарни, а реалността по необходимост трябваше да бъде по-добра. — Мисля — обърна се игуменът ласкаво към Джослин, — че няма защо да се тревожиш за другото обвинение, което твоят господар ти беше отправил. При създалите се обстоятелства никой справедлив човек няма да приеме на доверие подобна кражба, а Гилбърт Прескот е справедлив човек. Само не мога да реша и се питам — добави той замислено — дали Агилон е скрил огърлицата в дисагите ти заедно с отличието на свети Джеймс.

— Съмнявам се, отче — Джослин бе избрал да бъде почтен дори сега към един приятел, който му бе причинил толкова зло: — Честно казано, струва ми се, че той не е мислил за убийство, преди да бъда изгонен и обвинен и преди да избягам, както сторих. Станало е… както брат Кадфел каза, просто е видял удобен случай и своята изкупителна жертва. Само че, отче, не моите беди ми тежат сега. Безпокоя се за Ивета — той навлажни устни в усилие да намери най-красноречивите слова, а игуменът стоеше безмълвен и невъзмутим. Девойката също бе вдигнала поглед към него, стъписана и разтревожена, сякаш се страхуваше, че той би могъл прекалено благородно и глупаво да я пусне, когато тя се считаше за честно спечелена. — Отче, Ивета бе подло използвана от онези, които се смятаха за нейни попечители. Сега вуйчо й е мъртъв, а вуйна й, дори и да е била подходяща да се грижи за нея, няма да получи разрешение да управлява такъв голям имот. Горещо ви умолявам, отче, от днес да вземете момичето под собственото си попечителство, защото знам, че при вас тя ще получи обич и уважение и ще бъде щастлива, както заслужава. Ако отправите такава молба към краля, той няма да ви откаже.

Игуменът изчака малко и строгите му устни се разтегнаха в студена усмивка:

— И това ли е всичко? Нямаш ли прошение за себе си?

— Никакво! — възкликна Джослин със страстна смиреност, която прозвуча като типичното високомерие на някой благородник.

— Но аз имам! — възкликна Ивета с негодувание, стискайки здраво ръката, която иначе би я пуснала доброволно. — Умолявам ви да гледате на Джослин и да се отнасяте към него като към моя избраник, защото го обичам, той също ме обича и въпреки че ще ви се подчинявам във всичко друго, ако приемете да бъдете мой попечител, никога няма да се разделя с него, нито ще обичам или ще приема друг за свой съпруг.

— Елате — каза игуменът със стаена усмивка, — мисля, че е по-добре ние тримата да седнем да вечеряме в моите покои и да обсъдим как да действаме занапред. Няма защо да бързаме, толкова неща трябва да се обмислят. Най-добре се разсъждава след молитва, но едва ли ще се получи по-зле след порция добра гозба и чаша хубаво вино.

Наместникът и хората му докараха тялото на Годфрид Пикар в манастира преди вечерня. Положиха го в параклиса за покойници и донесоха свещи, за да огледат раните му. Неокървавения му кинжал, намерен на около метър встрани върху тревата, където Кадфел го бе открил и оставил, прибраха обратно в ножницата, след като разкопчаха и смъкнаха колана му. Единствено Кадфел се замисли над факта, че Пикар бе удушен, макар че самият той е имал нож и очевидно е разполагал с достатъчно време да го извади от канията и да се защити. Защо тогава не го бе изцапал с кръвта на нападателя си? И защо убиецът бе действал с голи ръце? Толкова ли не е разполагал с друго оръжие?

Нощта бе спокойна. Пламъчетата на свещите не примигваха и светлината върху покритото лице на покойника, прехапания език и откритото гърло бе достатъчно силна, за да открои подробностите. Кадфел дълго оглежда отблизо белезите от силните пръсти, които бяха прекършили живота, но не каза нищо. Нито пък го попитаха. За удовлетворение на наместника всички въпроси вече бяха получили своя отговор.

— Най-добре утре да вземем една кобила и да изведем сивия кон от гората — каза Прескот, издърпвайки лененото платно върху лицето на Пикар. — Много ценно животно. Вдовицата може да го продаде на добра цена в Шрусбъри, ако реши.

След като изпълни дълга си, брат Кадфел се извини и отиде да потърси брат Марк. Намери го в топлилнята, зачервил страни след вечерята в кухнята и сухите дрехи. Точно се канеше да се сбогува и да поеме обратно към „Свети Джайлс“.

