Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (13)

Глава 12
Последното място, където биха ги потърсили

Тя се издигаше толкова нависоко, че сякаш докосваше звездите. На всеки ъгъл се извисяваше кула. Белите стени между тях сияеха на лунната светлина. Каменни арки, украсени с навеси от камък, се простираха по дължина на цялата предна стена. Огромно стълбище водеше към двукрилата врата, която зееше отворена.

— Прекрасна е! — ахна възхитено Сония.

Сери се засмя.

— Нали? Виждаш ли онези врати? Те са четири пъти по-високи от човешки ръст.

— Сигурно са много тежки. Как ги затварят?

— С магия, предполагам.

На прага се появи фигура, облечена със синя мантия, и Сония се напрегна. Мъжът се спря за миг, след което се спусна по стълбата и закрачи към по-ниската сграда, която се издигаше вдясно.

— Не се притеснявай, няма да ни видят — успокои я Сери.

Сония въздъхна с облекчение — от притеснение беше затаила дъх — и отмести поглед от отдалечаващата се фигура.

— Какво има вътре?

— Класни стаи. Това е Университетът.

Три реда прозорци проблясваха на страничната стена на сградата. Онези на долните етажи почти не се виждаха от дърветата, но през клоните им се процеждаше топла жълта светлина. Отляво на сградата се ширеше огромна градина. Сери посочи към постройката, която се намираше от другата й страна.

— Там живеят учениците — каза той. — От другата страна на Университета има друга подобна сграда, в която живеят магьосниците. А там — той посочи кръглото здание, което се издигаше на няколкостотин крачки вляво от тях — е мястото, където работят Лечителите.

— А това какво е? — попита Сония и посочи няколкото високи извити пръчки, които стърчаха в градината.

Сери повдигна рамене.

— Не знам — призна си той. — Още не съм ги разгадал.

Той посочи пътеката, която лежеше през тях.

— Оттук се отива към къщите на прислужниците — той посочи наляво, — а конюшните са натам — посочи той надясно. — Зад Университета има няколко други сгради, а пред жилищата на магьосниците има още една градина. А, освен това горе на хълма има още няколко къщи, в които живеят магьосници.

— Колко много сгради! — възкликна Сония. — И колко са тогава магьосниците?

— Тук живеят около стотина — каза й той. — Други живеят в града, някои в провинцията, а много други са в съседните държави. Тук живеят и около двеста слуги. Имат си прислужници, коняри, готвачи, писари, градинари, дори фермери.

— Фермери?

— До къщите на прислугата има земеделски поля.

— А защо просто не си купуват храната?

— Чувал съм, че там отглеждат лековити растения.

— Ааа! — Сония погледна Сери с възхищение. — Откъде знаеш толкова много за Гилдията?

Той се ухили.

— Задавах много въпроси, особено след последното си посещение тук.

— Защо?

— Беше ми интересно.

— Интересно, а? — изсумтя Сония. — Просто интересно?

— Всички са любопитни какво става тук. Ти не си ли се чудила?

Сония се поколеба.

— Ами да, понякога.

— Естествено, че ти е интересно. И то повече, отколкото на другите. Искаш ли да ги пошпионираме малко?

Сония погледна към сградата.

— И как ще успеем да надникнем вътре, без да ни забележат?

— Градината стига точно до стените на сградата — каза Сери. — През нея минават много алеи, оградени от дървета и жив плет. Можем да се промъкнем между храстите и никой няма да ни забележи.

Сония поклати глава.

— Само на теб може да ти хрумне такава безумна идея.

Той се усмихна.

— Но нали знаеш, че не обичам да рискувам напразно.

Момичето прехапа устни. Все още изпитваше вина, че го беше заподозряла в измяна. Сери беше най-умният от бандата на Херин. Ако съществуваше възможност да се шпионира Гилдията, точно той щеше да знае как да го направи.

Сония разбираше отлично, че трябва да го помоли да я отведе обратно при Фарин. Ако някой ги откриеше… Беше я страх дори да си помисли за това.

Сери я гледаше очаквателно. „Наистина ще е жалко, ако не опиташ — прошепна вътрешният й глас, — а и току-виж откриеш нещо полезно“.

— Добре — въздъхна тя. — Къде ще отидем първо?

Сери се ухили и посочи към сградата на Лечителите.

