Димитър Кирков
Любов в ада (36)

X

Фанто Фанучи не се застояваше в дома на Антови. Случваше се дори да не преспива тук по една, по две вечери, но не повече, защото такава бе нормата за гладуване на Дженифер, а храненето беше дресьорска процедура, извършвана задължително от самия сеньор. Юлика си обясняваше отсъствията му с това, че той подготвя бъдещия си цирк — изпаднали артисти издирва навярно, може би пътува по други градове… Фанучи се прибираше обичайно мрачен и, разбира се, лично не споделяше с какво се занимава, сведения се процеждаха единствено към Милетко и от него сестра му подразбираше, че работата напредва.

Когато оставаше в къщата, сеньорът пишеше писма. Понякога се събираха по пет-шест наведнъж и всеки път Живка ходеше до пощата да ги пуска. Фанто пишеше, но не получаваше, един път само пристигна писмо за него, което той дълго и загрижено чете, а сетне го прибра в портфейла си. Готвеше се нещо, назряваше нещо, на моменти Юлика го уподобяваше в себе си на конспиратор, който плете невидима за хората мрежа, но ще дойде време и в тая мрежа ще падне такъв улов, че хората ще хлъцнат.

Сух, изпит, с тежки хипнотизаторски очи и катранени провиснали мустаци, немногословен и сдържан — такива примерно си въобразяваше Юлика мъжете на дълга, на делото, решителните и целеустремени личности, които разсичат непригодните обстоятелства като нажежен нож буца масло. Когато го виждаше сутрин, че излиза, тя съвсем нагледно си представяше пътя на подобни рицари — как той върви направо през чукари, през пустини, прехвърля ревящи реки и ледени полета, защото сух пламък гори в гръдта на рицаря и нищо не е в състояние да го отклони, очите му са вперени в светещата точка на хоризонта, в целта и смисъла на живота му. И някому тая точка може да изглежда дреболия, някой може да й се присмива, че е безумна идея или че носи името на любима жена, или че е стремежът да създадеш свой цирк примерно, какъвто беше случаят с Фанто Фанучи, но жалки са такива насмешки, защото не конкретното съдържание на точката е важно, а способността на личността да създаде своя идея и неотклонно да я постига. На такива хора заслужава да се помага, мислеше си Юлика, не е сгрешил Милетко, от такива хора излизат откривателите, великите военачалници, гениалните творци на изкуството…

А сеньор Фанучи — ако не пишеше писма — се занимаваше тъкмо с тънкостите на своето изкуство, тоест обучаваше Дженифер. Тая година се запролети рано, слънцето притопли и бързо съши жълти шапчици на глухарчетата. В такива светли дни Фанто награбваше Дженифер под мишница и като го гледаше отдалеч човек из двора, приличаше на музикант, понесъл калъфа с цигулката си. Само че на музиканта е лесно, само че музикантът разполага със съвършен инструмент, създаден от човешкия гений, а сеньор Фанучи разполагаше с най-невъзприемчивото чудовище, създадено от сляпата природа. И какво струва дори на дете да извлече тон от струните на цигулка, но ха̀ да се опита някой да извлече нещо от тъмната душа на крокодила, непомръднала от палеозойската ера. При това не ставаше дума за прост тон, а за разкошен концерт, който сеньор Фанто Фанучи мечтаеше да изпълни с Дженифер.

И той упорито репетираше. Дълго се разхождаше по двора, вцепененото крокодилче стърчеше изпод лакътя му, защото, макар да грееше слънце, телесната температура на влечугото повтаряше градусите на въздуха, а тия градуси не бяха достатъчни за нормалните функции на организма му. Може би дресьорът го сгряваше до тялото си — хем за да го съживи, хем в един момент да го лиши от животворната си топлина и по тоя начин да му втълпи, че то е зависимо колкото от слънцето, толкова и от човека. Най-сетне Фанто Фанучи намираше огряно местенце и полагаше Дженифер на земята. Тук той не допускаше никой до свещенодействията си, дори опитът на Милетко да му асистира беше твърдо отклонен. Не желаеше да го наблюдават и отдалеч, но Дионисий бе любопитен и когато сеньорът застанеше на удобна позиция, той го следеше от горния етаж.

