Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (2)

Глава 1
Прочистването

В Имардин вярват, че вятърът е живо същество с душа и той плаче и стене из тесните градски улици, изпълнен с мъка и тъга от онова, което вижда там. В деня на Прочистването той профуча, пищейки, през гората от поклащащи се мачти в пристанището, нахлу шеметно през Западната порта и засвистя между сградите. И сякаш ужасен от опустошените души, които срещна там, той внезапно утихна до едва доловим хленч.

Или поне Сония смяташе така. Когато я връхлетя поредният вледеняващ порив, тя скръсти ръце пред гърдите си и се загърна по-плътно в топлото си палто. Погледна надолу и се намръщи при вида на мръсната киша, която при всяка стъпка опръскваше краката й. Парцалите, които беше натъпкала в предната част на големите си ботуши, вече бяха подгизнали от влагата и пръстите на краката й започваха да я болят от студа.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение вдясно и машинално отстъпи встрани при вида на някакъв мъж с провиснала прошарена коса, който изникна със залитане от една странична уличка и се строполи на колене. Сония спря и му подаде ръка, но старецът като че ли не я забеляза. Той се изправи с усилие и се вля в потока прегърбени фигури, които се движеха по улицата.

Сония въздъхна и погледна встрани покрай ръба на качулката си. На края на улицата забеляза отпуснатата фигура на един стражник. Устата му беше изкривена в презрителна усмивка, а погледът му прескачаше от фигура на фигура. Сония го гледаше с присвити очи, но когато той обърна глава в нейна посока, тя бързо отвърна поглед.

„Проклети да са стражите — помисли си тя. — Дано ботушите им се напълнят с отровни фарини“^[1]. В съзнанието й изникнаха имената на няколко по-добродушни стражници, но тя не беше в настроение да прави изключения.

Сония повлече крака редом с тътрещите се фигури и стигна до по-широката оживена улица. От двете й страни се издигаха двуетажни и триетажни сгради. От прозорците на горните етажи надничаха лицата на любопитните им обитатели. Един добре облечен мъж държеше в ръцете си малко момче, което наблюдаваше движещите се отдолу хора. Мъжът сбърчи презрително нос и когато ги посочи с пръст, момчето също изкриви лице, сякаш бе лапнало нещо противно. Сония ги погледна: „Няма да изглежда толкова самодоволен, ако разбия прозореца им с камък“. Огледа се апатично, но не откри никакви камъни наоколо, всичките бяха скрити под кишата.

Няколко стъпки по-нататък тя забеляза двама стражници, застанали до входа на една странична улица. Облечени с твърди доспехи от парена кожа и железни шлемове, те изглеждаха два пъти по-едри от просяците, които наблюдаваха. В ръцете си държаха дървени щитове, а на коланите им висяха кебини — железни пръти, които бяха използвани вместо тояги, но имаха по една метална кука, прикрепена точно над дръжката, чието предназначение беше да улавя ножа на нападателя. Сония сведе поглед към земята и мина покрай двамата мъже.

— … да ги спрем, преди да са стигнали до площада — казваше единият стражник. — Около двайсетина са. Водачът на бандата е едър мъж. Има белег на врата и…

Сърцето на Сония прескочи един удар. Възможно ли беше…?

На няколко стъпки от стражите се виждаше една скрита врата. Сония се плъзна в плитката й ниша и извърна глава, за да огледа по-добре двамата мъже, но подскочи, щом зърна две тъмни очи, които я наблюдаваха откъм вратата.

Оттам я гледаше една жена, ококорила очи от изненада. Сония отстъпи назад. Непознатата също се отдръпна и се засмя в отговор на стреснатия смях на Сония.

Това беше просто отражение! Сония протегна ръка и пръстите й докоснаха полирания метал, прикрепен към стената. Върху металната плоча беше гравиран някакъв надпис, но тя не познаваше толкова добре буквите, за да разбере какво точно пише.

Сония се вгледа в отражението си. Слабо лице с хлътнали бузи. Къса тъмна коса. Никой не я беше наричал красива. Стига да поискаше, все още можеше да мине за момче. Леля й каза, че прилича повече на отдавна починалата си майка, отколкото на баща си, но Сония подозираше, че Джона просто не иска да вижда приликите с напусналия ги зет.

