Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (9)

Глава 8
Послание в мрака

Докато оглеждаше запълнената Вечерна зала, Ротан осъзна, че е сгрешил, като е пристигнал толкова рано. Вместо да говори пред всичките накуп, беше разпитван от малки групи и му се наложи да отговаря на едни и същи въпроси отново и отново.

— Започвам да звуча като ученик, повтарящ формулите, за да ги наизусти — прошепна той раздразнено на Денил.

— Може би трябва всяка вечер да пишеш доклад за свършената работа и да го окачваш на вратата си?

— Не мисля, че това ще ми помогне. Сигурен съм, че ще решат, че ще изпуснат някоя важна подробност, ако не ме разпитат лично. — Ротан поклати глава и огледа групите разговарящи помежду си магьосници. — И по някаква причина всички те искат да чуят нещата точно от мен. Защо не вземат да досаждат на теб?

— Проявяват уважение към явното ти старшинство — отвърна Денил.

Ротан погледна Денил и присви очи.

— Явното?

— О, ето малко вино, за да наквасиш горките си уморени гласни струни. — Денил спря един от сервитьорите, носещ поднос.

Ротан пое чашата и отпи с наслада. Някак си беше станал неофициален организатор на търсенето на момичето. Всички, с изключение на Фергън и неговите приятели се обръщаха към Ротан за инструкции. Това намаляваше времето му за активно търсене и много пъти през деня работата му беше прекъсвана заради мисловни разговори с магьосници, искащи от него да идентифицира намерените от тях момичета.

Ротан потрепна, когато някой сложи ръка върху рамото му. Обърна се и се озова срещу Разпоредителя Лорлън.

— Добър вечер, лорд Ротан, лорд Денил — каза Лорлън. — Върховният повелител иска да говори с вас.

Ротан погледна към другия край на залата и видя как Върховният повелител заема любимото си място. Глъчката от гласовете премина в учудени шепоти — всички бяха забелязали присъствието на Акарин.

„Май пак ще ми се наложи да повтарям всичко отначало“ — помисли си Ротан, докато двамата с Денил вървяха към водача на Гилдията.

Когато се приближиха, Върховният повелител вдигна поглед и ги поздрави с почти незабележимо кимане. Дългите му пръсти бяха свити около чашата с вино.

— Моля, седнете. — Лорлън посочи два свободни стола. — Разкажете ни как напредва търсенето ви.

Ротан се настани удобно и заразказва:

— Изслушахме около двеста информатори. В повечето случая не получихме никакви полезни сведения. Някои доведоха обикновени момичета просякини, въпреки предупрежденията ни никой да не я доближава. Други изглеждаха искрено разочаровани, когато се оказваше, че няма никого на мястото, където смятаха, че се крие тя.

За жалост това е всичко, което мога да ви докладвам засега.

Лорлън кимна.

— Лорд Фергън предполага, че тя е под нечия защита.

Денил стисна устни, но не каза нищо.

— Крадците? — предположи Ротан.

Лорлън сви рамене.

— Или някой магьосник-отцепник. Тя твърде бързо се е научила да скрива присъствието си.

— Отцепник? — Ротан погледна Акарин, спомняйки си уверенията на Върховния повелител, че в копторите няма магьосници-отцепници. — Мислите ли, че има причина да смятаме, че си имаме работа с отцепник?

— Усещам как някой използва магия — каза спокойно Акарин. — Малко и за кратко време. Смятам, че тя експериментира самостоятелно, тъй като всеки учител би я посъветвал засега да крие способностите си.

Ротан се вторачи във Върховния повелител. Фактът, че Акарин можеше да усети и най-слабите прояви на магия в града беше не само поразителен, но и обезпокоителен. Когато тъмните очи на мъжа срещнаха погледа му, Ротан бързо погледна надолу към ръцете си.

— Това е… интересна новина — отговори той.

— А можете ли… Можете ли да я проследите? — попита Денил.

Акарин сви устни.

— Тя използва магия на малки порции. Понякога еднократно, понякога няколко пъти в течение на един час. Може да се усети, ако си предупреден и я очакваш, но няма достатъчно време да бъде намерена и хваната, освен ако не използва магия за по-продължително време.

— Поне можем да се приближаваме към нея всеки път, когато използва магия — изрече Денил бавно. — Можем да се разпръснем из града и да чакаме. Всеки път, когато експериментира, можем да се приближаваме по-малко, докато не установим местоположението й.