— Ще влезем в градината оттук, където пътят е по-тъмен. Последвай ме.

Сери се шмугна обратно в гората и се запромъква между дърветата. След няколкостотин крачки отново излезе на пътя и се притаи до едно дърво.

— Сега магьосниците имат занятия — промърмори той. — Или са се прибрали по стаите си. Имаме време докато завършат вечерните лекции, след което ще трябва да се покрием, за да не ни забележат. Сега ще трябва да внимаваме само за слугите. Завържи наметалото си за кръста, само ще ти пречи.

Тя се подчини. Сери я хвана за ръката и я поведе към пътя. Момичето погледна неуверено към прозорците на Университета.

— Ами ако погледнат навън? Ще ни видят!

— Не се тревожи — каза й той. — Стаите им са осветени, така че не могат да видят нищо навън, освен ако не се доближат до прозорците, но те са твърде заети с делата си, за да зяпат навън.

Той отново я хвана за ръката и поведе през пътя. Тя затаи дъх и огледа прозорците в търсене на случайни наблюдатели, но не забеляза никаква човешка сянка. Когато навлязоха в тъмната градина, тя въздъхна с облекчение.

Сери се просна по корем и се провря през гъстия плет. Сония го последва и се озова под плътно преплетени клони и листа.

— От последния път, когато бях тук, храстите доста са порасли — промърмори той. — Ще се наложи да пълзим.

Те продължиха да се придвижват на четири крака през тесния тунел сред храсталака. На всеки двайсет крачки се налагаше да се промъкват покрай някой стълб на дърво. След като пропълзяха няколкостотин крачки, Сери спря.

— Намираме се пред сградата на Лечителите — каза й той. — Трябва да прекосим пътечката и да се скрием сред дърветата до стената. Аз ще тръгна пръв. А ти първо провери дали е чист пътят и тогава тръгвай след мен.

Младежът отново се просна по корем, измъкна се от храсталака и се изгуби от погледа й. Сония се промъкна до изхода и надникна навън. Между двата живи плета наистина минаваше пътека. В отсрещния храсталак се виждаше отворът, през който се беше промъкнал приятелят й. Девойката изпълзя навън, прекоси бързо пътечката и се шмугна в зеленината. От другата страна, облегнат на едно дърво, седеше Сери и замислено разглеждаше стената.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкатериш по нея? — попита тихо той, потупвайки стената. — Трябва да стигнеш до втория етаж. Там се провеждат занятията им.

Сония бързо огледа стената. Тя беше построена от големи каменни тухли. Хоросанът между тях беше стар и се ронеше. По стените минаваха два корниза, които служеха за основа на прозорците на първия и втория етаж. Щом се изкатереше до прозореца, тя щеше да стъпи на корниза и да надникне вътре.

— С лекота — прошепна тя.

Той присви очи и затършува из джобовете си. Извади мъничко бурканче, отвори го и започна да маже лицето й с черна паста.

— Така. Сега вече изглеждаш като Фарин — ухили се той, но после лицето му отново стана сериозно. — Прикривай се зад дърветата. Ако забележа, че някой се приближава, ще избухам като мълук^[1]. Тогава заставаш неподвижно и пазиш тишина.

Тя кимна, обърна се към стената, внимателно се захвана с ръце за една пукнатина между тухлите и намери опора за крака си. Скоро краката й вече се намираха на нивото на главата на Сери. Момичето погледна надолу и видя как зъбите му проблеснаха в мрака.

Въпреки болящите я мускули, тя продължи да се изкачва нагоре и не се спря, докато не стигна до втория корниз. Поспря се за миг, за да си поеме дъх, и обърна глава към най-близкия прозорец.

Той имаше размерите на врата и се състоеше от четири остъклени рамки. Девойката пропълзя внимателно по корниза и надникна в класната стая.

Вътре седеше доста голяма група ученици с кафяви мантии. Всички гледаха съсредоточено нещо, което се намираше в другия край на стаята. Тя се поколеба, страхувайки се, че някой може да погледне към прозореца и да я види, но никой не й обърна внимание. С разтупкано сърце тя протегна шия и видя онова, което гледаха всички.