Сония се наведе към отражението си. Майка й беше красива. „Може би ако си пусна косата дълга — помисли си тя, — и облека нещо по-женствено…“

… о, не си прави труда. Тя изсумтя подигравателно и се извърна настрани, ядосана на себе си заради това, че е позволила да я разсеят подобни фантазии.

— … преди около двайсетина минути — чу се глас наблизо.

Тя се вцепени, припомняйки си защо се е скрила в нишата.

— И къде смятат да ги хванат в капан?

— Не знам, Мол.

— Ех, колко ми се иска да бъда там. Нали видя какво направиха миналата година с Порлен, малките копелета. Трябваха му няколко седмици, за да се отърве от обривите и дни наред не можеше да вижда като хората. Чудя се дали не мога да се измъкна… Хей! Сбъркал си пътя, момче!

Сония пренебрегна вика на войника, знаейки, че двамата с другаря му няма да оставят поста си, за да не решат хората да се възползват от разсейването им и да се измъкнат. Тя се затича напред, поправяйки си път между сгъстяващата се тълпа. От време на време спираше, оглеждайки се за познати лица. Нямаше никакво съмнение за коя банда говореха стражниците. През последната сурова зима не спираха да се разказват истории за онова, което бяха сторили момчетата на Херин по време на последното Прочистване. Стана й весело, щом чу, че старите й дружки продължават да правят бели, макар че трябваше да се съгласи с леля си, че е по-добре да стои настрани от пакостите им. И по всичко изглеждаше, че сега стражниците планираха отмъщение.

„Което само потвърждава правотата на Джона. — Сония се усмихна мрачно. — Леля ще ми смъкне кожицата от гърба, ако разбере какви ги върша, но просто трябва да предупредя Херин. — Тя отново огледа тълпата. — Нали не е като да се връщам в бандата. Само ако успея да намеря наблюдател — ето го!“

В сянката на една врата стоеше небрежно отпуснато едно момче, което оглеждаше намръщено наоколо с потисната враждебност. Въпреки привидната му незаинтересованост, погледът му прескачаше от една тясна уличка към друга. Щом погледите им се срещнаха, Сония вдигна ръка да оправи качулката си и направи знак, който останалите хора биха приели като неприличен жест. Момчето присви очи и бързо отвърна със същия сигнал.

След като се убеди, че той е наблюдател, Сония си проправи път през тълпата и се спря на няколко стъпки от вратата, преструвайки се, че си връзва ботушите.

— С кого се движиш? — попита я той, поглеждайки настрани.

— С никого.

— Използва стар знак.

— От доста време не съм в бандата.

Той замълча.

— Какво искаш?

— Чух стражниците да разговарят — каза му тя. — Планират да заловят някого.

Наблюдателят изсумтя грубо.

— И защо трябва да ти вярвам?

— Някога познавах Херин — отвърна тя и се изправи.

Момчето я погледна, после пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Тогава нека да видим дали той още те помни.

Сърцето й прескочи един удар, когато той я повлече през тълпата. Калта беше хлъзгава и тя знаеше, че ако се опита да запъне крака, ще се просне върху нея в цял ръст. Изруга под носа си.

— Няма нужда да ме водиш при него — каза тя. — Просто му кажи името ми. Той знае, че няма да тръгна да го баламосвам.

Момчето не й обърна никакво внимание. Стражниците ги изгледаха подозрително, когато двамата минаха покрай тях. Сония извъртя ръката си, но момчето я беше стиснало здраво. Той я придърпа в една странична уличка.

— Чуй ме — каза му тя. — Казвам се Сония. Той ме познава. Както и Сери.

— Тогава няма да имаш нищо против да го видиш отново — подхвърли момчето през рамо.

Страничната уличка беше пълна с народ и хората като че ли се бяха забързали за някъде. Тя сграбчи стълба на един уличен фенер и принуди момчето да спре.

— Не мога да дойда с теб. Трябва да се срещна с леля ми. Пусни ме да си ида…

Тълпата ги подмина и продължи надолу по улицата. Сония погледна напред и изпъшка.

— Джона ще ме убие.

