Елис Питърс
Ръката на прокажения (5)

Глава пета

Събудиха Ивета рано, защото подготовката на тоалета й предполагаше сложен ритуал. Агнес и Мадлен я окъпаха, облякоха и накичиха, сбраха разкошните й златни коси в дузина искрящи плитки, набиха ги във фина мрежичка и ги обхванаха със златна диадема, обсипана със скъпоценни камъни. От коронката се спускаше воал от златна нишка, който обгръщаше шията и раменете й и падаше върху тежката златна бродерия на робата й. Тя изтърпя всичко това в пълно мълчание и с ледено лице, толкова бледо, че в сравнение с него украшенията й от слонова кост изглеждаха сиво-кафяви. Въртеше се покорно в ръцете им, навеждаше глава, щом й кажеха, и изпълняваше всичко, което изискваха от нея. Когато беше готова, я отведоха в средата на стаята изправена като статуя в ниша на светец, всяка дипла на роклята й бе нагласена до съвършенство, и й наредиха да не мърда от страх да не намачка великолепните си одежди. Тя остана така, както й бяха заръчали, и не се оплака през цялото време, докато те се гиздеха в не по-малко великолепие.

Вуйчо й пристигна, обиколи я с присвити очи и критична гримаса, нагласи диплите на воала й в по-сурова симетрия и изрази задоволството си. Каноникът Юдо дойде ласкателен и превзет, направи й комплимент не толкова за красотата и подобаващото достолепие, колкото за изключителното й щастие да бъде избраницата в този брак, и подчерта благодарността, която тя дължеше на настойниците си за това, че са успели да й го осигурят. Гостите пристигаха един след друг, възхищаваха се, завиждаха и отиваха да заемат местата си в църквата.

Когато стана десет часа — времето, определено за голямата литургия, — придружителите й се наредиха зад нея и хванала под ръка Пикар, тя бе въведена в главния портал на постройката за гости, готова да посрещне своя годеник.

Имаше само един пропуск в цялата педантична подготовка, която до този момент вървеше безупречно. Жениха го нямаше.

Никой, дори Пикар, не посмя да измърмори недоволно или да погледне накриво през първите десетина минути. Хуон де Домвил не се съобразяваше с общоприетите разбирания и въпреки че този брак безспорно беше печеливш за него, той го считаше за принизяване. Беше неприлично да закъснява, но никой не се съмняваше, че ще дойде. Когато обаче отлетяха още десет минути и въпреки това никакво официално шествие не бе минало покрай стражницата, нито пък се чуваше тропот на копита покрай Форгейт, настъпи смущение, разнесе се ропот, неловко помръдване на крака и после шепот. Застанала отпред, Ивета се пробуди от ледения студ, който я бе сковал, пронизана от тръпките на съмнението около себе си, и озадачено пое дъх. Не даде външен израз на чувствата си, само кръвта започна да се възвръща в лицето й, както и руменината в стиснатите й устни, за да ги омекоти и да им придаде розов оттенък.

Каноникът Юдо пристигна, носейки се елегантно откъм църквата, но грациозните му маниери не можеха да скрият притеснението му. Каза нещо с приглушен глас на Пикар, чието чело все повече потъмняваше и се сбърчваше от тревога. Кадфел пристигна късно и забързан от градината и зае мястото си между братята. Погледна само булката и просто не можа да откъсне очи от миниатюрната златна кукла, в която я бяха превърнали, нищо истинско, ако не се смятаха дребното замръзнало лице, което се топеше сред златото, и беглата искрица дълбоко в теменуженосините очи, която си пробиваше път нагоре от бездънни дълбини към дневната светлина.

Тя бе сред първите, доловили забързания тропот на копита покрай Форгейт. Изви очи, без да смее да обърне глава, когато Саймън Агилон, пременен в сватбарски одежди, влезе с коня си през портата, пусна юздите в ръката на вратаря и бързо слезе от коня, след което прекоси големия двор към помещението за гости, обзет от явна тревога.

