Елис Питърс
Ръката на прокажения (10)

Глава десета

Ивета имаше на разположение цял ден да успокои съзнанието си и да овладее притворството. Потребността е велик учител, а до вечерта на този ден тя трябваше да е заслужила такова пренебрежение, че никому да не хрумне да наблюдава всяко нейно движение, след като не й беше позволено да излиза извън портите. И бездруго къде би могла да иде? Преследваха любимия й под дърво и камък, бяха се настървили да го заловят жив или мъртъв, единственият й приятел бе прогонен и дори монахът, който бе така мил с нея, не се бе вествал наоколо от сутринта. Къде би могла да отиде, кому би могла да се помоли? Бе съвсем сама.

Тя разиграваше ролята си през целия ден все по-прецизно и убедително, тъй като само при мисълта за настъпващата вечер бунтарското й сърце започваше да бие необуздано. След обяда се оплака от главоболие и си помисли, че чистият въздух ще й се отрази добре, ако може да се разходи из градината, а тъй като Мадлен трябваше да се труди върху една рокля на Агнес, чиято сребърна бродерия се бе разнищила и се нуждаеше от майсторска ръка, за да бъде оправена, тя получи позволение да излезе без придружител. Вуйна й се задоволи само презрително да свие устни.

Ивета тръгна бавно и апатично, даже поседя известно време на първата каменна скамейка в цветната градина, в случай че някой бе пратен по петите й да я шпионира; но щом се убеди, че никой не я следи, тя прескочи достатъчно пъргаво живия плет, озова се от другата страна и избърза по малкото мостче към билковата градина. Вратата на сушилнята беше широко отворена и някой шеташе вътре. Ивета сякаш повярва в успеха. Разбира се, брат Кадфел трябваше да има помощник. Всякакви лекове можеха да се окажат потребни в негово отсъствие. Някой трябваше да знае къде да ги намери и как да ги използва, дори да не притежаваше уменията и опита на възрастния монах.

Брат Осуин тъкмо събираше парчетата от две глинени паници, в които събираха семена, и трепна гузно при звука от стъпки на прага. Тези дреболии бяха първите, които чупеше от три дни насам, и тъй като имаше достатъчно запаси, а паниците бяха бързо и лесно подменени, се бе надявал да се отърве скришом от парчетата и да не се наложи да си признава за поредната беля. Обърна се, готов да се оправдава, и замръзна на място при неочакваното видение на вратата. Руменото му простодушно лице застина с широко отворени очи и зяпнала уста. Оставаше под въпрос кой от двамата почервеня повече — Осуин или девойката.

— Извинете за безпокойството — изрече Ивета колебливо: — Искам да попитам… Преди два дни, когато не се чувствах добре, брат Кадфел ми даде някаква отвара да заспя. Каза ми, че е направена от макове. Знаете ли я?

Осуин преглътна, закима енергично и успя да възвърне дар слово:

— Ето това е… тук… в тази стъкленица. Брат Кадфел днес отсъства, но той би искал мога ли аз да ви помогна? Той би желал да получите онова, от което имате нужда.

— Тогава бихте ли ми дали същата доза? Защото ми се струва, че тази нощ ще имам нужда от нея — не беше лъжа, но тя го каза съвсем преднамерено и страните й отново пламнаха, когато този русоляв момък, кръглолик и невинен като пеленаче, й предложи услугите си така доверчиво. — Мога ли да получа двойна доза? Ще ми стигне ли за две нощи? Помня колко ми определи да глътна…

Брат Осуин беше готов да й даде всички запаси в сушилнята, толкова бе заслепен. Десницата му леко трепереше, докато пълнеше и запушваше малката стъкленица, а когато тя протегна ръка също тъй срамежливо, за да я поеме от него, той си спомни своя дълг и с доста голямо закъснение сведе очи, за да не подлага на изпитание покоя в душата си.

Всичко свърши много бързо. Тя благодари шепнешком, оглеждайки се през рамо, сякаш мислеше, че някой я наблюдава, и скри стъкленицата в ръкава си, справяйки се доста по-ловко от Осуин. Неговите ръце и крака сякаш се бяха върнали към обичайната си юношеска непохватност отпреди няколко години, когато беше още пъпчиво момче, но въпреки това погледът, с който тя го удостои на раздяла, го накара да се почувства снажен, самоуверен и красив. Остана замислен на прага, вперил поглед след нея, докато тя забърза по мостчето. Чудеше се дали не бе прибързал с решението си да се отдаде на религията. Още не бе твърде късно да се откаже, тъй като не бе дал окончателен обет да се посвети на църквата.

Този път не сведе очи, докато девойката не изчезна нататък по алеята с живия плет. Дори след това остана няколко минути, все така потънал в размисъл. Сигурно всяка избрана посока в живота си има своите недостатъци, помисли си той с тъга. Нито навън, нито зад стените на светата обител човек можеше да притежава всичко.

Ивета изтича обратно към своята каменна скамейка, закътана от лекия вятър, и когато Мадлен излезе да я повика, я завари седнала там с безизразно лице и скръстени ръце. Ивета стана покорно и се прибра с нея в крилото за гости, след което отново се захвана апатично с ръкоделието си, което бе нейното прикритие вече седмици наред, въпреки че иглата й не бе тъй изкусна, та през нощта й се налагаше да разпаря онова, което бе избродирала през деня, също като Пенелопа, за която бе чула веднъж да разказва един странстващ певец, но това бе много отдавна, още докато живееше в бащината си къща.