Улицата беше препречена от стражници в разгърнат строй, които бяха вдигнали щитовете пред себе си. Няколко момчета се въртяха пред тях, крещяха обиди и им се подиграваха. Докато Сония ги наблюдаваше, едно от тях хвърли някакъв малък предмет по стражниците. Той се удари в един от щитовете и избухна в облак червен прах. Младежите нададоха одобрителни викове, когато стражниците се отдръпнаха стъпка назад.

На няколко крачки от младежите тя забеляза две познати фигури. Едната беше по-висока и по-едра, отколкото си спомняше, и стоеше с ръце на хълбоците. Изминалите две години бяха променили момчешкия вид на Херин, но съдейки по позата му, едва ли нещо друго се беше променило. Той си оставаше безспорният лидер на бандата, готов да разкраси физиономията на всеки с някой добре премерен удар.

До него стоеше момче с ръст, наполовина на неговия. Сония не се сдържа и се усмихна. Сери изобщо не беше пораснал от последния път, когато го беше видяла, и тя знаеше колко ще го подравни това. Въпреки дребничката му фигура, бандата винаги го беше уважавала, защото баща му беше работил с Крадците.

Докато наблюдателят я побутваше към тях, тя видя как Сери облизва показалеца си, вдига го във въздуха и кимва. Херин извика. Момчетата измъкнаха някакви малки вързопчета изпод дрехите си и ги хвърлиха по стражниците. Над щитовете се издигна червен облак и Сония се ухили, когато мъжете започнаха да ругаят и да викат от болка.

И тогава от улицата зад стражниците излезе самотна фигура. Сония погледна към нея и кръвта й се смръзна във вените.

— Магьосник! — ахна тя.

Момчето, което стоеше до нея, също забеляза фигурата и си пое рязко въздух.

— Хей! Магьосник! — извика той. Момчетата и стражниците се напрегнаха и се извърнаха към новодошлия. Изведнъж ги връхлетя силен порив на горещ вятър и всички залитнаха назад. Неприятна миризма подразни обонянието на Сония и очите й се насълзиха от издухания в лицето й червен прах. Вятърът внезапно утихна и настана пълна тишина. Сония избърса насълзените си очи и погледна към земята, примигвайки, с надеждата да открие малко чист сняг, с който да облекчи паренето, но това беше невъзможно. Заобикаляше я само кал, гладка и неопетнена от стъпки. След като зрението й се проясни, тя забеляза, че повърхността й е накъдрена от леки вълнички, които започваха от краката на магьосника и се простираха във всички посоки.

— Бягайте! — изрева Херин. Момчетата веднага се отдръпнаха от стражите и побягнаха. Наблюдателят изскимтя нещо неразбираемо, рязко завъртя Сония и я повлече след останалите.

Щом забеляза другата група стражници, които ги чакаха в края на улицата, устата й пресъхна. Това беше капан! И аз бях се набутах право в него и сега ще ме хванат заедно с тях!

Наблюдателят я влачеше след себе си, без да изостава от бандата на Херин, която тичаше към стражниците. Те вече бяха вдигнали щитовете си, предвкусвайки дългоочакваната развръзка. Когато ги приближиха на няколко крачки, момчетата свиха рязко в една тясна уличка между къщите. Сония не изоставаше от тях. Забеляза двама плътно притиснати към стената мъже в униформи.

— Наведи се! — изкрещя познат глас.

Нечия ръка я сграбчи и я дръпна надолу. Тя примижа от болка, когато коленете й се удариха в покрития с киша калдъръм. Зад нея се разнесоха викове, тя се обърна и видя как грамада от ръце и щитове запълва тесния проход между сградите, а около тях се кълби облак от червен прах.

— Сония?

Гласът беше познат и изпълнен с удивление. Тя вдигна поглед и се ухили, щом видя свилия се до нея Сери.

— Тя ми каза, че стражниците подготвят засада — обади се наблюдателят.

Сери кимна.

— Знаехме за това. — Устните му се разтеглиха в усмивка, той погледна покрай нея към стражниците и усмивката му изчезна. — Хайде, момчета, да се махаме оттук!

Той я хвана за ръката, помогна й да се изправи, и я поведе между младежите, които продължаваха да засипват стражниците със снаряди. В този момент ги заслепи бяла светлина.

— Какво беше това? — изпъшка Сония и примигна, опитвайки се да прогони от очите си изображението на тясната уличка, което като че ли се беше запечатило в тях.

