Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magicians’ Guild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Гилдията на магьосниците

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

ISBN: 978-954-2989-01-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3484

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Безопасно място

След половин час вонята на бол стана почти приятна. В нея имаше някаква уютна топлина, обещаваща спокойствие. Денил погледна към халбата пред себе си.

Спомни си приказките за липсата на хигиена в пивниците и за равитата[1], удавени в бъчвите с бол. Тези слухове го бяха спирали досега да опита сладникавото питие. Но тази вечер го безпокояха по-мрачни подозрения. Ако обитателите бяха узнали кой е той, какво щеше да ги спре да сложат отрова в напитката му?

Страховете му вероятно бяха безпочвени. Отново беше сменил мантията си с дрехите на търговец и си беше направил труда да изглежда по-размъкнат. Когато влезе в пивницата, другите посетители му хвърлиха само оценяващ поглед, насочен главно към кесията на хълбока му, и престанаха да му обръщат внимание.

Въпреки това Денил не можеше да се освободи от усещането, че всички мъже и жени в препълнената зала знаят кой е той и какъв е. Присъстващите бяха мрачна, отегчена и апатична компания. Спотайваха се във всяко кътче на стаята, намерили подслон от бурята отвън. От време на време ги чуваше да ругаят времето, в други моменти проклятията им бяха насочени срещу Гилдията. В началото това даже го развесели. Изглежда, обитателите смятаха, че е по-безопасно да обвиняват за нещастията си Гилдията, а не краля.

Един обитател, мъж с белег върху лицето, не сваляше погледа си от него. Денил се изправи и разкърши рамене, след което огледа помещението. Когато погледът му се спря върху мъжа с белега, онзи се вторачи в ръкавиците си. Денил забеляза златистокафявата кожа на мъжа и широкото му лице, преди отново да забие поглед в питието си.

В пивниците, които беше посещавал, беше видял мъже и жени от всички раси. Най-често срещани бяха ниските елийни, тяхната родина беше най-близкият съсед на Киралия. Кафявокожите винди бяха по-многобройни в копторите, отколкото в останалата част на града, тъй като много от тях пътуваха в чужбина в търсене на работа. Атлетичните лани и гордите лонмарци се срещаха по-рядко.

Това беше първият сачаканец, който виждаше от години. Въпреки че Сачака беше съсед на Киралия, високата планинска верига и обширната пустош между двете държави не спомагаха за пътешествията. Онези малцина търговци, които бяха изминавали маршрута, говореха за варварски народ, борещ да оцелее в пустошта, и за покварен град, който не може да предложи много от търговска гледна точка.

Но невинаги е било така. Преди много векове Сачака е била велика империя, управлявана от мъдри магьосници. Нещата се бяха променили след загубената война срещу Киралия и новосформираната Гилдия.

Нечия ръка докосна рамото на Денил. Той се обърна и видя зад себе си мургав мъж. Мъжът поклати глава и се отдалечи.

Денил въздъхна, изправи се и тръгна през тълпата към изхода. Когато излезе навън, закрачи през локвите, запълнили по-голямата част от улицата. Вече бяха минали три седмици, откакто Гилдията беше проследила момичето до подземното му скривалище и лонмарецът беше изиграл лорд Джолън. Оттогава насам Горан беше отхвърлял четири пъти молбата на Денил за аудиенция.

Разпоредителят Лорлън не искаше да приеме, че Крадците защитават момичето. Денил разбираше защо. Нищо не можеше да разстрои краля повече от наличието в страната му на магьосник-отстъпник. Крадците бяха поносими — те държаха престъпния свят под контрол и най-голямата вреда от тях беше, че чрез контрабандата намаляваха постъпленията в хазната от данъци. Дори и кралят да успееше по някакъв начин да се избави от тях, веднага мястото им щеше да се заеме от някой друг.

Но ако кралят научеше, че в града броди магьосник-отстъпник, щеше да срине копторите до основи — и по-надолу.

Денил се чудеше дали Крадците осъзнават това. Не беше засягал тази тема по време на разговорите си с Горан, защото не искаше да звучи сякаш заплашва Крадците. Вместо това беше наблегнал върху опасността, която представлява момичето.

