Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (5)

Глава 4
Търсенето продължава

Утринното слънце заля със златиста светлина покритите със скреж стъкла. Въздухът в стаята беше приятно топъл — нагряваше го блестящата сфера, която кръжеше зад вградения в стената матов стъклен панел. Увивайки пояса около кръста си, Ротан влезе в гостната стая, където вече го очакваха приятелите му.

Втори панел позволяваше на нагревателната сфера да отоплява едновременно спалнята и гостната. Пред панела стоеше възрастен магьосник, притиснал длани към стъклото. Въпреки осемдесетте си години, Ялдан все още се отличаваше със здраво тяло и остър ум и се наслаждаваше на дълголетието и доброто здраве, които поддържаше с помощта на магическите си сили.

До Ялдан стоеше висок, по-млад магьосник. Очите на Денил бяха полузатворени, сякаш всеки момент щеше да заспи.

— Добро утро — каза Ротан. — Като че ли днес времето ще се пооправи.

Ялдан се усмихна накриво.

— Лорд Девън смята, че преди да настъпят зимните студове, ни очакват още няколко такива дни.

Денил се намръщи.

— Девън ги приказва такива от няколко седмици.

— Но не даде точен период — изхили се Ялдан. — А просто каза, че ще се случи.

Ротан се усмихна. В Киралия имаше една старинна поговорка: „Слънцето не се подчинява нито на кралете, нито на магьосниците“. Лорд Девън, ексцентричен алхимик, беше започнал да изучава времето три години по-рано, с твърдото намерение да опровергае древната мъдрост. Напоследък той буквално заливаше Гилдията с „предсказания“, макар Ротан да подозираше, че процентът верни прогнози се дължеше по-скоро на чист късмет, отколкото на пророческия му гений.

Главната врата на гостната се отвори и вътре влезе прислужничката на Ротан, Тания. Тя се приближи до масата и остави на нея поднос с малки чашки, декорирани със златисти орнаменти, и чиния, пълна с ароматни, изкусно украсени сладкиши.

— Суми^[1], господа? — попита момичето.

Денил и Ялдан кимнаха нетърпеливо. Ротан поведе гостите си към масата, където Тания сипваше с мерителна лъжичка изсушени листа в един златен чайник, а после ги заля с вряла вода.

Ялдан въздъхна и поклати глава.

— Честно казано, не знам защо предложих да се включа в претърсването. Нямаше да го направя, ако Езрил не беше настояла. Казах й: „Какви ще са шансовете ни да я намерим, щом само половината от нас ще тръгнат да я търсят?“ а тя ми отвърна: „По-добри, отколкото ако никой не отиде“.

Ротан се усмихна.

— Съпругата ти е разумна жена.

— Мислех, че повече от нас ще се включат, когато кралските съветници обявиха, че след като не е отцепничка, кралят иска Гилдията да се заеме с обучението й — каза Денил.

Лицето на Ялдан се изкриви.

— Подозирам, че някои са се отказали в знак на протест. Не искат да приемаме в Гилдията момиче от копторите.

— Вече нямаме друг избор. Освен това си имаме един помощник в повече — напомни им Ротан, взимайки от ръката на Тания чашката с ароматна напитка.

— Фергън. — Денил грубо изсумтя. — Момичето трябваше да хвърли по-силно онзи камък.

— Денил! — Ротан се закани с пръст на по-младия магьосник. — Фергън е единствената причина половината гилдия да продължава да я търси. На снощното събрание беше изключително убедителен.

Ялдан се усмихна мрачно.

— Съмнявам се, че ще продължи дълго в този дух. Когато вчера най-накрая се прибрахме, влязох направо в банята, но след това Езрил ми каза, че продължава да усеща миризмата от копторите.

— Надявам се, че нашата малка бегълка няма да мирише толкова лошо — усмихна се криво Денил на Ротан, — иначе първият й урок ще бъде как да се къпе.