— Господарю, моля за вашето извинение! Нещата някак се объркаха, ние сами не можем да си обясним… — той привика каноника Юдо, тримата сбраха глави, а Агнес източи врат, наостри уши и свъси вежди. Въпреки това околните ги чуха. Игуменът и приорът се бяха появили от църквата и стояха на почтено разстояние в сдържано неудоволствие. Те не можеха дълго да бъдат пренебрегвани. — Миналата вечер, когато излязохме оттук, за да се приберем у дома… Аз изпълнявам каквото ми нареди, без да задавам въпроси, как бих си позволил?… Той ми каза, че има желание да поязди известно време, затова аз да се прибера и да кажа на прислугата да си ляга, тъй като не желае обслужване през нощта, нито пък тази сутрин, преди да даде знак. И аз се подчиних! Как иначе? Мислех си, че тази сутрин ще спи, когато камериерът надникне в стаята му. Аз самият се успах. Разбудиха ме близо половин час след утренната и тогава ми казаха, че господарят не си е в леглото — нито пък си е лягал през нощта, защото леглото било непокътнато — гласът на момъка се бе извисил, за да могат всички сбрани в помещението да чуят. Те и бездруго стояха безмълвни, до един насочили внимание към групичката в средата. — Отче игумене — обърна се Саймън към него с припряна почтителност, — ние сме много обезпокоени, че явно нещо се е случило с моя господар. Не се е прибирал цяла нощ, откакто ме прати вътре и ми нареди да освободя прислугата. И без всякакво съмнение не би отсъствал, нито би закъснял за сватбата, ако е на свобода и жив и здрав, за да спази дадената дума. Опасявам се, че може по някакъв начин да се е наранил… да е паднал може би… Язденето вечер е опасно, но той обича да го прави. Едно камъче под копитата е достатъчно… или пък някоя лисича дупка…

— Значи той те остави при портите на къщата? — попита Радулфъс. — И продължи нататък?

— Да, продължи да язди към „Свети Джайлс“. Само че не знам кой път е хванал след това и накъде се е отправил, ако наистина е имал някаква цел. Не ми каза нищо…

— Първата стъпка ще бъде — обяви Радулфъс сухо — да пратим хора по този път, които да потърсят някакъв знак или вест от него.

— Така и сторихме, отче, но напразно. Управителят на приюта не го беше виждал и ние продължихме да яздим нататък по пътя, но без резултат. Преди да продължим, трябваше от любезност да ви известя за случилото се. Но разговарях с един от сержантите на наместника, който бил навън с патрул и обикалял горите заради затворника, когото изпуснали, и неговите хора ще гледат и за някаква следа от моя господар. Той беше изпратил човек да уведоми наместника какво се беше случило. Отче, сигурно разбирате защо не бързах да вдигна тревога или да задавам въпроси, за което и да е от действията на моя господар, но вече смятам, че трябва да се даде заповед за издирването му. Може да лежи някъде ранен и неспособен да се вдигне.

— И аз мисля така — рече игуменът решително и се обърна галантно към Агнес Пикар, която стоеше напрегната до съпруга си, с една ръка стиснала собственически златоткания ръкав на Ивета.

— Мадам, вярвам, че това нещастие няма да продължи дълго и скоро ще намерим милорд Домвил жив и здрав, забавен единствено от досадни обстоятелства. Но ще бъде по-добре, ако отведете племенницата си вътре и й позволите да си почине в уединение само с вас, докато тези господа… и братята от нашия манастир, стига да решат… тръгнат да търсят жениха.

Агнес благодари припряно и тревожно, след което незабавно отведе момичето със себе си. Вратите на определените за тях стаи се затвориха и двете изчезнаха от погледите на присъстващите. Ивета не бе отронила нито дума.

Оседлаха коне, яхнаха ги и препуснаха — всички мъже сред сватбарите, всички коняри и пажове от къщата на епископа и един отряд войници от замъка. Мнозина от по-младите братя и послушници поеха пешком, а заедно с тях и едно от момчетата ученици, което, дочуло вестта, умираше от любопитство и бе успяло да се скрие, преди да го пратят на училище. Може би по-късно щеше да му се наложи да си плати за бягството, ала малкият смяташе, че рискът си заслужава.

Конниците избраха да яздят по Форгейт до мястото, където Домвил бе отпратил своя оръженосец и бе продължил към „Свети Джайлс“. После се разделиха на две групи, тъй като пътят там се разклоняваше, и поеха по избуялата отстрани трева. Пешаците незабавно се впуснаха по околните пътеки, някои си проправиха път през гористата местност покрай реката, а други заобиколиха покрай воденичния вир в долината на Меол и поеха нагоре по потока през ливади и шубраци.

Кадфел се присъедини към последните. Те се разпръснаха в дълга верига, за да обхванат колкото се може повече площ. Познаваха тук всяка пътека и стигнеха ли до някоя, известно време я следваха. Без съмнение от другата страна на Форгейт действаха по същия начин и в сходно разположение, но засега отникъде не се разнасяше вик, който да насочи или да прекрати диренето.

Вероятно вече бяха на около половин миля отвъд „Свети Джайлс“, където неравните ливади и редките, разхвърляни тук-там храсталаци постепенно се сгъстяваха и преминаваха в гори. Тук подстъпите към пътя бяха стръмни и известно време, докато наклонът не стана по-полегат, нито една пътека не се спусна да пресече веригата им. После, както и очакваха, стигнаха до широка зелена просека — хубава, гладка ивица торф, която се спускаше от пътя и се стесняваше леко там, където навлизаше в по-гъста гора. Вървеше на югозапад от пътя и на два пъти прехвърляше коритото на потока, което тук бе тясно и каменисто, а после продължаваше нататък, спомни си Кадфел, и след няколко мили стигаше до покрайнините на Лонг Форест.