Когато достигна края на уличката, побърза да прекоси по-широката пресечна улица и се насочи към тесния проход между две сгради. Нататък копторите се превръщаха в лабиринт. Вятърът духаше по всички тесни улички, хленчейки като гладно дете. На моменти затихваше, и в една от тези паузи Денил чу шум от стъпки зад гърба си. Обърна се.

Уличката беше празна. Той сви рамене и продължи напред.

Въображението му упорито рисуваше картината, че някой го преследва, колкото и да се опитваше да се отърве от тези мисли. В паузата между собствените си стъпки той дочуваше и хрущенето на чужди крачки, а когато се обърнеше назад, понякога улавяше бегло движение на завоя. Когато увереността му нарасна, Денил изгуби търпение. След поредния завой той с лекота отключи най-близката врата и се шмугна вътре.

За негово облекчение се оказа, че помещението е празно. Надникна през ключалката и леко изсумтя, когато видя, че в уличката няма никого. Тогава в полезрението му се появи някой.

Денил се намръщи, когато разпозна белега върху широкото лице на мъжа. Очите на сачаканеца шареха във всички посоки. Нещо проблесна и Денил забеляза, че в облечената с ръкавица ръка на непознатия се е появил зловещо изглеждащ нож.

Денил се усмихна спокойно. „Просто ти провървя, че чух стъпките ти“ — помисли си той.

Първо реши да хване нападателя и да го предаде в най-близкото поделение на Стражата, но после размисли. Вече се стъмваше и Денил нямаше търпение да се прибере в уютното си и топло жилище.

Сачаканецът прочуваше внимателно земята, после се върна назад — Денил преброи до сто, после се измъкна навън и продължи по пътя си. Изглежда, опасенията му, че обитателите са го разкрили, бяха неоснователни. Нямаше обитател, толкова глупав, че да нападне магьосник с обикновен нож.

Когато Сери влезе в скривалището, завари Сония приведена над голяма книга. Тя вдигна глава и се усмихна.

— Как върви магията? — попита той.

Усмивката й изчезна.

— Както обикновено.

— Книгата не помага ли?

Тя поклати глава.

— Вече изминаха пет седмици, откакто се упражнявам, но единственото, в което ставам по-добра, е четенето. Ала не мога да чета на Фарин в замяна на защитата му!

— Така или иначе не можеш да ускориш процеса — успокои я той. „Поне не и докато имаш възможност да се занимаваш по веднъж дневно“ — добави мислено.

Откакто едва не я бяха хванали, имаше групи от магьосници, които търпеливо чакаха при всяко от скривалищата на Фарин тя да използва магия, като по този начин го принуждаваха да търси нови места. Сери знаеше, че Фарин търси убежища навсякъде из копторите в замяна на стари услуги. Знаеше също така, че според крадеца всяка монета, похарчена заради Сония, си струва.

— Как мислиш, от какво се нуждаеш, за да проработи магията ти? — попита той.

Тя подпря брадичка на едната си ръка.

— Нужен ми е някой, който да ми покаже как става. — Тя повдигна вежда. — Фарин казвал ти е нещо за оня човек, когото смяташе да проучи?

— Нищо не ми е казвал. Дочух нещичко, но не звучи обнадеждаващо.

Сония въздъхна.

— Предполагам, че ти не си познат с някой приятелски настроен магьосник, който би се съгласил да издаде на Крадците тайните на Гилдията? Дали не можеш да отвлечеш някой от тях заради мен?

Сери се разсмя, но изведнъж млъкна, защото в съзнанието му започна да се оформя идея.

— Мислиш ли, че…

— Шшт! — изсъска Сония. — Слушай!

Сери чу тихо почукване откъм пода и скочи на крака.

— Сигналът!

Той се затича към прозореца откъм улицата и внимателно погледна към сенките долу. Вместо часовия той зърна непозната фигура. Сграбчи наметалото на Сония от облегалката на стола и й го подхвърли.

— Сложи го около кръста си и ме последвай.

