Елис Питърс
Ръката на прокажения (7)

Глава седма

На сутринта, когато брат Кадфел излезе от утренна, Прескот вече бе на път начело на възобновеното дирене по северната страна на Форгейт. Този път щяха да претърсят три мили по-нататък и щяха да го сторят така бавно и щателно, че даже невестулка или див заек да не могат да избегнат мрежата им. Наместникът бе твърдо решен да окове жертвата си и бе убеден, че досега момъкът не е успял да се промъкне през кордона. Пикар също бе потеглил, последван от всички мъже от собственото си домакинство. Каноникът Юдо вероятно вече призоваваше хората на Хуон де Домвил към същия усилен преход. И макар че някои се отдръпнаха с неохота, без съмнение трескавият плам на организираната гонка щеше да отприщи стръвта у повечето преследвачи, стига само да подушеха плячката си.

Не за първи път брат Кадфел съжали дълбоко, че Хю Беринджър не е там, за да смекчи този плам в действията на Прескот. Заместникът му имаше в главата и в съвестта си място за полезни съмнения по отношение на собственото си всезнание и винаги бе своенравно подозрителен към онова, което за другите изглеждаше предрешен въпрос. Но той бе в северната част на графството в своето имение Месбъри и сигурно нямаше да си тръгне оттам през следващите няколко седмици, тъй като жена му бе на път да роди първата им рожба, а това е върховно изживяване в живота на всеки млад мъж. Нямаше как, въпросът трябваше да се разреши под наставленията на Гилбърт Прескот. Освен това, помисли си Кадфел, на нас ни провървя в сравнение с повечето графства. Той е честен, справедлив човек, макар и настоятелен за бързи решения и правосъдие по кратката процедура. И не е особено склонен да се взира отвъд очевидното. Въпреки това, покажеш ли му истина, която може да се докаже, ще я приеме. Значи са необходими неопровержими доказателства.

Междувременно Кадфел се бе погрижил да даде на брат Осуин задачите за деня. Само преди седмица щеше да му намери достатъчно копане и работа навън, за да го държи зает, и щеше да се моли горещо несръчният момък дори да не пристъпва прага на сушилнята. Този ден обаче той му остави ранното зимно подкастряне на някои растения, грижата за едно младо вино, което точно бе почнало да ферментира, както и приготовлението на един мехлем за лечебницата. Преди време двамата го бяха правили заедно и в хода на работата му беше обяснил стъпка по стъпка как да го забърка. Кадфел благородно се въздържа от подробно повторение и наблягане на всеки етап и реши, че Осуин ще се справи сам с помощта на най-скромно и изразяващо безспорно доверие обобщение.

— Вярвам ти напълно и оставям работилницата в твои ръце — заяви той твърдо. „И, Боже, прости ми лъжата, добави наум, след като се бе отдалечил достатъчно, и я превърни в истина.“

Оттук нататък денят бе на негово разположение и той трябваше да започне от мястото, където Домвил бе намерил смъртта си. Пое по най-краткия път натам, рискован и необичаен маршрут, който понякога бе използвал при някои свои скришни дела. Там, където минаваше покрай нивята и градините на манастира, Меол можеше да бъде преминат по всяко време, освен при пълноводие, стига човек да го познаваше добре, а Кадфел го познаваше отлично. По този начин той съкрати обикалянето по пътищата само с цената на това, че повдигна полите на расото си над коленете, подпъхна ги под пояса си и нагази в потока. Водата изтичаше от сандалите така безпрепятствено, както и влизаше. По времето, когато съвещанието на управата на манастира свърши, той вече се намираше на пътеката, където баронът бе причакан в засада, и с енергична крачка продължаваше нататък. Тази част от пътеката все още му беше позната. Минаваше напряко през един голям завой на Меол и Кадфел вече наближаваше втория брод, който щеше да го изведе към Сътън и Бейстан — оскъдно населена област, стигаща до Лонг Форест. Не смяташе, че Домвил бе изминал много мили, нито пък че бе прекарал нощта на открито. Макар и достатъчно издръжлив за подобно изпитание, а при нужда — дори и за по-тежки, баронът обичаше удобствата и не би се лишил от тях просто ей така.

При Сътън Стрейндж гората се отдръпваше, за да отстъпи място на полето. Кадфел размени няколко думи с един местен селянин, чиито деца бе излекувал преди време от краста, и попита дали вестта за смъртта на Домвил е достигнала селцето. Беше се разчула и жителите вече очакваха на следващия ден хайката с преследвачите на убиеца да достигне техните домове и краварници.

— Чух, че имал ловна хижа някъде наоколо — рече Кадфел. — На края на гората, доколкото разбрах, но това може да означава, където и да е в радиус от десетина мили. Да знаеш къде точно се намира?