Изчака, докато наближи време за вечерня и навън започна да се здрачава. Агнес си бе облякла току-що оправената рокля и Мадлен решеше косите й за вечерта. Докато сър Годфрид Пикар преследваше с буйна непримиримост беглеца убиец, на неговата съпруга се падаше ролята да поддържа илюзията за ритуална привързаност, да посещава всички задължителни служби и да подхранва доброто мнение на игумена, приора и братята.

— Време е да се приготвяш, момиче — нареди тя, хвърляйки поглед към племенницата си през обгърнатото в брокат рамо.

Ивета отпусна ръце в скута си, привидно безразлична, въпреки че притискаше китка към стъкленицата в ръкава си.

— Мисля, че тази вечер няма да дойда. Главата ми тежи ужасно, не можах да спя добре. Ако ме извините, мадам, ще вечерям сега тук с Мадлен и ще си легна рано — естествено, ако останеше, Мадлен неизбежно щеше да получи нареждане да бъде с нея и да я пази, но тя си имаше съответен план за целта.

Агнес сви рамене, а финият й стоманен профил излъчваше нескрито презрение:

— Много си болнава тези дни. Все едно, щом искаш, остани. Мадлен ще ти приготви горещо мляко, примесено с вино и подправки.

Така и стана. Дамата ги напусна без угризения. Слугинята нареди една малка масичка в спалнята на Ивета, донесе й хляб, месо и питие от мляко с мед и вино, гъсто, сладко и горещо, идеално да потисне тежката сладост от маковия сироп на брат Кадфел. Тя влезе и излезе два-три пъти, преди да седне пред собствената си паница — време, достатъчно за Ивета, за да изпие собствената си чаша от безобидната течност и да излее в каната цялото съдържание на стъкленицата, получена от Осуин. Ивета се престори, че започва да се храни, отказа повече питие и с благодарност проследи как Мадлен пресуши каната с видимо удоволствие, а не беше яла достатъчно, за да уталожи въздействието на отварата.

Мадлен отнесе паниците в кухнята на помещението за гости и не се върна. Ивета изчака десетина минути в трескаво напрежение, а после отиде да разбере какво се е случило. Намери слугинята удобно разположена върху една пейка в ъгъла на кухнята да похърква блажено.

Без да губи време да търси наметка или обувки, девойката изтича навън в сумрака, както си беше, по тънки кожени пантофки. Прекоси големия вътрешен двор като преследвано зайче, без да вижда почти нищо, и се втурна по тъмната алея в градината. Сребърната лента на воденичния улей просветна срещу нея и тя премина мостчето почти опипом, вкопчена в парапета. Небето бе обсипано със звезди, все още полузабулено както през деня, но зад воала от лека мъгла прозираше бледо сияние. Въздухът бе хладен, свеж и упойващ като вино. В църквата все още се молеха монотонно и вглъбено, слава Богу! Слава Богу и благословен да е Саймън, единственият верен приятел…

Джослин я чакаше под дълбоката стряха на сушилнята, притиснат в черната сянка на стената. Протегна ръце, привлече я към себе си и тя го пое страстно в крехките си обятия. Останаха прегърнати един безкраен миг, отчаяно притиснати един към друг, тъй че едва успяваха да си поемат дъх. Пълна тишина и неподвижност, като че ли воденичният улей, потокът и самата река бяха застинали, вятърът бе останал бездиханен и дори растенията бяха престанали да растат.

После неизбежността ги заля отново, заплашвайки да погълне всичко, дори първите плахи развълнувани слова на любовта.

— О, Джослин…

— Скъпа моя, скъпа моя Ивета… Тихо, замълчи! Ела, ела бързо! Оттук… Дай ръка!

Тя го хвана покорно и доверчиво го последва, но не по пътя, по който бе дошла. Сега се намираха отвъд улея, оставаше да пресекат само потока. Излязоха от затворената градина и се озоваха в покрайнините на наскоро изораните през този сезон грахови ниви, които се спускаха надолу към Меол. Под живия плет Джослин се спря за момент, за да се огледа в неподвижния здрач, и да се ослуша, наострил уши, за някакъв издайнически звук, но навсякъде цареше пълен покой. Тя прошепна досами ухото му:

— Как премина? Как ще се справиш сега заедно с мен?

— Тихо! Брайър ме чака в другия край на нивата… Саймън не ти ли каза?

— Но наместникът е наредил всички пътища да бъдат завардени — изрече тя трепереща, дишайки учестено.

— В гората… в мрака? Ще преминем! Ще успеем!

Той я хвана по-здраво и пое надолу, като се придържаше към прикритието на живия плет.

Внезапно тишината бе разкъсана от силно, изпълнено с негодувание цвилене, което накара Джослин да замръзне на място. Там долу при самата вода храстите се люлееха яростно, трополяха копита, нечий мъжки глас изрева. Разнесе се стъписан вик и в следващия миг Брайър изскочи от прикритието на живия плет, повлякъл след себе си някакъв човек. Поне четири други сенки го последваха танцуващи, за да не бъдат стъпкани в мрака, докато търсеха начин да усмирят разбеснелия се кон.