— Изчакай ме само за малко — каза Кадфел — и ще ти правя компания. Трябва да свърша нещо там.

Междувременно работата му тук бе свързана с двама млади хора, които, както видя, когато ги върна на земята в покоите на игумена, нямаха голяма нужда от неговата загриженост, тъй като си бяха избрали по-голям покровител и, изглежда, му оказваха пълно доверие, отчасти заради хубавото вино след изтощителното напрежение и възхитителното облекчение. Тъй че Кадфел просто изрази почитанията си, прие тяхната румена и щедра признателност и размени някак особен поглед с Радулфъс, докато му се покланяше. После ги остави — две добросърдечни деца, преливащи от добра воля към всички, които ги бяха подкрепили в беда. Много млади, много уязвими, много нетърпеливи и импулсивни. Известно време игуменът щеше да ги държи изкъсо: нея в някое скрито общество на калугерки или при добра икономка в някое от собствените й имения, а момчето — под внимателно наблюдение, докато си намери подходяща служба. Но Радулфъс не смяташе да ги държи разделени, той бе твърде мъдър, за да се опитва да раздели онова, което Бог или неговите ангели бяха свързали.

Междувременно имаше други неща, за които трябваше да се погрижи, ако онова, което Кадфел бе предвидил, се окажеше истина. Затова се върна в топлилнята, където брат Марк — доволен и отпочинал — го чакаше край огъня. Не беше седял толкова дълго на топло, откакто бе съвсем нов послушник в ордена. Струваше си да се накисне така добре в потока Меол.

— Всичко наред ли е? — попита той с надежда, когато поеха заедно покрай Форгейт в мрака.

— Съвсем — отвърна Кадфел така сърдечно, че Марк си отдъхна доволен и признателен и прекрати с въпросите. — Младата дама, за която така горещо умоляваше Бог да й помогне преди няколко дни — продължи Кадфел весело, — вече ще бъде много добре. Отец игуменът ще се погрижи за това. Единственото, което искам в лечебницата, е да разменя няколко думи с твоя скитник Лазар, в случай че се кани отново да поеме на път. Знаеш как подушват въздуха и стават неспокойни, внезапно вдигат котва и отплават…

— Питах се — призна Марк — дали не може да бъде убеден да остане. Той много се привърза към Бран. А майката няма да преживее още дълго, вече напълно обърна гръб на света…

При отворената порта пред постройката на приюта седеше старецът Лазар — безмълвен, неподвижен и с изправен гръб, опрян в зида, кръстосал крака под себе си на пейката по източен маниер. Сгушен в сгънатата лява ръка на стареца неспокойно спеше Бран, притиснал до сърцето си дървеното конче, което му бе издялал Джослин. Малката лампа над вратата на постройката хвърляше призрачна жълтеникава светлина върху мършавите му крака и разрошената руса коса и открояваше лице, цялото на петна от сълзи. Когато Кадфел и Марк влязоха, той се събуди, скочи замаян от гнездото си, а дългата ръка безмълвно се отдръпна от него и го остави да се смъкне от пейката.

— Защо така, Бран? — укори го Марк загрижено. — Защо не си в леглото по това време?

Бран го прегърна силно, наполовина успокоен, наполовина ядосан и отправи към него приглушени обвинения от диплите на новото и прекалено широко расо:

— Вие и двамата си отидохте! Оставихте ме сам! Не знаех къде сте… Можеше да не се върнете! Него и досега го няма!

— Ще дойде, ще видиш! — брат Марк притисна момчето до себе си и усети ръката му, с която ревниво търсеше дървеното конче, което бе пуснал за момент. — Хайде, ела да си легнеш и ще ти разкажа всичко. Твоят приятел е добре, щастлив и доволен и няма нужда да се крие повече. Всичко вече си дойде на мястото. Ела и ще чуеш цялата история първо от мен, а после и от него, щом се видите. Наистина, обещавам ти.

— Той каза, че ще бъда негов оръженосец и ще се науча да чета латинско писмо и да смятам, ако някога стане рицар… — припомни строго Бран на своя покровител и се остави да бъде отведен сънен към вътрешната врата. Както вървяха, Марк извърна глава към Кадфел и след успокоителното му кимване внимателно отведе детето в спалнята.