— Магьосникът — изсъска Сери.

— Бягайте! — изрева някъде наблизо Херин. Полузаслепена, Сония се затича, препъвайки се в камъните. Някой се блъсна в нея и тя падна. Сери я хвана за ръцете, помогна й да се изправи и я поведе напред.

Когато изскочиха от тясната уличка, Сония се озова отново на главната улица. Момчетата забавиха ход, нахлупиха качулките върху главите си, прегърбиха се и се сляха с тълпата. Сония не изоставаше от тях и двамата със Сери продължиха да вървят мълчаливо. До него се появи една висока фигура и надникна изпод качулката си към нея.

— Хей! Кого виждам! — Очите на Херин се разшириха. — Сония! Какво правиш тук?

Тя се усмихна.

— Отново се забърквам в пакостите ти, Херин.

— Чула, че стражниците планират засада и дошла да ни търси — обясни Сери.

Херин махна пренебрежително с ръка.

— Знаехме, че ще опитат нещо, затова си подсигурихме път за отстъпление.

Соня се сети за струпалите се на изхода на уличката стражи и кимна.

— Трябваше да се досетя, че знаеш.

— И така, как си иначе? Минаха… години.

— Две години. Живеем в Северния квартал. Чичо Ранел получи стая в работническите бараки.

— Чувам, че наемите там са безумни — и всичко струва двойно само защото живеете в границите на града.

— Така е, но успяваме да се справим.

— И как? — попита Сери.

— Поправяме обувки и дрехи.

Херин кимна.

— Значи затова не сме те виждали толкова време.

Сония се усмихна. „Затова, а и защото Джона предпочита да ме държи далеч от твоята банда“. Леля й не одобряваше Херин и приятелите му. Никак даже…

— Не ми звучиш твърде въодушевено — промърмори Сери.

Тя го погледна и забеляза, че макар да не беше пораснал много на ръст, лицето му беше изгубило момчешките си черти. Той беше облечен с ново манто, което, съдейки по всичко, е трябвало да бъде подкъсявано, но след това не е било подгънато и сега от него стърчаха конци. В джобовете и пришитите в реверите кесийки най-вероятно се криеше цяла колекция от шперцове, ножове и всякакви дреболии. Тя винаги се беше чудела с какво ще се захване Сери, когато излезе от възрастта на джебчийството и разбиването на ключалки.

— По-безопасно е, отколкото докато се движех с вас — каза му тя.

Сери присви очи.

— Говориш също като Джона.

Някога Сония щеше да се обиди от думите му. Сега просто се усмихна.

— Думите на Джона ни измъкнаха от копторите.

— И така — прекъсна ги Херин, — щом имаш стая в бараките, какво търсиш тук?

Сония се намръщи и погледът й помрачня.

— Кралят изселва хората от бараките — каза му тя. — Казва, че не иска толкова много хора да живеят в една сграда — не било хигиенично. Стражите дойдоха тази сутрин и ни изхвърлиха на улицата.

Херин се намръщи и изруга. Когато погледна към Сери, тя забеляза, че подигравателните искрици са изчезнали от очите му. Тя отмести поглед и благодари мислено на приятелите си, но така или иначе й беше тежко. Само с една дума от двореца и само за една утрин им беше отнето всичко, което тя, леля й и чичо й бяха постигнали с толкова много труд. Не успяха дори да осъзнаят какво става и едва успели да съберат вещите си, се озоваха на улицата.

— А къде са сега Джона и Ранел? — попита Херин.

— Изпратиха ме напред, за да проверя дали няма свободна стая на старото място.

Сери я погледна право в очите.

— Ако не намерите нищо, обади ми се.

Тя му кимна.

— Благодаря.

Тълпата постепенно се стичаше от улиците към широкия Северен площад. Тук всяка седмица се провеждаше местният пазар. Двете с леля й редовно го посещаваха — поне досега го бяха посещавали.

На площада се бяха събрали няколкостотин души. Повечето продължаваха към Северната порта, през която се излизаше от града, други се мотаеха наоколо с надеждата да открият близките си, преди отново да се потопят в обърканите улици на бедняшките квартали, а трети отказваха да помръднат от местата си и чакаха да бъдат прогонени насила.

