Елис Питърс
Ръката на прокажения (3)

Глава трета

Като камък, хвърлен във вир, това вихрено нахлуване разпространи вълни във всички посоки, които се разбиха в стражницата, в постройката за гости и клостера. Брат Денис се притесни, без дори да познава този грамаден и разярен момък, и бе обзет от единственото желание да възстанови покоя в двора, но без ни най-малка представа как да го стори. Пикар, озовал се почти гърди в гърди със силното тяло и навъсеното лице, почервеня до скулите и после пребледня от ответна ярост. Не можеше да продължи напред, не би направил и крачка встрани, а дори ако стъписаната група слуги не го следваха плътно, не би отстъпил нито педя. Агнес се огледа бързо и сграбчи Ивета за ръката, тъй като момичето бе политнало напред с отчаян вик и всеки момент щеше да рухне в безсъзнание. Безизразната маска на лицето й се разкъса за миг и то заискри от трескави чувства. В този единствен миг тя би забравила всичко, освен момъка, би се втурнала към него и без да се крие, би го прегърнала, ако вуйна й не я беше дръпнала грубо назад и не я бе задържала до себе си със стоманени пръсти. Дали от дългото подчинение или от новопридобита хитрост, тя се сви и остана неподвижна. Светлината изчезна от лицето й, но не и болката. Кадфел я видя и бе пленен безвъзвратно. Никое младо създание, едва-що лишено от грижата на бавачката си, не трябва да страда по този начин.

По-късно той си спомни това изражение. В онзи миг почувства влиянието на необузданата, безразсъдна младост на Джослин Луси и опитната, овладяна зрялост на Годфрид Пикар. Не беше толкова неравна борба, колкото можеше да се очаква.

— Няма да ви моля да се дуелираме тук — произнесе младежът високо и ясно с кънтящ от гняв глас. — Настоявам да назовете мястото и времето, където ще отговорите на предизвикателството ми. Вие ме наскърбихте, прогонен съм заради вас, затова отдайте ми дължимото и застанете зад онова, което сте искали да ми причините!

— Нагъл мошеник! — възкликна презрително Пикар. — По-скоро ще пусна хрътките си срещу теб, отколкото да кръстосам меч с твоя. Ако си изхвърлен заради неумения или коварно вмешателство, нещастни подлецо, значи си получил онова, което ти се полага. Бъди благодарен на господаря си, че не е наредил да те натирят с камшици от дома му. Леко си се измъкнал. Внимавай да не си изпросиш нещо по-лошо. Махай се от пътя ми и върви там, откъдето си дошъл, както са ти заповядали!

— Не и аз! — отрони през зъби Джослин. — Не и преди да съм изрекъл всичко, което имам да кажа, тук, пред свидетели. Нито пък ще си тръгна само защото така ми е наредено. Да не би Хуон де Домвил да притежава земята, на която стоя, или въздуха, който дишам? Може да си задържи службата, има и други имения, не по-малко почтени от неговото. Но да му се носят подли приказки за мен и да чернят името ми, няма да позволя!

Пикар изкрещя гневно, загубил търпение, и се обърна, за да даде знак на слугите си, половин дузина, от които бяха едри и силни въоръжени мъже на възраст. Те пристъпиха напред достатъчно безцеремонно, по трима от всяка страна, и образуваха полукръг.

— Махнете този пройдоха от очите ми! Реката е наблизо. Нека се поохлади в тинята!

Жените се оттеглиха рязко с шумолящи поли. Агнес и слугинята бяха хванали Ивета за китките и я дърпаха след себе си. Тежковъоръжените конници се придвижиха напред пресилено ухилени и Джослин бе принуден да отстъпи няколко крачки, за да не им позволи да го обградят.

— Стойте настрана! — предупреди ги той с гневен поглед. — Нека този страхливец сам си свърши работата. Докоснете ли ме, ще се лее кръв!

До такава степен се бе забравил, че положи ръка на дръжката и измъкна острието на няколко пръста от канията. Кадфел прецени, че е крайно време да се намеси, преди момъкът да си е навредил непоправимо, и точно двамата с брат Денис понечиха да се спуснат напред и да застанат между противниците, когато откъм клостера се появи високата фигура на приор Робърт, обладан от величествено възмущение, а откъм покоите на игумена бързо и безмълвно, и по тази причина незабелязано, изникна не по-малко високата, но доста по-мършава фигура на самия игумен Радулфъс с ястребово лице и пронизващ поглед.

— Господа, господа! — Робърт разпери елегантните си ръце между двамата. — Петните собствената си чест и нашата света обител. Да не сте посмели да докоснете оръжие или да заплашвате с насилие между тези стени!