Хората на наместника, въоръжени до зъби, бяха завардили брега между тях и свободата. Бягството по този начин бе безнадеждно, Брайър бе загубен. Без да каже и дума, Джослин се обърна, дръпна след себе си Ивета и се втурна по обратния път, като използваше прикритието на храстите.

— Църквата… — прошепна той в отговор на ужасения й въпрос: — Вратата за енориашите… — дори ако вечернята продължаваше, всички щяха да бъдат пред олтара и нефът на голямата църква щеше да бъде обгърнат в мрак. Може би щяха да успеят да се промъкнат незабелязано от манастира и да излязат през западната порта, която единствена водеше вън от завардените стени и никога не се затваряше, освен в дни на голяма опасност или бедствие. Но дори тогава надеждата бе оскъдна и той го знаеше. Случеше ли се най-лошото, можеха да потърсят убежище вътре.

Бързото движение ги издаде. Там долу при водата, където стоеше Брайър, пръхтящ и треперещ, проехтя глас:

— Ето го там, влиза обратно в градината! Е, сега вече увисна на въжето! Хайде!

Някой се засмя и трима-четирима мъже хукнаха нагоре по склона, без да си дават много зор. Вече бяха сигурни в успеха си.

Джослин и Ивета тичаха хванати ръка за ръка — обратно в билковата градина, през улея, по алеята между черните подрязани храсти и навън, в гибелното открито пространство на главния двор. Беше неизбежно, нямаха друг изход. Сгъстяващият се мрак би могъл да прикрие фигурите им, но не и бързината на техния бяг. Така и не успяха да стигнат до манастира. На пътя им се изпречи въоръжен човек. Те свиха към стражницата, където в стената вече горяха факли. Още двама воини препречиха пътя им към портите. Откъм градината се появиха техните преследвачите им, спокойни и доволни. Първият влезе наперено в кръга, очертан от трептящия пламък на факлите, и показа ухилено, самодоволно лице. Беше същият онзи проницателен или добре обучен войник, който бе предложил на своя офицер да бъде претърсен районът на епископската къща и бе получил похвала за това. Сега отново имаше късмет. Наместникът и шепа от хората му все още претърсваха гората, но останалите бяха погнали дивеча към дупката му.

Джослин дръпна Ивета в ъгъла на постройката за гости, където каменните стълби водеха нагоре към вратите, и я скри зад себе си. Въпреки че не бе въоръжен, преследвачите не бързаха, а предпазливо се приближаваха, докато ги обградиха. През рамо, без да откъсва очи от редицата на своите врагове, момъкът изрече с мрачно спокойствие:

— Влез вътре, любима, и ме остави. Никой няма да посмее да те спре или да те докосне!

Тя възкликна инстинктивно досами ухото му:

— Не, няма да те изоставя! — и в същия миг разбра, че го спира в този отчаян ход, извърна се ридаеща и се втурна към вратата, както й бе наредил. Край! Нямаше повече накъде! Нито крачка! Пространството стигаше само колкото да освободи ръцете му и да не му пречи, но все още бе достатъчно близо, за да усети със собствената си плът онова, което щеше да го сполети, и да изисква своя дял, каквото и да последваше, наказание или избавление. Но дори мигът колебание стана причина за неговия провал, защото той обърна глава в яростна молитва, за да й нареди:

— Върви, за Бога…

Разсейването, макар и за момент, предостави на враговете му идеална възможност за атака и те се хвърлиха върху него от три страни като отвързани хрътки.

Въпреки това победата върху невъоръжен човек изобщо не беше лесна. Дотогава всичко бе протекло в удивителна тишина. Внезапно избухна невъобразим хаос — сержантът с крясъци подканваше хората си към действие; носачи, послушници, монаси, гости, всички се втурнаха натам да разберат какво става; настоятелни гласове питаха, други отговаряха; вдигна се такава врява, че да събуди и умрелите. Първият, който се хвърли върху Джослин, не бе преценил или собствената си бързина, или пъргавината на плячката, защото връхлетя върху един здрав пестник, който го отхвърли обратно тъй силно, че той се олюля и помете още двама от другарите си. Но от другата страна още двама сграбчиха Джослин за дрехите и макар че той заби лакът в корема на единия, който го държеше за наметалото, и го остави да се превива, готов да повърне, другият успя да се вкопчи в люлеещия се капишон, дръпна го и го изви тъй здраво, че започна да души противника си, за да го принуди да се предаде. Джослин се хвърли напред и въпреки че не успя да се освободи, платът се скъса и му даде възможност да си поеме дъх. Той ритна назад и уцели офицера в пищялите. Мъжът изрева като ранен звяр, отпусна хватката си, започна да скача от болка и да разтрива удареното място. Джослин се възползва от мимолетния шанс и се хвърли напред, не върху мъжа, а към дръжката на кинжала му. Стоманеното острие проблесна в ръката му и Джослин го размаха недвусмислено около себе си:

— Хайде, елате! Ще трябва да се потрудите, няма да ви се дам току-тъй!