Сери и Херин се спряха до фонтана в центъра на площада. От водата се издигаше статуя на крал Калпол. Отдавна починалият монарх почти беше навършил четирийсет, когато се разправи с бандите от планински разбойници, но тук беше представен като съвсем млад мъж, стиснал в дясната си ръка прочутия си, инкрустиран със скъпоценни камъни меч, а в лявата — също така богато украсен бокал.

Някога на мястото му се беше издигала друга статуя, но тя беше разрушена трийсетина години по-рано. Макар през годините да бяха издигнати няколко статуи на крал Тарел, всички те, с изключение на една, бяха унищожени, а и за оцелялата зад стените на двореца статуя се говореше, че е останала без лице. Въпреки всичко, сторено от него, жителите на Имардин винаги щяха да помнят крал Тарел като човека, който бе поставил началото на Прочистването.

Чичо й беше разказвал историята десетки пъти. Преди трийсет години, под влиянието на многобройните жалби от членове на високопоставените Домове, че улиците на града вече не са безопасни, кралят наредил на стражите да прочистят Имардин от всички просяци, бездомни скитници и всякакви подозрителни типове. Разгневени от действията му, най-силните от прокудените се обединили в отряди и снабдени с оръжия от богатите контрабандисти и крадци, отвърнали на удара. Изправен пред заплахата от улични битки и бунтове, кралят се обърнал за помощ към Гилдията на магьосниците.

Бунтовниците нямали оръжия срещу магията. Те били заловени или изтласкани в бедняшките квартали. Кралят останал толкова доволен от празненствата, организирани от благодарните Домове, че разпоредил градът да бъде прочистван от скитниците всяка зима.

Когато пет години по-късно старият крал умрял, мнозина се надявали, че на Прочистванията ще бъде сложен край, но синът на Тарел, крал Мерин, продължил традицията.

Трудно бе да си представи човек, че немощните, болнави хора, които се влачеха по улицата, представляват заплаха за благополучието на богатите граждани. Сония забеляза, че няколко момчета се бяха събрали около Херин и го гледаха нетърпеливо в очакване на сигнал. Коремът й се сви от притеснение, щом осъзна какво следва.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

— Не, не си отивай — възрази Сери. — Тъкмо се срещнахме и ти пак ще изчезнеш.

Тя поклати глава.

— Изгубих много време. Джона и Ранел сигурно вече са стигнали до копторите.

— Значи и без това си загазила — сви рамене Сери. — Още ли те е страх да не ти се карат?

Сония го погледна с упрек. Той й се усмихна широко в отговор.

— Дръж. — Той пъхна нещо в ръката й. Тя погледна надолу и видя малко хартиено пакетче.

— Това ли хвърляхте по стражниците?

Сери кимна.

— Прах от папея — рече той. — Люти на очите, а после кожата се покрива с обрив.

— Срещу магьосниците обаче не върши работа.

Той се ухили.

— Веднъж улучих един. Не ме видя как се промъквам към него.

Сония понечи да му върне пакетчето, но Сери махна с ръка.

— Задръж го — каза той. — Тук няма полза от него. Магьосниците винаги издигат стена.

Тя поклати глава.

— И вместо това смятате да хвърляте камъни? Защо изобщо си правите труда?

— Усещането е приятно. — Сери погледна назад към пътя и очите му придобиха стоманеносив оттенък. — Ако не го правим, все едно нямаме нищо против Прочистването. Не можем да им позволим просто да ни прогонят от града, без да им стъкнем поне някое представление, нали?

Тя сви рамене и погледна към момчетата. Очите им грееха в очакване. Винаги беше смятала, че хвърлянето на всякакви неща по магьосниците е безсмислено и глупаво.

— Но вие двамата с Херин почти не се мяркате в града — рече тя.

— Така е, но трябва да имаме възможност, ако ни се прииска — ухили се Сери. — А и това е единственият ни шанс да правим пакости, без Крадците да ни се месят в работите.

Сония завъртя очи.

— Значи такава била работата.

— Хей! Да тръгваме! — надвика Херин шума от тълпата.

Момчетата се развикаха радостно и започнаха да се изтеглят, а Сери я погледна с очакване.

— Хайде де… — помоли я той. — Ще бъде забавно!

Сония поклати глава.