Лазар остана неподвижен и безмълвен, когато монахът седна до него. Много отдавна бе надживял изненадата, страха и желанието, поне по собствените му думи. Седеше там и се взираше с прозорливите си сиво-сини очи в нощното небе, което започваше да се движи като огромна мудна река, а лекият ветрец отнасяше плавно на изток тънка лента сребристи облаци, докато тук на земята дори листата бяха неподвижни.

— Сигурно сам ще чуеш — обади се Кадфел, облягайки се удобно на стената — онова, което Марк каза на детето. Истина е, слава Богу! Всичко си дойде на мястото. Убиецът на Хуон де Домвил е заловен, вината му е извън всякакво съмнение. Това приключи. Няма съжаление, няма и разкаяние. Този човек не само е убил своя вуйчо, а и подло е предал и използвал своя приятел, който му е вярвал, безсрамно е измамил едно изтерзано и изоставено момиче. Край на това. Няма за какво да се тревожиш повече! — мъжът до него не пророни нито дума, само слушаше. Кадфел продължи спокойно: — Сега с момичето всичко ще бъде наред. Кралят със сигурност ще одобри игумена като неин нов попечител. Радулфъс е суров и извисен човек, но освен това е благороден и милостив. Тя няма от какво повече да се страхува — дори и за своя любим, който, уви, не е особено обезпечен със светски благини. Отсега нататък желанията и щастието й няма да бъдат пренебрегвани.

Лазар се размърда в огромното расо и обърна глава.

Дълбокият глас, изричащ думите умишлено бавно и предпазливо, заговори иззад покривалото:

— Ти споменаваш само за Домвил. Ами второто убийство?

— Какво второ убийство? — попита Кадфел просто.

— Видях факлите между дърветата преди повече от час, когато дойдоха за Годфрид Пикар. Зная, че е мъртъв. И това убийство ли приписвате на онзи човек?

— Агилон ще бъде съден за убийството на вуйчо си — рече Кадфел, — за което има достатъчно доказателства. Защо да разнищваме по-нататък? Ако някои люде погрешно му приписват смъртта на Пикар, с какво се променя неговата съдба? Той няма да бъде обвинен за второто убийство. Невъзможно е да се докаже. Годфрид Пикар не е бил убит.

— Откъде знаеш? — попита Лазар невъзмутимо, но с желание да получи обяснение.

— Никой не му е залагал капан; когато е срещнал смъртта си, той е бил в пълно съзнание и физическа мощ, но това не се е оказало достатъчно. Той не е бил убит, а спрян на пътя и предизвикан на единоборство. Имал е кинжал, а противникът му — единствено голите си ръце. Без съмнение Пикар е смятал, че му предстои лесна победа, въоръжен човек срещу невъоръжен, мъж в разцвета на силите си срещу седемдесетгодишен старец. Успял е да извади кинжала от канията си, но нищо повече. Оръжието е било изтръгнато от ръцете му и хвърлено настрана, без да бъде използвано срещу него. Ръцете са били напълно достатъчни. Той не е отчел силата на справедливото възмездие…

— В такъв случай поводът за разпрата между двамата трябва да е бил много сериозен — рече Лазар след продължително мълчание.

— Най-старият и най-тежкият. Възмутително унижение на дама. Тя е отмъстена и свободна. Небето не сгреши.

Мълчанието отново се възцари помежду им, но леко и безшумно като момински воал, който плавно се спуска и разстила, като пеперуда с пърхащи криле, която напуска нощта и каца без звук. Очите на стареца се върнаха към постоянния, отмерен бяг на облаците на изток. Зад булото прозираше звездна светлина, а земята тънеше в мрак. Кадфел си помисли, че грубото покривало от избеляло синьо платно крие най-недоловимата и тиха усмивка.

— Щом ти си предвидил толкова много от днешното деяние — каза Лазар накрая, — другите не са ли разбрали?

— Никой друг не е видял онова, което видях аз — отвърна Кадфел просто, — нито пък някой ще го стори тепърва. Следите ще избледнеят. Няма съмнения, няма въпроси. Аз единствен зная. И само аз и собственикът на ръцете, извършили деянието, ще сме наясно, че от тия две ръце лявата има само два пръста и половина…

Купчината тъмни дрехи се раздвижи и отвътре проблеснаха леденосини очи. От диплите на наметалото се подадоха две ръце и се протегнаха към светлината на лампата. Дясната бе цяла, издължена и жилеста, а на лявата липсваха показалец, среден пръст и горната част на безименния, а осакатената плът изглеждаше набръчкана, белезникава и суха.