— Сам си го изпроси! — изрева сержантът. — Повалете го, той си е виновен!

Издърпаха се мечове, половин дузина малки светкавици засвяткаха в здрача. Врявата заглъхна и премина в странна бездиханна тишина. И насред нея след края на вечернята от манастира се изсипаха всички братя, слисани от ругателната суматоха в собствената им мирна обител. Изпълнен с гневно възмущение глас, силен и властен, прокънтя през двора:

— Спрете! Никой да не мърда!

Всички замръзнаха по местата си и посмяха само плахо и предпазливо да извърнат лице към източника на тази заповед. Игуменът Радулфъс, този суров и строг, но спокоен човек застана на края на бойното поле, открои се на алената светлина на факлите и заблестя като отлъчен от църквата ангел с пламтящи очи върху непроницаемото си, студено като лед лице. В сравнение с него приорът Робърт, застанал от едната му страна, изглеждаше блед и окаян въпреки цялото си аристократично норманско високомерие и достолепие. Зад тях братята гледаха стъписани, потръпваха и чакаха светкавицата да удари.

Нозете на Ивета омекнаха, тя седна на най-горното стъпало и отпусна глава в скута си, внезапно обладана от слабостта на облекчението. Игуменът бе тук, сега вече нямаше да има убийства. Тя отправи гореща молитва наум да стане чудо. Когато успя да обуздае тръпките, които разтърсваха цялото й тяло, и вдигна глава да погледне отново, просторният двор изглеждаше изпълнен до краен предел с люде, а когато се озърна, видя, че продължаваха да се стичаш и други. Гилбърт Прескот току-що бе минал през портите и бе слязъл от коня си. Преследвачите, които се завръщаха кой както може, влизаха по един, по двама, слисани и удивени какво заварват тук у дома, след като не бяха попаднали на търсения дивеч в цялата околност. На трептящата светлина наместникът се нуждаеше от известно време, за да разпознае в брадясалия настръхнал момък, притиснат до стената на постройката за гости, заподозрения убиец и крадец, когото безуспешно диреше из горите вече цели два дни.

Той бързо пристъпи напред:

— Отче игумене, какво е това? Човекът, когото търсим, се е намирал зад стените на вашата обител? Какво става тук?

— И аз това искам да разбера — отвърна Радулфъс мрачно. — Наистина, между моите стени и под моята юрисдикция. Сър Гилбърт, мое право е да разследвам този скандал — той хвърли искрящ поглед към кръга въоръжени мъже около него: — Приберете мечовете, всички до един! Забранявам на моя територия да се използва оръжие или насилие — същият пламтящ поглед се насочи към Джослин, притиснат в ъгъла, застанал нащрек, с кинжал в ръка. — А ти… ти, млади момко… струва ми се, че вече веднъж имах случай да използвам подобни думи пред теб и да те предупредя, че тази света обител разполага също с килия за наказание и ти може да се озовеш в нея, ако само размахаш повторно кинжала. Какво имаш да кажеш за свое оправдание?

Джослин бе успокоил дишането си достатъчно, за да заговори пламенно в своя защита. Той разпери ръце, за да покаже, че няма у себе си нито меч, нито кинжал.

— Не съм внесъл оръжие в светата обител, отче. Вижте колцина са ме обградили! Взех онова, което ми се предложи, за да защитя собствения си живот, а не да отнема чужд. И въпреки всичко, което тези хора говорят против мен, аз никога не съм крал, нито убивал и ще отстоявам правотата си, докато дишам… независимо дали под вашата юрисдикция или извън нея! — вече бе почнал да се задъхва, отчасти от усилието, отчасти заради гнева, който го изпълваше.

— Нима ще ми кажете смирено да затегна клупа около врата си, след като не съм сторил зло?

— Ще ти кажа най-напред да усмириш тона си пред мен и пред тези представители на светската власт — отвърна игуменът строго — и да се подчиниш на закона. Върни кинжала, виждаш, че вече не ти е нужен.

Джослин го изгледа продължително с враждебни очи и свъсено лице и после рязко протегна дръжката на кинжала към собственика му, който го пое унило, с радост го мушна обратно в канията си, отстъпи назад и излезе от кръга.

— Отче — възкликна Джослин и това бе предизвикателство, а не молба, — тук завися изцяло от вашата милост. На вашата справедливост имам повече доверие, отколкото на закона. Готов съм да се подчиня на вашите разпореждания. Разпитайте ме за всичко, което някога съм сторил, преди да ме предадете на наместника, и кълна се, ще отговоря честно на всичките ви въпроси — после добави бързо и твърдо: — За всичко, което засяга собствените ми действия — тъй като имаше хора, които му бяха помогнали, и той за нищо на света нямаше да ги спомене.

Игуменът погледна Гилбърт Прескот, който отвърна на погледа му с разбираща усмивка. Сега вече нямаше защо да се бърза, престъпникът бе заловен и не можеше да избяга. Нямаше нищо за губене, ако се признаеше висшестоящата власт на игумена в границите на манастира.