Въоръжените мъже с благодарност се оттеглиха сред тълпата. Пикар бе успял да овладее яростта си. Джослин бързо прибра меча си в канията, но дишаше тежко и не таеше гнева си. Беше момък, който не можеше лесно да бъде смутен, а още по-малко — принуден да млъкне. Той се обърна леко и се озова лице в лице с игумена, който бе пристигнал на сцената на спора и сега стоеше величествен, мрачен и овладян, невъзмутимо съзерцавайки смутителите на покоя. Настъпи тишина.

— В границите на този манастир — обади се Радулфъс, без да повишава глас — мъжете не се бият. Не твърдя, че никога не сме чували гневни думи. Ние също сме хора. Сър Годфрид, дръжте хората си плътно до вас. А ти, момко, докоснеш ли повторно меча си, ще прекараш нощта в килията за покаяние.

Джослин сведе глава и се поклони, макар че игуменът можеше да възприеме този жест за лицемерен.

— Отче игумене, моля за вашето извинение! Заплашен или не, аз постъпих зле — но признавайки прегрешението си, той не се освободи от гнева си. По-внимателен наблюдател дори би се запитал дали момъкът не преценява евентуалните преимущества на един нов изблик, след който, както му бе обещано, щеше да се озове в килията за покаяние. Ключалките можеха да се отключат, послушниците — да се подкупят или надхитрят. Джослин обаче бе ощетен от природната си почтеност, която не му позволяваше да нападне онези, които не бяха накърнили честта му. — Оставям се на вашето благоволение — добави той.

— Добре, разбрахме се. А сега какъв е този спор, който смути покоя на светата обител?

Пикар и Джослин заговориха едновременно, но младежът, разумен като никога, се оттегли и отстъпи думата на по-възрастния. Стоеше отзад, хапеше решително устни и наблюдаваше лицето на игумена, докато Пикар презрително изрече:

— Отче, този нагъл оръженосец бе изхвърлен от господаря си Хуон де Домвил като нехаен и злонравен, а сега има наглостта да ме обвинява, че аз съм посъветвал така неговия господар. Всъщност аз наистина го сторих, защото го смятах за свой дълг, тъй като намирам за недопустим нахалния начин, по който той натрапва присъствието си на племенницата ми. И ето че сега той идва тук да търси свада с мен, вбесен от изгонването си, вместо да си вземе поука и да се вразуми. Това е всичко.

Кадфел не вярваше на очите си как Джослин успя да запази мълчание при този поток от несправедливост. Момъкът стоеше почтително, вперил благоговеен поглед в Радулфъс, в очакване да бъде поканен да говори. В тези няколко мига той без съмнение бе овладян от дълбоко уважение към честността и проницателността на игумена, за да може да се сдържи по този начин. Изпитваше непоклатима увереност, че няма да бъде осъден, преди да е изслушан, а си струваше усилието да се овладее, за да може да се зашити, както подобава.

— Е, млади господине? — попита Радулфъс.

— Отче игумене — започна Джослин, — всички ние от тези две къщи дойдохме тук, за да наблюдаваме една венчална церемония. Булката вече сте видели… — Ивета вече бе отведена от мястото на действието в крилото за гости. — Тя е на осемнайсет години. Моят господар… или по точно онзи, който беше мой господар… приближава шейсет. От осем години тя е сираче и живее под настойничеството на вуйчо си. Притежава големи имоти, с които се разпорежда единствено той… — вече имаше признаци за въздействието на неговото ненадейно отклонение. Пикар побесня и стана твърде словоохотлив. Ала Радулфъс смръщи вежди, вдигна усмирително десница и двамата по необходимост трябваше да отстъпят. — Отче игумене, умолявам ви да помогнете на Ивета де Масар! — възкликна Джослин, който бе набрал преднина и вече нямаше спиране. — Владенията, които тя притежава, включват четири графства и петдесет имения. Това е зестра, достойна за графиня. А те, вуйчо и жених, са я поделили помежду си, разграбили са я! Девойката е купена и продадена без нейното съгласие… О, Боже, тя е останала без воля, опитомена е… насила! Моето прегрешение е в това, че я обичам и искам да я отведа от този затвор…

Въпреки че Кадфел се бе приближил достатъчно, за да чува всичко, последните думи на момъка се загубиха сред много други в надигналата се оглушителна врява от опровержения и крясъци, за която най-много допринасяше Агнес. Тя притежаваше глас, който заглушаваше всякакво възражение, и Джослин не можеше да я надвика. А насред глъчката откъм портите изведнъж се разнесе отчетлив тропот на копита. С авторитета на властта в двора нахлуха конници, чиято численост бе достатъчна, за да привлече слуха и взора. Всички очи се обърнаха към портата.

Начело яздеше Хуон де Домвил, мускулите на лицето му изглеждаха твърди като бицепса на пехливан; малките му злобни очи искряха бдително. Близо до него яздеше Гилбърт Прескот, наместник на Шропшир по времето на крал Стивън — слаб жилав мъж на средна възраст, с ястребови нос и вежди и черна, осеяна със сиви нишки чаталеста брада. Следваха го един сержант и осмина от хората му — впечатляващ отряд. Щом групата влезе в двора, наместникът даде знак на подчинените си да спрат и слезе от коня си. Същото сториха и те.