— Няма нужда да участваш в нищо. Просто ще гледаш — настоя той. — А след това ще дойда с теб и ще ти помогна да си намериш жилище.

— Но…

— Хайде! — Той протегна ръка и свали шала й. Сгъна го на триъгълник, сложи го на главата й и го завърза под брадичката. — Сега вече приличаш повече на момиче. Дори ако стражниците решат да ни подгонят — което никога не правят — те едва ли ще те заподозрат, че си нарушител на реда.

— Ето — той я потупа по бузата — така е по-добре. А сега да вървим. Няма да ти позволя отново да изчезнеш.

Тя въздъхна.

— Добре.

Хората на площада ставаха все повече и момчетата започнаха да си пробиват път с лакти през тълпата. За голяма изненада на Сония никой не възрази и не се възмути от това. Напротив, мъжете и жените, покрай които минаваше, пъхаха в ръцете й камъни и презрели плодове и й шепнеха окуражителни думи. Гледайки нетърпеливите им лица, тя усети как възбудата й нараства.

По-благоразумните и сериозни хора като леля й и чичо й вече бяха напуснали Северния площад. Онези, които бяха останали, очакваха да видят проява на неподчинение — колкото й безсмислена да беше.

Тълпата забележимо оредя. От единия край на площада продължаваха да се стичат хора. В другия му край над тълпата се издигаха градските порти. А пред тях…

Сония се спря и усети как цялата й увереност изчезва. Сери продължи да върви, но тя отстъпи назад и застана до една възрастна жена. На по-малко от двайсетина крачки пред тях се бяха изправили няколко магове.

Момичето си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Знаеше, че те няма да помръднат от местата си. Нямаше да обърнат никакво внимание на тълпата, докато не решат, че е време да я прогонят от площада. Нямаше от какво да се страхува.

Сония преглътна тежко и се насили да отмести поглед от тях. Огледа се за момчетата. Херин, Сери и останалите се бяха придвижили още по-напред и сега се разхождаха сред все по-малкия брой новопристигнали в самия край на тълпата.

Сония отново погледна към магьосниците и потръпна. Никога не се беше озовавала толкова близо до тях и сега за пръв път имаше възможност хубаво да ги огледа.

Всички носеха униформа: роби с широки ръкави, привързани на кръста с широки платнени колани. Според чичо й Ранел подобно облекло е било на мода преди стотици години, но сега е престъпление обикновените хора да се обличат като магьосниците.

Всички бяха мъже. От мястото си Сония виждаше добре деветима от тях. Те стояха сами или по двойки, подредени в редица, която доколкото й бе известно щеше да обгради целия Северен площад. На някои от тях не можеше да им даде и двайсет години други изглеждаха наистина стари. Един от онези, които стояха най-близо до Сония, светлокос мъж около трийсетте, беше дори красив с лъскавия си, спретнат вид. Останалите изглеждаха изненадващо обикновени.

С крайчеца на окото си тя засече рязко движение и се обърна тъкмо навреме, за да види как Херин замахва с ръка. Към магьосниците полетя камък. Макар да знаеше какво ще се случи, тя затаи дъх. Камъкът се удари в нещо невидимо и твърдо и падна на земята. Сония въздъхна и видя, че повечето момчета също започват да хвърлят камъни. Неколцина магьосници извърнаха глави, за да наблюдават как снарядите се удрят във въздуха пред тях. Останалите просто изгледаха хлапетата и отново се върнаха към разговорите си.

Сония погледна към мястото, където се издигаше магьосническата бариера. Не виждаше нищо. Тя пристъпи бавно напред, напипа в джоба си хартиеното пакетче на Сери, стисна го в юмрук, замахна и с всички сили го хвърли към магьосниците. При удара в невидимата стена хартията се разкъса и за няколко секунди облакът от прах увисна във въздуха, нелепо сплескан от едната страна.

Край нея се разнесе тих кикот. Тя се обърна и видя ухилената старица.

— Браво на теб — изкиска се жената. — Дай им да се разберат.

Сония отново бръкна в джоба си и напипа някакъв доста голям камък. Приближи се още няколко стъпки до магьосниците и се усмихна. Някои от тях изглеждаха раздразнени. Очевидно не обичаха да ги предизвикват, но нещо ги възпираше да се изправят срещу момчетата.

