Димитър Кирков
Любов в ада (19)

V

А такива хора имаше достатъчно. Едни се възмущаваха, други леко завиждаха, повечето се учудваха, но се съмняваха в слуховете и им се щеше да получат недвусмислено потвърждение от самите Дионисий и Юлика. Тези хора, разбира се, прекаляваха — Дионисий Ралев бе срязал подмятанията на няколко свои школски другари и тъй като беше една година по-голям от съучениците си, те мълком му признаха правото да има подобна тайна, само любопитно и уважително го наблюдаваха. А ония, които бяха на една нога с Юлика, не смееха да се бъркат открито дори в по-безобидни нейни капризи, камо ли в това деликатно положение. Братя Тодоринови се бяха вцепенили от изумление и яд, единственото им удовлетворение беше, че са придобили свое, високоморално обяснение защо е скъсан предстоящият годеж с госпожица Антова. И всъщност любовта на Юлика и Дионисий не се разискваше шумно, имаше шушукания под сурдинка, тънки смигвания, усмивчици. Ако все пак някой дръзнеше да укори влюбените в очите, Юлика Антова бе готова да защити свободата си да обича, но най-малко очакваше тя, че след коледните празници при нея ще нахълта за обяснение тъкмо Милка Сърцайова.

Още в деня, когато Дионисий я завари в лехата с димитровчета, Милка усети, че момчето се е увлякло по жена и че в момента си е разпасало душата от това увлечение. Добре, до погнуса й бяха познати ония едва забележими знаци у младоците, след като за пръв път и наскоро са опитали вкуса на жена. „Мен му се прищяло да рисува! Кой знае коя му се привижда на щурчото! — ядосано си помисли тя тогава. — Ще взема да го зарежа! Щом се е повлякъл по жени — те да го оправят! И защо ли ходя? Само някоя приказка да чуя зад гърба си.“ Раздразнението на Милка Сърцайова не мина, след като Дионисий си тръгна, в самотната вечер тя хем си казваше, че достатъчно се е занимавала с момчето, хем не успяваше да се откъсне от старото си съжаление, примесено тоя път и с любопитство, и с тънка, неосъзната ревност.

През двете години Милка бе попривикнала с Дионисий, но още по-важно за нея беше, че не можеше лесно да прежали собствения си навик да помага някому, което отчасти запълваше еднообразния й, затворен живот, лишен от грижа за другиго след смъртта на приютената от нея бабичка. Освен това Милка Сърцайова много нощи се беше молила пред образа на света Богородица за всички сиротни души по света, каквато беше тя като момиче и каквато щеше да си остане като старица, молеше се на Божията майчица да подкрепи духом сираците и да се застъпи пред Господа за греховете им. Чувството, което я караше да коленичи пред иконите, я заведе навремето и в дома на антикваря, за да помогне на осиротялото момче. Това чувство беше искрено, но хладно чувство, предизвикано бе не от сърдечна любов, а от представата за религиозно задължение, което Милка Сърцайова сама и импулсивно бе поставила пред себе си. Ето защо то не бе отправено към цялостната личност на Дионисий, а само към една страна на тая личност — към факта именно че той е сирак и живее самотно. В тоя смисъл на Милка Сърцайова й беше все едно за кой сирак ще се грижи, стига нещастното дете да имаше нужда от нейната помощ и чрез помощта си тя да задоволява своето християнско задължение. Това не беше любов, защото любовта винаги е насочена към цялата личност на човека, а беше милосърдие, или по-скоро — своеобразна благотворителност, но Дионисий не долавяше тая разлика в грижовността на възрастната жена, защото не познаваше действителна майчина обич.