— А, ето го и него! — прогърмя Домвил, а очите му сипеха гневни мълнии върху Джослин, който стоеше слисан и недоумяващ. — Самият злосторник! Не ви ли казах, че където може, ще предизвика неприятности, преди да си обере дрипите оттук? Хванете го! Дръжте го! Вържете го здраво! — беше така съсредоточен върху жертвата си, че в първия миг не забеляза, че и самият игумен е сред присъстващите. Погледът му се спря със закъснение върху строгата и мълчалива фигура, той слезе на земята и припряно докосна периферията на шапката си в израз на уважение: — С ваше позволение, отче игумене! Имаме да свършим една неприятна работа и толкова по-голямо е съжалението ми, че този млад измамник ни принуждава да сторим това между стените на тази обител.

— Безпокойството, което той причини — отбеляза хладно Радулфъс, — не дава основание за появата на наместник и сержант. Предполагам, че ако е нанесъл някому оскърбление, ще си получи заслуженото. Да го изпъдите от служба, е ваше право. Но да го преследвате, ми се струва малко прекалено. Освен ако не желаете да изкажете още някакво оплакване срещу момъка? — той обърна поглед към Прескот в очакване на отговор.

— Наистина не е само това — обади се наместникът. — Научих от милорд Домвил, че откакто на този оръженосец му е било наредено да си събере вещите и да си иде, една изключително ценна вещ е изчезнала и е била търсена напразно в къщата на барона. Имаме основания да подозираме, че младежът може да я е откраднал, за да отмъсти на господаря си…

Джослин гледаше с изненада и насмешка — все още нито раздразнен, нито уплашен от тези думи.

— Аз? Да открадна? — изпъшка той презрително. — Не бих докоснал и най-мизерната му вещ, не бих отнесъл дори прахта от двора му върху нозете си. Иди си, заповяда ми той… Така и сторих, напуснах дома му незабавно и дори не останах, за да си събера всичките вещи. Онова, което взех със себе си, сега е или на гърба ми, или там, в дисагите.

Игуменът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Милорд, кое е това ценно нещо, което липсва от дома ви? Колко е голямо? Кога забелязахте, че липсва?

— Сватбеният подарък, който бях приготвил за бъдещата ми съпруга — отвърна баронът, — златна огърлица с перли. Веднъж извадена от ковчежето, може да се събере в шепа. Възнамерявах да я поднеса на избраницата си днес след голямата литургия, ала когато погледнах в ковчежето, видях, че е празно. Това се случи преди около час, предполагам, тъй като изгубихме време, за да я търсим, макар че празното ковчеже трябваше да ни подскаже, че огърлицата не е загубена, а открадната. А като изключим този буен момък, който бе прогонен и прие наказанието си доста дръзко, никой не е напускал дома ми. Обвинявам го за кражбата и ще се възползвам изцяло от силата на закона.

— Знаел ли е момъкът за тази огърлица и как би могъл да я открадне? — попита настоятелно игуменът.

— Знаех, отче — призна незабавно Джослин. — Знаехме и тримата, които му служихме като оръженосци — на портата се бяха появили още конници, неколцина от свитата на Домвил. Сред тях бяха Саймън и Гай. По израженията на лицата им можеше да се отсъди, че не горяха от желание да бъдат забелязани или да вземат участие в срещата. Наблюдаваха сцената отдалеч, разколебани и печални. — Но не съм я докосвал — продължи твърдо момъкът. — И ето ме, точно както напуснах къщата, отведете ме и ме съблечете, ако желаете — няма да намерите и конец, който да не ми принадлежи. А там са конят и дисагите ми, претърсете ги и оставете негова светлост игуменът да отсъди. Но не! — добави той яростно, когато самият Домвил се запъти към сивия му кон, — не вие, милорд! Няма обвинителят ми да тършува из вещите ми. Нека ги претърси някой непредубеден съдник. Отче игумене, моля за вашата справедливост!

— Така е право — каза игуменът. — Робърт, бихте ли сторили необходимото?