Току-що бяха поели по тази зелена ивица, когато избягалият ученик, който в усърдието си търчеше на зигзаг пред тях, обзет от силно вълнение, се втурна обратно по пътеката, махайки трескаво към горичката зад него:

— Там отзад някакъв кон си пасе на една полянка. Има седло и сбруи, но е без ездач!

После се обърна рязко и се втурна обратно, а другите го последваха. Пътеката продължи чиста и добре утъпкана, а после се разшири в малка тучна ливада. Там в края й, спокойно пощипвайки трева под дърветата, невъзмутимо пристъпваше високият черен кон на Хуон де Домвил. При вида на неколцината мъже, които се втурнаха към него, той само вдигна озадачен поглед. Сбруите му си бяха на място, всичко беше, както подобава, само от ездача нямаше и следа.

— Ако беше близо до собствената си конюшня — обясни възбудено момчето, гордо хванало юздата, — щеше да се върне там и така да ги предупреди. Но понеже се е намирал на непознато място, щом е преодолял уплахата си, е поел без посока — думите му прозвучаха разумно, а и той изгаряше от нетърпение да продължи. Но не беше изключено онова, което ги очакваше отпред, да не е за детски очи. Кадфел хвърли поглед към брат Едмънд, енфермериена, който вървеше до него, и прочете в очите му същите опасения. — Подплашеният кон се втурва напред, не назад — не мирясваше речовитият и сияещ немирник, — нали тъй? Да продължаваме ли?

— Ти — рече Кадфел — имаш задачата да отведеш животното обратно в къщата на епископа и да им обясниш къде си го намерил. После се връщай на училище. Ако успееш да стъкмиш добра история, може и да се разминеш с наказанието, задето си избягал — първоначално момчето придоби печален вид, после се разбунтува и захвана да спори. — Достатъчно! — отсече Кадфел и прекъсна възраженията му. — Можеш да го яздиш дотам. Ела, ето, стъпи… а така!

Той сви ръка и настани момчето на седлото, без да му остави време да реши дали да се натъжи, или да се почувства поласкано. Но усещането, което създаваше великолепното животно под него, свърши работа. Лицето му засия доволно, то пое юздите, заряза стремената, които бяха твърде дълги за него, заби пети в атлазената повърхност и свирна на коня тъй небрежно, сякаш яздеше всеки ден.

След като го наблюдаваха достатъчно дълго, за да се уверят, че се справя добре и ще изпълни заръката, те се обърнаха и продължиха. Полянката свърши и дървесата отново се сключиха около просеката. Тук-там, където тревата бе рехава, а пръстта мека, мярваха по някоя следа от копито. Вероятно бяха изминали още четвърт миля, когато брат Едмънд, който яздеше най-отпред, внезапно се закова на място.

— Ето го!

Едрото мощно тяло бе проснато по гръб, с глава върху корените на огромен дъб и с разперени ръце. Дърветата тук растяха по-нагъсто и дълбоките сенки поглъщаха наситените цветове на одеждите му, тъй че обърнатото нагоре лице се открояваше на фона на зелена тъма окървавено, с изпъкнали зачервени очи. Бруталното мъжествено излъчване на чертите му сякаш бе омекнало и се бе стекло като разтопен восък на свещ. Добре, че изпратиха детето обратно, преди да изтича напред и да се натъкне на тази гледка!

Кадфел отстрани Едмънд, пристъпи напред и коленичи до неподвижното тяло. След миг енфермериенът го последва и клекна от другата страна. Той бе свикнал да облекчава старци в смъртта им, но трупът пред него го изпълни с отвращение и страх. Двамата послушници и братята, които ги бяха последвали, се приближиха и безмълвни замръзнаха на място.

— Мъртъв ли е? — попита брат Едмънд уплашено и тутакси осъзна, че това е глупав въпрос.

— От няколко часа. Може би смъртта е настъпила призори. Още не е съвсем изстинал — Кадфел повдигна тежката глава и почувства върху пръстите си лепкавата гнус на съсирена кръв. Отзад, малко над лявото ухо, плътта бе разкъсана и раната кървеше от десетина драскотини, които вече засъхваха. Там, където бе опряна главата му, и един лакът по-нагоре стволът на дъба носеше кървавите белези на сблъсъка. Кадфел внимателно опипа раната. Черепът му се стори здрав, костта не поддаде под пръстите му.

