Елис Питърс
Ръката на прокажения (2)

Глава втора

Сър Годфрид Пикар и съпругата му пристигнаха на ранната вечерня с цялото си достолепие заедно с Ивета де Масар, свита между тях като жертвен агнец, поведен на заколение. Възрастна прислужница с грубовато лице носеше молитвеника на лейди Пикар, а за сър Годфрид се грижеше личният му камериер. Девойката бе сменила одеждите от процесията и пристигна облечена скромно в тъмни цветове, с воал върху гъстите й златисти коси. Коленичи със сведени очи и бледо безизразно лице. Кадфел я наблюдаваше с любопитство и състрадание от своето място сред братята и колкото повече я гледаше, толкова повече удивлението му растеше. Каква роднина можеше да бъде тя на кръстоносеца, чието име бе легенда сред съвременниците му, макар че сегашното поколение надали го помнеше? Близо четирийсет години след смъртта си човек вече е потънал в истинско забвение.

В края на вечернята, докато братята се събираха отвън, Ивета стана и бързо тръгна напред с ръце, събрани за молитва. Влезе в параклиса на Света Богородица и коленичи пред олтара. На Кадфел му се стори, че Агнес Пикар иска да я последва, но съпругът й я задържа, хващайки я за ръката, тъй като приор Робърт Пенант, неизменно любезен към норманските благородници, към които самият той принадлежеше, се беше отправил към тях с цялото си високомерно среброкосо достолепие и някаква светска покана, която не можеше да бъде отказана. Дамата хвърли остър поглед към набожно приведената фигура на своята племенница, която изглеждаше изцяло отдадена на пламенни молитви, и се подмини изискано, пристъпвайки зад приора, хванала под ръка своя съпруг. Кадфел приключи бързо вечерята сред своите събратя, все още притеснен от събитията през отминалия ден. Ивета остана на колене, докато около нея се възцари пълна тишина, а гласът на приора постепенно заглъхна в далечината. Тогава тя се изправи безмълвно от мястото си и крадешком се приближи до южната врата, за да надникне предпазливо в клостера^[1]. Робърт бе отвел гостите във вътрешния двор на манастира, за да се възхитят на грижливо гледаните розови храсти. Тримата стояха с гръб към нея, а западната част на клостера пред нея бе съвсем безлюдна. Ивета събра полите си и цялата си смелост и побягна навън в просторния двор, където се огледа отчаяно.

Изобщо не познаваше тази обител, за пръв път влизаше тук; но забеляза между крилото за гости и покоите на игумена зелената стена на живия плет, ограждаща една тясна алея, а отвъд — короните на дърветата, които кимаха приканващо. Вероятно бяха градините, несъмнено пусти в този час. Там някъде, каза й той, там ще я чака, и когато мина покрай него, тя му даде знак, че няма да му измени. Защо бе постъпила така? Това можеше да бъде само сбогуване и нищо повече. И все пак бързаше към него с отчаяната смелост, която по-добре да бе събрала много отдавна, когато още не бе твърде късно. Тя вече бе сгодена, бе дала обет, обвързващ почти колкото самия брак. По-лесно би било да се отскубне от живота, отколкото от тази сделка.

Гъстите зелени стени я обгърнаха в здрач. Тя си пое въздух и спря до една алея неуверена по кой път да поеме. Пътеката надясно минаваше между задната част на постройката за гости и рибарниците на манастира, а отвъд втората вада малко мостче прехвърляше улея до воденичното колело и отвеждаше до една порта в каменна стена. С още една преграда между себе си и онези, които я диреха, тя се чувстваше в неизразимо по-голяма безопасност; освен това намираше особен покой във вълната от тръпчив аромат на билки, която я обгърна, когато се озова сред зеленината вътре. Розмарин и лавандула, джоджен и мащерка, какви ли не билки изпълваха градината с аромата си, малко залинели през есента, готови скоро да потънат в своя зимен сън. Най-хубавите дни от лятото им бяха вече пожънати.