Приор Робърт посрещна молбата с достойно кимване и тържествено пристъпи към изпълнението на възложеното му задължение. Двама от въоръжените хора на Прескот разкопчаха дисагите и когато конят, неспокоен от скупчилите се наоколо хора, започна да се дърпа встрани, Саймън поривисто скочи от седлото си и изтича да хване юздата, за да успокои животното. Дисагите лежаха отворени на калдъръма в двора. Приор Робърт мушна ръце в тях и започна да вади най-обикновени дрехи и лични вещи, които техният разгневен господар бе натъпкал безцеремонно преди по-малко от час. Сержантът ги поемаше тържествено, а Прескот стоеше до тях и наблюдаваше внимателно. Ленени ризи, смачкани туники, обувки, няколко запасни части от сбруи, ръкавици… Приор Робърт прокара дългата си ръка по вътрешността на торбата, за да покаже, че е празна. После се надвеси над втората. Джослин почти не следеше какво става в момента. От втората торба приорът извади красива риза за празнична премяна, различни колани и ремъци, син капишон, още ризи, чифт меки обуща, най-хубавия чифт калци, също сини. Майката, изработила всичко това, явно се любуваше на светлите коси и на сините очи на своята рожба. И чудо, имаше и книга с тънки корици от дървесина с фина резба — молитвеника на момъка. Той бе споменал, че е грамотен. Накрая приор Робърт измъкна свита на малка топка ленена кърпа и започна да я разгъва върху дланта си. В следващия миг вдигна глава, а на лицето му беше изписано удивление:

— Сребърно отличие с форма на раковина. Който го притежава, е ходил на поклонение в Компостела^[1] до гробницата на свети Джеймс.

— Баща ми — рече Джослин.

— Това е всичко. И тази торба е празна.

Внезапно Домвил се устреми напред с триумфален грак.

— А това какво е? В ленената кърпа има и друго. Нещо ми проблесна… — той дръпна висящия край на кърпата, като почти я измъкна от ръцете му. Сребърният медальон падна на земята, платът, в който бе увит, се отгърна още малко, нещо проблесна и се изплъзна, гърчейки се като малко златно змийче, легнало сред фини златни брънки и млечни перли между облите камъни в краката на Джослин.

Той бе тъй слисан, че не можа да отрони нито дума, само стоеше и се взираше с изумление в малката скъпоценност. Когато накрая вдигна очи и улови настоятелните погледи на всички околни — Домвил, доволен и ликуващ, наместника — мрачен и удовлетворен, игумена — сдържан и тъжен, навсякъде прочете нямо обвинение и потръпна. Извика отчаяно, че не е докосвал огърлицата, но само веднъж, защото осъзна, че няма смисъл да се оправдава. За момент в съзнанието му проблесна мисълта да предизвика нова свада, но под строгия поглед на игумена съвсем съзнателно отхвърли подобна възможност. Не и тук! Той се бе заклел да се откаже от всякакви обругателства на това място. Тъй че не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Веднъж излезете ли извън портите на светата обител, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин. Колкото по-уверени бъдеха пазителите му, че се е предал, толкова по-малко предохранителни мерки щяха да вземат. Когато сержантът и хората му го заобиколиха, той остана безмълвен и покорен. Взеха му меча и кинжала и го сграбчиха за ръцете, но понеже пазачите му бяха много, а той само един и изглеждаше примирен с участта си, не си направиха труда да го вържат. Застанал наблизо, Домвил се ухили отмъстително и не благоволи да се наведе и да вдигне от земята уж тъй ценната си собственост. Остави това на Саймън, който избърза напред, пускайки юздите на сивия кон, взе огърлицата и му я подаде. Докато вършеше това, той хвърли изпълнен с тревога и силно съмнение поглед към Джослин, но не каза и дума. Семейство Пикар се оглеждаха с нескрито удовлетворение. Една пречка бе премахната от пътя им. Достатъчно бе Домвил да реши и младежът щеше да изчезне завинаги. Подобна кражба с привкуса на дребно предателство, дори, при положение че вече е бил освободен от служба при своя господар, можеше да му коства главата.

— Ще изисквам най-строгото наказание по закон — каза Домвил и впери властен поглед в наместника.

— Това е работа на съда — отвърна Прескот лаконично и се обърна към своя сержант. — Откарайте го в замъка. Трябва да разменя няколко думи със сър Годфрид Пикар и игумена…

Задържаният потегли хрисим като агне, с ниско сведена руса глава и отпуснати ръце. Монаси, гости и слуги се отдръпнаха, за да му сторят път, а след него се сключи изпълнено с ужас безмълвие.

Брат Кадфел наблюдаваше сцената, вцепенен като всички останали. Наистина бе трудно да разпознае напетия момък, който нахлу в галоп в огромния двор преди толкова малко време, или самоотвержения любим, който бе проникнал в територията на врага с отчаян план за спасението на една девойка, твърде изплашена, за да посегне към онова, което желаеше сърцето й. Кадфел не вярваше в такива неочаквани преобразявания. Под въздействието на внезапен порив той бързешком се насочи към портата, за да не изпуска от погледа си малката процесия. Зад себе си дочу Саймън Агилон да пита:

— Да отведа ли сивия кон в нашите конюшни, сър? Не можем да оставим горкото животно, то не се е провинило в нищо… — от тона му не ставаше ясно дали смята, че господарят на добичето е виновен, но Кадфел не вярваше, че е възможно единствен да изпитва съмнение по отношение на тази кражба.