— Бил е хвърлен от коня си — събра смелост да се обади Едмънд. — Сигурно се е блъснал силно в този ствол. Може ли това да е причинило смъртта му?

— Възможно е — отвърна Кадфел смутено, но за момента предпочете да не дава да се разбере, че не е било така.

— Или ако е лежал така на открито, без да дойде в съзнание… студената нощ…

— Не е бил тук цяла нощ — каза Кадфел. — Росата на сутрешната мъгла е под него. А ако е бил хвърлен, виждате, че е бил хвърлен назад, а не напред от седлото. Конят не се е препънал — тъй като тялото лежеше напреко през пътеката с глава, опряна в дървото, и с крака, насочени към тях, докато го приближаваха откъм потока. — Било е рано сутринта и е бил хвърлен заднешком. Със сигурност тогава е яздел обратно към дома си. Пътеката е добра, поне за човек, който я познава, но предполагам, че вече е просветлявало, защото вероятно е яздил бързо, за да падне толкова тежко.

— Конят му се е изправил на задните крака — предположи Едмънд. — Може би някое дребно същество в нощния мрак се е шмугнало в краката му и го е уплашило…

— Възможно е — Кадфел внимателно отпусна назад главата на Домвил и я положи в основата на ожулената, окървавена диря върху дънера. — Паднал е и повече не е помръднал — заяви той убедено. — Вижте, само токовете на ботушите му са издълбали бразди в тревата, като при гърч.

Той се изправи, оставяйки тялото да лежи, както го бе намерил, и започна да обикаля около просеката, като я оглеждаше от различни страни. Един от послушниците много разумно се бе върнал назад да посрещне хората на наместника, които несъмнено щяха да бъдат изпратени от дома на епископа веднага щом момчето пристигнеше там със своята вест. Щяха да се нуждаят от носилка или от врата, измъкната от пантите, за да пренесат мъртвеца. Кадфел се върна по собствените си следи десетина метра по пътеката и после тръгна обратно, като много внимателно оглеждаше дърветата от двете страни малко над нивото на очите си.

— Какво търсиш, Кадфел? — попита го брат Едмънд.

Каквото и да беше, след малко го намери. Спря на три-четири стъпки от нозете на мъртвия и се втренчи първо в стъблото от дясната си страна, доста над собствената му глава, след което отправи същия напрегнат поглед към отсрещното дърво.

— Елате да видите. Елате всички и ми бъдете свидетели, когато разкажа за това — върху двете стъбла на една и съща височина се виждаше тънка вдълбана ивица, която леко бе наранила изпъкналите жилки на кората. — Между тези две дървета е било опънато въже. Било е на нивото на гърлото на среден на ръст мъж на кон, въпреки че и на височината на гърдите пак е щяло да го събори от седлото. Било е достатъчно светло за галоп, предполагам, на такава хубава пътека, защото той очевидно се е движел бързо. Виждате колко далеч го е отхвърлило. Ще намерим следи от въжето и по гърлото му.

Хората се втрещиха, потресени, и не знаеха какво да кажат, докато го следваха в благоговейна тишина обратно до мястото, където лежеше трупът. Той отгърна яката на връхната дреха и оголи врата му. Тъмночервената резка от въжето не беше единственото, което откриха под брадата върху стегнатата жилеста плът. Съвсем ясно се открояваше синкавочерен обръч от две човешки ръце, а застъпващите се палци бяха оставили върху адамовата му ябълка огромно петно и вероятно бяха смазали хрущяла.

Те все още гледаха втренчено, обладани от безмълвен ужас, когато доловиха настойчиви гласове. Сред тях най-ясно се чуваше този на наместника. Кадфел повдигна яката, тъй че да закрие доказателствата за насилствена смърт, и се обърна заедно със своите спътници да посрещне Гилбърт Прескот и неговите офицери.

 

 

Когато наместникът видя всичко, което Кадфел трябваше да му покаже, донесоха носилка, положиха Хуон де Домвил върху нея и загърнаха лицето му с полите на наметалото му. Мястото, откъдето го вдигнаха, отбелязаха с кръст от две пръчки, който щеше да им помогне да го намерят, ако се наложеше отново да го претърсят. После отнесоха мъртвия обратно, но не в къщата на епископа, а в манастира, за да бъде оставен в погребалния параклис и подготвен за заупокойна молитва от монасите на „Свети първоапостоли Петър и Павел“, които трябваше да присъстват на сватбата му.

 

 

Бран, който можеше да мине за всяко друго хлапе по Форгейт, захвърли своето наметало на прокажен и се върна от изнурителен набег по пътя, за да доложи на двамата забулени мъже, които седяха с клепалата си под зида на гробището.

— Намериха го. Видях ги как го носят обратно. Минаха с него покрай къщата. Не посмях да продължа по-нататък.