— Ще уважа желанието ви да проведете сам разследването, отче, но поддържам иска си към този човек. Той е обвинен в кражба и убийство и по тази причина мой дълг е да го задържа и да го предам на съда в рамките на указания срок. Така и ще сторя… освен ако тук, на място, не успее да ни убеди — както мен, така и вас, в собствената си невинност. Но нека всичко бъде извършено открито и честно. Моля, разпитайте го, щом желаете. Това и за мен ще бъде от полза. Бих предпочел да затворя доказан виновник — и да успокоя съмненията ви, ако имате такива.

Ивета вече бе рипнала на крака и обхождаше с тревожен поглед всяко лице, което се открояваше на трептящата светлина. През портите продължаваха един по един да пристигат конници и слисани се втренчваха в сцената, която се разиграваше на двора. В края на скупчилата се тълпа тя забеляза Саймън, който беше пристигнал току-що, и сега гледаше не по-малко озадачен и объркан от останалите. Зад него се виждаше Гай, също тъй втрещен. Не всички наоколо бяха врагове. Когато срещна черните пронизващи очи на Агнес, застанала до приора Робърт, тъй като двамата бяха дошли заедно от вечерната молитва, тя не сведе поглед. Този път в риска си бе стигнала твърде далеч и вече нямаше връщане назад. Но защо ли поведението на вуйна й издаваше такова безпокойство? Защо тази хладна жена наблюдаваше развоя на събитията с явна незаинтересуваност, защо така често хвърляше бързи погледи към портите, отбелязвайки всеки новопристигнал, който обаче само засилваше разочарованието й? Сигурно очакваше съпругът й да пристигне и да поеме властната си роля, която иначе тъй бързо се изплъзваше измежду пръстите й. Агнес се страхуваше от онова, което можеше да се разкрие тук, преди господарят й да се бе върнал, за да можеше да го овладее.

Ивета започна да слиза по стълбите, много бавно и предпазливо, стъпало по стъпало, за да не наруши царящата напрегната тишина долу.

— Би трябвало да си даваш сметка — обади се Радулфъс, оглеждайки Джослин с все така строго лице, но вече не толкова гневен, — че си издирван от закона, откакто избяга, след като беше арестуван. Каза, че ще отговаряш честно за всички свои действия. Къде се криеше през цялото това време?

Джослин бе обещал да говори истината и бе длъжен да го стори:

— Под робата и булото на прокажен — отвърна той направо — в лечебницата на „Свети Джайлс“.

Тълпата, сбрана в големия двор, се люшна изумена, разнесе се ропот, почти ахване. Гости и монаси впериха погледи на страхопочитание към съществото, което е било толкова отчаяно, че да избере подобно убежище. Игуменът нито ахна, нито помръдна от мястото си, а посрещна отговора мрачно, без да откъсва поглед от лицето на Джослин.

— В тази обител според мен едва ли си могъл да проникнеш без чужда помощ. Кой ти протегна ръка?

— Казах ви, че съм се крил там — отвърна Джослин твърдо. — Не съм казвал, че ми е била нужна или че съм получил някаква помощ. Отговарям за собствените си действия, не за тези на другите.

— Да — рече игуменът замислено, — изглежда, е имало и други. Съмнявам се, че си дръзнал да се скриеш в имота на бившия си господар, както си сторил, без да разчиташ на приятел, който да ти подсигури укритие. Освен това спомням си, че онзи сив кон, който видях да извеждат от градината преди малко… ето го там, стои под стража, точно като теб… е твой, нали? Ти го яздеше при първото си връхлитане тук. Нима отново си се сдобил с него без чужда помощ? Съмнявам се.

Ивета хвърли поглед през рамото на Джослин към мястото, където стоеше Саймън, и видя как той направи крачка назад и отстъпи в по-тъмната сянка. Не биваше да се безпокои, Джослин нямаше да го издаде. Само стисна устни, срещна твърдо погледа на игумена и се усмихна:

— Питайте ме за собствените ми дела.

— Изглежда — обади се рязко наместникът, — че трябва да разпитаме тук онзи, който отговаря за „Свети Джайлс“. Не е безобидно да се дава убежище на издирван убиец!

От задната част на тълпата откъм градините се разнесе не особено ведър умолителен глас:

— Отче игумене, ако не възразявате, искам да кажа нещо за „Свети Джайлс“, тъй като служа там…

Всички глави се извърнаха, всички очи се разшириха от удивление при вида на жалката дребна фигура, която пристъпваше покорно напред, за да застане пред игумен Радулфъс. Лицето на брат Марк бе изцапано с кал, стиска водорасли от вира украсяваха намачканата му роба, при всяка стъпка от полите на расото му се оцеждаше вода, самото то бе прилепнало до мършавото му тяло на тежки подгизнали дипли. Изглеждаше доста смешен и все пак калното, но честно лице и преданите сиви очи продължаваха да излъчват достойнство, макар и доста мърляво. Въпреки че при появата на монаха сред тълпата се разнесе полуистеричен кикот, Радулфъс изобщо не се усмихваше.

— Брате Марк! Какво означава видът ти?