Невидима ръка внезапно се пресегна иззад едно дърво, хвана нейната, дръпна я и един глас прошепна припряно:

— Оттук, бързо! В дъното има някаква колиба… билкарска сушилня. Ела, никой няма да ни дири там!

Всеки път, когато бе имала възможност да се приближи до него — а тези случаи бяха твърде кратки и малобройни, — тя се слисваше и успокояваше от едрината му — главата и раменете му бяха над нея, имаше широки гърди и плещи, дълги ръце, тесни и силни бедра, сякаш всепоглъщащата му сянка би могла да я закриля от всички заплахи. Ала знаеше, че това е невъзможно, че той е нещастен и уязвим като самата нея. Съзнанието за това я правеше още по-плаха. Стига да решаха, големите господари винаги можеха да съсипят младите оръженосци — пък били те високи, силни и сръчни.

— Някой може да влезе — прошепна тя, стиснала здраво ръката му.

— По това време? Няма кой. Те сега вечерят, а после ще идат в съборната — и той я поведе след себе си под стрехите с шумолящи сушени билки в облицованото с дърво топло помещение, където по лавиците блестяха стъкленици. Накладен да гори бавно, мангалът просветваше като огнено око в сумрака. Вратата остави отворена, както я бе заварил. По-добре да не пипа нищо, което би издало присъствието на влезли без позволение непознати. — Ивета! Ти дойде! Боях се, че…

— Много добре знаеше, че ще дойда!

— … ще те следят неотклонно всеки миг. Чуй ме, защото може да нямаме много време. Не бива, не бива да се оставяш на този стар грубиян. Утре, ако ми се довериш, ако решиш да тръгнеш с мен, ела тук, пак в този час…

— О, Господи! — изстена тя глухо. — Защо се залъгваме, че има избавление?

— Може би… трябва да има! — настоя той разпалено. — Ако ти искрено го желаеш… ако ме обичаш…

— Обичам те!

Тя се озова в обятията му и доколкото можаха, собствените й крехки ръце пламенно обгърнаха стегнатото му младо тяло. В този миг брат Кадфел, нищо неподозиращ, минал с безшумни стъпки по добре поддържаната тревна пътека, се изправи на прага. Сянката му ги сепна и раздели телата им. Той бе доста по-изненадан от двамата и ако се съдеше по лицата им, далеч не толкова ужасен, за колкото го бяха взели в първия миг. Ивета отстъпи назад, докато раменете й опряха дървената стена на бараката. Джослин остана до мангала, здраво стъпил на краката си. И двамата възвърнаха самообладанието си със сърцатост, която граничеше по-скоро с отчаяние.

— Прося извинение — рече Кадфел кротко. — Не знаех, че ме очакват пациенти. Енфермериенът без съмнение си е препоръчал способностите ми… Той знаеше, че ще работя тук до късната вечерня… — с малко късмет те биха могли да разберат намеците, които припряно им правеше. Защото, за разлика от тях бе чул шумоленето на одежди отвън на пътеката и приближаващите гневни стъпки на женски нозе. Когато Агнес Пикар се появи на прага, висока и студена, със свъсени вежди, Кадфел стоеше до мангала и биеше кремък и стомана, за да запали малкия си газеник. Това му даде възможност да остане по-дълго с гръб към дамата на прага, въпреки че много добре си даваше сметка за присъствието й. Тъй като беше ясно, че никой от младите все още не е способен да промълви и една разумна дума, той продължи невъзмутимо: — Вероятно уморителното пътуване — рече той, докато затваряше една кутийка с бели хапове, — е причинило главоболието ви. Много разумно от ваша страна, че сте се допитали до брат Едмънд, наистина… Главоболието не бива да се пренебрегва, иначе може да ви лиши от съня, който ви е така необходим. Ще ви приготвя течно лекарство… Надявам се, младият господин няма да има нищо против да изчака няколко минути с нуждите на господаря си…