— Жив или мъртъв? — попита с бавен спокоен глас Лазар иззад избелялото синкаво покривало за лице.

— Момчето вече познаваше смъртта, нямаше защо да го щади.

— Лицето му беше покрито — отвърна Бран и седна до тях. Почувства мълчанието и напрежението на другия, новия — онзи, за когото се знаеше, че е млад и здрав, и се почуди защо момъкът трепери.

— Не казвай нищо — рече Лазар спокойно. — Сега можеш да си поемеш дъх. Тя също.

 

 

В просторния двор на манастира войниците оставиха носилката на земята и се скупчиха от всички страни, забързани, с тревожна глъч, която внезапно премина в мълчание и неподвижност. Людете наизлязоха да погледат безмълвно мъртвеца. Спряха се на почтително разстояние, всички до един, с изключение на наместника и неговите хора, а също игумен Радулфъс, който тежко пристъпи напред. От крилото за гости изскочи Пикар, все още изпълнен с упорита надежда, но при вида на завитата фигура и забуленото лице замръзна на място. Жените го следваха боязливо. Дребната, обвита в злато фигура се движеше така, сякаш едва издържаше тежестта на одеждите си, и все пак се приближи, без да извръща очи. Вече нямаше съмнение. Макар и скандална, за нея тази смърт означаваше живот. Защо, защо предишния ден бе изневерила на себе си по този начин?

— Ваше преосвещенство — заяви Прескот, — вестта, която носим, е твърде зловеща, тъй като милорд Домвил наистина бе намерен, но в състоянието, в което го виждате. Монасите от вашия манастир го откриха в гората, хвърлен от коня си на пътеката, която води към Бейстан. Конят му пасеше невредим и го върнаха в конюшнята. Хуон де Домвил е мъртъв, ударил е главата си в един дъб. Изглежда, се е случило, докато е яздил обратно към дома. Отче, ще го приемете ли, ще се погрижите ли за тялото и душата му, докато се извършат необходимите приготовления? Племенникът му е сред оръженосците тук, каноникът също му е роднина.

Саймън се поколеба, неспособен да отрони и дума. Сведе глава и преглътна с мъка, впил поглед в тялото върху носилката.

— Много злокобен обрат за такъв ден — заяви мрачно Радулфъс. — Изразяваме скръбта си и искрените си съболезнования към всички опечалени. И, разбира се, предоставяме своето гостоприемство, докато е необходимо, както и богослуженията и уединението на помещенията ни за гости. Време е за покой и молитви. Всеки ден смъртта е част от нашия живот, тя ни кара да приемаме нейната близост не като заплаха, а като обичайно изживяване по пътя към Божията милост. Няма какво повече да се каже. По-добре да приемем волята Божия и да замълчим.

— С цялото ми уважение, отче — отвърна Пикар с глас, изтънял като кинжал и въпреки това изключително вежлив и почтителен. От известно време Кадфел се опитваше да прочете какво бе изписано на лицето му, но усилията му не се увенчаха с особен успех; видя там тревога и, разбира се, гняв, както и безсилие, но и хладна пресметливост. — Но… питам се… Трябва ли така смирено да приемем тази смърт като воля Божия? Хуон де Домвил познава околността, има ловна хижа наблизо, недалеч от Лонг Форест. Досега е яздел без произшествия, било то денем или нощем. Трябва ли да приемем, че точно в навечерието на сватбата си е бил по-малко изкусен в уменията си и не така бдителен, след като и двамата знаем, че тръгна оттук трезвен и отпочинал? Казал е на оръженосеца си, че иска да подиша малко чист въздух преди лягане. Безспорно такива са били намеренията му. И сега изведнъж ни го водят мъртъв… мъж в разцвета на силите си! Не, не вярвам! Тук има някакво злодеяние и за да бъда удовлетворен, аз държа да науча повече.

Изглежда, Прескот съвсем преднамерено бе забавил потресаващата вест, за да види дали някой от присъстващите ще прояви признаци на удовлетворение при привидната възможност смъртта да мине като нещастен случай. Но никъде не откри дори сянка от страх или вина, всички лица изразяваха смут и задължителната за такова нещастие скръб.

— Не съм казал, че смъртта му е случайна — вече открито заяви наместникът. — Падането му също не е злополука. Бил е съборен от седлото с въже, опънато на пътеката между две дървета на такава височина, че да го уцели в гърлото. Но не това го е убило. Който му е устроил тази засада, го е причакал там, за да довърши злодеянието си, докато Домвил е лежал в безсъзнание. Две ръце, здраво сключени около шията му, са причинили смъртта му.

Целият кръг се люшна като тласнат от внезапен порив на вятър и ахна. Игуменът вдигна глава и погледна недоумяващо:

— Твърдите, че е убийство?