В отсрещния ъгъл стоеше мъж, облечен с тъмно зелена мантия. В ръцете си държеше издялана от дърво човешка ръка, върху която бяха нарисувани цветни линии и написани някакви думи. Магьосникът използваше къса дървена пръчка, за да посочва различните думи. Сония почувства прилив на въодушевление. Стъклото заглушаваше гласа на магьосника, но ако се заслушаше внимателно, тя можеше да разбере думите му.

Постепенно в нея се появи познатото разочарование. Голяма част от лекцията на магьосника се състоеше от непознати думи и фрази, сякаш мъжът говореше на чужд език. Момчето почти беше решило да се върне при Сери, когато магьосникът извика с гръмък глас:

— Доведете Дженая!

Учениците се обърнаха към отворената врата. В стаята влезе млада жена, придружена от възрастен слуга. Ръката й беше бинтована и висеше на превръзка, завързана на врата й.

Тя се усмихна безстрашно и се засмя на нещо, което каза един от учениците. Но учителят ги изгледа строго и класът бързо утихна.

— Дженая счупи ръката си днес следобед, падайки от коня си — каза им той. После подкани с жест младата жена да седне. Когато започна да развива бинтовете й, усмивката й изчезна.

Пред всички се разкри натъртена и отекла ръка. Учителят повика двама от учениците си. Те прокараха внимателно длани над наранената ръка, отстъпиха назад и му казаха своето заключение. Учителят кимна доволно.

— Добре — каза той. — Сега трябва да спрем болката.

По знак от учителя един от учениците хвана жената за ръката. Той затвори очи и за миг в стаята настъпи пълна тишина. На лицето на жената се изписа облекчение. Ученикът пусна ръката й и кимна на учителя.

— Винаги е по-добре да оставите тялото само да се изцери — продължи магьосникът, — но ние можем да ускорим процеса на възстановяване, да съединим костите и да намалим отока.

Друг ученик бавно прокара длан по ръката на жената. При докосването му отоците й изчезнаха. Когато младежът се отдръпна, жената се усмихна и колебливо размърда пръсти.

Учителят прегледа ръката й и махна превръзката, която жената погледна с очевидно презрение. Със строг глас й препоръча да щади ръката си в продължение на две седмици. Някой от учениците пусна някакъв забавен коментар и останалите избухнаха в смях.

Сония се отдръпна от прозореца. Току-що беше видяла легендарното магьосническо изцеление в действие — малцина обитатели биха могли да се похвалят с това. И то се беше оказало точно толкова поразително, колкото беше предполагала.

Но така и не можа да разбере как се прави.

„Това сигурно е клас за напреднали“ — помисли си тя. Новите ученици едва ли знаеха как да лекуват подобни наранявания. Ако беше попаднала на клас новаци, сигурно щеше да разбере нещо.

Тя се спусна долу. Когато краката й докоснаха земята, Сери я хвана за ръката.

— Видя ли някакво лечение? — прошепна той.

Тя кимна.

Сери се ухили.

— Казах ти, че няма да е трудно, нали?

— За теб може би — отвърна Сония, разтривайки ръцете си, — но аз отдавна не съм го правила. — После се приближи до съседното дърво и отново се изкатери по стената.

В следващия клас учителката беше жена. Мантията й също беше зелена. В стаята цареше тишина, учениците бяха навели глави над бюрата и трескаво пишеха нещо и прелистваха книги с доста изтъркани кожени подвързии. Ръцете вече започваха да я болят и Сония отново се спусна на земята.

— Е? — попита Сери.

Тя поклати глава.

— Нищо интересно.

В следващия клас учениците смесваха течности, прахчета и пасти в малки бурканчета. През съседния прозорец тя видя самотен млад мъж със зелена роба, който дремеше, облегнал лакти върху разтворена книга.

— Останалите прозорци не светят — каза й Сери, когато тя отново се спусна на земята. — Предполагам, че това е всичко. — Той посочи сградата на Университета. — Да идем да надникнем там.

Сония кимна.

— Да вървим.

Те отново пропълзяха през живия плет, прекосиха пътечката и се шмугнаха в отсрещните храсталаци. Когато прекосиха половината градина, Сери спря и посочи процеп в плета. Сония надникна между листата и видя, че са стигнали до странните пръчки, които се извисяваха над градините. Те се виеха навътре, наклонени една към друга, и се заостряха на върха. Бяха разположени на равно разстояние покрай голяма каменна плоча, заровена в земята.