При спомена за ококорените очи на изпитото от глад, мръсно лице на момичето, Ротан потрепери. Цяла нощ беше сънувал копторите. Беше бродил между схлупените колиби, наблюдаван от хора с болнав вид, треперещи старци, увити с парцаливи дрехи или кльощави деца, гризящи мухлясал хляб…

Учтиво почукване го изтръгна от мислите му. Той се обърна и даде мислена заповед. Вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж, облечен като куриер.

— Лорд Денил. — Куриерът се поклони ниско на младия магьосник.

— Говори — нареди му Денил.

— Капитан Гарин ви изпраща съобщение, милорд. Стражниците Олин и Керин са били намерени пребити и ограбени. Мъжете, които сте търсили, не искат да говорят с магьосниците.

Денил погледна куриера и се намръщи, обмисляйки новината. Мълчанието се проточи и младежът започна да пристъпва смутено на място.

— Много ли са пострадали? — попита Ротан.

Куриерът поклати глава.

— Само са натъртени, милорд. Няма нищо счупено.

Денил махна презрително с ръка.

— Благодари на капитана за съобщението му. Свободен си.

Куриерът отново се поклони и излезе.

— За какво става въпрос? — попита Ялдан, когато вратата се затвори.

Денил сви устни.

— Изглежда, Крадците не са благоразположени към нас.

Ялдан тихо изсумтя и протегна ръка към сладкишите.

— Естествено, че не са! Защо да бъдат… — Старият магьосник млъкна изведнъж и погледна с присвити очи по-младия си колега. — Ти да не би…

Денил сви рамене.

— Струваше си да опитам. Все пак се смята, че те знаят всичко, което се твори в копторите.

— Опитал си да се свържеш с Крадците!

— Доколкото знам, не съм нарушил никакви закони.

Ялдан изпъшка и поклати глава.

— Не, Денил — обади се Ротан, — но кралят и Домовете няма да се отнесат благосклонно към това, че Гилдията ще си има вземане-даване с Крадците.

— Че кой е казал, че ще си имаме вземане-даване? — Денил се усмихна и отпи от чашата си. — Помислете. Крадците познават копторите по-добре от всеки друг. Вероятността да открият момичето е много по-голяма — освен това съм убеден, че ще предпочетат сами да я потърсят, отколкото ние да душим из царството им. Трябва само да представим нещата така, че кралят да реши, че сме успели да убедим или да сплашим Крадците да ни предадат момичето и така ще спечелим одобрението на всички.

Ротан се намръщи.

— Доста трудно ще ти бъде да убедиш в това Върховните магове.

— Не е нужно да знаят.

Ротан скръсти ръце.

— Напротив — рече твърдо той.

Денил присви очи.

— Може би си прав, но съм сигурен, че ще ми простят, ако това помогне за откриването й и им предложа начин да го оправдаят пред краля.

Ялдан изсумтя.

— Може пък и да е за добро, че не се получи.

Ротан се изправи и се приближи до прозореца. Избърса с ръкав лекия скреж и надникна навън към спретнатите, грижливо поддържани градини. Отново се сети за премръзналите, гладни хора, които беше видял в копторите. Нима и тя живееше така? Ами ако претърсването я беше принудило да напусне жалкото си убежище и да се озове на улицата, без покрив над главата си? Зимата щеше да настъпи скоро и тя лесно можеше да загине от глад или измръзване много преди силата й да достигне опасни висини. Магьосникът забарабани с пръсти по перваза.

— При Крадците има няколко групи, нали?

— Да — отвърна Денил.

— Човекът, с когото си опитал да се свържеш, е представител на всички тях?

— Не знам — призна си Денил. — Едва ли.

Ротан се обърна към приятеля си.

— Нищо няма да ни струва да проверим, нали?

Ялдан погледна Ротан и се плесна по челото.

— Вие двамата ще ни забъркате в ужасна каша — простена той.

Денил потупа стареца по рамото.