— Най-хладнокръвно и преднамерено.

— Значи знаем кой го е извършил! — Пикар се приведе напред в злостен триумф: — Не го ли казах? Това е дело на онзи крадец, младежа, когото Домвил изгони от служба. Извършил е своето пъклено отмъщение, убивайки господаря си. Кой друг? Кой друг му е имал карез? Това е дело на Джослин Луси!

Внезапно зад гърба му проблесна златиста светлина и насреща му се изправи Ивета — довчерашен жертвен агнец, тя се бе превърнала в съскаща дива котка. Очите й, с огромни ириси, светеха като аметисти. Гласът й се извиси силен, предизвикателен, победоносен и даже присмехулен, когато извика:

— Това е лъжа! Вие знаете, вие всички знаете, че това не може да е истина! Забравихте ли? Той е напълно невинен — вече два дни е затворен в замъка Шрусбъри. Да му се отправя такова лъжливо обвинение! Но, слава Богу, лично тъмничарят на наместника му е свидетел, че не е бил способен да извърши убийство.

Брат Кадфел прозря нещо, което се стовари като тежък удар върху главата му и го зашемети, тъй че не му позволи в началото да проумее целия подтекст на думите й. Не беше толкова трудно да се досети за смисъла на решителното й поведение, когато бе разпитвана от игумена. Бяха я затворили вътре и съзнателно не й бяха казали нищо за бягството на Джослин, което за нея щеше да бъде успокоение и радост. Сега, когато тази вест щеше да разруши покоя й, те възнамеряваха да я запратят право в лицето й. И двамата Пикар вече се канеха да го сторят, особено Агнес — по-рязка и по-жестока от съпруга си.

— Глупачко, той не е затворник! Избяга още преди да го затворят, там, на моста, тъй че сега е на свобода със своята злоба…

— Беше крадец, а сега е подгонен в гората единак и убиец на твоя годеник, за което ще увисне на въжето!

Цялата сияйност, цялата смелост бе пометена от лицето й. За момент тя застина неподвижна и само веднъж устните й потрепнаха в едно-единствено протестно „Не“, което замря беззвучно. После страните й станаха по-бели от сняг. Тя вдигна ръка към сърцето си, падна като простреляна птица и замря в малка безформена златна купчина.

 

 

Слугинята Мадлен дотича услужливо, всички жени се скупчиха около дребното безжизнено тяло. Пикар извика по-скоро от досада, отколкото от загриженост, и се приведе, за да я сграбчи за китките, да я дръпне рязко и да я изправи на крака. Това момиче бе упрек и срам, те искаха да я отведат далеч от хорските очи.

Кадфел не можа да се сдържи и се намеси, преди да я задушат сред полите си или да й изкълчат ръка, докато я дърпат. Шмугна се между тях, застана пред нея и разпери ръце, за да им попречи:

— Оставете я да си поеме дъх! Тя загуби съзнание, не я вдигайте още! — брат Едмънд, вещ в подобни припадъци, го следваше сърцато от другата страна и в присъствието на игумен Радулфъс, който зорко следеше какво става, гостите нямаше как да отхвърлят помощта и властта на онези, които се грижеха за болните между стените на манастира. Дори Агнес отстъпи, макар и със студена, дебнеща физиономия, докато Кадфел коленичи до момичето и изпъна сгърчените й нозе, за да лежи удобно. Повдигна главата й и нареди: — Една наметка, която да подложим! Къде е брат Осуин? — Саймън смъкна наметалото си и бързо го нави, тъй че да се получи възглавие. Осуин се появи тичешком измежду послушниците, които гледаха слисани. Кадфел му нареди: — Иди и ми донеси стъкленицата с мента и оцета от киселец от рафта при вратата… И едно шише отвара от горчиви билки. Побързай!

Той внимателно положи главата й върху сдиплената набързо възглавница, която му бе подал Саймън, хвана китките й и започна да ги разтрива усърдно. Лицето й бе изпито, синкавобяло като лед. Осуин дотича обратно в самоотвержен галоп, при това донесе точно лековете, които бяха необходими. Явно не беше съвсем безнадежден. Брат Едмънд коленичи от другата страна, поднесе към ноздрите й стъкленицата с остър мирис на мента и видя как те леко потръпват. Детските й гърди изхриптяха в слаба, подобна на кашлица конвулсия, а острите очертания на скулите и брадичката й постепенно се смекчиха. Над безпаметната й глава вуйчо й, който я бе оставил в ръцете на лечителите й, възобнови своята жажда за отмъщение с нов злостен прилив.