Джослин, който вече се бе посъвзел и решително бе извърнал рамо към гибелното присъствие на прага, заяви пламенно, че с радост ще изчака, докато лейди Ивета получи необходимата й помощ. Кадфел се пресегна към малка чашка на един от рафтовете, след което избра онова, което му трябваше, от ред стъкленици. Вече беше захванал да прелива, когато зад него прозвуча студеният глас на Агнес Пикар:

— Ивета! — и тримата се извърнаха, изигравайки искрена изненада и стъписване. Агнес пристъпи напред и влезе в колибата, подозрително присвила очи. — Какво правиш тук? Търсих те навсякъде. Караш хората да те чакат за вечеря…

— Вашата племенница, мадам — обади се Кадфел, подозирайки какво би могло да отговори момичето, — страда от обичайна преумора след изнурителното пътуване и брат енфермериенът правилно й е препоръчал да дойде при мен за лек — той подаде чашата на Ивета, която я пое като на сън. Беше бледа като платно и стоеше неподвижно, а смесицата от отчаяние и страх се четеше единствено в очите й. — Изпийте го на един дъх, и то веднага. Не се безпокойте, ще ви помогне…

Това поне бе сигурно независимо дали имаше главоболие. Беше едно от най-хубавите му вина, които пазеше за своите любимци, тъй като количеството, което произвеждаше всяка година, бе твърде малко. С удовлетворение забеляза скритото удивление, което, макар и за миг, замести отчаянието в очите й. Тя върна празната чаша и го дари с най-призрачната усмивка, която Кадфел бе виждал. Към Джослин девойката не посмя изобщо да погледне. Сетне тихо рече:

— Благодаря ви, отче. Много сте добър — и добави към мрачното надвиснало присъствие, което я дебнеше: — Съжалявам, че съм ви задържала, вуйно. Вече съм готова.

Агнес Пикар не пророни и дума повече; само стоеше настрана в хладна подкана към девойката да напусне бързо сушилнята. Удостои я с настойчив поглед, докато минаваше покрай нея, и после, преди да я последва, изгледа продължително момъка, а в очите й се четеше заплаха за всевъзможни злини. Макар че не наруши добрия тон, нямаше никакво съмнение — Агнес не можеше нито за миг да бъде заблудена.

Двете жени си тръгнаха и шумоленето от полите им постепенно замря. Последва дълъг безмълвен миг, в който Кадфел и Джослин, останали в сушилнята, се взираха един в друг. Най-сетне младежът изпъшка безпомощно и се отпусна на пейката до стената.

— Дано старата вещица падне от моста и се удави в рибарника още сега, в този миг! Ала работите никога не стават тъй, както трябва. Отче, безкрайно съм ви благодарен за доброжелателността и мъдростта, които проявихте към нас, но се опасявам, че е било съвсем напразно. От известно време тя ме подозира и ще ме принуди да си платя, сигурен съм.

— Може и да е права — отвърна искрено Кадфел. — И дано Господ ми прости лъжите!

— Не сте излъгали. Ивета може и да не страда от главоболие, но я мъчи нещо много по-лошо — сърдечна болка — той прокара гневни пръсти през гъстата си ленена коса и опря глава в стената. — Какво й дадохте?

Кадфел напълни отново чашата и я подаде на момъка:

— Ето, вземи! Една доза от същото няма да ти навреди. Бог знае дали го заслужаваш, ала ще отложа преценката си, докато не те опозная по-добре.

Веждите на Джослин, гъсти и доста по-тъмни от косата му, се вдигнаха в почуда и същевременно в благодарност при първата глътка от питието. Челото и бузите му имаха златистия цвят на живота на открито, а очите му, които в този миг много внимателно изучаваха Кадфел над ръба на чашата, бяха лъчисто сини, като стръкове синчец в пшенична нива. Момъкът не приличаше на измамник или на прелъстител, по-скоро напомняше за голямо дете — прям, нетърпелив, по свой начин остроумен и вероятно неблагоразумен. Проницателният ум и безразсъдството понякога могат да вървят ръка за ръка.