— Не се тревожи, Ялдан. Само един от нас ще си вкара главата в торбата. — Той се ухили на Ротан. — Остави на мен. Междувременно нека да дадем на Крадците причина да ни помогнат. Бих искал да огледам отблизо онези подземни проходи, които открихме вчера. Обзалагам се, че Крадците ще предпочетат да не си навираме носовете там долу.

— Не ми харесват тези подземни стаи — каза Дония. — Нямат никакви прозорци. Направо ме побиват тръпки.

Сония се намръщи и почеса местата, където беше получила ухапвания през нощта. Джона редовно переше одеялата и чистеше леглата със запарка от билки, за да се отърве от бълхите и за пръв път Сония усети, че й липсва перфекционизма на леля й. Тя въздъхна и огледа прашната стая.

— Надявам се, че Сери няма да си навлече неприятности за това, че ме доведе тук.

Дония сви рамене.

— Той върши най-различни услуги на Опия и момичетата в „Танцуващите пантофки“ от години. Те няма да имат нищо против да останеш някой и друг ден в склада им. Майка му работеше някога тук. — Дония постави една голяма дървена купа на масата пред Сония. — Наведи си главата.

Сония се подчини и се намръщи, когато върху тила й се изля ледена вода. След като изплакна косата й няколко пъти, Дания премести купата, в която вече се плискаше мътна зеленикава течност. Тя помогна на Сония да изсуши косата си с груба вълнена кърпа, преди да отстъпи назад и да огледа творението си с критичен поглед.

— Нищо не стана — каза тя, поклащайки глава.

Сония докосна косата си с ръка. Тя все още лепнеше от боята, с която я беше намазала Дония.

— Съвсем нищо ли?

Дония се наведе и се взря в главата й.

— Ами изсветляла е малко, но не чак толкова, че веднага да се забележи. — Тя въздъхна. — Жалко, че не можем да я подкъсим още повече. Но… — Тя отстъпи назад и сви рамене. — Ако магьосниците са тръгнали да търсят момиче, както казват хората, може й да не ти обърнат внимание. Така приличаш на момче, поне на пръв поглед.

— Тя сложи ръце на хълбоците си и отстъпи назад. — Защо си се подстригала толкова късо?

Сония се усмихна.

— За да приличам на момче. За да не ми досаждат.

— В бараките ли?

— Не. Аз се занимавах с доставките на ремонтираните предмети вместо Джона и Ранел. Кракът на чичо го боли и той не може да върви бързо, а Джона е по-умелата в работата. Не ми харесваше да стоя по цял ден в бараките, затова излизах из града. — Сония се намръщи. — Първия път, когато трябваше да доставя стоката на един търговец, видях как двама занаятчии и един коняр досаждаха на дъщерята на хлебаря. Никак не ми се искаше да се окажа на нейното място, затова започнах да се обличам и да се държа като момче.

Дония повдигна вежди.

— И имаше ли полза от това?

— През повечето време — усмихна се кисело Сония. — Понякога не е добре да изглеждаш и като момче. Веднъж в мен се влюби една слугиня! А друг път един градинар ме приклещи в ъгъла и съм сигурна, че чак като ме сграбчи, разбра, че съм момиче. Едва не припадна, после лицето му пламна и той ме накара да обещая, че на никого няма да казвам. Такива ми ти работи.

Дония се изкиска.

— Тукашните момичета наричат такива мъже „златни мини“. Опия взима по-скъпо за момчетата, защото ако стражниците разберат, ще я обесят. Но за момичетата няма закони. Помниш ли Калия?

Сония кимна, спомняйки си слабото момиче, което работеше в пивницата до пазара.

— Оказа се, че баща й години наред я продавал на клиенти — рече Дония, поклащайки глава. — Собствената му дъщеря! Миналата година избяга от него и започна да работи при Опия. Казва, че поне така изкарва някакви пари. Това те кара да се замислиш какви сме късметлийки, нали? Баща ми не дава на никой да се закача с мен извън границите на приличието. Най-лошото, което…

Тя млъкна, погледна към вратата, след което изтича към нея и надникна през ключовата дупка. Усмивка на облекчение озари лицето й и тя отвори вратата.