— А-а, това сигурно е къщата отвъд Бейстан — рече селянинът, облягайки се удобно на зида, ограждащ градината му. — Той имаше разрешително за развъдник на животни в гората, но ходеше там рядко. Нае само един местен момък за управител и майка му, възрастна жена, която да се грижи за къщата, когато няма посетители, както си е почти през цялото време. Явно другаде си е имал по-добри места за лов.

— Как най-лесно да стигна до това място? — попита Кадфел. — През селото при Бейстан?

— Точно така. Пресечи стария път и карай нататък между хълмовете. Пътеката ще те отведе право там. Преди да видиш къщата, ще се озовеш на края на гората.

Кадфел продължи бързо нататък и скоро излезе на един широк път при селцето Бейстан, където пътеката, която следваше, го пресичаше и продължаваше направо покрай няколко разпръснати малки имения и поляни, обрасли с пирен и шубраци между два полегати склона. След още миля-две пътеката отново навлезе в гората и бе плътно оградена с дървета. Появилите се тук-там камъни бяха бели и варовикови, а на пооткритите полянки по глезените го драскаха свежи стръкове пирен. Отдавна не бе изминавал толкова дълъг път пеша и ако диренето не бе тъй сериозно, разходката щеше да му достави истинска наслада.

Озова се при ловната хижа твърде неочаквано. В един момент дърветата от двете страни се отдръпнаха и разкриха нисък каменен зид, а зад него — разположена нашироко дървена постройка, издигната върху сводеста основа. Покрай задната стена на ограждението се виждаха няколко бараки. Между грубо изсечените бели камъни на зида растяха какви ли не билки и треви — луличка и бръшлян, тлъстига и усойниче, които се познаваха по листата дори сега, когато не бяха останали почти никакви цветове. Зад стената се виждаха плодни дръвчета, но малко на брой и запуснати, като че ли преди време някой бе засадил тук овощна градина, но после я бе изоставил и забравил. Най-вероятно някой предишен собственик, родственик на Домвил, със семейство и куп деца, за да превърне тази приятна твърдина в любим дом, докато през последните години един бездетен възрастен мъж я бе използвал само през ловния сезон, като дори тогава предпочиташе по-гъстите гори, разположени на други места из обширния му имот.

Кадфел се отправи към отворената порта в зида, влезе вътре и спря. Погледът му веднага бе привлечен от стрък синя китка в един ъгъл досами вратника. Защото това без всякакво съмнение бе синя китка, въпреки сезона обсипана с цветове, които, разпръснати и сияйни вместо златисти, бяха обагрени в ясносиньо. Той се приближи още повече и видя, че трите най-ниски реда на зида, както и земята в основата, бяха застлани с тънки и прави стъбълца, които се разклоняваха и преминаваха в тънки издължени листа. Зеленият килим върху земята достигаше корените на синята китка и от него изникваха дълги крехки стъбла, които се промъкваха между плетеницата и поднасяха към светлината тези окъснели искрящи китки небесносиньо.

Той бе намерил своето пълзящо птиче просо, както и мястото, където Хуон де Домвил бе прекарал последната нощ в живота си.

— Търсиш ли някого, братко?

Гласът зад него бе изпълнен с такова уважение, че прозвуча раболепно, но въпреки това притежаваше някаква особена острота като добре наточен нож. Той рязко се обърна, за да види говорещия, и откри същите неясни качества. Трябва да се бе появил откъм бараките при задната стена — добре сложен, хубав мъж, около трийсет и пет годишен, в дреха от домашнотъкано платно, но излъчващ такова достойнство, което граничеше със самохвалство. Имаше очи като камъчета в огрян от слънцето поток, така твърди и чисти, тъй бистри и загадъчни. Беше силно загорял от слънцето и приятен на вид, но не така непосредствен във властното си поведение и не особено дружелюбен в своята вежливост.

— Вероятно вие сте икономът на Хуон де Домвил в тази къща? — попита брат Кадфел с бдителна вежливост.

— Да — отвърна младият човек.

— В такъв случай задачата, която имам, е за вас — поясни приветливо Кадфел, — макар че според мен може и да се окаже излишна. Сигурно вече сте научили, че вашият господар е мъртъв… убит и сега лежи в манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри, откъдето съм и аз.

— Тъй чухме вчера — отвърна икономът, а поведението му стана някак по-дружелюбно при това разумно обяснение за посещението. Но лицето му остана напрегнато, а гласът му — сдържан. — Един мой братовчед донесе вестта, връщайки се от пазар в града…

— Но никой не е идвал при вас от семейството на господаря ви? И не сте получавали никакви нареждания? Смятах, че каноникът Юдо може да е проводил пратеник да ви уведоми. Вие обаче трябва да ги разберете, защото всички са много объркани… смаяни от ужас. Когато се стигне до необходимите мерки, със сигурност ще ви известят и ще потърсят връзка с останалите му имения.