— Отне ми доста време, докато намеря брод — отвърна извинително Марк. — Съжалявам, че пристигам толкова късно. Нямах кон, с който да премина, а не мога да плувам. Трябваше на два пъти да се измъквам, веднъж дори паднах, но при третия опит успях да намеря плитчината, която ми бе нужна. През деня нямаше да ми отнеме толкова време…

— Прощаваме ти закъснението — отбеляза Радулфъс сериозно и въпреки овладения му глас и спокойното му изражение вече не беше толкова сигурно, че не се усмихва. — Изглежда, имаш основания да смяташ, че присъствието ти може да е необходимо тук, тъй като пристигаш много уместно, ако си дошъл да обясниш как тъй един търсен от закона човек е намерил убежище в лечебницата. Знаеше ли за присъствието на този момък там?

— Да, отче — отвърна просто брат Марк, — знаех.

— Ти ли го отведе в приюта и му осигури подслон?

— Не, отче. Но още по време на утренната същия ден разбрах, че сред нас има новодошъл.

— И си мълчал? Приел си присъствието му?

— Да, отче, сторих го. В началото не знаех кой е, нито можех с точност да го различа от останалите, защото носеше покривало на лицето си. А когато започнах да го подозирам… Отче, аз не съм господар на ничий живот и смятам, че единствен Бог има право да ни бъде съдник. Затова си мълчах. Ако съм сгрешил, накажете ме.

— А знаеш ли — попита игуменът безстрастно — кой е въвел момъка в приюта?

— Не, отче. Дори не знам дали някой го е сторил. Може да си мисля нещо по този въпрос, но не го знам със сигурност. А и да знаех — призна Марк с откровена смиреност, — не бих могъл да ви кажа името му. Нямам право да обвинявам или да издавам, когото и да било, освен себе си.

— Вие двамата тук сякаш сте се наговорили да приказвате едно и също — отбеляза игуменът сухо. — Но все още не си ни обяснил, брате Марк, как се случи тъй, че ти трябваше да намериш брод и да преминеш Меол пеша, доколкото разбирам… ако изобщо разбирам нещо!… заради този беглец, който е бил достатъчно разумен да се снабди с кон за целта. Следеше ли го?

— Да, отче. Давах си сметка, че може да ми се наложи да отговарям за туй, че съм дал убежище на подозиран в непочтеност човек. Тъй че през целия ден го наблюдавах. И за миг не съм го изпускал от очи. Когато хвърли робата си в здрача и пое насам, го последвах. Видях как намери коня си, вързан в горичката срещу потока, видях го как премина водата. След туй чух виковете подире му. Що се отнася до този ден, мога да говоря за всяко негово действие и твърдя, че няма за какво да бъде винен.

— А за деня, в който е пристигнал при вас? — попита рязко наместникът. — Когато за пръв път се е появил сред прокажените? Колко беше часът?

Брат Марк, всеотдаен в предаността си, не откъсваше поглед от лицето на игумена в очакване на някакъв знак как да постъпи. Радулфъс кимна сериозно в потвърждение на това, че той също изисква отговор.

— Стана преди два дни, по време на утренната, както вече ви казах — отвърна Марк. — Тогава за пръв път го забелязах. Но по това време той вече беше снабден с роба на прокажен и покривало за лицето и се чувстваше непринудено сред останалите. Затова по моя преценка трябва да се е крил между нас поне от половин час, за бъде тъй добре подготвен.

— А както чух — обади се игуменът замислено, обръщайки се към Прескот, — същата сутрин вашите хора на стража по Форгейт, милорд, са погнали беглец и са го загубили някъде около „Свети Джайлс“. В колко часа са го забелязали?

— Докладваха ми — отвърна наместникът замислено, — че са забелязали беглец близо час преди утренната и наистина са го изпуснали недалеч от „Свети Джайлс“.

Ивета слезе още едно стъпало надолу. Чувстваше се като в сън, който я изпълваше с ужас, щом погледнеше в едната посока, и с дива надежда — в другата. Защото това не бяха гласове на врагове. А засега, слава Богу, вуйчо й не пристигаше, за да наклони везните със своята жлъчна враждебност и непримирима злоба. Вече бе само на две стъпала зад Джослин, можеше да протегне ръка и да погали разчорлените му ленени коси, но се страхуваше, че може да отклони прикованото му внимание. Не посмя да го докосне. Държеше под око стражницата в напрегнато очакване да пристигне главният й враг. Затова първа забеляза пристигането на брат Кадфел. Само тя и Агнес гледаха в тази посока.

Малкото муле, което се бе наслаждавало на спокоен ден, бе преизпълнено с недоволство, че накрая му се бе наложило да бърза, и даде воля на негодуванието си, като мина покрай стражницата, закова се от вътрешната страна на портите и категорично отказа да направи и крачка напред. А брат Кадфел, който до този момент бе изисквал от него известни усилия, сега застина в нямо удивление, докато очите му обхождаха сцената в манастирския двор. Ивета видя как той с бърз поглед обходи всички тези напрегнати лица, и почти почувства как напряга слух, за да долови думите, които се разменяха в момента. Забеляза Джослин, застанал нащрек в основата на стълбите, наместника и игумена, които се гледаха мрачно, и дребната, изцапана фигура на младия брат от лечебницата. Бързо, но безшумно Кадфел слезе от мулето, остави го на пазача при портите и пое към края на тълпата, самият той все още незабелязан. Необяснимо окуражена, Ивета слезе с още едно стъпало.