Върховният повелител кимна.

— Тя е в северната част на Външния кръг.

— Тогава утре ще започнем оттам. — Денил забарабани с пръсти по масата. — Но трябва да внимаваме да не издадем стратегията си. Ако е под нечия защита, може да имат и помощници, които да наблюдават магьосниците. — Той вдигна вежди и погледна Върховния повелител. — Шансовете ни за успех ще са по-големи, ако се дегизираме.

Акарин се усмихна с половин уста.

— Мантиите спокойно могат да се скрият под плащове.

Денил бързо кимна.

— Разбира се.

— Ще имате само един шанс — предупреди ги Лорлън. — Ако тя научи, че можете да усещате кога използва магия, ще ви се изплъзва, като след всеки експеримент се мести на ново място.

— Тогава трябва да действаме бързо. И колкото повече магьосници имаме на наше разположение, толкова по-бързо ще успеем да я намерим.

— Ще поискам още доброволци.

— Благодаря ви, Разпоредителю. — Денил склони глава.

Лорлън се усмихна и се облегна назад в креслото.

— Признавам, че никога не съм и предполагал, че ще се радвам да науча, че малката ни бегълка е започнала да използва силата си.

Ротан се намръщи.

„Да — помисли си той, — но всеки път тя се доближава до това да загуби напълно контрол над нея“.

 

 

Пакетът беше тежък, въпреки малкия си размер. Когато Сери го пусна върху масата, той издаде приятно туптене. Фарин разкъса хартиената опаковка, разкривайки малка дървена кутия. Когато я отвори, по самия него и по стената зад гърба му се разтанцуваха мънички кръгове от отразена светлина.

Сери погледна надолу и усети стягане в гърдите, когато видя лъскавите монети. Фарин извади дървено трупче, от което стърчаха четири колчета. Сери наблюдаваше как крадецът започна да нанизва монетите на колчетата. Формата им отговаряше на дупките в монетите: златните монети — на кръглите колчета, сребърните — на квадратните, а големите медни монети — на триъгълните колчета. Последното колче, за големите медни монети, с които Сери беше най-добре запознат, оставаше празно. Когато купчината злато достигна височината на десет монети, Фарин я прехвърли върху дървено колче с ограничители в двата края и я остави страни.

— Имам друга работа за теб, Серини.

Сери откъсна неохотно поглед от лежащото пред него богатство и се изправи, но после се намръщи, когато осъзна смисъла на думите на Фарин. Колко още такива „работи“ му предстоеше да свърши, преди да му разрешат да види Сония? Вече беше минала седмица откакто Фарин я беше поел под свое покровителство. Сери преглътна раздразнението си и кимна.

— Каква?

Фарин се облегна назад в креслото. Жълтите му очи проблеснаха развеселено.

— Може би е още по-подходяща за твоите таланти. Двама бандити са се заели да обират магазини във вътрешността на Северната част. Тези магазини са на хора, които имат споразумения с мен. Искам да намериш къде живеят тези двамата и да им изпратиш съобщение, от което недвусмислено да им стане ясно, че внимателно ги наблюдавам. Можеш ли да го направиш?

Сери кимна.

— Как изглеждат?

— Един от моите хора е разговарял с продавачите. Той ще ти разкаже какво е научил. Вземи това. — Той подаде на Сери малък, сгънат къс хартия. — Почакай ме в предната стая.

Сери се обърна и се поколеба. Погледна отново към Фарин и се зачуди дали моментът е подходящ да попита за Сония.

— Скоро — каза Фарин. — Утре, ако всичко мине добре.

Сери кимна и тръгна към вратата. Въпреки че широкоплещестите охранители в съседната стая го наблюдаваха с подозрение, той им се усмихна. „Никога не си създавай врагове сред лакеите на някого — казваше баща му. — По-добре направи така, че да им се харесаш“. Тези двамата толкова си приличаха, че сигурно бяха братя. Единствено заради белега, минаващ през бузата на единия, беше лесно да се различат един от друг.

— Трябва да почакам тук — каза им той. После посочи стола. — Може ли?

Онзи с белега сви рамене. Сери седна и огледа стаята. Погледът му се спря на ивица от яркозелено сукно, висящо от стената. В горната част на плата беше зашит златист инкол.