— Без съмнение първо ще искат да хванат убиеца — предположи икономът и навлажни устни, а неуловимите, подобни на речни камъчета очи изгледаха Кадфел малко косо. — Родствениците му ще ме уведомят, когато сметнат за добре. Междувременно продължавам да си изпълнявам задълженията като негов служител, докато някой или потвърди длъжността ми на негов иконом тук, или ме освободи. Ще охранявам собствеността му и наличния имот, както си му е редът, и при съответно нареждане ще ги предам на неговия наследник. Така им кажи от мое име, братко, и нека бъдат спокойни за това място — той заслони очи за миг, замислен. — Убит ли каза? Сигурно ли е?

— Напълно — отвърна Кадфел. — Изглежда, след вечеря е потеглил нанякъде с коня си и на връщане е бил причакан в засада. Намерихме го на една пътека, която води насам. Струваше ми се, че е възможно да е бил тук, след като разбрах, че този имот е негов.

— Не, не се е появявал — отвърна твърдо икономът.

— Изобщо не е идвал, откакто е пристигнал в Шрусбъри преди три дни?

— Изобщо.

— Нито някой от неговите оръженосци или слуги?

— Никой.

— Значи не е настанявал тук никакви гости за сватбеното празненство? Вие съвсем сам ли поддържате хижата му?

— Аз се грижа за двора, добитъка и стопанството, а майка ми — за къщата. Няколко пъти е идвал тук на лов и винаги пристигаше със собствени слуги, готвачи и всичко. Но от последния път минаха повече от четири години… — лъжеше така свободно и непринудено, както дишаше. Защото оставаха сините цветчета, които вирееха тук и едва ли можеха да се намерят другаде из графството. Но защо бе тъй решен да отрича, че Домвил е идвал? Всеки разумен човек може да се стресне, когато започне преследване на убиец, но този млад човек не изглеждаше от ония, дето се плашат лесно. И все пак бе твърдо убеден, че никаква нишка не бива да свързва това място или обитателите му с убийството на неговия господар. — И до този момент не са хванали убиеца му? — продължи мъжът, без да му трепне окото. Без съмнение щеше да е доволен, ако дивечът бе уловен, преследването — приключило, а злодеят — на сигурно място в затвора. И с това да се тури край на цялото разследване.

— Не още. По дирите му са, привикаха и подкрепление. Е, добре — рече Кадфел, — в такъв случай аз най-добре да се връщам, макар че, честно казано, нямам бърза работа. Денят е хубав и една дълга разходка е истинско удоволствие. Дали ще се намери чаша бира и някоя пейка, на която да поседна за малко, преди да поема обратно? — очакваше известна неохота, ако не и открит отказ да го пуснат в къщата, но младият човек почти пред очите му промени намерението си и реши, че ще бъде най-добре да покани монаха вътре. Защо? Да му даде възможност да види сам, че няма за кого да разказва и какво да крие? Какъвто и да бе мотивът, Кадфел прие с радост и последва своя домакин през отворената врата.

Преддверието тънеше в сумрак и тишина, усещаше се тежък и наситен мирис на дърво. Дребна пъргава старица, много спретната и непринудена, излезе от стаята отвъд и се спря — ако не стъписана, то поне изненадана от появата на непознатия, но синът й с будеща подозрение бързина и настоятелност я отпрати, без да й представи госта.

— Заповядай, братко, можем да поседнем съвсем удобно. Много рядко посрещаме тук хора с добро положение, за да използваме гостната на горния етаж. Майко, ще ни донесеш ли един бокал? Този добър човек го чака дълъг път на връщане.

Стаята бе светла и просторна, със значителни удобства. Те седнаха заедно на халба бира и овесени сладкиши, размениха по няколко думи за времето и за сезона, за онова, което им готвеше зимата, и даже за окаяното положение на страната, разкъсана между крал Стивън и императрица Мод. Да, в Шропшир цареше мир, но твърде несигурен, а в много земи в пределите на Англия бе надвиснала заплахата на войната. Но въпреки този безобиден разговор сетивата на брат Кадфел бяха нащрек. Защото безспорно не старицата бе внесла този едва доловим аромат на фин парфюм в стаята. Нито пък тази, на която принадлежеше, си бе тръгнала отдавна, защото подобен аромат щеше да се разнесе за няколко дни. Кадфел имаше силно обоняние за растителни есенции и незабавно разпозна жасмин.

Нямаше какво повече да открива на това място. Той стана, за да се сбогува, и благодари за гостоприемството, а икономът го проводи вежливо, явно за да се увери, че неканеният гост наистина ще поеме по обратния път към манастира. Беше чиста случайност, че възрастната жена излизаше от конюшнята на двора точно когато те се приближаваха, и остави вратата широко отворена зад гърба си, преди да усети присъствието им. Синът й бе достатъчно пъргав и ловък, за да скочи натам, да я затвори и да пусне резето, но се оказа недостатъчно бърз. Кадфел не се издаде, че е забелязал нещо повече от позволеното, а се сбогува приветливо при портите до разцъфналото птиче просо и пое с енергична крачка по пътеката, която го бе довела до това място.