В стаята влезе Сери и подаде на Дония един вързоп. После критично огледа Сония.

— Не ми изглеждаш по-различно от преди.

Дония въздъхна.

— Боята не хвана. Киралийските коси не сменят лесно цвета си.

Той сви рамене, после кимна към вързопа.

— Донесох ти малко дрехи, Сония. — Той отстъпи към вратата — Почукайте, като се преоблечеш.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Дония взе вързопа и го развърза.

— Повечето дрехи са момчешки — изсумтя тя и подхвърли на Сония чифт панталони и риза с висока яка. После разгъна навит на руло тежък черен плат и кимна. — Но наметалото е добро.

Сония се преоблече. Докато увиваше наметалото около раменете си, на вратата се почука.

— Тръгваме — рече Сери, втурвайки се в стаята. Зад него се появи Херин, който носеше малка лампа. Щом видя сериозните им лица, Сония усети как сърцето й подскочи.

— Да не са започнали претърсването?

Сери кимна и закрачи към стария дървен бюфет в дъното на стаята. Отвори го и издърпа рафтовете към себе си. Те помръднаха с лекота и наредените по тях съдини леко се заклатиха. Задната стена на бюфета се отвори беззвучно назад, разкривайки пред тях тъмен правоъгълник.

— Започнали са търсенето преди няколко часа — каза Херин на Сония, която мина през отвора и влезе в прохода.

— Толкова рано?

— Тук долу лесно се губи представа за времето — обясни той. — На повърхността вече е почти обяд.

Сери избута Херин и Дония през прохода. Сония чу тихо изскърцване и лампата в ръцете на Херин освети влажните стени на коридора. Сери придърпа към себе си рафтовете на бюфета, затвори задната стена и се обърна към Херин.

— Никаква светлина. По-добре се оправям в тъмното.

Херин угаси лампата и коридорът потъна в мрак.

— И никакви разговори — каза им Сери. — Сония, с едната ръка се дръж за плаща ми, а другата опри на стената.

Тя протегна ръка и сграбчи грубата материя. Нечия ръка леко се отпусна на рамото й. Те тръгнаха напред и стъпките им отекнаха в прохода.

Сери промени посоката няколко пъти, а наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак. Слабото ехо на капеща вода се приближи и отмина, после отново се чу ясно. Сония си спомни, че бардакът на Опия се намира близо до реката, така че проходът сигурно минаваше под речното корито. Тази мисъл не беше особено успокояваща.

Сери спря и после тръгна отново толкова рязко, че изненаданата Сония изпусна плаща му. Тя протегна ръка и докосна груба дървена дъска, над нея още една. Притеснена, че може да изгуби Сери, ако се бави твърде дълго, тя забърза нагоре по стълбата, но беше възнаградена с ритник от ботуша му. Сония преглътна една ругатня и продължи да се изкачва, този път по-внимателно. Зад нея тихо потропваха ботушите на Херин и Дония.

Над главите им се появи неясен тъмен квадрат. Тя премина през отвора и се озова в дълъг прав коридор. През пукнатините в стените се процеждаше слаба светлина. Изминаха около стотина крачки и точно когато стигнаха до поредния завой, Сери внезапно спря.

Коридорът пред тях започна да просветлява, озарен от приближаващ се източник на светлина някъде зад завоя. Сония ясно видя силуета на притисналия се към стената Сери. До слуха им достигна изискан мъжки глас.

— Ха! Още един скрит проход. Елате, да видим далеч ли отива.

— Те са в подземията — ахна Дония.

Сери се обърна и трескаво размаха ръка към Сония. Без да се помайва, тя се обърна и видя как Херин и Дония се отдалечават на пръсти по коридора.

Макар да се движеха колкото се може по-тихо, стъпките им отекваха в тясното пространство. Сония напрегна слух, очаквайки всеки момент да чуе викове зад гърба им. Навеждайки поглед към пода, тя установи, че собствената й сянка става все по-отчетлива — светлината приближаваше завоя.