— Това е най-хубавото лекарство, което съм опитвал. А щедростта ви към нас е тъй необичайна, колкото и проницателността ви — обади се момъкът, постоплен и обезоръжен. — Нали изобщо не сте ни виждали досега — нито нея, нито мен!

— Виждал съм ви и двамата — поправи го Кадфел и започна да отмерва различни билки, които лекуваха гръдни болести. Смеси ги в малко хаванче и взе едно духало, за да разбуди мангала от дрямката му. — Трябва да приготвя линктус преди късната вечерня. Нали нямаш нищо против да започвам?

— А… аз си тръгвам. Съжалявам! Достатъчно ви забавих… — ала не му се тръгваше. Беше твърде развълнуван, имаше нужда да разтовари сърцето си. Кому другиму би могъл да разкрие чувствата си, освен на този благ човек, с когото съдбата го бе срещнала? — Или… може ли да остана?

— Разбира се, стига да не си зает. Защото служиш на Хуон де Домвил, а предполагам, че при такъв придирчив господар службата не е лека. Видях те, когато мина покрай „Свети Джайлс“. Там зърнах и дамата.

— Вие сте били там? Старецът… имам предвид… нали не е пострадал лошо?

Бог да благослови момъка, рече си Кадфел. Той наистина искаше да узнае. В мига, когато сам бе затънал до шия в собствените си неприятности, все още изпитваше негодувание при оскърблението на чуждото достойнство.

— Ни телом, ни духом. Такива като него живеят със смирение, което надхвърля всяка възможност за унижение.

Джослин се откъсна достатъчно от мислите, в които бе потънал, за да прояви любопитство:

— И вие бяхте там, сред тях… сред онези хора? Вие… Простете ми, ако ви обиждам, но… не се ли страхувате да ходите при тях? Не се ли боите от зараза? Често пъти съм се питал… някой все пак се грижи за тях. Знам, че са принудени да живеят отделно от другите, ала все пак не могат да бъдат изцяло лишени от човешко отношение…

— Страхът — промълви сериозно замислен Кадфел — е безсмислен. Когато се появи неволята, забравяме страха. Нима ти би отдръпнал ръка, ако някой прокажен се нуждае от десницата ти или ти от неговата, за да се спасите от опасност? Съмнявам се. Навярно има люде, които биха го сторили… ала точно ти едва ли. Ти първо би сграбчил десницата и чак след това би се замислил, а дотогава страхът би бил само загуба на време. Днес не ти е ред да прислужваш на господарската трапеза, тъй ли? Тогава остани и разкажи за себе си, ако така си решил. В най-лошия случай ми дължиш извинение, в най-добрия — някаква отплата, задето нахълта тук неканен — всъщност Кадфел ни най-малко не бе ядосан на този непокорен натрапник.

Почти разсеяно Джослин бе взел духалото от ръцете му и сега съживяваше поугасналия мангал:

— На работа при него сме трима — промълви замислено момъкът. — Тази вечер на масата прислужва Саймън… Саймън Агилон, синът на сестра му. А Гай Фицджон е третият. Той също има задължения сега. И аз трябва да се върна, но дотогава има още време. Вие не знаете нищо за мен и май се съмнявате дали сте постъпили правилно, като сте се опитали да ни помогнете. Бих искал да не ме мислите с лошо. Поне съм сигурен, че мнението ви за Ивета може да е само хубаво — произнасянето на името помрачи лицето му, той се втренчи унило в пламъка, който бе успял да разпали. — Тя е… — мъчеше се да превъзмогне обожанието и избухна: — Тя е самото съвършенство. От десетгодишна е под покровителството на… тези двамата. Щом сте били при „Свети Джайлс“, видели сте ги. Оградили са я като змейове. Прекалено дълго я потискат и тормозят. Но ако беше свободна, щеше да възвърне истинското си лице, да стане отново храбра и благородна също като предците си. И тогава нямаше да ме е грижа — рече той и обърна към Кадфел очи ослепително сини и лъчисти, — ако дари цялото си съвършенство другиму, а не на мен. Не, лъжа… ще страдам безкрайно, но ще го понеса и пак ще съм доволен. Но това… този противен пазарлък, това светотатство, това ми е непоносимо!