А Фанто, загърбил слънцето, се изпъваше прав до възпитаницата си, десетина минути не помръдваше, подобно часовой пред знаме, докато, изглежда, с крокодила ставаше нещо, защото изведнъж звероукротителят се разкрачваше и сянката му падаше върху Дженифер. Разтворил неудобно чатал, той чакаше, а Дженифер извръщаше муцуна, подрапваше с нокти и преместваше туловището си под топлите лъчи. Човекът обаче прибираше нозе, сянката му пак прихлупваше главата на крокодилчето, което, от своя страна, пак се примъкваше към слънцето, а Фанто пак го засичаше — и всичко това беше мудно, отегчително, повтаряше се десетки и десетки пъти, на Дионисий му омръзваше да дебне, струваше му се, че и нервите на Дженифер се късат и че ако има глас, тя би писнала до небето: „Абе остави ме на мира, човече божи! Остави ме да си напека гърбината като всяка тропическа твар!“ Ала неразвитият мозък на крокодилката стигаше само дотам, че да се тътри тя наляво-надясно, а нервите на Фанто Фанучи бяха по-здрави от нейните и той търпеливо я мундщруваше по своята безболева метода.

Така обаче беше в самото начало, по време на най-черните репетиции. Дионисий не успяваше редовно да ги следи, но когато двойката отново се оказа в обсега на прозореца му, напредъкът беше невероятен. Фанто Фанучи просто застана пред Дженифер и крачна вляво — тя тутакси мръдна вдясно, той пристъпи в нейна посока — Дженифер се върна в неговата, хоп той — хоп тя, хоп насам — хоп натам, заклатиха се човек и крокодил в строен двуделен ритъм — та това беше истински танц, нещо като румба! — и неволна усмивка на удивление разтегли устните на Дионисий. При това Фанто заописва плавна дъга, а Дженифер послушно го следваше, мачкайки тревата с опашката си — орнаменти плетяха двамата, истински танцови фигури: не, права беше Юлика, не можеше да се отрече фантазия на сеньор Фанучи!

И това не беше всичко. Понякога той вадеше от една кошница намокрено платно и завиваше с него другарката си, приклякваше до главата й, нещо й баеше, нещо я омагьосваше — Дионисий не виждаше от наблюдателния си пост какво точно се върши и какъв ще му бъде резултатът, това щеше да блесне едва на манежа, едва под светлините на прожекторите…

Впрочем той разполагаше с почти неограничено време и можеше да си позволява да зяпа до насита Фанто и крокодила. Не му вървеше рисуването. Освен това любимите му принадлежности за работа бяха погубени в бомбардировката, а нови материали се намираха трудно. Дионисий пак бе захванал да скицира образа на Юлика в различни пози, в различни състояния, готвейки се да започне нов портрет, но всичко ставаше набързо, тя все отлагаше — ту нямаше време, ту настроение, за да седне спокойно и радостно, както беше преди.

А и той отлагаше — канеше се да начене системно, след като се върнат с Ласков от посещението си при професора. Иначе помагаше на Юлика — редовно рисуваше рекламните щитове на киното. Или тя му разказваше основните събития във филма, или, ако имаше предварително лентата, канеше го да я гледа с нея, а Дионисий се стараеше — ярките картини хващаха окото и дразнеха въображението на безделниците по главната. Едва ли тая пропагандна дейност пълнеше киносалона и касата на фамилията, но Юлика я беше приела като нещо естествено, все пак това бе най-сериозното занимание на Дионисий сега и оправдаваше поне хляба му на трапезата.