Сония потрепери. Тя беше усетила във въздуха позната вибрация. Притеснена, тя постави ръка на рамото на Сери.

— Да се махаме оттук.

Младежът кимна, погледна отново към високите пръчки, и я поведе напред.

Те прекосиха още две пътеки, преди да достигнат стената на Университета. Сери докосна камъка с ръка.

— Няма да можеш да се изкатериш по тази стена — прошепна той. — Но за сметка на това има много прозорци на първия етаж.

Сония докосна стената. Камъните бяха покрити с рисунки и вълнообразни линии. Тя не можа да намери никакви пукнатини или бразди. Като че ли цялата сграда беше направена от един цялостен каменен блок.

Сери се промъкна до едно дърво и сплете пръстите на ръцете си. Тя стъпи с единия си крак върху тях и той я повдигна нагоре. Сония се хвана за корниза и надникна през прозореца. Някакъв мъж, облечен с лилава мантия, пишеше с парчета въглен върху дъска. Сония можеше да чуе гласа му, но не разбираше нищо от онова, което казва. Написаното на дъската беше също тъй неразбираемо, както и думите на учителя. Изпълнена с разочарование и гняв, тя махна с ръка на Сери да я свали.

Те се промъкнаха покрай стената към следващия прозорец. Сцената вътре се оказа също толкова загадъчна, колкото и в предишната стая. Част от учениците седяха неподвижно зад бюрата си със затворени очи. Зад гърба на всеки един стоеше партньорът му, който притискаше длани към слепоочията на другаря си. Учителят, строг мъж с червена мантия, ги наблюдаваше мълчаливо.

Сония тъкмо се накани да слиза, когато мъжът изведнъж заговори.

— Добре, достатъчно. — Гласът му прозвуча неочаквано меко за човек с толкова сурова външност. Учениците отвориха очи. Онези, които стояха прави зад тях, започнаха да разтъркват собствените си слепоочия и изкривиха лица.

— Както виждате, невъзможно е да се прочетат мислите на друг човек без неговото съгласие — продължи учителят. — Е, не е съвсем невъзможно, както успя да докаже нашият Върховен повелител, но не е по силите на обикновени магьосници като вас и мен.

Мъжът погледна към прозореца и Сония бързо се дръпна встрани. Сери я спусна на земята и момичето се сви под перваза, притисна гърба си към стената и махна с ръка на Сери да направи същото.

— Видяха ли те? — прошепна той.

Сония притисна ръка към сърцето си, което биеше като чук.

— Не съм сигурна.

Може би магьосникът вече бързаше да излезе от Университета и да претърси градината? Или може би стоеше до прозореца в очакване да надникнат изпод корниза?

Тя преглътна с пресъхнала уста. Обърна се към Сери, готова да му предложи да побегнат към гората, но до ушите й достигна гласът на учителя. Тя затвори очи и въздъхна облекчено.

Сери се изправи внимателно и надникна през прозореца. След това погледна към Сония и сви рамене.

— Продължаваме ли?

Тя си пое дълбоко дъх и кимна. Двамата се придвижиха към следващия прозорец. Сери отново я повдигна нагоре. Погледът й беше привлечен от някакво движение и тя надникна вътре. Пред очите й се разкри забавна сцена. Няколко млади ученици се опитваха по всякакъв начин да избягат от мъничко светло петънце, което летеше из цялата стая. На един стол в ъгъла беше стъпил облечен с червена мантия магьосник, който направляваше движението на петънцето с протегнати ръце. Той извика на учениците:

— Не мърдайте! Стойте на място!

Четирима ученици замръзнаха на местата си. Когато слънчевото петънце се приближаваше до тях, то отскачаше встрани, като блъскаща се в стъкло муха. Постепенно останалите ученици също последваха примера на другарите си, но светлинката беше бърза. Някой от по-тромавите младежи имаха червени белези по ръцете и лицата си.

Внезапно светлинката изчезна. Учителят скочи от стола и с лекота се приземи. Учениците се успокоиха и започнаха да се усмихват един на друг. Сония се уплаши, че ще погледнат в нейната посока и скочи на земята.

През съседния прозорец тя видя някакъв магьосник с лилава мантия да демонстрира на класа си някакъв странен експеримент с оцветени течности. В друга стая група ученици работеха върху носещи се във въздуха кълба от течно стъкло, оформяйки блестящата маса в причудливи фигури. По-нататък Сония послуша някакъв магьосник с червена мантия, който изнасяше лекция за създаването на огъня.