— Хей! Това същото ли е, каквото си мисля? — попита той, скачайки на крака.

Мъжът с белега се ухили.

— Да.

— Обшивка от седлото на Буреносен вятър? — попита задъхано Сери. — Откъде я имаш?

— Братовчед ми е коняр в Дома Аран — отговори мъжът. — Той ми я даде. — Пресегна се и погали плата. — Благодарение на този кон спечелих двайсет златни монети.

— Разправят, че потомците му са отлични състезателни коне.

— Никога няма да има друг като него.

— А гледа ли състезанието?

— Не. А ти?

Сери се ухили.

— Промъкнах се покрай касиерите. Не беше лесно. Дори не знаех дали в този ден Буреносен вятър ще бяга. Просто извадих късмет.

Очите на охранителя се замъглиха, докато слушаше разказа на Сери за състезанието.

Прекъсна ги почукване на вратата. Мълчаливият охранител я отвори и пропусна вътре висок, жилав мъж с кисело изражение, облечен с черно наметало.

— Серини?

Сери пристъпи напред. Мъжът го изучи с поглед, веждите му се вдигнаха нагоре, после му направи знак да го последва. Сери кимна на охранителите и тръгна по коридора.

— Ще ти разкажа какво научих — рече мъжът.

Сери кимна.

— Как изглеждат грабителите?

— Единият е с моята височина, но по-пълен, а другият — по-дребен и мършав. И двамата са с къси черни коси — изглежда сами са си ги отрязали. Има нещо странно, свързано с окото на по-едрия — единият продавач твърдеше, че цветът е особен, а според колегата му е кривогледо. Във всичко останало са съвсем обикновени обитатели на копторите.

— Оръжия?

— Ножове.

— Знаеш ли къде живеят?

— Не, но един от продавачите ги е видял в пивницата тази вечер. Отиваме натам, сигурно ще можеш да ги проследиш. Едва ли ще се приберат направо вкъщи, така че бъди предпазлив.

— Разбира се. Как действат?

Мъжът го погледна отново. Изражението му беше непроницаемо.

— Брутално. Пребиват търговците и семействата им. Но не се увличат — веднага щом получат онова, за което са дошли, си тръгват.

— Какво взимат?

— Предимно пари. Пиене, ако им попадне под ръка. Почти пристигнахме.

Излязоха от тунелите в тъмна алея. Водачът изгаси фенера си и изведе Сери на по-широка улица, след което спря в сенките пред една порта. Откъм пивницата от другата страна на улицата се носеше шум на гуляй.

Водачът направи бърз жест, приканващ към пазене на тишина. Сери проследи погледа на мъжа и забеляза как някой му направи знак от съседната алея.

— Все още са там. Ще почакаме.

Сери се облегна на портата. Спътникът му запази мълчание, наблюдавайки съсредоточено пивницата. Заваля. Капките затракаха по покривите. Образуваха се локви. Докато двамата чакаха, луната се издигна над къщите и заля улицата със светлина, след което я застигнаха сиви облаци и я превърнаха в призрачно зарево в небето.

Мъже и жени напускаха пивницата на малки групи. Когато на улицата се изсипа една шумна пиянска мъжка компания, спътникът на Сери се напрегна. Сери се вгледа внимателно и забеляза как двама мъже се измъкват от гуляйджиите.

Съгледвачът в алеята направи друго движение с ръце и спътникът на Сери кимна.

— Това са те.

Сери кимна и пристъпи напред в дъжда. Придържаше се към сенките, докато следваше двамата мъже нататък по улицата. Единият явно беше пиян; другият заобикаляше уверено локвите. След като им отпусна известна преднина, той се заслуша как пияният мъмри спътника си за това, че е пил твърде малко.

— Ниш’о ня’а да стан’, Тал’н — изфъфли той. — По-у’ни сме от тях.

— Млъквай, Ниг.

Двамата започнаха да криволичат из копторите. От време на време Талън спираше и се оглеждаше, но нито веднъж не забеляза застаналия сред сенките Сери. Най-накрая, изнервен от дърдоренето на приятеля си, той пое право напред и след няколкостотин крачки достигна до един изоставен магазин.

Когато двамата изчезнаха във вътрешността му, Сери се приближи предпазливо, изучавайки постройката. На земята отпред лежеше някаква табела. Сери разпозна думата „рака“. Сложи ръка на гърдите си и си спомни за съобщението в джоба му, което чакаше да бъде предадено.