Милка Сърцайова обаче усещаше своята хладина. Преди смъртта на чичо Йона тя само беше зървала Дионисий отдалеч, но когато отиде при него, искаше да се привърже към момчето, сърцето й желаеше да го обикне. И въпреки искрените си усилия да бъде любеща християнка, Милка трудно надделяваше своето спонтанно, неконтролируемо отвращение от всяка мъжко присъствие край себе си. Тя, разбира се, не беше такава по рождение, това, изглежда, бе наследство от клетия й занаят в „Двата гълъба“, което се бе трупало незабележимо и се стовари изведнъж върху нея в критичната й възраст. Милка Сърцайова чуваше от съседките си в коридора на „Двата гълъба“ какви ли не неща за онова, което ги очаква на старини, за непоносимост към мъжете също беше подмятано и ето че точно то й се случи. Тя не толкова ги мразеше, а просто всяка следа от мъжка плът предизвикваше у нея утробни конвулсии, разтрисаше я, стомахът й сам се свиваше да повърне. Преситила се беше душата на Милка Сърцайова от всякакви мъжки телеса, превила се беше от гаври и най-сетне тая душа прехвърли мъката си и на тялото, за да плаща сега то само̀ онова, за което навремето му бяха плащали.

Всички хора сме такива — сетивата ни са най-чувствителни към онова, което ни отвращава. В зреещата плът на Дионисий Милка Сърцайова усещаше остро и отблъскващо мъжа, гнусеше се от възкиселия мирис на потта му, от меките косми, които растяха неравномерно по брадата, от гнойните младежки пъпки, избиващи рядко по слепоочията му. Тя дебнеше да пошета из неговата стаичка, когато го няма, но ако го свареше, пазеше се да не го докосне, ту отдалеч му даваше път, ту се шмугваше припряно край него, извивайки глава настрани. Колко усилно й беше само да разтрие разголения му гръб, когато се беше разболял! По същата причина Милка избягваше да го пуска и в дома си, защото й се струваше, че след младежа остава тежкият дъх на мъж.

Започваше да й се гади, тя отваряше вратата и прозорците, за да стане течение и се проветри, но нещичко от тоя дъх се запазваше или в някой забутан ъгъл на стаите, или из диплите на пердетата, или в гънките на собствените й дрехи. Милка се събличаше, къпеше се в едно корито, переше, но дъхът продължаваше да се отцежда сякаш от сапунената пяна, от зачервената й пазва сякаш и това вече не беше особеният мирис на Дионисий, който тя като кучка точно разпознаваше, а вонята на други мъже, която се бе вляла в нея и я беше просмукала до дъното на утробата. Вътрешностите й се сгърчваха на топка, жената слагаше отново казана върху печката, прежулваше кожата си с едно вълнено спарче и се обливаше с врялата вода, грижливо се избърсваше и преобличаше, но миризмата не преставаше да избликва от порите й.

И нервите на Милка Сърцайова не издържаха повече, в началото тя изхълцваше някак забавено и тежко, ала спазмите, идещи от стомаха, се усилваха на вълни — на вълни, жената неволно впиваше нокти под гърдите си, като че да ги спре, до кръв одираше кожата си, и стенеше, и ридаеше истерично, свираше глава под възглавниците на миндера, откъдето я блъскаше същата смрад, и никъде нямаше спасение за нея, защото в такива моменти целият свят задушаваше Милка със зловонието си на мъжка похот.

Това бяха припадъци, болестно състояние някакво, което минаваше за ден-два, и като се съвземеше, Милка Сърцайова се кореше, че се оставя на собствените си внушения, ясно й бе, че вината е нейна, а не на Дионисий. Макар да го смяташе за прибрано, добро момче, тя сто пъти би предпочела да се грижи за някое момиченце или по-малко дете, но случаят й беше посочил точно тоя сирак в съседната къща. Пътеката през разградения двор криеше донякъде от хората нейната добрина, защото бог знае какво щяха да рекат те за състраданието й, ако тръгнеше из града да търси друго сираче. От все сърце Милка желаеше да съчетае своето християнско задължение с обич, ала въпреки призива на ума й, нейната болестна гнусливост я сковаваше, охлаждаше чувството й и жената се срамуваше от своята неспособност да постигне любеща състрадателност, която в крайна сметка щеше да създаде мир и за нейната душа.