Сери вдигна стоящото до масата ведро с вода и изсипа съдържанието му върху все още тлеещите въглени в камината. Главните изсъскаха и към комина се вдигна пара. Младежът махна решетката на камината, вмъкна се в комина и започна да се катери нагоре, като мушкаше върховете на обувките си в процепите между грапавите горещи тухли.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Сония отдолу.

— Хайде! — подкани я той. — Ще избягаме през покривите.

Тихо ругаейки, тя започна да се катери.

Слънцето се подаде иззад буреносните облаци и върховете на покривите се обагриха в златиста Сери се приведе в сянката на един комин.

— Твърде светло е — каза той. — Със сигурност ще ни видят. Мисля, че трябва да останем тук, докато се стъмни.

Сония се намести до него.

— Достатъчно ли се отдалечихме?

Сери погледна назад към скривалището.

— Надявам се.

Сония се огледа.

— Ние сме на Високия път, нали? Тези въжета и дървени мостчета са за улесняване на придвижването? — Тя се усмихна, когато Сери кимна. — Това ми навява спомени.

Той се усмихна в отговор на тъгата в погледа й.

— Също както едно време.

— Да. Често не мога да повярвам, че сме правили някои от нещата, които вършехме. — Тя поклати глава. — Сега не бих имала този кураж.

Сери сви рамене.

— Тогава бяхме деца.

— Деца, които се промъкваха в къщите и задигаха разни неща. — Тя се усмихна. — Помниш ли като се вмъкнахме в стаята на онази жена с многото перуки? Ти се сви на пода, а ние ги натрупахме на купчина върху теб. Когато тя влезе в стаята, ти нададе вой.

Сери се изкикоти.

— Как се разпищя тя!

Очите на Сония проблеснаха в лъчите на залязващото слънце.

— Толкова ми стана криво, когато Джона разбра, че всяка нощ се измъквам, за да идвам при вас.

— Това не те спря — напомни й Сери.

— Не. Ти ме научи как да се справям с ключалките.

Той се вгледа внимателно в нея.

— А защо все пак спря да идваш с нас?

Тя въздъхна и притисна подвитите си колене към гърдите си.

— Нещата се промениха. Шайката на Херин започна да се държи с мен по друг начин. Сякаш си спомниха, че съм момиче и решиха, че съм с тях за други работи. Вече не беше забавно.

— Моето отношение към тебе не се промени… — Той се поколеба, набирайки смелост. — Но ти спря да излизаш и с мен.

Тя поклати глава.

— Причината не беше в теб, Сери. Мисля, че просто се уморих от всичко това. Време беше да порасна и да спра да се преструвам. Джона все ми говореше, че честността е ценност, а кражбите са нещо погрешно. Аз не мисля, че кражбите са нещо погрешно, когато нямаш друг избор, но ние не ги вършехме заради това. Почти се зарадвах, когато се преместихме в града, защото това означаваше, че вече не ми се налага да мисля за всички тези неща.

Сери кимна. Може би беше за добро, че тогава тя се беше преместила. Момчетата в бандата на Херин не се държаха винаги мило с младите момичета, които им попадаха на пътя.

— В града по-хубаво ли беше?

— Донякъде. Ако не внимаваш, пак можеш да си имаш ядове. А стражите са най-лошото, защото няма кой да ги спре, ако решат да се заядат с теб.

Сери се намръщи, представяйки си как тя се опитва да отбива атаките на твърде заинтересованите от нея стражи. Имаше ли изобщо някъде безопасно място? Той тръсна глава. Искаше му се да може да отведе Сония някъде, където няма да ги безпокоят нито стражи, нито магьосници.

— Изгубихме книгата, нали? — попита внезапно Сония.

Сери си спомни, че тя остана на масата в скривалището, и изруга.

— Нищо, тя и без това не беше от голяма полза.

В гласа й нямаше съжаление. Сери се намръщи. Трябваше да има и друг начин тя да се научи да използва магията. Той леко прехапа устни, когато си спомни за идеята, която Сония му беше подсказала.