Фарин искаше то да бъде доставено по такъв начин, че да изплаши бандитите. Трябваше да им се покаже, че Крадците са в течение на всичко: кои са те, къде се крият, какво са направили и колко би било лесно за Крадците да ги убият. Сери замислено прехапа устни.

Можеше да мушне бележката под вратата, но това беше твърде лесно. Това нямаше да уплаши бандитите толкова, колкото ако отриеха, че някой е бил в убежището им. Трябваше да почака, докато излязат, и после да се промъкне вътре.

Или пък не. Ако се върнеха в убежището си и намереха съобщението, това щеше да ги уплаши, но не чак толкова много, колкото ако откриеха, че някой ги е посетил докато са спали.

Усмихвайки се, Сери проучи убежището. То беше част от поредица магазини, всеки от които имаше обща странична стена със следващия, така че вътре можеше да се влезе само отпред или отзад. Сери се разходи до края на улицата и премина на алеята, минаваща зад магазините. Тя беше затрупана с празни щайги и купища боклуци. Той преброи вратите и намери магазина на бандитите, около чиято стена бяха струпани торби с изгнила рака. Сери се наведе и погледна през ключалката на задната врата.

В стаята светеше лампа. Ниг лежеше в леглото и тихо похъркваше. Талън крачеше из стаята, потърквайки лицето си. Когато се озова в светлината на лампата, Сери забеляза кривогледото му око и дълбоките сенки под него.

Едрият мъж явно имаше проблеми със съня — вероятно се притесняваше, че Крадците ще ги посетят. Сякаш прочел мислите на Сери, Талън изведнъж пристъпи към задната врата. Сери се напрегна, готов да се отдалечи, но Талън не посегна към дръжката на вратата. Вместо това пръстите му стиснаха нещо във въздуха и го вдигнаха нагоре, извън полезрението на Сери. Нямаше нужда да вижда какво точно прави бандитът — не беше трудно да се досети, че Талън беше поставил капан за неканени гости.

Доволен, бандитът тръгна към второто легло. Извади от колана си нож и го сложи на близката маса, след което загаси фитила на лампата. Огледа още веднъж стаята и се изтегна в леглото.

Сери огледа вратата. Раката се доставяше в Имардин във вид на шушулки, увити в собствените си листа. Търговците почистваха зърната от шушулките и ги изпичаха. Листата и шушулките обикновено се изхвърляха през улей, водещ до щайга извън магазина. Имаше момчета, които после събираха тези щайги и продаваха съдържанието им на фермери в околностите на града.

Сери тръгна покрай стената и намери къде излиза улея на магазина на бандитите. Капакът му беше затворен отвътре с обикновено резе, което изобщо не беше трудно за отваряне. Сери извади от джоба си малко шишенце и тънка, куха тръстика. Капна малко олио в тръстиката и грижливо смаза резето и пантите на капака. Прибра тръстиката и шишенцето, след което извади няколко клечки и лостчета и се зае с резето.

Работи дълго, давайки достатъчно време на Талън да заспи дълбоко. Когато освободи ръцете, Сери отвори внимателно капака и намери тесен отвор зад него. Порови по джобовете си и измъкна плочка полиран метал, увита във фин плат. Протегна огледалото в улея, за да проучи капана на Талън.

Едва не избухна в смях. Над вратата беше закачено гребло. Краят на дръжката му беше завързан за кука над касата на вратата. Железните шипове бяха закрепени за летва, вероятно забита за вратата с пирон. Имаше и канап, свързващ шиповете с дръжката на вратата.

„Твърде просто е“ — помисли си Сери. Огледа за други капани, но не намери нищо. Измъкна ръката си от улея, върна се при вратата и извади отново принадлежностите си за смазване. Един бърз оглед на ключалката разкри, че тя е счупена — вероятно от самите бандити, когато за пръв път бяха влезли в магазина.

Извади от джоба си малка кутия, отвори я и измъкна тънък бръснач. От другия си джоб извади дръжка със скоба за пристягане — част от наследството, останало му от баща му. Закрепи бръснача за дръжката, мушна го през отвора на ключалката и го изви към дръжката на вратата. Когато усети лекото съпротивление на канапа, увеличи натиска. Върна се пак при улея и видя в огледалото, че канапът виси безобидно от летвата. Доволен от свършената работа, Сери прибра принадлежностите в джобовете си, омота парцали около ботушите си и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Отвори безшумно вратата, вмъкна се вътре и разгледа спящите мъже.