Когато Дионисий не забелязваше погледа й, тя дълго се взираше в него, вслушваше се в приказките му за училището, насаме разглеждаше неговите рисунки, често мислеше за обърканата му съдба и се питаше коя ли ще е майка му и как бе попаднал при чичо Йона. Жената се ровеше във времето, когато момчето бе родено, припомняше си тогавашни истории, дочути или случили се със самата нея на Хълма, опитваше да си представи как Дионисий може да е свързан с онова, което знаеше. Тя предполагаше, доизмисляше, без да иска преиначаваше, имаше моменти, в които й се струваше, че долавя познати черти по лицето му и ужас я пронизваше, но много скоро сама се отказваше от напразните свои догадки. И пак след време се увличаше, веднъж дори се изпусна да каже нещо пред Дионисий, но се уплаши, че напусто разбърква душата му, защото цялото това нейно вглеждане и голите й фантазии бяха все неволно опитване да приближи душата си до младежа…

Два дни след своята сръдня Милка Сърцайова отнесе гозбица на Дионисий и когато на следното утро отиде да си вземе съдинката, завари яденето лоясало. Ясно беше, че момчето отново не е нощувало у дома си. Тя се прибра, седна зад пердето, без да сваля пелеринката си, и чака, докато Дионисий се върна от училище. Той не се забави в къщичката, а на Милка не беше трудно да го проследи до портата на Антови. От тоя ден тя се затаи в кухнята си, нервозно плетеше някаква дантелка, внимателно оглеждаше подозрението си от всички страни, но не издържа дълго, причака Живка и от пет думи разбра какво се вършеше у Антови.

— Да не бъркаш? Да не ходи при Милетко? — строго попита Милка.

— Цъ! — поклати глава слугинята. — Па и с Милетко си правят гимнастика.

Милка Сърцайова още гледаше недоверчиво с дълбоките си, като че без зеници очи.

— И брат й си мълчи, така ли? На теб нещо не рече ли?

— Че кой смее да учи Юличка?! В нея — хляба, в нея — ножа. На Юличка носа не мож го стигна с лайняна пръчка — сподели Живка наблюденията си над своята господарка. — Сдърпала се госпойцата с Тодоринови и те ти, булка, Спасовден! Ми ти що питаш? Да не би Тодоринови да искат прошка… а?

— Какво се правиш на ударена?! — решително каза Милка. — Никакви Тодоринови не ме интересуват, ами за туй момче аз се грижа. Сираче е!

От изненада Живка се ококори.

— Оох! — страдалчески въздъхна тя. — И аз кат теб се грижа за Милетко, и той нали сираче, ама кой ти признава…

— Глупости плещиш! — грубо я пресече Милка. — Чудя се от тия твои грижи как още не си надула корема! — разграничи се рязко тя от слугинята.

Живка попремигна и повторно въздъхна. На кака си Милка тя не можеше да се обиди, защото й беше благодарна до гроб. На сантим бе навремето Живка да попадне в „Двата гълъба“. Мазната Вероника Кичович, грандамата на заведението, вече я беше баламосала, но Милка Сърцайова я извлече изпод носа й — и право в дома на Антови. Чак като минаха години, Живка проумя, че кака й Милка я беше спасила тогава. Ето защо тя не можеше да крие от нея и господарските тайни на дома си, пък за другото… там за корема й… то не беше за разправяне, защото Живка три пъти зачева — два пъти от стария и веднъж от сина, и скришно й бяха водили доктор да помята, и вече нямаше такава опасност, но за това на нея не й се говореше дори с кака й Милка.

А кака й Милка я пресрещна още няколко пъти и едно след друго научи и за новите дрехи на Дионисий, и за ателието на горния етаж, в което той рисуваше Юлика, и за пътуването на двамата до столицата. През тия месеци тя рядко ползваше ключа от къщата му, колкото да се увери, че момчето почти не живее там, но повече от всякога мислеше за него и се гневеше. Дори Дионисий да се бе повлякъл по непозната някоя жена, Милка Сърцайова нямаше да го отстъпи равнодушно — твърде много мъчителни усилия й беше струвал той през двете години, ала най-малко жената можеше да се примири с поредната намеса на Антовия дом в живота й.

