Димитър Кирков
Любов в ада (30)

IV

Празниците свършиха бързо и на четвъртия ден от Коледа Дионисий Ралев се завърна в столицата. Градът бе изнервен от честите въздушни тревоги, вече бяха падали бомби и имаше жертви, но както повечето хора, студентът не вярваше, че ще се случи голяма беда. И както повечето хора, най-отгоре в ума му стояха грижите на всекидневието, през тая сесия му предстояха два изпита и от следващия ден той се канеше сериозно да чете.

Когато преди се случваха тревоги, сирените го потискаха, но не по-малко го дразнеше воят на хазайката му. Тя изпадаше в паника, бавенето на мъжа и децата й я докарваше до истерия, а туткането на наемателя Ралев направо я подлудяваше. И сякаш напук на тоя животински ужас наемателят не бързаше по стълбището от четвъртия етаж, ходом пресичаше улицата и влизаше в кварталната градинка, където бе построен бетонен бункер-скривалище.

Дионисий беше пътувал сутринта и в квартирата се прибра по обед. Преоблече се, отвори куфара, но го домързя да нарежда веднага багажа и се изтегна на леглото с книга в ръка. Не беше чел дълго, когато чу далечния басов хор на сирените, секунда след тях от тавана на кооперацията, току над главата му, тънко и жалостно зави непознат досега глас на ръчна сирена. Дионисий неохотно скочи, пъхна в джоба на панталона си кутийката със златната монета. Оттатък обедът на семейството беше развален. Токовете на хазайката избумтяха в коридора и тя се бухна при Дионисий, крепейки в ръцете си тенджера:

— Глух ли сте?! Печката гори ли? — тя ливна вода в огъня, блъвна пара, а от напрежение и объркване жената се хвърли да закопчава куфара. — Вземайте си багажа! Заключвам! — И сама помъкна куфара, но Дионисий го изтръгна от нея и се спусна навън.

А навън, зад грамадата на жилищните сгради, високо се вдигаха пушеци от пожар. Наблизо някъде переше зенитна картечница, откъм височините край града долиташе ехтежът на по-едри калибри. Хора притичваха и задминаваха Дионисий, пред входа на градинката, край оголените черници, се трупаше малка тълпа. Далеч откъм небето долетя крехък вой, сякаш комар трептеше с крилата си на място, преди да кацне да пие кръв, и за стотна от секундата мозъкът подаде сигнал за опасност и действие, но преди мускулите да се свият и хвърлят Дионисий на земята, въздушна вълна като каменна метла го помете, куфарът хвръкна от ръката му, младежът се блъсна в паважа и главата му изкънтя в насрещния бордюр. От инерцията тялото се преобърна и миг преди да изпадне в несвяст, той видя, че фасадата на тяхната кооперация се свлече в основата на сградата, като че някакъв огромен нож одра с един замах кожата на убито животно.

Съвзе се в полумрака на бункера, не усещаше болка, а само леко гадене и безсилие. Мека ръка попритисна челото му и Дионисий понечи да попита какво стана, но не успя да продума, а тънко простена.

— Спокойно — каза женски глас. — Малко се одраска, ще попием кръвта… Юнак без рана не може. Дойде в съзнание, господин Ангелов — съобщи гласът някому.

— Цялата страна е под бомбен килим — заговори невидим мъж. — До основи са сринати… — И мъжът изреди няколко селища, между които родния град на Дионисий.

— Недейте ся паника, господин Ангелов — обади се жената. — Откъде знаете? Да нямате собствен телеграф?

И Дионисий се напъна да попита откъде знаят, но пак единствено изстена и тоя път загуби съзнание задълго.

Отвори очи в широк болничен коридор, покрай чиито стени плътно бяха наредени кревати с ранени. Дионисий пошавна крака — самия него бяха проснали на твърда лекарска кушетка. Пак му се пригади, обща тъпа болка стягаше черепа, нещо убиваше хълбока му и той пипна с ръка — беше кутийката с монетата, сред наплива от ранени и бъркотията не бяха стигнали дотам да му свалят панталона. „Талисман ми е. Оживях“ — помисли Дионисий и тутакси го прерязаха последните думи, които бяха останали в съзнанието му — че цялата страна е под бомбен килим. Той се надигна, но една забързана по коридора сестра се стрелна към него:

— Не мърдай! — заповяда тя. — Сега те докараха — не си обработен.

Дионисий се отпусна, през летящата врата на отделението една след друга внасяха нови носилки с ранени.