— Внимавай с духалото! Чакай, дръпни го, разпали пламъка, че ми трябва. Остави го на камъка ей там. Добро момче! Име за име е честна размяна. Казвам се Кадфел, уелсец съм, родом от Тревриу — Кадфел смесваше мед и оцет със стритите на прах билки и загряваше съда до огъня: — Кажи ми сега ти кой си.

— Името ми е Джослин Луси. Баща ми е сър Алан Луси и има две имения в Херефорд. Изпрати ме да служа като паж на Домвил, когато бях четиринайсетгодишен, какъвто е обичаят, за да се обуча за управител в по-голямо имение. Не бих казал, че на господаря ми се служи особено трудно. Не се оплаквам. Но повечето крепостни, дето са под неговата власт… — той се поколеба. — Аз съм грамотен, мога да чета латински. Ходих в училище, обучаваха ме монаси, както си му е редът. Не мога да кажа, че господарят ми е по-лош от другите като него, но Бог знае, че не е и по-добър. Трябваше да помоля баща ми да ме прати при друг господар заради… — заради уредения брак между Домвил и наследницата на Масар, помисли си Кадфел. Момъкът явно неусетно се бе запленил и омагьосал от това крехко и невинно девойче. — Докато съм при сър Хуон — продължи момъкът, — поне мога да я виждам. Напусна ли го, няма да мога да я доближа… Затова не си тръгнах. Опитвам се да му служа почтено, защото дадох дума. Но нима е справедливо? Правилно ли е? За Бога, та тя е осемнайсетгодишна, плаши се от него… Но дори той е по-добър от онези, при които е в момента. С тях е напълно лишена от щастие, а и не може да го очаква от брака си. Аз я обичам! Но това няма значение, стига тя да е щастлива.

— Хммм! — рече Кадфел с ласкава недоверчивост и внимателно разбърка къкрещото гърне, което започваше да изпълва помещението с упойваща благоуханна сладост. — Мнозина влюбени вероятно са давали обети, но винаги с мисълта за собствената си облага. Сигурно ще ми кажеш, че си готов да умреш за нея.

Джослин внезапно се разтопи в момчешка усмивка:

— Е, не кой знае колко разпалено! По-скоро бих живял за нея, стига да може да се уреди. Но ако имате предвид дали бих направил всичко, което е по силите ми, за да й върна свободата и да може тя да си избере сама някой друг — да, безспорно. Защото този брак не е по нейно желание, тя го ненавижда и се ужасява от него, принудена е да го приеме изцяло против волята си. А онези, които най-много трябва да я пазят и да й мислят доброто, я използват за собствените си цели и толкоз. Майка й — сестра на Пикар — починала при раждането на Ивета, а баща й — когато била десетгодишна. Оставена е била под опекунството на вуйчо си като неин най-близък роднина… и това е съвсем естествено, стига родственикът й да се държи с нея, както подобава. О, аз не съм толкова сляп, много добре зная, че няма нищо необичайно в това един настойник да се възползва от своята подопечна, да плячкосва земите й, вместо да ги умножава в името на бъдещото й благоденствие… Казвам ви, отче, продават Ивета на моя господар заради неговия глас в подкрепа на краля! Но не е само за това. Тя има обширни земи, освен това е единствената наследница на Масар и цялата тази огромна почит върви с ръката й. Пък и подозирам, че сделката, която са сключили за нея, означава разделяне на наследството — някогашна собственост на един герой. Голяма част от тези земи без съмнение ще останат за Пикар. Какво изгодно споразумение за сватовете и каква крещяща несправедливост за Ивета!

Кадфел го слушаше внимателно. Всяка дума спокойно можеше да бъде истина. Такива неща често се случват, когато едно дете остане сираче, а е наследник на огромен имот. И никой с власт, освен барон и крал няма да си помръдне пръста, за да се намеси в съдбата на Ивета. Вероятно само някой необуздан момък, луда глава като този тук, би се изложил на опасност в името на справедливостта. Искаше да го попита какво си шепнеха, когато ги завари тук, но реши, че е по-важно да установи нещо друго.