Тя изпитваше колебливи, объркани чувства към тоя дом. Представяше си го целия — от двора, от пътеката със сотирски плочи, която минаваше под бряста, и после — петте стъпала към входната площадка, преддверието и хола с неговата подредба, кабинета на Стефан Антов — и всичко това й беше близко и скъпо като никое друго място по света. Милка бе щастлива в тоя дом, най-щастлива през живота си, и душата й бе запомнила завинаги как с капитан Роган изкачваха стъпалата, леко докосвайки раменете си, как Стефан Антов ги посрещаше, цял разтопен от любезност, подаваше й кавалерски превитата си ръка и тържествено я въвеждаше в приемната, където издокараните френски офицери обсипваха с комплименти дамата на своя командир, а тя неволно се червеше, защото в тоя миг забравяше коя е и откъде идва, мамеше се някак, че наистина е годеница на капитана, а малката Юличка се спускаше радостно към нея, като се мъчеше да седне в скута й, пък Анастасия лекичко я отстраняваше и повеждаше дружески разговор със своята гостенка.

През всичкото това време капитан Роган я гледаше нежно и влюбено, гальовно й приказваше и си личеше, че се гордее с нея и че я обича. И Милка го обичаше, както никога никого не беше обичала, всичко свързано с него обичаше, а най-много къщата на Антови, където я бяха признали, че е достойна да бъде обичана. Всяко нещо в дома им обичаше тогава тя — персийските килими с червени и кремави шарки, меките извивки на столовете и седефа, инкрустиран в масичките из хола, стените и полилеите, бледозеленикавата глазура на кахлените печки и кристалното огледало в преддверието, и хората, разбира се — Юлика пред всички, защото момиченцето се беше влюбило в нея и все гледаше да се гушне в прегръдките й, пък Милка й подари ефирна рокличка и лачени пантофки, и парче брюкселска дантела — за чеиз, за булчинска премяна някой ден на Юличка. Куцичкият Милетко също обичаше и галеше ръбестата му глава, и болнавата Анастасия, и Стефан, ех, и Стефан Антов с неговите чаровни мустаци и непостоянно сърце…

Споменът за краткото щастие, преживяно в дома на Антови, се бе запазил у Милка Сърцайова, въпреки че това щастие беше притиснато отгоре с измама и обида. Но какво значение имаше за щастието, че се е родило на едно и също място с обидата?! Обидата бе прекъснала щастието, но не можеше да го заличи, те си съществуваха едновременно, душата на Милка успяваше да ги раздели и преживяното от нея щастие си оставаше за нея щастие, каквото и да се беше случило после.

А после се случи онова, което трябваше да се очаква. С ума си Милка Сърцайова не вярваше в клетвите на капитана, че ще я отведе със себе си във Франция, в градчето Мийо, откъдето произхождаше и където щели да заживеят поновому, без войни и сълзи, без войни и сълзи, повтаряше Анри Роган. И все пак младо беше нейното сърце, само̀ искаше да се измами, само̀ търсеше да закръгли тогавашното свое щастие и затова допускаше в себе си една мъничка, една крехка и клета надеждица, че обещаното може и да стане. Защото капитан Роган наистина я обичаше и не позволяваше предишното да омрачи любовта му. Защото войната беше свършила, светът се бе преобърнал, хората възкръсваха за нов живот — не биваше ли и тя да възкръсне, чунким някой в далечното Мийо щеше да знае миналото й. И пред Антови французинът заяви любовта си, а също и че ще я отведе, искрен беше той в увлечението си, а те приеха думите му като нещо, разбиращо се от само себе си, сърадваха им и пожелаха честито бъдеще и цялата блеснала къща тогава сякаш сърадва на Милка и й честити…

Поне доблестен се показа капитан Анри Роган, не побягна като плъх със сенегалците си, а дойде да се простят. Беше й наел две свързани помежду си стаи в бившата къща на Сканавидис и там, за последно, той плака на гърдите й, като в пороя от сълзи все не успяваше да доизрече, защо, защо му е невъзможно да я вземе в Мийо, а Милка лежеше вцепенена, с мръзнещи нозе, и разбираше всичко в душата на Анри, и изпитваше жал към него, защото той наистина страдаше в оня момент, и изпитваше същевременно погнуса от хладната струйка сълзи, която колебливо пълзеше към пъпа й.