В онази конюшня имаше кон, очевидно неподходящ за солидното тегло на Хуон де Домвил или за еднодневен лов, па макар и под някой от неговата свита. Кадфел бе зърнал малката, деликатна бяла глава и любопитно лице, което надничаше навън, извития като дъга врат и сплетената грива, а също светлите, богато украсени сбруи, които висяха от вътрешната страна на люлеещата се врата. Хубав дребен бял кон испанска порода, какъвто би яздила една дама. И все пак монахът бе готов да се закълне, че понастоящем в лобната хижа нямаше жена. Бе пристигнал там без предупреждение, тъй че нямаше време да я скрият. Бе въведен в къщата съвсем преднамерено, за да се увери лично, че тя не е там, че в къщата няма никой друг, освен обичайните пазители. Защо тогава, колкото и да е била ужасена от мисълта, че може да бъде разкрита и свързана по някакъв начин със смъртта на Домвил, защо тогава тази непозната бе избрала да си тръгне пеша и да остави коня си там? И къде в тази тъй отдалечена пустош можеше да отиде пеша една дама?

Той не се върна направо в манастира, а продължи нататък по зелената просека, докато излезе на Форгейт, и се отправи към къщата на епископа. Големият двор, където обичайно цареше суматоха и гълчава, този следобед бе невероятно тих. Явно дори конярите и слугите бяха мобилизирани в преследването и се намираха някъде из гората. Бяха останали само по-възрастните мъже, което устройваше Кадфел, тъй като най-вероятно именно старите слуги бяха запознати с личния живот на своя господар независимо дали го признаваха или не. Пък и отсъствието на енергичните и наблюдателни младежи щеше да ги направи по-доверчиви.

Той потърси управителя на имението на Домвил, който, както изглежда, бе служил на своя господар дълги години и освен това бе достатъчно проницателен да проумее въздействието на голата истина, поднесена, след като самият Домвил вече не е между живите. Сега нямаше от кого другиго да се страхуват и пълната откровеност щеше да бъде най-удачна пред наместника. Щеше неминуемо да последва известно междуцарствие и после щеше да дойде нов господар. Слугите не бяха под подозрение и нямаше от какво да се боят, защо тогава да крият нещо, което можеше да се окаже от съществено значение?

Управителят на имението отдавна бе прехвърлил шестдесетте — с посивели коси, уравновесен, с очи, лишени от илюзии, и със сдържаното достойнство на повечето възрастни слуги. Казваше се Арнълф, без колебание бе отговорил на всички въпроси на наместника и бе готов да отговаря на каквито и да било други, стига да имаше кой да му ги зададе. Със смъртта на господаря му бе приключила една епоха, сега щеше да му се наложи да подчинява своята служба на съвсем други изисквания или просто да се оттегли и да заживее спокойно.

Въпреки това първият въпрос, който му зададе Кадфел, със сигурност го свари неподготвен.

— Твоят господар се ползваше с името на женкар. Кажи ми следното: имаше ли си любовница… или може би нова любима… която така да бе обсебила сърцето му… че да не е можел да издържи без нея дори през тези няколко дни, в които е трябвало да сключи брак с наследницата на Масар? Някоя, която е можел да доведе със себе си и да настани наблизо, но все пак отделно?

Старецът зяпна, сякаш бе невероятно подобни откровени думи да бъдат изречени от човек в бенедиктинско расо, но след кратък размисъл, изглежда, реши, че в края на краищата нямаше нищо чак толкова изненадващо. В поведението му пролича видимо облекчение. Двамата имаха общ език и сходен житейски опит.

— Както и да си стигнал до тази мисъл, братко, да, такава жена съществува. Има ги всякакви. Аз самият никога не съм бил кой знае какво за тях, патил съм си достатъчно и без особено ухажване. Но той не можеше дълго без някоя. Идваха и си отиваха от живота му. С десетки! Но виж, тази беше различна. Тя се задържа. Постоянна като съпруга. Като стара рокля или чифт обувки, леки и удобни; някой, за когото не е нужно да произнася речи или да се напряга да ласкае и да ухажва. Винаги съм имал чувството — добави Арнълф замислено, разтърквайки брада с тънките си пръсти, — че където и да отиде Домвил, тя ще бъде някъде наблизо. Но не знам за планове да я води тук. Не че някога ме е използвал за такива неща. Помагах му да си облича ризите и панталоните, смъквах му ботушите след лов и спях до него, за да му нося вино през нощта, ако поискаше. Но за жените му не знам много. Това е различна служба. И какво за онази? Тук не се чу нищо. Аз даже се почудих.