Баща му винаги казваше, че най-добрият начин да се промъкнеш до някого е да не се опитваш да се промъкнеш. Сери наблюдаваше бандитите. И двамата спяха, пияният тихо похъркваше. Сери прекоси стаята и огледа входната врата. Ключът стърчеше от ключалката. Обърна се отново към двамата мъже.

Ножът на Талън блестеше в тъмнината. Сери измъкна съобщението на Фарин и отиде до масата. Вдигна ножа и забоде с него бележката към масата.

„Това трябва да свърши работа“ — ухили се мръснишки Сери, отиде до входната врата и хвана ключа. Завъртя го и ключалката изщрака. Клепачите на Талън потрепнаха, но очите му не се отвориха. Сери отвори вратата, излезе навън и я затвори с трясък.

Отвътре долетя вик. Сери се хвърли в сянката на съседната врата и започна да наблюдава. След миг вратата на магазина се отвори и Талън се подаде навън с опулен поглед. Лицето му беше бледо на слабата лунна светлина. От вътрешността на постройката долетя протестираш глас, после се разнесе ужасено възклицание. Талън се навъси и се прибра вътре.

Усмихнат, Сери се отдалечи и се изгуби в нощта.

 

 

Сония изруга под нос по адрес на Фарин.

Пред нея на камината лежеше къса пръчка. След експерименти с най-различни предмети тя се беше спряла върху дървото като най-безопасен материал при опитите с магия. Дървата не бяха евтини — сечаха се в северните планини и след това се превозваха по река Тарали — но въпреки това бяха достъпни и край камината имаше цяла купчина.

Сония погледна пръчката със съмнение, после обходи с поглед стаята и си напомни, че всичко това компенсираше разочарованието й. Полирани маси и меки кресла наоколо. В съседните стаи — удобни легла, изобилие от храна и внушителен запас напитки. Фарин се отнасяше с нея като почетен гост от високопоставен Дом.

Но тя се чувстваше като затворник. Убежището й нямаше прозорци, тъй като беше изцяло под земята. Можеше да бъде достигнато само по Пътя на Крадците и беше охранявано денонощно. Само най-доверените хора на Фарин, наричани от него „семейство“, знаеха за това място.

Сония въздъхна и отпусна рамене. Оказала се недосегаема за магьосниците и преследващите наградата обитатели на копторите, сега тя се бореше със смазващата я скука. След шест дни, прекарани сред едни и същи стени дори и заобикалящият я лукс вече не я радваше и въпреки че Фарин я посещаваше от време на време, тя нямаше с какво да се занимава, освен да експериментира с магия.

Може би точно това искаше Фарин. Сония погледна към пръчката и почувства нов прилив на разочарование. Въпреки че от момента на пристигането й в убежището беше призовавала по няколко пъти на ден силата си, тя никога не действаше по начина, по който й се искаше. Когато желаеше да изгори нещо, то се преместваше. Когато му кажеше да се премести — избухваше. Когато решеше да го счупи — то се запалваше. Когато тя сподели това с Фарин, той само се усмихна и й каза да продължи с упражненията.

Сония направи гримаса и отново съсредоточи вниманието си върху пръчката. Пое си дълбоко въздух и се загледа съсредоточено в парчето дърво. Присви очи и нареди на пръчката да се търкулне по каменната плоча на камината.

Нищо не се случи.

„Търпение“ — каза си тя. Често й се случваше да направи по няколко опита, преди магията да заработи. Събра цялата си воля и заповяда на пръчката да се помръдне.

Парчето дърво остана абсолютно неподвижно.

Застаналата на колене Сония се отпусна върху петите си. Магията сработваше всеки път, когато беше ядосана — независимо дали от разочарование или от омраза към Гилдията. Но извикването на тези емоции чрез мислене за нещо дразнещо беше уморителен и депресиращ процес.

„Но нали магьосниците постоянно се занимават с това!“ — напомни си тя. Дали те държаха запас от гняв и омраза вътре в себе си и просто ги изваждаха, когато им потрябват? Тя потрепери. Що за хора бяха те?