Анри Роган замина, надеждата склопи очи, вратите на Антови се затвориха пред Милка. Едва сега тя си позволи да помисли онова, което знаеше отдавна, но криеше от себе си. Не заради нея Стефан Антов излизаше да посреща и тънко я ухажваше, не заради нея се палеха светлините в къщата и се търкаляха любезните думи, а заради френския капитан и не дори заради черните му очи, а заради шашмите, които домакинът кроеше зад гърба му. Върху чужди лъжи и върху собствена самоизмама се беше крепило нейното щастие и все пак нещо бе отделяно за Милка, нещо се бе запазило неразядено от лъжата — ония мигове, в които тя се чувстваше равночестна и обичана и които не можеше да забрави. Ех, кое ли щастие не се крепи на измама… Един я вижда и страда, друг си затваря очите… — опитваше да се успокои Милка Сърцайова и под корицата горчива обида, която обвиваше спомените й от дома на Антови, остана да блещука от никого невидима една искрица близост и благодарност.

Тогава жената остана да живее в двете си стаи, капитан Роган ги беше предплатил година напред, но Яким Златев се лепна, натисна я и къде да се дене Милка, съгласи се да подхване старото, а той взе да й води избрани гости по вечерите. По-добре беше все пак, отколкото да се връща в „Двата гълъба“, макар че без закрилата на Златев така не позволяваха да работи. Тя чу, че Анастасия Антова е починала, че Стефан е пратил дъщеря си във френския колеж и почти не се учуди, когато той я подири в къщата на Сканавидис.

— Отдавна те харесвам — продума Антов още първата нощ. — Много ме беше яд на капитанчето, ама… що да сториш!

И той изпъшка лошо — с отчаяние и злост, така че Милка не се зарадва на признанието, защото недоверчивата й вече душа веднага си каза: не за нея е дошъл Стефан тука, а на капитанчето да отмъщава, да му отмъщава за нещо по-голямо от нейната платена любов. И тя не се сдържа, рече му:

— Не хубостта ми си ревнувал, Стефане, пет пари не чина аз за теб, ами си ревнувал, че му беше слуга, и то крадлив слуга на всичкото отгоре.

Милка очакваше да я зашлеви, ала Стефан така я погали по главата, сякаш му беше сестрица, и с мъка отвърна:

— Права си! Всички ни таковаха, мамка им… че и теб покрай другите.

Тя долови тогава, че не с нея искаше да се гаври тоя човек, а своя болка някаква човъркаше и като му отваряше вратата към тъмния коридор, прошушна: „Идвай пак.“

Изглежда, Антов бе платил на Яким Златев неговия дял, та да се разкара, защото известно време само той я навестяваше. И не толкова за леглото й я търсеше, а повече да си оплаква тъгите. Милка Сърцайова слушаше за недъга на Милетко, за ученето на Юлика и за самотата му, успокояваше го за момчето и предпазливо проронваше съвет по домашните му работи, а Стефан Антов махваше с ръка и следващата вечер пак подлавяше жалбите си.