— Нито за кон — попита Кадфел, — чисто бял, със сплетена грива? Хубава малка кобила испанска порода, бих казал, доколкото можах да я зърна. С позлатени сбруи, окачени на вратата на конюшнята.

— Зная я — отвърна Арнълф смаян. — Той я купи за нея. От мен не се очакваше дори да съм чувал подобни неща. Ти къде я видя?

Кадфел му каза.

— Само кобилата, не жената. Беше оставила коня си и аромата на парфюма си, но самата тя бе изчезнала.

— Е — рече Арнълф разсъдливо, — предполагам, че едва ли иска да бъде замесена в убийство, и с положителност, ако е била там, а той е бил намерен на онази пътека, както говорят, ще излезе, че е яздил към нея, когато е пратил младия Саймън да се прибере и е продължил сам. Може да се е уплашила и да е решила, че е по-добре да изчезне…

— Освен това има много верни слуги — отбеляза Кадфел сухо, — които се мъчат да убедят мен и целия свят, че тя никога не е ходила там. Сигурен съм, че онзи момък вече е преместил кобилата на безопасно място.

Хрумна му, с известно закъснение, че икономът можеше да има достатъчно основателна причина да го стори не само заради дамата, но и заради самия себе си. Ако тя е била на посещение там през цялото това време в очакване на своя господар, може да си е прекарвала времето достатъчно приятно с един по-млад, по-красив и по-реален мъж, който й е бил подръка. А той от своя страна може да се бои, че връзката ще се разчуе, което ще го постави под подозрение, че е очистил господаря си заради жената — от ревност и злоба. Беше на крачка от това да си зададе въпроса дали младият иконом не бе постъпил именно така. Да речем, че Домвил е пристигнал онази нощ, след като момъкът е бил удостоен с благоволението на дамата до степен, в която започва да мисли, че тя вече му принадлежи. Да речем, че е бил изхвърлен навън, докато другите двама са били заедно, и не му е оставало нищо друго, освен да се отдаде на мрачни мисли и скръб, докато не му е хрумнало, че пътят на неговия господар към дома е открит и ако той свърши замисленото достатъчно далеч от ловната хижа и достатъчно близо до Шрусбъри, е напълно възможно, който и да е друг мъж да бъде сметнат за убиец. Защо не? Много зависеше от жената. Кадфел съжали, че не знаеше повече за нея.

След като е оставила кобилата, къде би могла да отиде в това затънтено място? И освен това защо й е трябвало да ходи пеша? Но не изрече този въпрос, отговорът му засега си оставаше загадка.

— Имението, където обикновено отсядаше… нейният дом, тъй да се каже… е доста далеч, в Чешир — Арнълф се замисли и видимо се напрегна да си спомни отдавна загърбени или забравени неща. — Но той я намери някъде тук из тази област. Местна красавица, тогава още девойка… трябва да са минали двайсет, че и повече години. Да, повече. Едно време я знаеха като Ейвис от Торнбъри. Разправят, че баща й бил тукашният колар. Бяха свободни хора, спомням си, а не вилани — селските занаятчии наистина бяха свободни, но бяха прибързани към своите къщи със стопански дворове не по-малко, отколкото виланите към земята. — По всяка вероятност тя все още има роднини там… — добави Арнълф. — Далеч ли е? Не познавам тукашните места.

— Не — отвърна Кадфел, озарен от внезапно просветление, — не е далеч. Знам къде се намира Торнбъри. Там може да е отишла и пеша.

Той напусна къщата на епископа с богата храна за размисъл. Тайнствената дама бе станала още по-интригуваща. След като повече от двайсет години бе изпълнявала ролята на търпелива неизменна любовница на Домвил, тъй незаменима, че да притежава порядъчността и спокойното покорство на една съпруга, трябваше да е поне четирийсетгодишна, няколко години по-възрастна от младия иконом в ловната хижа. Без съмнение тя все още не бе загубила прелестите, с които да го заслепи, ако пожелаеше. Да, не беше изключено той да е станал жертва на лъст и ревност и да е решил да се освободи от възрастния властен господар, който я смяташе за своя собственост и се бе изпречил помежду им. Но прозрението за вероятната й възраст навеждаше и на други мисли. Достигнала тези години, една жена не би била склонна да започва нова трайна връзка, след като Домвил е мъртъв. Това обстоятелство можеше да я накара да си даде сметка, че нейните роднини живеят на по-малко от миля и че тя би могла да отиде при тях и да изчезне, да се скрие там и да остане, колкото сметне за необходимо. Но защо, защо ще изостави един толкова скъп кон, нейна собственост, подарък от господаря на сърцето й? Тя спокойно би могла да стигне до Торнбъри яздейки, а не пеша.