— Значи излиза — отбеляза Радулфъс, разсъждавайки на глас, — че си бил в лечебницата, млади момко, най-малко половин час преди утренната на този ден, така ли?

— Аз… получих робата си — поясни Джослин малко отвлечено, пристъпвайки унило от крак на крак — малко преди да вляза в „Свети Джайлс“…

— И ти беше казано как да се държиш?

— Посещавал бях сутрешната молитва и по-рано, познавам службата.

— Говорех за необходимите напътствия — настоя Радулфъс меко, — за да си наясно с разпределението на целия ден в „Свети Джайлс“.

— Умея да наблюдавам останалите и да правя като тях — заяви Джослин рязко.

— Приемам, отче — намеси се нетърпеливо Гилбърт Прескот, — че той е бил там доста преди седем часа сутринта. С това съм съгласен. Но няма как да разберем точния час на смъртта на милорд Домвил.

До този момент търпението на брат Кадфел вече се бе изчерпало. След като установи, че пътят му е препречен от зрители, така увлечени в онова, което гледаха, че оставаха глухи и слепи за любезните му молби и опити да си проправи път между тях, той използва здраво лактите си и се промъкна напред. Преди някой друг да успее да заговори и да измести въпроса за времето, той извиси глас:

— Така е, милорд, но пък има начин да се разбере кога за последен път е бил видян жив и здрав.

Едва тогава успя да мине, тъй като внезапният вик отвори пътека пред него и той се озова лице в лице с игумена и наместника. И двамата се бяха извърнали свъсени да видят кой дръзва да се намесва по този начин.

— Брате Кадфел! Нима имаш да кажеш нещо по този въпрос?

— Имам… — започна монахът и млъкна, втренчен с ядна загриженост в дребната трепереща фигура на брат Марк. Той поклати глава с угризение: — Но, отче, не е ли по-добре брат Марк да смени това мокро расо и да пийне нещо горещо, преди да е издъхнал?

Радулфъс прие упрека с охотно разкаяние:

— Съвсем прав си, трябваше да го пратя незабавно. Ако има да дава още някакви показания, те със сигурност биха могли да почакат, докато зъбите му престанат да тракат. Хайде, братко, вземи си сухи одежди, иди в кухнята и кажи на брат Питръс да ти направи горещо мляко с мед и вино. Бързо, тичай!

— Само ако мога да му задам един въпрос, преди да тръгне — обади се бързо брат Кадфел. — Правилно ли чух, братко, че си проследил онзи момък, докато е дошъл дотук? През цялото време ли го наблюдава?

— От сутринта — отвърна брат Марк — не съм го изпускал от очи за повече от няколко минути. Той тръгна от приюта едва преди около час и аз го проследих дотук. Важно ли е? — доволното кимване на Кадфел го успокои и сгря.

— Хайде, тичай! Справи се добре.

Брат Марк се поклони на игумена и изпълнен с признателност, се отправи треперещ към кухнята. След като според брат Кадфел се бе справил добре, той беше доволен.

— А сега — каза Радулфъс — можеш да обясниш какво имаше предвид, като каза, че съществува начин да се разбере кога милорд Домвил за последен път е бил видян жив и здрав.

— Открих свидетел и разговарях с него — отвърна Кадфел. — Той ще потвърди, когато наместникът пожелае, че Хуон де Домвил е прекарал нощта преди смъртта си в собствената си ловна хижа, без да я напуска до шест и двайсет на следващото утро. Както и че по същото време е бил във великолепно здраве и се е качил на коня си, за да потегли обратно към дома си във Форгейт. Пътеката, на която го намерихме, е същата, която е трябвало да поеме от онова място. А свидетелят, смея да твърдя, е надежден.

— Ако онова, което казваш, е сигурно — обади се Прескот след едноминутно мълчание, — това е от първостепенна важност. Кой е свидетелят? Назови го!

— Не е мъж — поясни Кадфел просто, — а жена. Хуон де Домвил е прекарал последната си нощ със своята дългогодишна любовница. Ейвис от Торнбъри.

Изненадата премина по редиците на невинните братя като внезапен вихър в избуяла пшеница през лятото, една-единствена силна, дълбока въздишка и свиване на шумолящи одежди подобно на разклатени стъбла. В навечерието на собствената си сватба да отиде при друга жена! И при това, след като бе вечерял с игумена! За онези, обрекли се на доживотно безбрачие, дори съзерцанието на една годеница, млада и целомъдрена, бе смущаващо. Но държанка, посетена в навечерието на сватбената церемония, скандализираше както безбрачния, така и съпружеския морал…!

Наместникът принадлежеше на един друг свят, до голяма степен лишен от илюзии. Интересуваше го не възмущението, а единствено обяснимите факти. Игумен Радулфъс също не бе особено развълнуван, след като думите веднъж бяха изречени. Може би се бе лишил от изживяванията на плътта, но не бе останал невежа по отношение на тях през живота си на високоинтелигентен човек. Споменаването на Ейвис не го разтърси.