— Как се е казвал баща й? — попита той, бъркайки сгъстяващата се отвара. Преди късната вечерня щеше да успее да я дръпне от огъня, за да изстине постепенно.

— Хамън Фицгимар де Масар — Джослин произнесе бащиното име на Ивета тържествено и гордо. Изглежда, все още сред младите момци се намираха и такива, възпитани в заслужено преклонение към великите имена на мъртвите. — Дядо й е онзи Гимар де Масар, който е участвал в превземането на Ерусалим, а после бил пленен в битката при Аскалон и починал от раните си. Тя и досега пази шлема и меча му, за нея това са реликви, фатимидите^[2] ги изпратили обратно след смъртта му.

— Спомням си — рече Кадфел.

— А сега е ужасен срам, че наследницата на такъв дом трябва да бъде откъсната и лишена от щастието й.

— Така е — отвърна Кадфел, докато преместваше гърнето от огъня и го оставяше отстрани на утъпкания пръстен под.

— Но така повече не може! — изрече настоятелно Джослин. — Не бива — и се надигна с дълбока въздишка. — Трябва да се връщам, няма как — обходи с поглед строените буркани и стъкленици, после полюляващите се китки лековити билки из малката работилничка. — Нямате ли нещо сред тия чудеса, което да пусна незабелязано в чашата му? В неговата или в тази на Пикар, какво значение има? Който и от двамата да приключи земните си дни, ще освободи Ивета. И ще остави този свят по-добър!

— Ако не говориш на шега — отвърна строго Кадфел, — душата ти е в смъртна опасност, момче. А ако думите ти издават само лекомислие, заслужаваш едно силно издърпване на ухото. Ако не беше толкова голям, можеше и да опитам.

Ослепителната усмивка се появи и за миг изчезна отново, топла, макар и печална.

— Мога да се наведа — предложи той.

— Знаеш не по-зле от мен, синко, че не би прибягнал до такива низки средства, като убийството. А като злоупотребяваш с думите, на себе си струваш по-голямо зло…

— Защо пък не? — попита тихо Джослин. Усмивката на устните му бе угаснала. — Нямате представа, отче, на каква опасност съм готов да изложа душата си, за да спася Ивета.

 

 

Кадфел размишляваше по този въпрос по време на цялата вечерня и сетне в топлилнята, през спокойния половин час преди лягане. Разбира се, единственото, което можеше да направи, бе да нахока момъка и да му каже откровено и строго, че трябва да си избие от главата всички подобни черни мисли, които не водят до нищо добро. Бяха му позволени само рицарски похвати, след като бе предопределен за рицар, и трябваше, не, беше длъжен да се отрече от всички останали. Момъкът отвърна, че би било чиста лудост да предизвика своя господар в честен двубой, както бе редно според рицарския обичай, тъй като Домвил дори нямаше да вземе на сериозно подобна проява на дързост — просто щеше да го прогони от дома си и така да приключи с него. Тогава как можеше да помогне на Ивета?

Нима това означаваше, че той наистина е способен да замисли тайно убийство? При спомена за откритото загоряло лице, на което притворството бе съвсем чуждо, и за безразсъдния характер, който със сигурност нямаше нищо общо с пресметливостта, Кадфел мъчно можеше да приеме подобна мисъл. И все пак имаше едно миниатюрно, крехко и безпомощно златно момиче със скръбно примирено лице и празен поглед, а до омразната й венчавка оставаха само два дни! Да, участта й бе достатъчно тежка ако не да оправдае, то поне да предизвика смъртта на един-двама души.

Неотложността вълнуваше Кадфел не по-малко, отколкото Джослин Луси. Защото ставаше въпрос за внучката на Гимар де Масар, която бе загубила всичките си роднини, с изключение на тези двамата, които я ограждаха като змейове пазители. И как беше възможно последната Масар да бъде оставена на произвола на съдбата от всички онези, които бяха познавали и почитали паметта на дядо й? Все едно да изоставиш ранен другар сред враговете на бойното поле.