Изведнъж в целия район на Гилдията отекна силен звук. Магьосникът вдигна изненадано глава, а учениците наставаха от местата си. Сония клекна и Сери побърза да я свали на земята.

— Звънецът показва края на часовете — обясни й той. — Сега ще трябва да се скрием и да изчакаме магьосниците да излязат от Университета и да се приберат по стаите си.

Двамата се спотаиха до стъблото на едно дърво. Няколко минути всичко беше тихо, а после покрай живия плет се разнесоха стъпки.

— … дълъг ден — чу се женски глас. — Ставаме все по-малко, особено след като ни връхлетя зимната кашлица. Дано търсенето приключи по-скоро.

— Да — съгласи се друга жена. — Но Разпоредителят постъпи правилно. Прехвърли по-голямата част от работата на Воините и Алхимиците.

— Така е — каза първата. — Кажи ми сега как е съпругата на лорд Меркин? Вече трябва да е навлязла в деветия месец…

Гласовете на жените заглъхнаха и бяха заменени от момчешки смях.

— … те заблуди. Направо те размаза, Камо!

— Това беше просто номер — отвърна момче със силен вински акцент. — Втори път няма да му се удаде.

— Ха! — намеси се трето момче. — Това е вторият път!

Момчетата избухнаха в смях, но Сония успя да долови нечии други стъпки, които се приближаваха отляво. Момчетата млъкнаха.

— Лорд Сарин — промърмориха те почтително, когато стъпките се приближиха до тях. Когато ги отминаха, те отново повишиха гласове и продължиха да се закачат. Скоро гласовете им се изгубиха напълно.

Покрай тях минаха още няколко групи магьосници. Повечето не разговаряха. Постепенно всички се разотидоха по стаите си. Когато Сери надигна глава над живия плет, за да провери дали пътеката е чиста, вече беше минал почти час.

— Сега ще се върнем обратно в гората — каза й той. — Днес няма да има повече занятия.

Той излезе на пътеката и се шмугна в отсрещния храсталак. Сония го последва. Те отново тръгнаха през градината, прекосиха пътя и се шмугнаха в гората. Сери приклекна до едно дърво и й се усмихна, а очите му проблясваха от възбуда.

— Лесно беше, нали?

Сония погледна отново към Гилдията и почувства как устните й се разтягат в усмивка.

— Да!

— Така. Само си помисли: докато магьосниците претърсват копторите, ние се промъкнахме на тяхна територия.

Двамата се закискаха тихичко, после Сония си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Радвам се, че всичко свърши — призна тя. — Можем ли вече да се прибираме?

Сери сви устни.

— След като така и така сме тук, ще ми се да опитам още нещо.

Сония го изгледа подозрително.

— Какво?

Без да обръща внимание на въпроса й, той се надигна и тръгна между дърветата. Тя се поколеба, но след това забърза след него. Колкото повече навлизаха в гората, толкова по-тъмно ставаше и момичето на няколко пъти се спъваше в дебели коренища и паднали клони. Сери сви вдясно и когато почувства, че стъпва върху по-различна повърхност, Сония разбра, че отново прекосяват пътя. След това се наложи да се изкачват по някаква стръмнина. След неколкостотин крачки пресякоха тясна пътека и склонът стана още по-стръмен. Сери се спря и посочи с пръст.

— Погледни.

Между дърветата се забелязваше дълга двуетажна сграда.

— Тук живеят учениците — каза Сери. — Намираме се зад сградата. Можеш да погледнеш вътре.

През един от прозорците се виждаше част от стая. До едната стена беше допряно най-обикновено желязно легло, а до другата — тясна маса и един стол. Две кафяви мантии висяха на куки, забити в стената.

— Доста е бедно.

Сери кимна.

— Всичките са такива.

— Но те са богати, нали?

— Предполагам, че не им се позволява да си обзавеждат стаите както им се иска, докато не станат пълноправни магьосници.

— А как изглеждат стаите на магьосниците?

— Луксозно. — Очите му проблеснаха. — Искаш ли да видиш?

Сония кимна.

— Да вървим тогава.