Денят почти преваляше, Кадфел трябваше да се връща в манастира, за да се подготви за вечернята и да види какви шедьоври на разрухата или гениалността бе сътворил в негово отсъствие брат Осуин.

Но на другия ден щеше да я открие!

 

 

В „Свети Джайлс“ двама млади мъже се терзаеха от собствените си проблеми. Брат Марк отдавна бе решил, че снажният прокажен, който отговаряше на описанието на Лазар, ако не се смятаха здравите му ръце, наистина бе оръженосецът беглец, когото наместникът диреше с помощта на толкова много хора и с такава свирепа решимост. По тази причина го мъчеше сложна дилема от морално естество.

Той бе чул историята за предполагаемата кражба на булчинската огърлица, но тя бе събудила подозренията му точно както и тези на брат Кадфел. Твърде много мъже при какви ли не обстоятелства бяха тласкани към разруха и гибел, като във вещите им скришом се подхвърляха подобни скъпоценности. Това бе твърде лесен начин да се премахне някой враг или съперник. И точно заради това не му се струваше особено правдоподобен. Нито пък, след като бе наблюдавал Хуон де Домвил, той с охота би превърнал някого в жертва на собственото си отмъщение.

Но виж, убийството бе нещо друго. Смяташе, че е съвсем вероятно един млад човек, набеден по такъв начин, ако обвинението действително е несправедливо, да бъде принуден да мисли за отмъщение дори против природата си. Къде тогава бе истината? И въпреки това Марк, толкова смирен и лишен от рицарска нагласа, не можеше да предаде един човек от засада.

Той мислеше да отиде направо при натрапника и да го пита за тайната му, но такава стъпка изискваше уединение, което трудно можеше да се намери в подобна затворена общност. Преди да бъде сигурен във вината му, нямаше да предприема никакъв ход, който би могъл да привлече вниманието към беглеца. Всеки човек трябва да се счита за невинен, докато не се намерят доказателства в полза на противното, още повече там, където срещу него вече са били отправени подозрителни и злостни обвинения, отдалеч кънтящи на кухо.

Само да мога да намеря някакъв повод да остана насаме с него, без да ме вижда някой, мислеше си брат Марк, ще говоря открито и ще преценя по съвест. Ако не мога или докато ми се открие такава възможност, ще го наблюдавам неотлъчно, ще отбелязвам всички негови действия, ще го предизвикам, ако замисли някакво зло, и ще бъда готов да се изправя в негова защита, ако няма прегрешения. И дано Бог реши да ме използва в името на истината по един или друг начин.

Обектът на терзанията му седеше заедно с Лазар на безопасно разстояние от главния път, на около четвърт миля от речния брод при Ачам. Поне едната от просешките гаванки, които държаха, бе законна, но те не отправяха молби към никой от минаващите и използваха предупредителните клепала само в случай че някоя милозлива душа решеше да се приближи твърде много. Седяха по турски със забулени лица на пожълтялата есенна трева под дърветата. Позите лесно се заучаваха.

— Ей тъй както си — рече Лазар, — спокойно би могъл да минеш през кордона им и да се озовеш на свобода. Никога няма да повярват, че някой може да е толкова смел или безумен да навлече робата на покоен прокажен, нито пък се считат за толкова безстрашни или побъркани, та да те съблекат, за да се уверят — за него това бе дълга реч, накрая се запъна, като че ли осакатеният му език бе отмалял от усилието.

— Какво, да хукна да спасявам собствената си кожа и да я оставя пленница? Не мърдам оттук — възкликна Джослин бурно. — Не и докато все още я пази вуйчо, който граби имотите й и се кани да я продаде за лична изгода. И то на някой по-лош от Хуон де Домвил, стига цената да е подходяща! За какво ми е тази свобода, ако обърна гръб на Ивета точно когато тя е в нужда?

— Струва ми се — изрече мудният език до него, — че в интерес на истината ти искаш тази дама за себе си. Грешно ли съм те разбрал?

— Ни най-малко! — отвърна Джослин пламенно. — Желая тази девойка за себе си така, както никога не съм желал, нито ще пожелая нещо на този свят. И пак толкова щях да я желая дори да нямаше не земи, а обуща на краката си. Щях да я желая даже ако беше онова, което в момента съм аз и… Бог да бъде изцелението ти… в действителност си ти! Но все пак бих бил доволен… не, признателен! — само да я видя в безопасност под закрилата на достоен покровител, с цялата почит, която й се полага, и свободна да направи своя избор. Безспорно ще сторя всичко, което е по силите ми, за да я спечеля. Ако я загубя заради някой по-добър… да, това бих приел и няма да се оплаквам. О, не, не си ме разбрал погрешно. Просто изгарям от желание да бъде моя!