Джослин и пазачите му вече приближаваха моста, когато Кадфел излезе на Форгейт и забърза след тях. Хълмът на Шрусбъри с неговите кули и къщи покрай дългата стена блестеше гостоприемно във влажния въздух под оскъдното слънце, а далеч надясно се открояваше масивната постройка на замъка — затвора, към който сега се бяха отправили уличеният в кражба и неговата охрана.

Тъй като с разгара на лятото зачестяваха проливните дъждове, от пороя, който прииждаше откъм Уелс, реката се надигаше и поглъщаше ниските части на островите. Отсамната част от моста представляваше нещо като подвижен мост, който при нужда можеше да прекъсне достъпа до града. Сега той беше спуснат и движението по него беше усилено, защото прибираха последната реколта — плодове и корени за фураж, а предвидливите гледаха да се запасят за зимата. Трима конници яздеха пред задържания, още трима завършваха процесията, но Джослин и онези, които го водеха, вървяха пеша. Хората се отдръпваха встрани от пътя и заставаха там да гледат, но някои така се захласваха в процесията, че отново се скупчваха в средата и препречваха пътя на следващите конници.

Отношенията между града и кралския наместник на графството често се нажежаваха, а сержантът на Прескот се беше уморил да използва бич или заплахи срещу гражданите, които се оказаха порядъчно отмъстителни. Случи се така, че когато затворникът премина през стесняващия се портал при кулата на подвижния мост, а зяпачите се обърнаха, за да не изпуснат нещо, и неволно препречиха пътя, задните конници се задоволиха само да викнат, че трябва да им сторят място да минат, вследствие на което разстоянието между тях и поверения им престъпник рязко нарасна. Кадфел, който се промъкваше чевръсто покрай конете, за да се присъедини към любопитните при портата, видя само отчасти онова, което последва.

Все още примирено отпуснат, Джослин вървеше по най-високата част в средата на моста, където парапетът му стигаше едва до кръста. По едно време като че се препъна, оставяйки тримата пред него, въоръжени с лъкове, да продължат близо метър напред, преди да осъзнаят случилото се. Една каруца бе изтеглена вляво, затова цялата група се придвижи вдясно, за да я заобиколи. Когато приближиха стената, Джослин внезапно стегна привидно отпуснатите мускули на едрото си здраво тяло, помете и двамата стражи, които го държаха, завъртя ги в шеметен кръг надясно, отлепи ги от земята, преди самите те да разберат какво става, отскубна се от хватката им и скочи с всички сили към стената. Един от пазителите му се вкопчи отчаяно в крака му, когато той се хвърли към парапета, но Джослин го срита яростно и мъжът се олюля. Преди някой друг да успее да го докосне, се хвърли с краката надолу право в средата на реката и изчезна.

Беше красиво изпълнение и Кадфел, който също стана свидетел на случилото се, можеше само да ликува вътрешно. Макар и без основателни причини, монахът изведнъж бе придобил увереността, че Джослин Луси не е докосвал огърлицата на Домвил. Онова, което Агнес бе доложила на съпруга си за случката в билковата градина, както и оплакването на Пикар и предупреждението към застрашения жених според монаха бяха съзнателно търсен повод момъкът да бъде прогонен. Тайният замисъл явно бе да стане възможно да преследват младия човек по несправедливо обвинение в кражба и това да даде основание да го хвърлят зад решетките. И така да го отстранят задълго от пътя на нечии твърде сериозни планове. Момъкът трябваше да изчезне.

И той изчезна, ала по своя собствена воля, при това го стори по възхитителен начин. Затаил дъх, Кадфел се надвеси над парапета подобно на десетки други нетърпеливи зяпачи. Ехтяха гласове: едни — безразлични, други — окуражителни. Сред почтените граждани винаги се намират и такива, които приветстваха всеки затворник, успял да се измъкне от ръцете на наместника.

Сержантът, комуто със сигурност щеше да бъде държана сметка за изчезналия затворник, се бе хвърлил в действие с яростен рев и сега даваше гръмогласни заповеди на хората си. Двамата конници, предвождали ескорта, препуснаха в галоп към брега на Севърн под градските стени; тримата най-отзад се втурнаха в обратна посока, за да завардят брега откъм манастира. Наместникът искаше да залови беглеца, от която и страна на реката да се опиташе да излезе. Ала и двата малки отряда трябваше да минат по заобиколен път, докато Севърн, по-бърза от тях, продължаваше да си тече спокойно, отнасяйки във водите си невидимата жертва. Сред пешаците, които останаха, имаше двама стрелци, които при заповедта на сержанта бързо опънаха тетивите на лъковете си и си пробиха път през суматохата към парапета, избутвайки встрани скупчилите се люде.

— Щом се покаже на повърхността — изкрещя сержантът, — стреляйте по него! Ранете го, ако можете; ако трябва — убийте го!