— Иска ми се да те изведа от копторите — каза той. — Тази нощ тук ще гъмжи от магьосници.

Сония се намръщи.

— Да напусна копторите?

— Да — отговори Сери. — В града ще си в безопасност.

— В града? Сигурен ли си?

— А защо не? — усмихна се той. — Това е последното място, където ще тръгнат да те търсят.

Сония се замисли и сви рамене.

— Но как ще се доберем дотам?

— По Високия път.

— Но той няма да ни помогне да минем през портата.

Сери се ухили.

— Не е необходимо да минаваме оттам. Да вървим.

 

 

Високо над копторите се издигаше Външната стена. Тя беше широка десет крачки и се поддържаше добре от градската стража, въпреки че бяха минали много векове, откакто Имардин за последен път е бил изправен пред заплахата от нападение. Покрай Външната страна минаваше път, който я отделяше от сградите на копторите.

Сония и Сери се спуснаха от покривите на една уличка близо до този път. Сери хвана спътницата си за ръката и я поведе към тесния проход между две купчини от сандъци. Тук въздухът имаше остра миризма, смесица между прясно отсечени дърва и изгнили плодове. Сери приклекна и потупа с длан по земята. За учудване на Сония се разнесе кънтящ металически звук. Земята се раздвижи и се показа голям кръгъл отвор. В мрака изплува широко лице. От дупката прииждаше отвратителна воня.

— Здрасти, Тал — каза Сери.

Широкото лице се усмихна.

— Как си, Сери?

— Добре — ухили се Сери. — Да искаш да си върнеш дълга?

— Става. — Очите на мъжа проблеснаха. — Преминаване?

— За двама.

Мъжът кимна и изчезна във вонящата дупка. Сери се усмихна на Сония и направи жест към отвора.

— След теб.

Тя протегна крак тъмнината и напипа най-горното стъпало на стълбата. Пое дълбоко чист въздух и бавно се спусна в мрака. Чуваше се звук от течаща вода, въздухът беше тежък и влажен. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, тя разбра, че се намира в подземен канализационен тунел. Таванът беше толкова нисък, че й се налагаше да върви наведена.

Пълното лице на човека, с когото бяха говорили, се оказа част от не по-малко пълно тяло. Сери благодари на човека и му връчи нещо, което го накара широко да се усмихне.

Сери остави Тал на поста му и поведе Сония по тунела в посока на града. След няколкостотин крачки се появи още една фигура, застанала до стълба. Мъжът можеше някога да е бил висок, но сега гърбът му беше превит, сякаш следвайки извивката на тунела. Той вдигна глава и ги изгледа под огромните си клепачи. Внезапно се обърна и погледна зад гърба си. Отдалеч в тунела се разнесе слабо звънтене.

— По-бързо! — изрече рязко мъжът.

Сери хвана Сония за ръката и побягна заедно с нея. През това време мъжът измъкна от джоба на палтото си някакъв предмет и започна да удря по него със стара лъжица. Звукът закънтя в тунела.

Когато стигнаха до стълбата, човекът спря да удря и те чуха и други източници на звънтене зад гърба си. Мъжът изсумтя и плесна с ръце.

— Нагоре! Нагоре! — извика той.

Сери се закатери. Чу се металическо изтракване, после се появи кръг от светлина. Сери се изкатери през него и изчезна. Докато Сония го следваше, чу далечен, плътен шум в тунела. Гърбушкото се изкачи подир нея и издърпа стълбата след себе си.

Сония се огледа. Стояха в тесен проход, потънал в сгъстяващ се мрак. Тя чу плътния звук отново и се обърна към тунела. Силата на звука се усилваше, постепенно преминавайки в дълбок рев, който внезапно заглъхна, когато гърбушкото грижливо нагласи капака върху отвора. След миг Сония усети лека вибрация под краката си. Сери се наведе към нея, устата му почти докосна ухото й.

— Крадците използват тези тунели от години, за да минават под Външната стена — прошепна той. — Когато градската стража открила това, започнала да пуска вода по канализацията. Което всъщност не е лоша идея, защото така каналите се поддържат по-чисти. Разбира се, Крадците бързо се научили да определят времето на пускане на водата, така че това не попречило на делата им. Тогава стражите започнали да пускат водата в случайно избрани моменти.