— Може ли да има някакво съмнение? Той побягна без оръжие и без възможност да се сдобие с такова. Само човек, който не разполага с други средства, е принуден да убива с голи ръце. Онзи негодяй е едър и силен, той е способен на такова злодейство. Никой друг не се е оплаквал от сър Хуон. А той му има зъб, и то какъв! Решен е с цената на всичко да си отмъсти. Вече е станал смъртно опасен! Трябва да бъде преследван като бясно куче, да бъде покосен на място, ако се наложи, защото е гибелен за всеки, който го доближи. Въпросът не търпи отлагане!

— В момента хората ни претърсват гори и овощни градини, за да го открият — заяви рязко Прескот, — и не са спирали, откакто един патрул докладва, че рано тази сутрин са изненадали някакъв мъж, който напуснал скривалището си и побягнал по Форгейт. Макар че е било преди зазоряване и те са успели да го зърнат съвсем бегло, на мен не ми се вярва да е бил Луси. По-скоро някой дребен крадец, който е тършувал по курниците и задните дворове посред нощ. Диренето продължава и ще бъде тъй, докато го хванем. Пратил съм всеки човек, когото мога да отделя, да помага.

— Вземете и моите хора — предложи Пикар нетърпеливо, — както и тези на сър Хуон. Сега всички ние сме длъжни да открием убиеца. Предполагам, не изпитвате и най-малко съмнение, че злодеят е именно Джослин Луси?

— Струва ми се ясно като бял ден. Деянието носи всички белези на отчаяна омраза. Засега не познаваме друг негов враг.

Без да бърза, Кадфел продължаваше с грижите си по Ивета, но в същото време не изпускаше нито дума около себе си — оскъдните слова на игумена и сдържаното му мълчание, отмъстителните подкани на Пикар, твърдо заявеното намерение на наместника да разшири диренето и да го продължи — и усещаше как разгърнатият строи на закона се сключва в смъртна хватка около Джослин Луси. По някое време забеляза как лицето на Ивета започна да възвръща цвета си, видя първите едва забележими потрепвания на клепачите й и сенките върху скулите й, хвърляни от дългите златисти мигли. Забулените в мъгла теменужени очи се отвориха и го загледаха с недоумение и ужас. Устните й се разтвориха. Уж случайно той ги докосна с върха на пръста си и за миг примижа. Гибелта, която грозеше Джослин много повече от заплахата, надвиснала над самата нея, бе изострила сетивата й. Клепачите й, синкави като камбанки от прозиращите вени, се затвориха и останаха неподвижни. Тя продължи да лежи като че ли все още в безсъзнание, но видимо се съживяваше.

— Идва на себе си. Вече можем да я внесем вътре… — както бе коленичил, Кадфел се изправи и я взе на ръце, преди Пикар, Саймън или някой друг да успее да му попречи. — След като се свести, трябва да лежи на спокойствие още няколко часа. Бе лош припадък — той се удиви колко леко бе крехкото й тяло; нямаше никакво съмнение, че премените й тежат повече от самата нея, и все пак това нежно създание се бе възправило в героична защита на Джослин, тя, която бе толкова свита и нерешителна за самата себе си. Дори обвинението в кражба и тъмницата в замъка й се бяха сторили успокоение и радост, докато можеха да предотвратят много по-страшното обвинение в убийство. Сега, след като бе дошла в съзнание, щеше да си спомни всичко и да се разкъсва между ужаса за живота му, тъй като убийството наистина все още не бе разбулено, и надеждата за бягството му, защото поне засега нейният любим продължаваше да бъде на свобода. Проблесналата за миг надежда отново бе угаснала за Ивета де Масар. — Госпожо, бихте ли тръгнали пред мен…

Агнес събра пищните си поли и пое рязко през помещението за гости към собствените си покои. Не можеше да се каже, помисли си Кадфел, че не се тревожи за племенницата си, тъй като момичето представляваше по-голямата част от състоянието й и по тази причина тя изпитваше силна потребност да я закриля. Но преобладаващата й емоция по отношение на самата Ивета бе нетърпение и недоволство. До този час тя трябваше вече да е безметежно омъжена, изгодно пласирана. Само че и сега продължаваше да бъде твърде желана за продан, все още притежаваше всички почести, отдадени на баща й в земи и титли, чак до меча и шлема на паладина Гимар де Масар, благородно възстановен от египетските Фатимиди: вероятно единствената част от нейното наследство, която не будеше неутолимия копнеж на Пикар.

— Можете да я положите тук — от начина, по който го гледаше с присвити очи, бе видно, че Агнес не е забравила предишната си среща с този монах, от чието уклончиво поведение се бе оплакала на игумена. Случилото се едва ли имаше значение сега, след като Джослин Луси се бе превърнал в дивеч, подгонен от безмилостни ловци. — Има ли нещо, което трябва да бъде сторено за нея?