Минутите се нижеха една след друга. Конниците стигнаха до брега и започнаха да следват опасния криволичещ път на реката. Ала от ленената коса по повърхността на водата нямаше и помен.

— Удавил се е! — отбеляза печално някой и част от жените въздъхнаха със съжаление.

— Не! — изпищя един пакостник, който се бе проснал по корем на парапета. — Вижте там! Вижте го! Плува като видра!

Светлата глава на Джослин се показа от водата само за миг, лъскава и мокра, далеч надолу по течението. Една стрела прониза водната повърхност и предизвика трептящи вълнички само на педя встрани от него, обаче той пак се беше гмурнал и когато отново се показа над водата, бе вече почти извън обсега на лъковете. Втора стрела падна съвсем близо до него, ала той се задържа в средата на течението, без да се гмурка повече, и се остави на водата да го понесе, очевидно чувствайки се не по-малко добре в обятията й, отколкото на твърда земя. Стрелците получиха подигравателни поздравления за усилията си от местните зевзеци. Другите трима преследвачи вече бяха навлезли в тучната равнина от противоположната страна, но имаха точно толкова надежда да заловят Джослин Луси, колкото и плаващите листа, които ги задминаваха по бързеите в средата на течението. Сега вече всички точеха вратове и се взираха след русолявата глава, не по-голяма от късче пяна, завихрено от неочакван водовъртеж, ту едва видима, ту съвсем изчезваща от погледа. Той отново се бе гмурнал, за да е сигурен, помисли си Кадфел, докато наблюдаваше напрегнато, че никой няма да види към кой бряг ще се насочи или къде точно ще излезе от водата. Вече беше отвъд лозята, масивните стени на замъка се падаха от лявата му страна, а отдясно след овощните градини започваше гориста местност, която стигаше досами водата. На Кадфел му се стори, че мярва не толкова самия момък, колкото мигновено увисване на клоните край сушата и кратко проблясване във водата, когато Джослин изскочи на брега и се шмугна в гората.

Вече нямаше какво повече да види или да прави тук, затова се върна към пренебрегнатите си задължения и тръгна обратно към стражницата на манастира, обръщайки гръб на доволните хлапета и на проклинащите стражи. Искаше му се да вярва, че момъкът — без оръжие, без кон, без пари и сухи дрехи, а и с дузина преследвачи зад гърба си — ще прояви достатъчно разум и ще изчезне колкото се може по-далеч от Шрусбъри още преди падането на вечерта. Но вътрешно бе убеден, че Джослин Луси няма да постъпи така.

 

 

Не се учуди особено, че новината го бе изпреварила. Докато приближаваше портите на манастира, Гилбърт Прескот излезе оттам в лек галоп с лице, мрачно като буреносен облак, следван плътно от останалите си воини. Той нямаше нищо срещу Джослин Луси, а доколкото можеше да се съди от поведението му, не хранеше и никаква особена почит към Хуон де Домвил, но некадърността на сержанта му щеше да му пресяда като кост в гърлото и докато не хванеха избягалия затворник, по всяка вероятност за горките стражи щяха да настъпят тежки времена.

Вратарят се появи предпазливо и безшумно, все едно бе стелеш се прах, за да погледне след тях, и поклати унило глава, когато Кадфел приближи:

— Значи крадецът все пак им се измъкна! Сега ще стане напечено. Прескот ще прати целия гарнизон да преследва момчето. Брей, че гявол! Пеша да надбяга конете им! Другият млад оръженосец върна неговия обратно в къщата на епископа.

Те си бяха тръгнали — Хуон де Домвил, Саймън Агилон, Гай Фицджон, слугите и всички останали от свитата. При положение че засега вестта за бягството бе стигнала едва до портите на манастира, те си бяха заминали с твърдото убеждение, че крадецът ще бъде хванат.

— Кой донесе вестта? — попита Кадфел. — Явно е тръгнал много бързо от мястото и не е дочакал края на представлението.

— Двама послушници точно се връщали с последните ябълки къснозрейки. Видели го да скача и веднага дотичали да съобщят. А ти пристигна малко след тях.

Засега значи се беше разчуло едва дотук. Имаше много хора — монаси, слуги и гости, които се движеха из просторния двор, възбудени и замислени, а някои излизаха да видят какво става по речния бряг. Неудоволствието на Хуон де Домвил, когато вестта го застигне, щеше да се излее някъде другаде. Кадфел забеляза Годфрид и Агнес Пикар на прага на помещението за гости, увлечени в таен и напрегнат разговор, лицата им бяха изопнати и унили, а от начина, по който се споглеждаха, ставаше ясно, че правят сметки и са много разтревожени. Това развитие на събитията изобщо нямаше да им се понрави; те искаха размирният момък да бъде прибран на сигурно място в някоя килия на замъка и даже заплашен от смъртна присъда.