Той отново я поведе нагоре по склона. Когато се добраха до края на гората, Сония видя, че зад Университета лежи широк павиран двор, около който се издигаха няколко постройки. Една от сияещите, изградени сякаш от разтопено стъкло сгради, се спускаше подобно на дълго стълбище надолу по склона. Друга приличаше на огромна, обърната на обратно купа, гладка и бяла. Всичко наоколо се осветяваше от два реда големи кълбовидни лампи, закачени върху високи железни стълбове.

— Какви са тези сгради? — попита Сония.

Сери се спря.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че онази стъклената е банята. Останалите… — Той сви рамене. — Бих могъл да разбера.

И той отново се върна в гората. Когато през дърветата отново се показа сградата на Гилдията, двамата се приближиха, прекосиха вътрешния двор и стигнаха почти до жилищата на магьосниците. Сери скръсти ръце и се намръщи.

— Всичките прозорци са скрити зад паравани — каза той. — Хм, може пък ако заобиколим отстрани, ще успеем да видим нещо.

Когато отново излязоха от гората, краката на Сония вече я боляха. От тази страна дърветата стигаха почти до стената и през един от отворените прозорци момичето успя да зърне част от стаята. Но умората взе връх и тя се отпусна на земята.

— Не знам как ще се върна в копторите — проплака тя. — Краката вече не ме държат.

Сери се ухили и седна до нея.

— Да, доста си се изнежила през последните години.

Момичето му хвърли изпепеляващ поглед. Сери изхъмка и погледна към сградата на Гилдията.

— Поседи тук и си почини малко. — Той се изправи. — Аз трябва да свърша нещо. Ей сега се връщам.

Сония се намръщи.

— Къде отиваш?

— Ей тук, наблизо. Не се тревожи. Бързо ще се върна.

Момчето се обърна и се изгуби между дърветата.

Твърде изморена, за да намери сили да се ядоса, тя се загледа мълчаливо в гората. Между стълбовете на дърветата се забелязваше нещо плоско и сиво. Сония примигна изненадано, осъзнавайки, че стои на около четирийсет крачки от малка двуетажна постройка. Момичето се изправи и се приближи, чудейки се защо Сери не беше споменал за нея. Може би просто не я беше забелязал? Сградата беше построена от малко по-тъмен камък в сравнение с останалите каменни строежи на Гилдията и почти се сливаше със сенките на дърветата.

Също като Университета, и около нея растеше жив плет. Момичето се приближи на още няколко крачки и почувства под краката си каменна пътека. Тъмните прозорци сякаш я канеха да се приближи. Тя се обърна назад и се зачуди колко още ще се забави Сери. Ако не се мотаеше много, щеше да успее да погледне през прозорците на сградата и да се върне обратно, преди той да се появи. Сония се промъкна по пътеката, заобиколи храсталака и надникна през първия прозорец. Стаята беше тъмна и тя не успя да види почти нищо. Отиде до следващия прозорец, после до третия, но гледката беше една и съща. Изпълнена с разочарование, тя се обърна да си върви, но замръзна на място, чувайки стъпки зад гърба си.

Сония се снижи до живия плет и забеляза показалата се зад ъгъла фигура. Макар да виждаше само очертанията й, Сония осъзна, че мъжът не носи мантия. Слуга ли беше?

Той отиде до сградата и отвори една врата. Когато чу бравата да щраква зад гърба му, момичето въздъхна с облекчение. Тя се опря с ръце на земята, за да се измъкне по-лесно от храсталака, но изведнъж замря и се ослуша — недалеч от нея нещо подрънкваше.

Тя се огледа и видя малка вентилационна решетка на стената почти над земята. Сония се приближи и отново коленичи, за да огледа отблизо находката си. Решетката беше омазана с кал, но през нея можеше да се види стълба, която водеше надолу до отворена врата.

Зад вратата се намираше малка стая, осветена от златиста светлина, която идваше от неизвестен източник. В този миг пред очите й се появи дългокос мъж с тежко черно наметало. Широките му рамене й попречиха да види втората фигура, която влезе в стаята. Преди да изчезне съвсем от полезрението й, Сония успя да зърне слугинските му дрехи.

Тя чу глас, но не можа да разбере думите. Мъжът с наметалото закима с глава.

— Готово е — каза той, разкопча катарамата и свали плаща от раменете си.