Ивета се отпусна на застланото си легло, въздъхна и застина неподвижна. С всичкото това злато по нея изглеждаше като излята от благородния метал.

— Бъдете така любезна да ми намерите малка чашка, за да пийне глътка от тази билкова отвара, щом дойде на себе си… Ще възстанови силите й и ще предотврати евентуални следващи припадъци. Струва ми се, освен това, че стаята трябва да се позатопли. Един малък мангал с дървени въглища би бил достатъчен…

Агнес прие тези препоръки с необходимата сериозност. Кадфел бе поискал достатъчно неща, за да я отпрати от стаята, макар и в най-добрия случай за не повече от пет минути. Прислужничките й я чакаха в преддверието. Тя излезе, за да им нареди какво да свършат. Ивета отвори очи. Същият монах. В онзи миг тя бе разпознала гласа му и бе погледнала скришом, за да се увери, че не греши. Но когато се опита да заговори, я задавиха сълзи:

— Те не ми казаха нищо! Споменаха, че кражбата може да стане причина за смъртта му…

— Зная — обади се Кадфел в очакване.

— Казаха… че ако не направя всичко безупречно, ако не изрека точните думи… ако събудя и най-малките подозрения… Хуон щял да го убие…

— Да… шшт, тихо! Да, знам!

— Но сторя ли всичко, както трябва, щели да го освободят… — да, тя бе готова да се продаде — тялото си, духа си, надеждите си и всичко останало, за да види Джослин на свобода. Бе смела посвоему. — Помогнете му! — възкликна Ивета с широко отворените си теменужени очи и стисна ръката на Кадфел с мъничката си длан. — Той не е нито крадец, нито убиец… сигурна съм!

— Де да можех! — въздъхна Кадфел и се приведе, за да я скрие от Агнес, която се появи на прага. Девойката реагира мигновено, отпусна се назад със замъглен поглед в безмълвно съзаклятие, а ръката й замръзна вяла и безжизнена както преди. Чак след няколко минути отвори очи и отвърна немощно и озадачено, когато Агнес я попита как е, с искрена тревога, но без особена загриженост. После покорно изпи горчивата ароматна отвара, която Кадфел поднесе към устните й. — Трябва да бъде оставена сама и в пълен покой — даде съвета си той на сбогуване, решен да й подсигури, доколкото можеше, усамотението, от което се нуждаеше, избавлението от людете, чието присъствие вече бе бреме. — Скоро ще заспи. Подобни припадъци водят до крайно изтощение. Ако отец игуменът разреши, ще дойда да я видя преди вечерня и ще й донеса сироп, който ще й осигури спокойна нощ.

Това поне можеха да й позволят. Тя беше в ръцете им, изцяло във властта им, нямаше как да избяга, но засега повече нищо не можеше да се направи за нея. Домвил бе мъртъв, оттук нататък трябваше да се вземе друго решение, пътят бе открит за нови кандидати и ново наддаване. Това не бе освобождение, а само отсрочка. Време за размисъл върху обстоятелствата на тази насилствена смърт и съдбата на нещастния момък, комуто бе приписана. Имаше куп въпроси, които не само очакваха отговор, но и до този момент дори не бяха зададени.

 

 

Някъде към пладне един от въоръжените мъже, които претърсваха горичката и градините зад къщите на Форгейт в северната част, отиде при своя сержант и заяви бодро:

— В целия район остана само една градина и според мен е разумно тя също да бъде огледана. Градината при къщата на епископ Де Клинтън! — а когато бе скастрен гръмко за глупавото предположение, че в безизходица човек може да потърси убежище и в устата на лъва, той ревностно защити своята идея:

— Не е чак такава глупост, хич даже! Я си представете, че онзи приятел сега ви слуша и ви се надсмива! И с право, ако се е скрил там и си лежи необезпокояван, а вие отказвате да го повярвате. Мястото, което според вас е извън всякакво подозрение, спокойно може да е онова, което той твърде съобразително е избрал. И не забравяйте, че и конят му е там. При цялото това търчане насам-натам кой би обърнал внимание, ако конюшнята е оставена отворена?

Сержантът реши, че си струва да се вслуша в предложението на подчинения си, и даде нареждане за претърсване на епископската градина, краварниците, конюшните, овощната градина — цялата площ до задния зид. Не намериха Джослин Луси, но затова пък откриха неоспорими доказателства, че някой е лежал в сеното и е забравил там крайщник хляб и огризка от ябълка. Бившият оръженосец на Домвил знаеше това място, а вратичката в стената не беше залостена. Никой не изпита и най-малко съмнение кой е бил неканеният гост.

Тъй че войникът, който бе настоявал да влязат там, се размина със заслугата да плени престъпника, но пък спечели похвалата на своя офицер, която го изпълни с неописуемо задоволство.