Тунелът пред тях гънеше в мрак. Сония се обърна. Светлината вече бе толкова ярка, че тя очакваше всеки момент магьосникът да се появи на завоя. След миг той щеше да ги види…

В този миг някой рязко я накара да спре. Сери я хвана за раменете и я притисна към стената. Тухлите зад гърба й поддадоха и тя залитна назад.

Гърбът й опря в друга стена. Сери леко я бутна встрани и сам влезе в тясната ниша. Тя усети как кокалестият му лакът се опира в ребрата й, после чу сухото стържене на тухлите, които се върнаха по местата си.

В тясното пространство дишането им прозвуча гръмотевично. С разтуптяно сърце Сония напрегна слух и дочу приглушения звук на човешки гласове. През пукнатините на стената проникна светлина. Сония се наведе напред и надникна през една от тях.

Точно пред нея във въздуха се носеше светеща топка. Очарована, тя не свали поглед от нея, докато топката не се изгуби, оставяйки червени петна пред очите й. След това пред цепнатината се появиха бледа ръка, широк пурпурен ръкав и гърдите на мъж, облечен в мантия — магьосник!

Сърцето й туптеше бясно. Той се намираше толкова наблизо — на една ръка разстояние. Разделяше ги само тънка тухлена стена. В този миг той спря.

— Чакай малко. — Гласът му прозвуча озадачено. Той застана неподвижно и безмълвно, след което бавно се обърна с лице към нея.

Тя застина от ужас. Това беше магьосникът от Северния площад — същият, който я беше видял. Същият, който се беше опитал да я посочи на останалите. Лицето му бе отнесено, сякаш се беше заслушал в нещо. Той стоеше и гледаше през тухлената стена право в очите на Сония.

Устата й пресъхна, сякаш беше пълна с пепел. Тя преглътна тежко и усети как страхът й се засилва. Струваше й се, че тупкането на сърцето й всеки момент ще я издаде. Можеше ли магьосникът да го чуе? Можеше ли да чуе дишането й?

Може би чува мислите в главата ми.

Сония усети как коленете й омекват. Говореше се, че магьосниците могат и такива неща. Тя стисна здраво очи. „Той не може да ме види. Аз не съществувам. Няма ме тук. Аз съм едно нищо. Никой не може да ме види. Никой не може да ме чуе…“

Обхвана я някакво странно усещане, сякаш около главата й беше ушито одеяло, което заглушаваше всичките й сетива. Тя потрепери, осъзнавайки, че отново бе направила нещо — но този път на себе си.

„А може пък магьосникът да ми е направил нещо“ — помисли си внезапно Сония. Ужасена, тя отвори очи и установи, че стои сама в мрака.

Магьосникът и вълшебната му светлина си бяха отишли.

Денил изгледа с отвращение издигащата се пред него сграда. В последния строеж на Гилдията липсваха великолепието и красотата, на които толкова се възхищаваше в по-старите сгради. Докато 5 някои възхваляваха модерния й стил, Денил смяташе постройката за абсурдно претенциозна, също като името си.

„Седемте свода“ представляваше плосък правоъгълник, чиято предна стена наистина бе увенчана със седем обикновени, неукрасени сводести арки. Вътре имаше три зали: Дневната зала, където приемаха важните гости, Банкетната зала и Вечерната зала, където магьосниците се събираха неофициално всеки Четириден вечер да отдъхнат, да пийнат скъпо вино и да посплетничат.

Точно към тази стая се бяха запътили двамата с Ротан. Беше студена вечер, но студеното време никога не беше спирало редовните посетители на Вечерната зала. Когато влезе, Денил се усмихна. Тук можеше спокойно да забрави за архитектурната недомислица, довела до строежа на сградата, и да се наслади на украсеното с вкус помещение.