Той не откриваше сгода да заговори със съпругата си за Милка Сърцайова, но десетина дни след посещението си при нея намери лекар, плати му предварително хонорара и го поведе. Докторът се чумереше заради стръмнината на Хълма, грухтеше с дебелите си устни, поопъна се и се обиди, че го прекарват през разградената ограда. Тоя път Милка се появи не такава отпусната и апатична.

— Какво има? — попита тя, оглеждайки враждебно непознатия потен мъж.

— Водя ти лекар — рече Дионисий. — Да те прегледа.

— Не съм поръчвала! Няма нужда!

— Ама, госпожо — засегна се докторът, — за какво се разкарвах? Ще се съблечете само, ще ви преслушам, ще ви почукам… Не изглеждате добре!

Грапавото лице на Милка изведнъж настръхна:

— Я се омитай! Кирливи шарлатани! — И тресна вратата.

— Болна е, но е инат… — рече да я оправдае Дионисий, ала лекарят побесня:

— Дърта курва! И да пукне — втори път не идвам! — квикна той и се понесе в свински тръс по пътеката през камъните.

И Дионисий не дойде втори път. Той се притесняваше, че времето тече напразно, подканяше колегата си да заминат, но Ласков веднъж се разболя, след това пристигна на гости някаква братовчедка, която не можела без неговата компания, а Дионисий също предпочиташе да има компания при издирването на професора. Близо два месеца бяха минали, откакто се върнаха от Самунджи, но той продължаваше да чака, Юлика изобщо вече не обръщаше внимание на приказките му, че ще пътува, струваше й се, че това безформено състояние на него много му приляга, че той ще го разтегля и раздъвква, докато самата тя не вземе отношение към следването му.

А сега на нея не й се вземаше такова отношение, да си признае, все едно й беше, самата тя се намираше в подобно безформено състояние и ако тръгнеше Дионисий — нямаше да го спре, ако останеше — нямаше да се учуди. Нещо временно, нетрайно се усещаше над града, някакво трескаво чувство за промени се разпростираше, а и в дома на Антови се дишаше такъв въздух — може би заради присъствието на сеньор Фанучи, може би заради неясните намерения на Дионисий да замине и най-вече заради колебливата струйка на новите брачни отношения. Всъщност онова там над града и това тук у Антови беше различно, ала Юлика долавяше общия мирис на временност и нетрайност, който разлюшкваше чувствата й в амплитуда, прекомерно широка и за нея…

Най-сетне двамата студенти уговориха точна дата на пътуването си и купиха билети за влака. В деня преди да тръгнат обаче у Антови се случи драматично произшествие.

Дионисий се бе отпуснал на дивана в хола и четеше вестник, когато откъм гимнастическия салон прокънтя сърцераздирателен писък. Пищеше Юлика и това не беше знак за обикновена уплаха. Див ужас и смъртно отчаяние звъннаха във въздуха, така пищи навярно неподготвената душа зад дверите на ада. Като разлютена оса Дионисий прехвърча през коридора и само миг му трябваше да се ориентира — Юлика бе стъпила на онова подиумче, близо две педи високо, което Милетко използваше, за да хваща лоста, а наоколо й щрапаше Дженифер.

Какво бе правила Юлика в салона, защо я беше погнала Дженифер и беше ли я погнала изобщо — такива въпроси нямаше време да се задават, Дионисий съгледа опряно до стената едно гребло, на чийто край Живка завиваше парцал, за да забърсва подовете, грабна го и два пъти яростно халоса Дженифер по бронирания гръб. Греблото се счупи, грубата обноска не направи впечатление на крокодилката, на Юлика също не направи впечатление, че съпругът й е дошъл да я спасява, тя продължаваше да пищи, потънала изцяло в катрана на адския си ужас, и кой знае защо вдигаше полите си до коленете, като че Дженифер се канеше да й съдере тъкмо роклята. С остатъка от дръжката Дионисий пак и пак фрасна Дженифер, бодна я с острия край в корема, опита се да я обърне и тоя път влечугото се усети, разбърза се сърдито и блъсна с муцуната си точно подиумчето.