Брат Осуин се дотътри нерешително до мястото на Кадфел в топлилнята и попита:

— Готов ли е вече линктусът, братко? Вината беше моя, нека направя нещо, с което да я изкупя. Ще стана рано и ще го разлея в стъклениците вместо теб. Причиних ти толкова допълнителни грижи, трябва по някакъв начин да ти се издължа.

— Не, не — отвърна припряно Кадфел. — Кипналата отвара се получи много добра и сега цяла нощ трябва да изстива и да се сгъстява. Няма никаква нужда да се разлива в стъклениците преди утринната служба. А ти си определен за четец, трябва да се подготвиш старателно и да мислиш единствено за задължението си — „И да оставиш на мира отварата ми!“, додаде мислено монахът на път за килията си. Ненадейно му хрумна колко много си приличаха големите ръце на брат Осуин с тези на Джослин Луси; и все пак едните правеха поразии от всичко, до което се докоснеха, а другите, въпреки големината си, се движеха с деликатна ловкост независимо дали държаха юздите на сивкав кон, сабя или копие, или обгръщаха крехката снага на девойка с мъка на сърцето.

И може би пак с такава лекота и сръчност щяха да посегнат към средство за нечие убийство?

 

 

На следния ден Кадфел стана доста преди утренната и се запъти към сушилнята, за да разсипе снощната отвара в стъкленици и да занесе една доза от нея на брат Едмънд в лечебницата. Денят бе настъпил мъглив, топъл и безветрен. В застиналия въздух всички звуци бяха приглушени, а всички движения — забавени. В големия двор се виждаше обичайната картина на типичните дейности от сутрешната молитва до закуска. Кадфел използва времето, за да се върне в билковите градини и да набележи за следобеда онези задачи, които изглеждаха най-неуязвими за дарбата на брат Осуин да предизвиква опустошения. Есента бе подходяща, тъй като имаше да се копае, за да се подготви очистената почва за падането на предстоящите слани.

Кадфел се бърна в големия двор преди десет — часа, в който братя, послушници, гости и енориаши от града се сбираха за голямата литургия. Пикар тъкмо излизаха от крилото за гости, Ивета изглеждаше безпомощно дребничка и безмълвна между вуйчо си и вуйна си, ала едновременно с това — или поне така си мислеше Кадфел — обладана в своята сдържаност от някаква особена решимост, като че ли неочакван слаб, но животворен повей бе пробил сковаността на отчаянието й и й бе вдъхнал сили поне да се надява на някакво чудо. Възрастната прислужница с не по-малко строго лице от това на Агнес я следваше по петите. Девойката бе здраво впримчена отвсякъде. Те вървяха, без да бързат, към клостера и южната порта, придружавани от брат Денис, хоспиталиера, когато благопристойната тишина бе грубо нарушена от бясно чаткане на копита при стражницата. Ненадейно един ездач, възседнал петнист сивкав кон, нахлу в двора така стремглаво, че едва не прегази пазача, и разпръсна слугите като лисица, подгонила кокошки. Рязко дръпна юздите, извъртя животното, чиито копита се хлъзнаха силно върху влажния калдъръм, метна поводите върху врата на добичето, сетне скочи на земята с настръхнали ленени коси и пламтящ взор и препречи пътя на Годфрид Пикар. Застана пред него непоклатим, с разтворени крака и издадена напред челюст — млад мъж в могъщо разярение.

— Милорд, вие ми причинихте това! Аз съм изгонен от служба, изхвърлен безпричинно, без вина, имам единствено този кон и тези дисаги и ми е наредено да напусна града преди мръкнало. Всичко това само за миг, без да ми се полага каквото и да било обяснение! Добре зная кому дължа тази доброжелателност! Вие, вие сте се оплакали на моя господар и сте ме натирили като псе! Затова искам сега да получа удовлетворение от вас по мъжки, преди да съм обърнал гръб на Шрусбъри!