Той й направи знак да се наведе до капака, после внимателно го вдигна. Водата се вихреше само на няколко пръста под повърхността и ревът й отекна по уличката. Сери побърза да сложи капака обратно.

— Ето защо е това звънтене — изрече тя задъхано.

Сери кимна.

— Сигнал за тревога.

Той се обърна и връчи нещо на гърбушкото, после я поведе по уличката, към едно тъмно ъгълче, където издадените тухли в стената им позволиха да се изкачат на покрива на къщата. Беше захладняло, така че Сония издърпа наметалото си нагоре и загърна раменете си.

— Надявах се да успеем да се доближим повече — промърмори Сери, — но… — Той сви рамене. — Гледката оттук е хубава, нали?

Тя кимна. Макар че слънцето вече се беше скрило зад хоризонта, небето все още пламтеше. Последните буреносни облаци се носеха над Южния квартал, но бавно отстъпваха на изток. Градът се разстилаше пред нея, окъпан в оранжеви светлини.

— Оттук се вижда даже част от Кралския дворец — посочи Сери.

Над високата Вътрешна стена наистина се подаваха високите кули на Двореца и върха на блестящия купол.

— Никога не съм бил там — въздъхна Сери. — Но някой ден ще отида.

Сония се разсмя.

— Ти? В Кралския дворец?

— Това е нещо, което си обещах някога — каза той, — че ще посетя поне веднъж всички значими места в града поне веднъж.

— И колко си напреднал досега?

Той посочи портата на Вътрешния кръг. От другата й страна се виждаха стените и покривите на разкошни домове, залети с жълтата светлина на уличните фенери.

— Бил съм в две-три от големите къщи.

Сония изсумтя недоверчиво. Когато тичаше по поръчките на Джона и Ранел, от време на време й се налагаше да влиза във Вътрешния кръг. По тамошните улици патрулираха стражи, спиращи за разпит всеки, който не е разкошно облечен или не носи прислужническата униформа на някой от Домовете. Клиентите й даваха малък жетон, удостоверяващ, че тя има законна работа в района.

Всяко посещение й разкриваше нови чудеса. Тя помнеше удивителните цветове и форми на къщите, някои от които бяха с тераси и кули, толкова тънки и деликатни, че изглеждаха сякаш ще се срутят под собствената си тежест. Дори постройките за прислугата бяха разкошни.

По-семплите къщи, които я заобикаляха, й бяха по-познати. Търговците и не толкова заможните семейства живееха в Северния квартал. Те имаха малко прислужници и за останалите неща се ползваха от услугите на занаятчиите. За двете години, откакто работеха тук, Джона и Ранел бяха събрали малка група от постоянни клиенти.

Сония погледна към околните прозорци, покрити с цветни паравани. Зад някои от тях се виждаха сенките на хора. Тя въздъхна при мисълта за клиентите, които чичо й и леля й бяха загубили, когато стражата ги беше изгонила от жилището им.

— Сега накъде?

Сери се усмихна.

— След мен.

Те продължиха да се придвижват през покривите. Крадците не успяваха да принудят всички граждани да слагат дървени мостове и въжета, както постъпваха с жителите на копторите. На Сери и Сония често им се налагаше да слизат до земята, когато достигнат до някоя улица. Из по-големите улици патрулираха стражници, така че двамата трябваше да изчакват служителите на реда да се отдалечат, преди да пресекат.

След час спряха за почивка и продължиха, когато тънкият резен на луната се показа над хоризонта. Сония следваше Сери мълчаливо, съсредоточена върху това къде стъпва в полумрака. Когато най-накрая спряха отново, я заля вълна от слабост и тя приседна със стон.

— Дано пристигнем по-скоро — каза Сония. — Вече съм на края на силите си.

— Близо сме — увери я Сери. — Ей там.

Прескочиха една стена и се озоваха в голяма, спретната градина. Дърветата бяха високи и симетрични. Сери я поведе в сенките на стената, която имаше вид сякаш продължава до безкрайност.