Омекнало беше нещо в него, разхлабили му се бяха вързалата поради житейските огорчения и тя се колебаеше дали за близка душа я има, като него подритната от съдбата — ех, какво знаеше Стефан Антов в сравнение с нея! — и мисълта, че той търси утеха в срещите им, я топлеше и привързваше. Понякога обаче Милка Сърцайова си казваше, че Стефан май за словесно добиче я смята, толкоз паднала и нищожна, че единствено пред нея тоя някогашен горделивец си позволяваше да се окайва. Не можеше да не подозира тя всяко добро, което я приближаваше, но тук съвсем се объркваше, защото и едното, и другото беше вярно — Антов хем имаше нужда от близостта й, хем я презираше, както всъщност презираше и себе си, и живота си…

И след като купи имота от него, Милка остана със своите колебливи, променливи чувства към Антовия дом. За хубаво и за лошо тоя дом се бе намесвал в съдбата й, тя също се бе намесвала в неговия живот и едва ли имаше друго място, където би отишла с по-голям кураж да се разправя за увлечението на Дионисий. Милка Сърцайова не знаеше какво точно ще иска, може би сама да разбере докъде е стигнала работата. Гризеше я освен това проклетата мисъл, че момчето там го примамват, че без да се усети, то си продава младостта за дрешки и дрънкулки, че с нещо се повтаря нейната история или може би ще се повтори… Сигурно и на Дионисий в главата бръмчеше някаква надежда и колкото по-скоро й откъснеха крилцата на тая муха, толкова по-добре. На Милка Сърцайова обаче се струваше, че да приказва с него е безполезно, слабата страна й изглеждаше той в тая прибързана любовчица, в която си бе загубил ума и чужд ум нямаше да приеме. Направо със силната страна трябваше да се пребори тя и най-сетне Милка избра деня за посещението си при госпожица Антова.

Бе решила да отиде следващата заран и както правеше винаги преди решителни събития в своя живот, следобеда се заприготвя да се изкъпе. Тя изкачи от мазето два наръча букови дърва, струпа цепениците в сандъка и усили кухненската печка. Примъкна и големия казан, след него — тежкото медно корито, приготви легените, в които щеше да си разхлажда водата, и после застла със стари черджета пода, за да не се мокри. Движеше се бързо, пипаше точно, свикнала беше Милка с примитивната своя подредба, защото в обществени бани не ходеше. Когато над казана се заизвиваха кръгове пара и стъклата се замъглиха, тя дръпна тюлените пердета, стъпи на един стол и закачи на корниза одеяло, като грижливо попритисна краищата му в рамката на прозореца. В кухнята се стъмни като в подземие, но нямаше ни една зирка, през която да надникне чуждо око. Вратите бяха заключени и залостени с резетата, до коритото, поставено в средата на стаята, бяха наредени тасът и сапунът, гъбата и вълненото й кисе, в паничка беше чукнато яйце за косата, двете хавлии чакаха на миндера, всичко изглеждаше готово за къпането, но жената пак се огледа, броейки наум не е ли пропуснала нещо.

И изведнъж тя се смръщи — най-важното да забрави! — посегна и извади от долапчето един плътен чаршаф, на чийто край бяха пришити кокалени халкички. С чаршафа в лявата ръка Милка застана пред иконостаса, плахо се прекръсти, сякаш искаше прошка, а от изпотените икони Дева Мария и Исус Христос, Светият Дух и архангел Михаил гледаха с овлажнели очи към нея и към онова, което щеше да се върши в кухнята. Жената се повдигна, с два пръста угаси кандилото и сръчно наниза халкичките на едни отдавна забити пирончета в стената, добре обви иконостаса с чаршафа, както правеше винаги преди къпане, защото й беше неловко да показва пред тия кротки, ала все пак чужди очи своята неприлична голота…

Като свърши, тя дълго се навлича, защото беше зиморничава, десетки копчета, телени кукички и завързалки плътно опаковаха нейното наедряло, но все още стегнато тяло. И докато сушеше над печката поизлинелите си, прошарени коси, докато забиваше фуркетите в кока, тя почувства телесна лекота и онова благодатно спокойствие, което очакваше да дойде след къпането. Ясно си представяше как ще стигне до къщата на Антови, ще се огледа, за да не я видят, че влиза, ще прекоси двора и ще похлопа на вратата. Представяше си предварително своите движения, думите, които ще каже на Живка, но какво ще говори с Юлика, още не знаеше…