— Но какво можеш да направиш за нея, след като те преследват? Има ли поне един приятел сред тях, на когото можеш да разчиташ?

— Саймън — отвърна Джослин сърдечно. — Той не вярва, че съм способен на злодеяние. Укри ме просто от добра воля, съжалявам, че напуснах онова място, без да успея да разменя с него и дума. Ако имах начин да му изпратя съобщение, той би могъл дори да се опита да се добере до нея и да й предаде как да се срещне с мен, както се случи веднъж по-рано. Сега, след като стареца вече го няма… но как можа да стане по този начин!… възможно е да не я следят толкова строго. Саймън даже може да ми докара коня…

— И къде — попита търпеливият безпристрастен глас — би откарал това момиче, което си няма никого, ако успееш да я отървеш от пазителите й?

— Мислил съм за това. Ще я отведа при монахините в Бруд и ще поискам убежище за нея, докато положението й се проучи и тя бъде осигурена подобаващо. Те няма да я предадат против волята й. Ако трябва, ще се стигне и до краля. Той има добро сърце и ще се погрижи тя да получи справедливо отношение. Отдавна да съм я завел при майка ми — избухна откровено Джослин, — но тогава ще тръгне приказка, че се домогвам до имотите й, а това не мога да го понеса. Ще наследя две хубави имения, не жадувам за ничии земи, не дължа никому нищо и няма да позволя да петнят честта ми. Ако тя все пак избере мен, ще бъда признателен Богу и ней и ще бъда щастлив. Но повече от всичко желая нейното щастие.

Лазар се пресегна към своето клепало и започна да го удря, тъй като някакъв пълен набит ездач бе спрял понито си встрани от главния път и сега се насочваше към тях. Въпреки това ездачът се усмихна отдалеч и хвърли една монета. Лазар я хвана и го благослови, а човекът им махна с ръка и продължи по пътя си.

— Все още има добрина — промълви Лазар сякаш на себе си.

— Слава Богу, че е така! — изрече Джослин с непривична смиреност. — Вече я изпитах. Никога не съм те питал — продължи той несигурно — дали си имал съпруга и деца. Би било голяма загуба, ако винаги си бил сам…

Последва продължително мълчание, въпреки че безмълвието при Лазар не бе нито рядко, нито потискащо. Накрая старецът каза:

— Имах жена, отдавна покойница. И син имах. Беше честит, че сянката ми никога не падна върху му.

Джослин бе слисан и обзет от негодувание:

— Не смятам, че си сянка. Не говори така! Всеки твой син може с право да бъде доволен, че има такъв баща…

Старецът извърна глава, очите над забралото се впериха настоятелни и искрящи в неговия спътник.

— Той така и не разбра — отвърна Лазар. — Не го вини, беше съвсем невръстен. Изборът бе мой, не негов.

Млад, прям и нетактичен, какъвто си беше, Джослин се бе научил бързо да разбира къде не може да мине, къде не бива и не е нужно да се озадачава. Учуди се, когато погледна назад и откри колко бе напреднал в обучението си през тези два дни сред низвергнатите от съдбата.

— Има и един въпрос, който не си ми задал — рече той.

— И сега няма да ти го задам — отвърна Лазар. — Това е нещо, за което и ти не си ме питал, и тъй като един мъж едва ли може да отвърне другояче, освен с „не“, какъв е смисълът да се пита?

 

 

В параклиса за покойници на манастира след вечерната молитва Хуон де Домвил бе положен в ковчег в присъствието на приор Робърт, каноника Юдо, Годфрид Пикар и останалите двама негови оръженосци. Пикар и двамата младежи пристигнаха за церемонията капнали от умора и раздразнителни след целодневната безполезна езда в дирене на беглеца, все още с наметала и ръкавици. Свещите при олтара, както и при главата и в нозете на покойника примигваха леко от течението, а сенките на присъстващите танцуваха по стените. Дългата бяла ръка на приор Робърт взе китката за светена вода и деликатно поръси няколко капки върху покойника. Светлината от свещите улови техния полет и ги превърна в искри, припламващи и гаснещи във въздуха. Каноникът Юдо стори същото и оглеждайки се за единствения друг присъстващ родственик, подаде китката на Саймън, който бързо смъкна ръкавиците си, за да я поеме. Той стоеше с печално изражение, свел поглед към тялото на вуйчо си, докато потапяше китката сладки билки, и после на свой ред поръси светена вода.

— Мислех, че няма да правя това още дълги години — каза той и се обърна, за да подаде китката на Пикар, след което отново се оттегли в сянката.