Ивета не се виждаше никъде. Без съмнение я бяха заключили в някоя стая заедно с някоя слугиня на Агнес да я пази. Не се показа и след няколко часа, въпреки че вуйна й и вуйчо й бяха забелязани няколко пъти да кръстосват между покоите на игумена, помещението за гости и стражницата. Веднъж дори Пикар излезе на кон и се забави близо час — без съмнение бе ходил до къщата на епископа, за да се съвещава с Домвил. В ранния следобед Кадфел се тревожеше, че бе занемарил обичайната си бдителност по отношение на Осуин, и някак умилостивен установи, че, оставен без надзор, помощникът му не бе разлял, ни изгорил, ни счупил нещо, нито изскубнал по погрешка ценни растения. Това би могло, разбира се, да бъде особена намеса на съдбата, милостив жест заради очевидното притеснение на Кадфел, ала спокойно можеше да бъде и упрек към него за това, че не изпуска от очи своя възпитаник и така му пречи да придобие увереност в собствените си възможности.

Онова, който го измъчваше, бе лесно за обяснение и трудно за решаване. Трябваше ли да отиде при игумен Радулфъс и да му каже на какво бе станал свидетел и съучастник предишната вечер? Подобна намеса в работите на съвършено непознати хора, при това с тъй подозрителни показания, можеше да се окаже опасна, макар и продиктувана от добри намерения стъпка. Защото все пак внушаващото доверие момче можеше да се окаже пресметлив мошеник, който се целеше в голямото наследство и бе прелъстил Ивета за собствена облага; а без съмнение бе достатъчно привлекателен, за да я спечели. И въпреки че се опитваше да огледа замесените в тази история от всички страни без предубеждение, Кадфел не можа да открие у семейство Пикар някаква следа от сърдечност или нежност към момичето.

Въпросът за него се разреши, когато игумен Радулфъс прати да го повикат. Следобедът бе превалил наполовина. Той се подчини, леко озадачен и още по-малко притеснен, като разсъждаваше философски, че лъжите невинаги могат да бъдат така лесно опростени дори и когато целят нещо добро. Освен това би било неразумно да подценява Агнес Пикар, макар досега да не беше правил опит да й застане на пътя, освен че в подходящия момент бе наливал масло в огъня.

— Получих оплакване от теб, брате Кадфел — каза игуменът, извръщайки се рязко от писалището си. Гласът му, както винаги, бе хладен, язвителен и вежлив, а изражението — неизменно спокойно. — О, не са назовали името ти, но съм убеден, че монахът, който все още е работел в билковата градина след вечеря снощи, едва ли е бил някой друг.

— Да, аз бях — отвърна Кадфел с готовност. Имаше само един начин човек да се разбере с Радулфъс — да говори направо и открито.

— В компанията на лейди Ивета и на онзи млад мъж, когото сега преследват из гъсталаците покрай реката? И си ги поощрявал мълчаливо в една толкова необичайна среща?

— Нито едното, нито другото — отвърна Кадфел. — Натъкнах се на тях в собствената си сушилня, за тяхно притеснение и за мое. Както и лейди Пикар само миг по-късно. Признавам, че се опитах, доколкото беше възможно, да успокоя обстановката. Иначе щеше да се разрази страшна буря. Да кажем, че съм изстрелял една-две запалени стрели, за да пробия облаците.

— Едната версия — каза игуменът спокойно — чух от сър Годфрид, който без съмнение я е научил от своята съпруга. Нека сега чуя твоята — и Кадфел разказа всичко с пълни подробности, доколкото си спомняше какво бе станало, въпреки че се въздържа да спомене безразсъдното твърдение на Джослин, че не би се спрял пред убийство. Буйните младежи говорят такива неща, но техните лица и поведение създават невярна представа за тях. Накрая Радулфъс се взря в него смръщен и се замисли: — Това, че го усукваш и не казваш цялата истина, брате Кадфел, оставям на изповедника ти. Но вярваш ли искрено, че това момиче се бои от своя сродник? Че е била принудена да приеме неща, които ненавижда? Аз чух лично какво каза обвиненият момък. Но той има голяма изгода да я спечели и да предотврати замисления брак, а мотивът му може да е долен, каквато винаги е алчността. Приятната външност не означава непременно порядъчност. Възможно е вуйчото на момичето наистина да й мисли доброто. А тогава би било грях да осуетим плановете му.

— Има една подробност — каза Кадфел предпазливо, — която ме тревожи най-много. Тази девойка никой никога не е виждал сама. Винаги я придружават вуйна й и вуйчо й, застанали от двете й страни. Тя почти не говори, тъй като винаги някой друг говори вместо нея. Ще се почувствам удовлетворен, ако вие, отче, поне веднъж разговаряте с нея свободно и насаме, без свидетели, и я изслушате, без някой да й налага какво да говори.