Сония затаи дъх — отдолу се появиха дрипави просешки одежди.

И те бяха оплискани с кръв.

Мъжът се огледа и на лицето му се изписа отвращение.

— Дали си се сетил да ми донесеш мантията?

Слугата промърмори нещо в отговор. Сония се задъха от изненада и ужас. Мъжът беше магьосник.

Той сграбчи окървавената риза и я съблече през глава, разкривайки кожения колан, пристегнат около кръста му. На него висеше голяма кама.

Магьосникът свали колана, хвърли го заедно с ризата на масата, след което отиде и донесе голям леген с вода и кърпа. После потопи кърпата във водата и започна бързо да чисти кървавите петна по гърдите си. Всеки път, когато изплакваше кърпата, водата придобиваше все по-наситен розов оттенък.

В полезрението на Сония се появи ръката на слугата, който подаде на господаря си вързоп от черен материал. Магьосникът го взе и се скри от погледа й.

Сония седна на петите си. Черна мантия? Досега тя не беше виждала магьосник, облечен с черна мантия. Никой от магьосниците, които участваха в Прочистването, не носеше черно. Постът на този мъж в Гилдията сигурно бе единствен по рода си. Момичето отново надникна в стаята и погледна към окървавената риза на масата. Може би беше убиец.

Магьосникът отново се появи. Вече беше облякъл черната си мантия, косата му беше сресана и вързана на опашка. Той протегна ръка към колана и разкопча ножницата.

Сония рязко си пое дъх. Дръжката на камата заблестя на светлината. Тя беше инкрустирана с червени и зелени скъпоценни камъни. Магьосникът огледа дългото извито острие и внимателно го избърса с кърпата. След това погледна към невидимия за Сония слуга.

— Борбата ме изтощи — каза той. — Имам нужда от силата ти.

Слугата промърмори нещо в отговор. После се приближи, отпусна се на едно коляно и протегна ръка. Магьосникът я хвана за китката, обърна я с дланта нагоре и леко прокара острието на ножа по кожата. Бликна кръв и магьосникът притисна ръката си към раната.

В ушите й нещо започна да пърха. Тя стреснато разтърси глава, защото си помисли, че някаква мушичка е пропълзяла вътре, но пърхането продължаваше. Изведнъж по гърба я полази хлад; тя осъзна, че шумът беше вътре в главата й.

Пърхането спря също толкова неочаквано, както и започна. Сония се наведе отново към решетката и забеляза, че магьосникът беше пуснал ръката на слугата. Той се въртеше бавно на място и оглеждаше съсредоточено стените, сякаш търсеше нещо.

— Странно — каза той. — Стори ми се, че…

„Той не търси нищо на стените — внезапно си помисли момичето. — Той се оглежда за нещо зад тях!“.

Заля я вълна от лепкав страх. Тя се изправи, шмугна се под храсталака и бързо се отдалечи от къщата.

„Недей да бягаш — каза си тя. — Недей да вдигаш шум“.

Тя с усилие удържа желанието си да се втурне към дърветата и тихомълком се запромъква към тях. Когато стигна до пътеката, Сония ускори крачка, но потрепваше уплашено при всяко изпукване на съчка под краката й. Гората й изглеждаше по-мрачна от преди и Сония усети как я обзема паника — тя осъзна, че изобщо не помни къде се намира мястото, където я беше оставил Сери.

— Сония?

От сенките се появи някаква фигура и тя подскочи стреснато. Но щом разпозна лицето на Сери, тя въздъхна с облекчение. В ръцете си той държеше нещо обемно и тежко.

— Погледни — каза той, повдигайки товара си.

— Какво е това?

Той се ухили.

— Книги!

— Книги ли?

— Книги за магма. — Изведнъж усмивката му се изгуби. — А ти къде беше? Тъкмо се върнах и…

— Отидох ей там. — Сония посочи къщата и потрепери. Сега тя изглеждаше по-зловеща, като никое същество, което наднича между дърветата. — Трябва да се махаме оттук! Веднага!

— Там? — възкликна Сери. — Там живее предводителят им. Върховният повелител.

Тя го хвана за ръката.

— Мисля, че един от магьосниците му ме чу!

Очите на Сери се разшириха. Той погледна през рамо към къщата, после се обърна и тръгна през гората, по-надалеч от мрачното място.