— Къде сме?

— Почакай, сега ще видиш.

Нещо закачи крака на Сония и тя залитна към едно дърво. Грубостта на кората му я изненада. Тя вдигна глава и се огледа. Около нея се виждаха безкрайни редици от дървета, застанали като часови. Изглеждаха странно и зловещо в тъмнината — гора от ноктести ръце.

„Гора? — Сония се намръщи, после почувства как се смразява. — В Северния квартал няма градини, а единствената гора в Имардин е…“

Сърцето й изведнъж се разтуптя. Тя се забърза след Сери и сграбчи ръката му.

— Хей! Какво правиш? — изстена тя. — Ние сме в Гилдията!

Зъбите му проблеснаха.

— Точно така.

Девойката се вторачи в него. На фона на обляната с лунна светлина гора той представляваше само черен силует и тя не можеше да види изражението му. Обзе я ужасно подозрение. Не, той не можеше… не беше способен… Не и Сери. Не, той никога не би я предал на магьосниците.

Тя почувства ръката му върху рамото си.

— Не се тревожи, Сония. Помисли. Къде са сега магьосниците? Вкопториге. Ти наистина си в по-голяма безопасност тук, отколкото там.

— Но… тук няма ли стража?

— Няколко души на портите, и това е всичко.

— Патрули?

— Не.

— А магическа бариера?

— Не. — Той тихо се засмя. — Предполагам, че мислят, че хората се страхуват от тях твърде много, за да се осмелят да проникнат тук.

— Откъде знаеш, че тук няма бариера и стражи?

Той се изкикоти.

— Вече съм бил тук.

Тя рязко си пое дъх.

— Защо?

— Когато реших, чу трябва да посетя всички важни места в града, се промъкнах тук и поразгледах. Не можах да повярвам колко лесно стана. Не се опитах да вляза в някоя от сградите, само наблюдавах магьосниците през прозорците.

Сония погледна недоверчиво към лицето му в сенките.

— Ти си шпионирал Гилдията?

— Разбира се. Наистина беше интересно. Имат места, където обучават новопостъпилите магьосници, и жилищни помещения. Когато бях тук последния път, видях как работят Лечителите. Това си струва да се види. Там имаше едно момче, на което цялото му лице беше нарязано. Когато Лечителят го докосна, всичките му рани изчезнаха. Изумително!

Той направи пауза и тя видя на слабата светлина, че лицето му се обръща към нея.

— Спомняш ли си как каза, че искаш някой да те научи как да използваш магията? Може би ако ги наблюдаваш, ще видиш неща, които ще ти помогнат да се научиш.

— Но… това е Гилдията, Сери.

Той сви рамене.

— Нямаше да те доведа тук, ако мислех, че има реална опасност, нали?

Сония поклати глава. Чувстваше се ужасно от това, че се бе усъмнила в него. Но ако той възнамеряваше да я предаде, щеше да остави магьосниците да я хванат в скривалището. Не, той никога нямаше да я предаде. Макар и обясненията му да бяха невероятни.

„Ако това е капан, вече съм обречена“.

Тя отхвърли тези мисли и се върна към предложението на Сери.

— Наистина ли мислиш, че можем да направим това?

— Разбира се.

— Това е безумие, Сери.

Той се разсмя.

— Поне ще отидем и ще опитаме. Щом стигнем до пътя, сама ще се убедиш колко е лесно. Ако не искаш да опитваш, ще се върнем. Хайде.

Тя потисна страха си и го последва между дърветата. Гората леко оредя и се показаха някакви стени. Придържайки се към сенките, Сери се промъкваше напред, докато не се озова на двайсетина крачки от пътя. Тогава бързо хукна напред и се скри зад дънера на едно дебело дърво.

Сония претича подир него и допря гръб към дънера на друго дърво. Краката й бяха омекнали и тя се чувстваше замаяна. Сири се ухили и посочи между дърветата.

Тя погледна към сградата пред тях и ахна.

Бележки

[1] рави — едър гризач. — Б.пр.