Игуменът се замисли над предложението и призна мрачно:

— Това, което казваш, е разумно. Може и да е просто прекомерна загриженост, която я обгражда, но нейният глас също трябва да се чуе. Какво ще кажеш, ако аз лично направя посещение в крилото за гости и видя дали няма да успея да остана насаме с нея? Това ще успокои съвестта ми не по-малко от твоята. Защото, право да ти кажа, сър Годфрид ме уверява, че този оръженосец е злоупотребил с благосклонността, на която се е радвал, докато е служел на своя господар, ухажвайки скрито девойката, която преди това била доволна от съдбата си, целял е да й завърти главата с вниманието и комплиментите си. Ако е така, случилото се тази сутрин може да й е отворило очите и да я е накарало да размисли… — нищо в думите или поведението му не показваше дали приема безпрекословно истинността на обвинението в кражба, или вярва на очите си. Той бе твърде проницателен, за да не е премислил възможностите. — Възнамерявам — продължи Радулфъс — да поканя годеника с неговия племенник, както и сър Годфрид Пикар, да вечерят с мен тук. Това ми дава възможност да отнеса поканите лично. И защо не точно сега?

Защо не, наистина? Кадфел излезе заедно с него в мъгливия есенен следобед, удовлетворен от събеседването. Радулфъс бе аристократ и изповядваше строги идеи за дълга на младите да бъдат напътствани от онези, определени за техни настойници; но не беше сляп за честите провали на възрастните, привилегировани по този начин да налагат доброжелателството си върху живота на своите деца. Само да успееше да си осигури няколко мига насаме с Ивета, той непременно щеше да спечели доверието й. Тя нямаше да пропусне подобна възможност. В това домакинство той бе господарят и ако протегнеше десница над нея, тя щеше да бъде защитена дори от крале.

Минаха през градината на игумена, озоваха се в просторния двор и се упътиха към помещенията за гости. Кадфел щеше да се сбогува и да се върне в градините, но вместо това и двамата се заковаха на място. Защото на една каменна пейка до стената на трапезарията седеше Ивета, свела прилежно очи към молитвеника в скута й, а забуленото слънце хвърляше меко сияние върху тъмнозлатистите й коси. Опровержение на всичко, казано за нея досега: тя беше сама, седеше там на открито, четеше си спокойно и около нея не се виждаше никой от роднините на вуйчо й.

Радулфъс се озърна внимателно, обърна се и се насочи към мястото, където седеше девойката. Тя може би долови шумоленето на расото му, тъй като стъпките му изобщо не се чуваха, и вдигна поглед. Лицето й бе почти кристално спокойно и неподвижно. Кожата й бе толкова бяла, че бе трудно да се каже дали беше по-бледа от нормалното, но когато видя игумена, тя се усмихна леко и стана, за да му направи изискан реверанс. Кадфел го следваше плътно, без да вярва на очите си и без да разбира онова, което виждаше.

— Дъще — рече Радулфъс нежно, — радвам се да те видя в такъв покой. Опасявах се, че тревогите от тази сутрин са те разстроили силно, когато ти предстои толкова сериозна промяна в живота и се нуждаеш от размисъл и спокойствие. Струва ми се, че си имала по-добро мнение за онзи момък, отколкото той заслужава, и не си била готова за подобно разкритие. Убеден съм, че видяното те е разстроило.

Тя вдигна поглед към него с ясно, неподвижно лице, с немигащи, но празни очи и отвърна:

— Да, отче, никога не съм допускала нещо лошо за него. Но вече приключих със своите съмнения. Зная какъв е дългът ми — гласът й беше много тих, но твърд и категоричен.

— И духът ти е спокоен за утрешното причастие? Аз също имам дълг, дете мое, към всички, които идват да търсят лек тук. И съм достъпен за всички. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, направи го свободно, никой не може да ме разубеди или попречи и аз ще те изслушам с доверие. Твоят мир, твоето щастие са моя грижа, докато си между стените на нашата света обител, а когато си отидеш оттук, ще те съпровождат молитвите ми.

— Вярвам ви — каза Ивета — и ви благодаря. Но духът ми е в мир и покой, отче. Виждам ясно своя път и повече няма да позволя да бъда отклонявана.

Игуменът се взря в нея продължително и сериозно. Тя срещна погледа му, без да трепне, и удържа бледата си решителна усмивка. Радулфъс реши всичко да бъде изречено съвсем недвусмислено, защото това можеше да се окаже единствената възможност.

— Разбирам, че бракът, в който ще встъпиш утре, е особено желан от твоите вуйчо и вуйна и подходящ по ранг и богатство. Но ти самата желаеш ли го, дъще? Сключваш ли го по собствена воля?

Тя отвори още по-широко огромните си теменужени очи, разтвори невинни недоумяващи уста и каза просто:

— Да, разбира се, отче. Със сигурност става по моя воля. Върша онова, което смятам, че е правилно и добро, и го върша от сърце и душа.