— Може би си спомняте, отче — продължи Кадфел, докато не прикова вниманието на всички, — че ви показах сините цветчета на птичето просо, с които бе закичена шапката на Домвил, когато го намерихме. Растението вирее в същата ловна хижа, намерих го там и то потвърждава историята на жената. Тя самата е втъкнала китката в шапката му на раздяла. Има близо две мили от хижата до мястото, където е бил причакан и убит. Вашите собствени офицери, сър Гилбърт, заявяват, че са зърнали младия Луси, напуснал убежището си във Форгейт, повече от половин час преди сутрешната молитва. Ето защо вероятно не е той човекът, заложил капана за Хуон де Домвил и отнел живота му. Баронът не може да е изминал повече от половин миля от ловната си хижа, когато Джослин Луси е бил преследван по Форгейт към лечебницата.

Ивета слезе от последното стъпало, което я делеше от Джослин, застана до него и мушна ръка в шепата му. Той я стисна конвулсивно, без да си дава сметка, че й причинява болка, и си пое дъх толкова дълбоко, че тя почувства тази глътка въздух като началото на нов живот за двамата.

Агнес продължаваше да точи шия и да поглежда към стражницата, но все още не виждаше онова, което й бе нужно. Лицето й бе сурово и вледенено от злоба, но тя не изрече нито дума. Ивета бе очаквала изблик на недоверие, хвърлящо съмнение върху брат Кадфел и неговите показания, дори върху показанията, дадени от хората на наместника. Хората могат да бъдат несигурни и неточни по отношение на времето, а и не е особено трудно да се оспори значението, което би имал някакъв си половин час. Но Агнес запази мълчание, овладявайки мъчителната си ярост и безпокойство.

Игуменът Радулфъс размени дълъг замислен поглед с наместника и отново се обърна към Джослин.

— Ти ми обеща истината. Сега ще те попитам нещо, което не съм питал досега. Имаш ли някаква роля в смъртта на Хуон де Домвил?

— Не, нямам — отвърна твърдо Джослин.

— Остава обвинението, което той лично отправи към теб. Открадвал ли си нещо от него?

— Не! — той не можа да овладее презрението в гласа си.

Радулфъс се обърна към наместника с едва доловима унила усмивка:

— За обвинението в убийство брат Кадфел ще ви заведе да говорите с онази жена и вие ще прецените сам доколко да й повярвате. Колкото до собствените ви офицери, нямаме основание да поставяме под въпрос тяхната искреност. Струва ми се, че по това обвинение момъкът трябва да бъде признат за невинен.

— Ако това се потвърди — прие с готовност Прескот, — той не може да е убиецът. Аз лично ще взема свидетелските показания от онази жена — той се обърна към Кадфел с въпрос: — Тя още ли е в ловната хижа?

— Не — отвърна Кадфел не без известно удоволствие от настаналия смут, предизвикан от отговора му: — Сега се намира в килията си при бенедиктинските сестри в Брода на Годриг, където е влязла в ордена като послушница с намерението да даде окончателен обет.

Беше постижение да накараш дори игумена Радулфъс да замига. Братството и людете зашумяха.

— И ти я преценяваш като честен свидетел? — попита игуменът тихо, само след миг възстановил самообладанието си, докато патрицианският нос на приора Робърт все още изглеждаше прещипан и посинял от шока, а вълнението сред редиците зад гърба му не беше стихнало.

— Напълно, отче. Наместникът ще отсъди лично. Аз съм убеден, че каквато и да е, тя не се прикрива и не лъже.

Щяха да научат от нея без всякакво притворство цялата история на живота й, от който тя не се срамуваше, и безспорно щеше да ги впечатли. В това отношение нямаше никакви страхове. Прескот беше проницателен човек и със сигурност щеше да я усети какво представлява.

— Милорд — каза Кадфел, — и вие, отче игумене, да разбирам ли сега, че приемате, при положение че разпитате Ейвис от Торнбъри и намерите показанията й за истина, че Джослин Луси няма вина за убийството на Хуон де Домвил?

Прескот нямаше колебания.

— Това изглежда сигурно. Обвинението отпада.

— Тогава… още малко търпение… вие с положителност приемате, че през този ден той е бил под постоянното наблюдение на брат Марк, както самият той ни уведоми, и не е извършил нищо, което да събуди подозрение или да вменява вина.

Игуменът го изгледа въпросително.

— Това също се приема. Мисля, братко, че имаш някаква конкретна причина да питаш с такава настоятелност. Нещо се е случило!

— Да, отче. Нещо, което трябваше да ви кажа от самото начало, ако не се бях увлякъл в тези не по-малко сериозни въпроси още с пристигането си. Добре щеше да е всеки да може да каже, че днес цял ден е бил наблюдаван от добър човек, който не е видял никакво злодеяние. Защото отново е било извършено насилие, там, в гората отвъд „Свети Джайлс“. Преди по-малко от час, докато се прибирах у дома, се натъкнах на кон без ездач, но не успях да го хвана и го проследих. Озовах се на една поляна сред дърветата, където лежеше друг мъртвец, според мен и той удушен като предишния. Мога да би отведа на мястото — в изпълнения с ужас ропот, който последва, той се обърна бавно с лице към Агнес, която стоеше с широко отворени очи, но все още като камък. — Мадам, съжалявам, че ви нося такива новини, но няма никакво съмнение, независимо от дрезгавината, по коня, който яздеше…