— След като си успял да предугадиш толкова много от толкова малко — изрече бавният невъзмутим глас, — направи с мен още една стъпка и изречи името му, защото мисля, че го знаеш.

— И на мен така ми се струва — съгласи се брат Кадфел. — Името му е Гимар де Масар.

Нощта бе надвиснала неподвижна над Форгейт и долината на Меол, както и над горите, които наместникът и хората му бяха пребродили напразно, набелязвайки ясно за тези проницателни очи пътя, по който яркочервената шапка на Пикар се бе движила между дърветата и по който по-късно трябваше да се върне. Небето, в противовес на замрялата земя, се носеше плавно като живота на човешко същество, непостоянен и уязвим, прекосил вечността на самия живот, за да изчезне в неизвестността.

— Трябва ли да зная това име? — попита Лазар много тихо.

— Милорд, аз също бях при щурма на Ерусалим. Бях двайсетгодишен, когато градът падна. Видях ви да разбивате вратите. Участвах в битката при Аскалон, когато египетските Фатимиди тръгнаха срещу нас… след цялата тази сеч в Ерусалим на толкова люде, верни на Пророка, мисля, че те заслужаваха по-добра съдба в сраженията с нас. Но Гимар де Масар нито веднъж не бе обвинен в жестокост или в нечестно деяние. Защо, защо изчезнахте след тази битка? Защо ни изоставихте, нас, които хранехме такава почит към вас, към съпругата ви и вашия син тук в Англия, и скърбяхме, защото ви смятахме за мъртъв? Някой беше ли заслужил това?

— А нима моята съпруга и моят син заслужаваха бремето на страданието, което ме връхлетя? — попита Лазар, стана и отново се препъна в думите, които с усилие изричаха осакатените му уста. — Братко, мисля, че питаш неща, които вече знаеш — да, Кадфел наистина знаеше. Гимар де Масар, ранен и взет в плен след битката при Аскалон, бе научил от лечителите, които го бяха прегледали в пленничество, че вече е прокажен. — Те имаха отлични целители — продължи Лазар, отново спокоен и овладян, — много по-вещи от тукашните. А кой по-добре би разпознал първите жестоки признаци? Казаха ми истината. Направиха онова, което ги помолих — изпратиха вест, че съм се споминал от раните си. И дори нещо повече. Помогнаха ми да стигна до едно уединено убежище, където можех да съжителствам със своя враг, тъй като бях мъртъв за приятелите си, и да водя тази битка, както се бях сражавал в обикновените. Шлема и меча ми изпратиха обратно в Ерусалим, както ги бях помолил.

— Тя ги пази — рече Кадфел. — За нея са реликва. Винаги съм знаел, че най-добрите сарацини могат да бъдат по християни от повечето от нас.

— Онези, които ме бяха пленили, се оказаха благородни и достойни. През всичките години на изгнанието ми всячески ме подкрепяха и неизменно засвидетелстваха своето уважение.

Един благороден дух се родее с друг, помисли си Кадфел. Има съюзничество, което надхвърля кръвната връзка между родове, границите между държави и даже непреодолимия вододел на вярата. Бе напълно възможно Гимар де Масар да се е почувствал по-близък по дух до халифите Фатимиди, отколкото до английските благородници, които се караха като заядливи деца за своите завоевания.

— Колко време — попита Кадфел — ви отне пътят до дома? Сигурно дълго, много дълго е било пътуването през Европа от Средиземно море?

— Осем години. Откакто донесоха в обиталището ми вестта за смъртта на сина ми, дочута от един затворник англичанин, и ми съобщиха, че в рода на починалата майка е останало дете, момиченце, сираче, и че издирват някакъв жив мой родственик…

Тогава той напуснал монашеската си килия и поел с просешката си копанка, расо на прокажен и клепало на това безкрайно поклонение към Англия, за да се увери от безопасно разстояние, че внучката му се радва на земите си и е постигнала щастието, което й се полага. Установил обаче, че делата й са се развили в погрешна посока, изправил ги със собствените си сакати ръце и й върнал свободата.