Отвъд прашния облак се разнесоха гласове. Спретнатият магьосник погледна към тях, след което се обърна към другаря си, по-възрастен мъж с прошарена коса.

— Жалки червеи — рече подигравателно той. — Кога ще се избавим от тях?

Нещо се преобърна в корема на Сония и тя стисна здраво камъка. Извади го от джоба си и го претегли на ръка. Тежичък беше. Тя се обърна с лице към магьосниците и мислено събра целия гняв от това, че я бяха изхвърлили от дома й, цялата си вродена омраза към магьосниците и метна камъка към говорещия. Проследи с поглед траекторията му във въздуха и когато се приближи до магьосническата бариера, тя пожела с цялото си сърце да премине от другата страна и да порази целта си.

Проблесна синкава светкавица и камъкът удари с глухо тупване магьосника в слепоочието. Остана неподвижен за миг, загледан в нищото, после коленете му се подвиха и той се свлече в ръцете на прошарения мъж.

Сония гледаше със зяпнала уста как по-възрастният магьосник полага другаря си на земята. Подигравателните викове на момчетата утихнаха. Над тълпата се възцари пълна тишина.

Други двама магьосници коленичиха до падналия. В отговор на неразбираемите им възклицания тишината веднага се разчупи. Приятелите на Херин и някои хора от тълпата нададоха ликуващи викове. Всички зашумяха възбудено и започнаха да обсъждат случилото се.

Сония погледна ръцете си. Получи се. Аз пробих бариерата, което е невъзможно, освен ако…

Освен ако не съм използвала магия.

Обзе я хлад при спомена как бе съсредоточила гнева и омразата си върху камъка, как бе проследила пътя му във въздуха и беше пожелала да пробие бариерата. И нещо в нея се размърда, сякаш изпълнено с нетърпение да го направи отново.

Тя погледна напред и видя, че няколко магьосници са се събрали около падналия си другар. Някои бяха коленичили до него, но повечето се бяха обърнали и оглеждаха тълпата с търсещи очи. „Търсят мен“ — помисли си внезапно тя.

И сякаш чул мисълта й, един от магьосниците извърна рязко глава и впери поглед в нея. Тя замръзна от ужас, но очите му просто се плъзнаха нататък.

„Те не знаят кой е бил“ — помисли си тя и въздъхна облекчено.

Момичето се огледа и забеляза, че стои на няколко крачки пред тълпата. Бандата на Херин беше започнала да се изтегля. Тя ги последва с разтуптяно сърце.

Тогава възрастният магьосник се изправи. За разлика от останалите, той без колебание улови погледа й. Посочи я с пръст и всички се обърнаха към нея. Те вдигнаха ръце във въздуха и тя усети как я обзема ужас. Обърна се рязко и се затича през тълпата. С крайчеца на окото си забеляза, че момчетата също побягнаха. Погледът й се разфокусира от няколкото бързи проблясвания, които осветиха лицата на околните, после се разнесоха писъци. Връхлетя я гореща вълна и тя падна на колене, задъхвайки се.

— Стой!

Не усещаше никаква болка. Погледна надолу и с облекчение установи, че тялото й е на мястото си. Вдигна глава; хората продължаваха да бягат, пренебрегвайки разнасящото се по площада ехо на току-що произнесената заповед.

Миризма на изгоряло подразни обонянието й. Сония се обърна и забеляза на няколко крачки просната по лице фигура. Пламъците лакомо поглъщаха дрехите му, но човекът лежеше неподвижно. Тогава тя забеляза стърчащата от ръкава му овъглена плът и й се догади.

— Не я наранявайте!

Тя се изправи със залитане и замаяно се отдалечи от трупа. Край нея претичаха момчетата от бандата на Херин. Сония се напрегна и побягна след тях, олюлявайки се.

Настигна тълпата при Северната порта и се смеси с нея. Опита се да си пробие път напред, но телата на бягащите хора я притискаха от всички страни. Усети тежестта на камъните в джобовете си и ги извади. Изведнъж някой я хвана за дрехата и тя падна на земята, но веднага скочи и се измъкна от хватката му.

Нечии ръце я сграбчиха грубо отзад. Тя се опита да се освободи, пое си дълбоко дъх, за да изкрещи, но ръцете рязко я завъртяха и момичето се озова пред познатите сини очи на Херин.