Той огледа залата, оценявайки още по-високо лукса й след двата дълги дни, прекарани във влажните, студени коридори под копторите. Прозорците бяха скрити зад тъмносини завеси със златиста бродерия. Из залата бяха разположени разкошни меки кресла. Картини и гравюри от най-добрите художници на Обединените земи красяха стените й.

Днес в залата имаше повече магьосници от обичайното. Докато двамата с Ротан се смесваха с тълпата, Денил забеляза неколцина от по-необщителните членове на Гилдията. С крайчеца на окото си зърна черно петно и изведнъж се спря.

— Тази вечер самият Върховен повелител ни е удостоил с присъствието си — промърмори той.

— Акарин? Къде е? — Ротан огледа залата и повдигна изненадано вежди при вида на фигурата, загърната в черна мантия. — Интересно. Откога не се е появявал? Два месеца?

Денил кимна и взе чаша вино от подноса на преминаващия слуга.

— Поне толкова.

— Това с него Разпоредителя Лорлън ли е?

— Разбира се — отвърна Денил, като спря, за да отпие от чашата си. — Лорлън разговаря с някого, но не мога да видя с кого.

Лорлън вдигна глава и огледа залата. Погледът му се спря върху новодошлите и той вдигна ръка.

— Денил. Ротан. Искам да говоря с вас.

Изненадан и леко разтревожен, Денил последва Ротан към другия край на залата. Двамата спряха до стола, който досега пречеше на Денил да види събеседника на Лорлън. До слуха му достигна познат глас.

— Копторите са грозно петно върху този град. Те са развъдник на престъпност и болести. Кралят не биваше да им позволява да се разрастват толкова. Сега имаме прекрасната възможност да избавим Имардин от тях.

Денил наложи вежливо изражение на лицето си и погледна към седящия в креслото мъж. В безупречно сресаната му руса коса проблясваха лъчите на светещите сфери. Очите му бяха притворени, а кръстосаните крака бяха насочени в посока към Върховния повелител. На слепоочието му се забелязваше малка квадратна лепенка.

— И как предлагате да го направим, лорд Фергън? — попита Лорлън със спокоен глас.

Фергън сви рамене.

— Няма да е трудно да се прочисти районът. Къщите им не са особено здрави и едва ли ще ни представлява особена трудност да съборим тунелите под тях.

— Но всеки град расте и се разширява — посочи Лорлън. — Напълно естествено е хората да започнат да се заселват отвъд градските стени, когато в пределите им вече не е останало място. В тъй наречените коптори има няколко района, които почти не се различават от градските квартали. Сградите изглеждат прилично и улиците им имат ефективна канализация. Жителите на тези райони са започнали да наричат копторите Външния кръг.

Фергън се наведе напред.

— Но дори под тези къщи има скрити проходи. Уверявам ви, че именно там живеят най-подозрителните типове. Всяка къща, издигната върху някой проход, трябва да бъде считана за част от престъпната организация и да бъде изравнена със земята.

Акарин изумено повдигна вежди. Лорлън погледна Върховния повелител и се усмихна.

— Само ако можеха свързаните с Крадците проблеми да се разрешават толкова лесно. — Той погледна към Ротан и се усмихна. — Добър вечер, лорд Ротан, лорд Денил.

Фергън вдигна глава към тях. Погледът му се плъзна от Денил към Ротан и устата му се разтегли в усмивка.

— О, лорд Ротан.

— Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю — отвърна Ротан и учтиво кимна на Висшите магове. — Лорд Фергън. По-добре ли се чувствате?

— Да, да — отвърна Фергън и леко докосна лепенката на главата си. — Благодаря, че попитахте.

Денил запази безизразното си изражение. От страна на Фергън беше грубо, но не и необичайно да „забрави“ да го поздрави. Макар че проявата на подобно неуважение в присъствието на Върховния повелител беше доста изненадваща.

Лорлън сплете пръстите на ръцете си.

— Забелязах, че днес вие двамата останахте в копторите много по-дълго от останалите. Успяхте ли да откриете някакви следи, които да подскажат къде се намира момичето?