Сега изведнъж Юлика прогледна — само за да види кривите зъби на Дженифер на сантиметри от нозете си, и новият писък не беше вече за човешки уши, единствено тарторът на дяволите би могъл да го издържи, и тя сигурно щеше да припадне, и неизвестно как щеше да завърши мисията на съпруга й, ако Фанто Фанучи не беше в къщата и не се показа на вратата. С твърда спокойна стъпка той най-напред приближи Дионисий, измъкна дървото от ръката му и го захвърли, после прегърна Дженифер и я отнесе в голямото корито, където тя беше къпана и откъдето бе изпълзяла.

— Аах! Ах! — стенеше Юлика и като слезе разтреперана от подиума, падна в прегръдката на спасителя си. — Сеньор Фанучи! Спасихте ми живота… — шепнеха посинелите й устни. — О, сеньор Фанучи…

Сеньор Фанучи я потупа по гърба и я поведе навън, а Дионисий виновно тръгна след тях, като човек, неизпълнил дълга си докрай. Пълна супена лъжица валериан изпи жената за успокоение и целия следобед спа. Вечерта все още беше бледа и омаломощена, но намираше сили да гледа нежно и благодарно мъжествения си защитник.

Сутринта Юлика не можа да изпрати съпруга си, приспивателното още я държеше, и едва отвори очи да се сбогува. Тоя ден те с Живка оставаха сами, снощи сеньор Фанучи и Милетко се гласяха да отскочат до конезавода в съседния град, да огледат подходящи жребци. Всички мъже от къщата бяха пътници, а кога точно ще се завърне Дионисий, не се знаеше…

Що се отнася до Фанто Фанучи, Юлика правилно бе преценила, че той изобщо е пътник в живота, ала пътят му не беше така суров и страшен, както си го представяше тя. Е, случваха се по-бедни участъци, престоят му у Антови изглеждаше такъв, но да се говори за чукари, пустини и прочие, бе, меко казано, преувеличено. По-скоро пътят му минаваше през леко пресечени местности — толкова, че да възбуждат жажда за движение, наоколо се простираха тучни ливади, поточета бълбукаха и меко слънце светеше от небето, кичести овошки свеждаха клони и галеха пътника с прохладните си сенки. Тук восъчножълта круша грееше между листата, там мъхната праскова мамеше да я откъснеш, сочна слива канеше да разквасиш уста… И без да спира, Фанто нехайно вдигаше ръка, плодовете падаха в шепата и услаждаха душата му — ту слава, ту пари, ту хубави жени бяха тия плодове, но той продължаваше нататък и не съжаляваше за подминатото, защото нито бе садил тия овошки, нито ги беше поливал, нито пък смяташе, че е техен вечен собственик. Освен това пътят предлагаше изненади и Фанто вярваше, че зад първия завой го чакат нови, още по-прекрасни плодове…

Всъщност и краткият отрязък от пътя му, който минаваше през Антовия дом, не беше толкова беден. Отдалеч сеньор Фанучи бе съзрял, че дъхав плод зрее тук, и с безпогрешния си нюх предчувстваше, че сърцевината му е сочна и сладка. Вярно, край плода се навърташе досаден стопанин, с жълто още по устата, но Фанто бе надхитрял къде по-ревностни пазачи и въобще не се боеше от тях. На всичко отгоре той беше прегладнял, така че не можеше да се съобразява в чия чужда градина расте плодът. И на третия ден след заминаването на Дионисий сеньор Фанучи просто и решително протегна ръка към плода, и се оказа, че тоя плод сам бе готов да се отрони в шепата му, натежал от сокове и захар, а берачът невъздържано заби зъби в него, смаян, че под тънката корица се крият такъв вкус и аромат. На Фанто Фанучи се струваше, че колкото и да отхапва от плода, все няма да се засити, рядко му се случваше на него да се поддава на подобни внушения, а сега дори забави крачка по пътя си, дори заряза уроците с Дженифер, използвайки докрай отсъствието на пазача…