— Сега тя има онова, което й се полага — каза Кадфел. — Но въпреки това смятам, че може да е щастлива да размени цялото това богатство за един жив родственик — настъпилото мълчание бе продължително и студено, като стъпка в забранена територия. Въпреки това той продължи да настоява: — Вие сте като тлеещ огън. Мисля, че сте такъв от години. Не го отричайте. Познавам признаците. Каквото Бог е наложил, без съмнение с достатъчно основание, пак по също толкова важни причини е отнел. Знаете го. Вие не сте заплаха за никого. Каквото и име да сте използвали през всичките онези години, вие продължавате да бъдете Гимар де Масар. Ако тя тачи вашия меч, колко ли повече ще почита самия вас и ще ви се радва? Защо я лишавате точно сега от истинска закрила? Или себе си — от радостта да я видите щастлива? Да я дадете със собствената си ръка на един съпруг, когото мисля, че одобрявате?

— Братко — каза Гимар де Масар, поклащайки глава, скрита в качулка, — говориш за нещо, което не разбираш. Аз съм покойник. Мир на праха ми, на гроба ми и на легендата за мен.

— И все пак имало е някога един Лазар — произнесе Кадфел дръзко и с благоговение, — който наистина е възкръснал от своя гроб за радост на сродничките си…

Отново настъпи продължителна тишина, в която носещите се по небосклона облаци въплъщаваха единственото движение в осезаемия свят. После здравата десница на стареца се мярна между диплите на расото, вдигна се и смъкна качулката.

— И това ли е ликът, ощастливил сестрите му? — той дръпна покривалото и откри ужасното подобие на лице, което му бе останало, почти без устни, едната страна хлътнала до кост, ноздрите — разядени в зейнали черни дупки. Само живите пламтящи очи напомняха за паладина от Ерусалим и Аскалон. Кадфел застина безсловесен. Лазар отново закри останките със зебралото. Покоят и тишината се върнаха почти неусетно. — Не се опитвай да отмахнеш надгробния ми камък — изрече ласкаво дълбокият, изпълнен със смирение глас. — Аз съм доволен да лежа там, под него. Остави ме!

— Трябва да ви кажа тогава — продума Кадфел след дълго мълчание, — че момъкът непрестанно сипе хвалебствия за вас и тя го моли да я доведе, след като вие не можете да отидете при нея. Иска лично да ви благодари за добротата към нейния любим. И тъй като той не е способен да й откаже нищо, мисля, че утре сутрин ще бъдат тук…

— Те ще разберат — каза Лазар спокойно, — че ние, прокажените, сме скитници, пилигрими, и на нас не може да се разчита. Нашето съзнание е непоправим скиталец. Усетим ли порива на вятъра, тръгваме подире му. Самите ние тленни останки, хукваме натам, където има реликви, които да ни утешат. Кажи им, че с мен всичко е наред — той свали нозе от пейката, бавно и внимателно заради състоянието им, и вежливо спусна полите на расото си, за да скрие пораженията. — Защото с мъртвите — добави — винаги всичко е наред — изправи се и Кадфел го последва. — Моли се за мен, братко, ако желаеш.

И си тръгна, без да се обърне повече, без прощално слово или взор. Токът на пригодената обувка, която носеше, потропваше рязко по настилката, а после зазвуча по-глухо върху дъските вътре. Брат Кадфел излезе от портата под пълзящите в небето облаци, които сякаш бяха поели по някакъв свой предопределен път — бавно и неотменно като смъртта.

Да, помисли си той в мрака, докато вървеше обратно към манастира, без съмнение с мъртвия всичко е наред. Признателността им към него щеше да се прояви към детето. Техният покойник бе извършил собственото си погребение, сега нека се обърнат към живите. Кой знае? И по-странни неща са ставали на този свят — най-непонятния, мъчителен и прекрасен от всички светове!

На сутринта след литургията Ивета и Джослин отидоха в „Свети Джайлс“ с позволението на игумена и със сърца, изпълнени с добронамереност към всички тамошни обитатели, но най-вече с желанието да открият двама от тях. Детето намериха лесно. Но възрастният прокажен, наричан Лазар, си бе отишъл през нощта незабелязан от никого, без да се сбогува и без да каже накъде поема. Търсиха го по всички пътища около Шрусбъри, пратиха да разпитат за него по местата, където отсядаха скитниците, но макар и със сакати нозе, той бе преварил всички, които искаха да го догонят — по кои скрити пътеки, така и не се разбра. Но със сигурност повече никога не се появи в Шрусбъри.