Вторачи се в парчето дърво и осъзна, че ще се наложи да направи точно това. Щеше да трупа гнева си и да събира омразата си, и да ги пази за моментите, в които й се налага да използва магия. Ако не го направеше, щеше да се провали и Фарин щеше да я предаде на Гилдията.

Момичето обхвана раменете си с ръце и почувства как я обзема задушаващо отчаяние.

„Аз съм в капан — помисли си тя. — Имам две възможности: или да стана една от тях, или да им позволя да ме убият“.

До слуха й достигна леко свистене — като на предмет, запратен във въздуха. Сония скочи на крака и се обърна.

Върху повърхността на масичка между две от креслата се извиваха ярки оранжеви пламъци. Тя отскочи, сърцето й се разтуптя.

„Аз ли направих това? — запита се. — Но аз не бях ядосана“.

Огънят започна да пращи и да се разраства. Сония отстъпи до стената, несигурна какво трябва да направи. Какво щеше да каже Фарин, когато откриеше, че скривалището му е било запалено? Сония изстена. Щеше да е раздразнен, и леко разочарован, че малкият му домашен любимец-магьосник е загинал.

Димът се издигаше нагоре и се кълбеше под тавана. Сония падна на четири крака, хвана масата за краката и започна да я влачи. От движението пламъците лумнаха. Сония се отдръпна от горещината, вдигна масата и я запрати в камината. Тя падна върху решетката и продължи да гори.

Сония въздъхна, гледайки как огънят поглъща масата. Поне беше открила нещо ново. Масите не избухват в пламъци сами. Изглежда, отчаянието също беше емоция, способна да предизвика магия.

„Гневът, омразата и отчаянието — помисли си тя. — Колко забавно е да си магьосник!“

 

 

— Усети ли това? — попита Ротан с треперещ от вълнение глас.

Денил кимна.

— Да. Не беше точно каквото очаквах. Винаги съм мислел, че усещането на магия е като да чувстваш някой да пее. Това приличаше повече на кашлица.

— Магическа кашлица — изкикоти се Ротан. — Интересен начин да го опишеш.

— Ако не умееш да пееш или говориш, ще издаваш някакво хриптене, нали? Може би неконтролируемата магия звучи точно така. — Денил примигна, после се отдалечи от прозореца и потърка очи. — Късно е вече и започвам да съобразявам трудно. Трябва да поспим.

Ротан кимна, но остана при прозореца. Гледаше към последните още неизгаснали светлинки на града.

— Слушаме от часове. Няма да спечелим нищо, ако продължим да го правим — каза Денил. — Вече знаем, че можем да я усещаме. Поспи малко, Ротан. Утре трябва да сме нащрек.

— Просто невероятно е, че тя е някъде близо до нас, но не можем да я намерим — изрече тихо Ротан. — Чудя се какво ли се опитваше да направи.

— Ротан! — каза Денил сурово.

По-възрастният магьосник въздъхна и се извърна от прозореца. Леко се усмихна.

— Добре. Ще се опитам да поспя.

— Чудесно. — Доволен, Денил пристъпи към вратата. — До утре.

— Лека нощ, Денил.

Докато затваряше вратата, Денил погледна назад и видя със задоволство, че приятелят му тръгва към спалнята. Знаеше, че интересът на Ротан към откриването на момичето излизаше извън преките му задължения. Докато се отдалечаваше по коридора, Денил се усмихна на мислите си.

Преди години, когато Денил беше новопостъпил ученик, Фергън беше започнал да разпространява слухове за него, за да си отмъсти за някаква шега. Денил не очакваше, че някой ще възприеме тези слухове сериозно, но когато отношението на преподавателите и учениците към него се промени и той осъзна, че не може да направи нищо, за да промени това, той загуби всякакво уважение към колегите си. Интересът му към уроците също изчезна и той започна да изостава все повече и повече.

Тогава Ротан го взе под опеката си и с безкрайна решителност и оптимизъм успя да върне мислите на Денил обратно към магията и обучението. Въпреки че Денил беше сигурен, че приятелят му е не по-малко решителен сега, той не беше уверен, че Ротан е наистина готов да се заеме с обучението на момичето. Имаше огромна разлика между сърдит новопостъпил ученик и момиче от копторите, което вероятно мрази магьосниците.

Едно нещо беше сигурно: когато я намереха, животът щеше да стане много по-интересен.