Зелените стръкчета отрониха няколко капки върху ръката му, докато ги подаваше, и Пикар, който ги проследи с поглед, видя как момъкът ги отърси, сякаш стреснат от студенината им. Имаше нещо магическо в начина, по който светлината от свещите открояваше така ясно всяка подробност от тези свещенодействащи ръце, отсечени до китките от тъмни ръкави. Толкова много отрязани ръце, които се движеха и действаха, сякаш притежаваха собствен живот, единствените бледи петна в спускащия се здрач. От белите елегантни пръсти на приор Робърт до гладкия загорял юмрук на Гай, последния от участниците в обреда, те изпълниха своя ритуален танц и приковаха всички погледи. Чак когато ритуалът приключи, всички присъстващи вдигнаха очи и всеки си пое дълбоко въздух, като плувци, излезли на повърхността.

Настъпи краят. Петимата се разделиха. Приор Робърт отиде да се отдаде преди вечеря на кратка поредица от молитви за мъртвите, каноникът Юдо се отправи към покоите на игумена, а двамата младежи подкараха грохналите си коне към къщата на епископа. Искаха, преди да потърсят вечеря и да се отдадат на почивка, да ги оставят там, където щяха да бъдат почистени, нахранени и прибрани в конюшнята. Колкото до Пикар, той отправи едно много кратко „спокойна нощ“ към всички и се оттегли в крилото за гости, където дръпна Агнес в собствената им спалня и затвори вратата за всички останали от домакинството, дори и за най-приближените. Искаше да й довери нещо важно, което не беше за хорски уши.

 

 

След горещи молби малкият Бран бе успял да отнесе от урока си ивиците изтрита кожа, отрязани от голямото парче, върху което той упражняваше буквите. Бе получил одобрението на своя учител, че иска да ги вземе, макар и не с целта, за която предполагаше Марк. В спалнята на приюта, където отдавна трябваше да е заспал, той се примъкна със своите трофеи до Джослин и му прошепна тайната на ухо.

— Щото ти нали искаше да изпратиш съобщение. Лазар ми каза. Вярно ли е, че можеш да четеш и да пишеш? — той благоговееше пред всеки, притежаваш подобни загадъчни способности. Сгуши се по-близо до Джослин, за да бъде чут и да чуе и най-потайния шепот. — Сутринта можеш да използваш перото на брат Марк, никой няма да наблюдава масата му. Ако го напишеш, аз ще ти го отнеса, стига да ми кажеш къде. Те не ме забелязват. Но най-хубавото парче не е много голямо, трябва да бъде кратко послание.

Джослин зави с полите на наметалото си мършавото момче, за да го предпази от нощния студ, и го притегли в обятията си.

— Ти си добър, верен съюзник и аз ще те направя мой оръженосец, стига някога да бъда посветен в рицарство. Ще научиш и латинско писмо, и смятане, и много повече от мен. Да, мога да напиша нещо кратко, което да свърши работа. Къде е тази твоя кожа? — той напипа тясната, но достатъчна на дължина ивица, която момчето трескаво тикаше в ръката му. — Ще свърши чудесна работа. Двайсет думи могат да кажат много. Господ да те поживи, че си такова умно хлапе!

Главицата, от която лековитата превръзка на брат Марк бе изтрила и последната заздравяваща рана от недохранване и мръсотия, се зарови удобно в привилегированото някога рамо на Джослин и той почувства единствено забавна и снизходителна обич.

— Мога да стигна чак до моста — похвали се сънливо Бран, — ако избирам черните пътища. А ако имам качулка, мога да вляза и в града. Ще отида, където кажеш…

— Майка ти няма ли да се тревожи, да те търси? — прошепна Джослин в ухото на малкия. Той знаеше, че жената се бе отказала от връзката си с този свят и единственото, което чакаше, бе мигът, в който щеше да го напусне. Дори сина си бе оставила с благодарност в ръцете на свети Джайлс, покровител на болните и низвергнатите.

— Не, тя спи…

Почти като нейното заето и доволно дете, пред което вълненията от ученето и дребните интриги на приятелството разкриваха същия онзи свят, който се затваряше пред нея.

— Добре тогава, хайде, ела по-близо и заспивай бързо. Сгуши се в мен и се стопли — той се обърна, за да даде възможност на търсещото лице да намери гнездо в извивката на рамото му, и бе слисан от удоволствието, което изпита заради онова, което момчето му бе доверило в радостна възбуда. Дълго след като малкият вече спеше, Джослин лежа буден, удивен, че толкова голяма част от неговия интерес и енергия отиват другаде, когато собственият му живот бе застрашен, и толкова много от мисълта му бе отдадена на усилията да избави тази малка забравена душа от гибелната опасност, която той сам бе предизвикал. Да, щеше да напише съобщение и да намери начин да го изпрати до Саймън, но без да замесва това невинно същество, което спокойно спеше в обятията му.

Джослин също заспа и със сънливи движения осигури подслон на своя гост през цялата нощ. Някъде встрани Лазар лежа буден до късно през нощта, отдавна отрекъл собствената си потребност от сън.