Ротан поклати глава и започна да разказва за опитите им да изследват подземните проходи под копторите. Запазвайки мълчание, Денил погледна Върховния повелител и почувства как го обзема познатото нервно напрежение. „Десет години, откакто се дипломирах, а пред него продължавам да се държа като ученик“ — помисли си той. Задълженията и интересите на Денил рядко водеха до контакти с водача на Гилдията. Както винаги, той се изненада от младежкия вид на Акарин и си спомни за разгорелите се пет години по-рано спорове за целесъобразността на избора на толкова млад човек за поста на Върховен повелител. Водачите на Гилдията бяха избирани сред най-могъщите магьосници, но по-възрастните винаги бяха предпочитани пред по-младите предвид по-голямата им зрелост и опит.

Макар Акарин да беше показал сили, които значително превъзхождаха тези на конкурентите му, всъщност придобитите по време на странстванията му знания и дипломатически умения успяха да убедят Гилдията да го избере. Магьосниците винаги бяха очаквали от лидерите си да притежават такива качества като сила, умения, достойнство и авторитет, а Акарин ги имаше в изобилие. Мнозинството смятаха, че във времената, когато той беше избран, възрастта играеше незначителна роля. Важните решения винаги се вземаха след гласуване, а с ежедневните проблеми се занимаваше Разпоредителят на Гилдията.

Колкото и разумни да изглеждаха тези доводи, Денил подозираше, че обсъжданията на възрастта на Върховния повелител не спираха. Той забеляза, че Акарин вече носеше дългата си коса в старомодна класическа прическа, предпочитана от по-възрастните мъже — спретнато прибрана на кок на тила. Лорлън също беше възприел този стил.

Денил погледна Разпоредителя, който напрегнато слушаше Ротан. Близък приятел на Върховния повелител, Лорлън беше станал помощник на предишния Разпоредител по предложение на Акарин. Когато две години по-късно Разпоредителят се оттегли, Лорлън зае мястото му.

Той успя да се докаже като действително подходящ за този пост. Изпълняваше задачите си с вещина, ползваше се с уважение и авторитет и най-важното, беше отзивчив. Почти не му оставаше свободно време и Денил въобще не завиждаше на положението му. От двете длъжности тази на Разпоредителя беше по-натоварената.

След като изслуша доклада на Ротан, Лорлън поклати глава.

— Съдейки по описанията ти на копторите, стигам до извода, че никога няма да я намерим. — Той въздъхна. — Кралят нареди пристанището да бъде отворено от утре.

Фергън се намръщи.

— Толкова скоро? Ами ако успее да се измъкне с някой кораб?

— Съмнявам се, че ембаргото щеше да й попречи, ако наистина искаше да напусне Имардин. — Лорлън погледна Ротан с крива усмивка. — Както обичаше да казва покойният наставник на лорд Ротан: „Ако държавното управление беше обявено извън закона, Киралия щеше да бъде образцова държава“.

Ротан се засмя.

— Да, лорд Марген беше неизчерпаем източник на подобни мъдрости. И все пак аз не вярвам, че сме изчерпали всички възможности. Тази сутрин Денил ми обърна внимание, че най-големи шансове да намерят момичето имат самите жители на копторите. Мисля, че е прав.

Денил погледна приятеля си. Нима Ротан възнамерява да разкрие намеренията им да се свържат с Крадците?!

— И защо смяташ, че ще се съгласят да ни помогнат? — попита Лорлън.

Ротан погледна към Денил и се усмихна.

— Ще им предложим награда.

Денил въздъхна облекчено. Трябваше да ме предупредиш, стари приятелю!

— Награда! — възкликна Лорлън. — Да, това може и да свърши работа.

— Отлична идея — съгласи се Фергън. — А онези, които ни пречат, трябва да бъдат наказани.

Лорлън го погледна укорително.

— Наградата ще бъде достатъчна. Но ще я дадем едва след като момичето бъде открито, иначе всички в копторите ще ни засипят с твърдения, че са я видели. — Той се намръщи. — Освен това трябва да измислим нещо, за да ги откажем от опитите сами да я заловят…

— Можем да разлепим по улиците обяви, в които да дадем описание на момичето и условията за получаване на наградата, с предупреждение никой да не се приближава до нея — предложи Денил.

— Освен това трябва да окуражим хората да ни докладват, когато я видят, защото така ще разберем кои места посещава най-често.

— Трябва да се сдобием с подробен план на копторите, за да можем да се ориентираме в местата, където е била забелязвана — предложи Фергън.

— Хм, това ще ни бъде изключително полезно. — Денил се постара да си придаде вид на неприятно изненадан, че сам не се е досетил за това. Припомняйки си лабиринта от проходи и улички, той отлично разбираше, че подобна задача ще ги избави от присъствието на Фергън в продължение на месеци. Ротан го погледна с присвити очи, но не каза нищо.

— Разлепянето на обявите. — Лорлън също погледна Денил. — Ще се заемеш ли?

— Още утре — кимна Денил.

— А аз ще уведомя утре сутрин останалите участници в претърсването — каза Лорлън. Той погледна Денил и Ротан и се усмихна. — Някакви други идеи?

— Момичето сигурно не може да скрива менталното си присъствие — заговори Върховният повелител. — Тя не е обучена и сигурно не знае как да го направи — а може би дори не осъзнава наличието му. Някой сети ли се да го потърси?

За миг настъпи пълно мълчание, след което Лорлън се усмихна тъжно.

— Не мога да повярвам, че сам не се сетих за това. Никой не е споменавал, че я е търсил по този начин. — Той поклати глава. — Като че ли сме забравили кои сме ние и коя е тя.

— Ментално присъствие — тихо рече Ротан. — Мисля, че…

Той не довърши изречението си и Лорлън се намръщи.

— Да?

— Още утре ще организирам ментално претърсване — предложи Ротан.

Лорлън се усмихна.

— Вас двамата ви чака доста оживен ден.

Ротан наведе глава.

— В такъв случай трябва да си легнем по-рано. Лека нощ, Разпоредителю, Върховни повелителю, лорд Фергън.

Тримата магьосници кимнаха в отговор. Денил последва Ротан към изхода на Вечерната зала. Когато се озоваха на улицата, Ротан шумно въздъхна.

— Сега вече разбрах! — плесна се той по челото.

— Какво си разбрал? — попита го слисано Денил.

— Днес, докато вървях по един от проходите, почувствах нещо. Сякаш някой ме наблюдаваше.

— Присъствие?

— Може би.

— Провери ли?

Ротан кимна.

— Да, но в него нямаше никакъв смисъл. Онова, което усещах, трябваше да се намира точно до мен, а там имаше само тухлена стена.

— Потърси ли за скрита врата?

— Не, но… — Ротан се поколеба и се намръщи. — То изчезна.

— Изчезна? — Денил го погледна озадачено. — Как може просто да изчезне? Присъствието не може да изчезне — може само да бъде прикрито. Тя не е обучена да го прави.

— Дали? — усмихна се мрачно Ротан. — Ако е била тя, значи или някой я е обучавал, или сама се е научила на това.

— Не е трудно да се научи — замислено рече младият маг. — Ние се обучаваме, като играем на криеница.

Ротан леко кимна, обмисляйки възможността, после сви рамене.

— Предполагам, че утре ще разберем. По-добре да се върна обратно и да потърся помощ за утрешното претърсване. Очаквам доста от онези, които не искат да се връщат в копторите, да се съгласят да ми помогнат при менталното претърсване. Искам да дойдеш с нас, Денил. Ти имаш изключително развити сетива.

Денил сви рамене.

— Как мога да ти откажа, след като представяш нещата по този начин?

— Мисля да започнем рано сутринта. Трябва да разпечаташ обявите и да ги разлепиш колкото се може по-бързо.

— Ох! — Лицето на Денил се изкриви в гримаса. — Още едно ранно ставане. Пак ли!