— Сестро — трудно продума той, — как е… из страната? Кои градове са… сринати?

— Благодари на Бога, че ти си жив — тросна се сестрата. — Потрай малко!

След половин час дойде и неговият ред да бъде обработен. Лекарят го опипа, понатисна тук-там, попита какво го боли и като разбра от сестрата, че е бил в безсъзнание, заключи:

— Няма фрактури. Обща контузия и шок поради мозъчно сътресение. Ще полежи някой ден. На това място да остане.

— Докторе — обади се Дионисий, — искам да си вървя.

— Какво работиш? — попита лекарят.

— Студент съм.

— Имаш ли къде да отседнеш, да лежиш?

— Къщата тук падна. Ще замина. В провинцията.

— Невъзможно. Налага се лежачка.

— Ама чакат ме — примоли се Дионисий. — Вярно ли е, че цялата страна…

— Всичко в царството е спокойно — нервно го прекъсна докторът и нареди на сестрата: — Дръжте го под око!

Дионисий обаче не повярва за спокойствието из царството. И докато остана в болницата, щом бяла престилка приближеше кушетката му, той молеше да го пуснат. Разпита съседите си в коридора, санитарите, но хората или нищо не знаеха, или сведенията им се изключваха, чак на петия ден му попадна вестник, от който се разбираше, че неговият град не е бомбардиран планомерно, десетина случайни бомби били хвърлени, изостанали навярно в търбусите на летящите крепости, и щетите били незначителни, без стопанско значение. Това съобщение не успокои Дионисий. По̀врага стопанството! Антовата къща така стърчи на Хълма, мислеше си той, че ако са решили да улучват нещо в града, най-напред нея ще цапардосат.

И Дионисий си представяше една от друга по-ужасни сцени, в които жертвата бе Юлика. Или как домът й пламти, а тя е сключила в изстъпление ръце отстрани, вперила поглед в огъня, разчорлена и осаждена, или как е приседнала върху купчина тухли от развалините и рони безнадеждни сълзи, или най-страшното — как скъпоценното й тяло лежи под тия развалини, премазано от някой трегер. Последната картина имаше десетки варианти и всеки един сам по себе си стигаше да подлуди младежа, той се мъчеше да прогони виденията, главата му отвътре болезнено туптеше, съвестта му страдаше, че се е опнал тука в болницата без особена нужда, когато тя сигурно го чакаше, за да й помогне и я утеши. Дионисий си припомняше как се разделиха последния път — малко тъжна беше тя, малко недоволна, че студентът пак заминава и я оставя сама, в прегръдката й на прага се усещаше меланхолично огорчение и тогава, в едно мигновение, той почувства до последния предел целостта си с Юлика, която беше за цял живот и за която си струваше да отдаде целия си живот, но още веднъж поне да изживее краткото, до болка щастливо чувство от любовната им цялост.

Скрил лице под вестника, за да не гледа мизерията на болничния коридор, Дионисий реши, че на следващата сутрешна визитация или ще измоли да го изпишат, или ще бяга. Но бягство не се наложи, непрестанните му врънкания бяха додеяли на всички, освен това главата му се подобряваше и лекарят го освободи.

— Не препоръчвам да пътуваш — каза той. — Намери някой приятел, полежи още седмица, да се друсаш по влаковете е вредно.

Дионисий кимаше в съгласие и веднага се спусна в мазето на болницата, за да си получи сакото и балтона. Бог знае защо балтонът беше минал парно обезвъшляване и вместо модерната дреха, му върнаха дрипел, безобразно измачкан, окъсял и стеснен, в който младежът едва се навря. С превръзка върху незараслата рана на челото, брадясал, той изглеждаше жалък в сравнение с елегантния студент преди неделя, но сред жалките тълпи на столичната гара не биеше на очи. А за разлика от хилядите хора, тръгнали да се евакуират, Дионисий имаше голямо предимство — че не носеше багаж, и това му позволяваше да се промушва през стените от чакащи, да снове по перона и разузнава гаровите коловози, докато късно следобед подадоха пътнически ешелон в посока изток и младият художник се вля в щурма на масите.

Обикновено и най-бавните влакове вземаха разстоянието до родния му град за пет-шест часа, но тоя ешелон се влачи близо денонощие. Разбит от пътуването, с вгорчена от гладуване уста, Дионисий едва се изтръгна от вагона — насреща му напираха тукашните тълпи, които също бягаха да се евакуират. Една от малкото бомби, хвърлени над града, се беше взривила точно на гаровия площад, студентът огледа ямата и изпълнен с мрачни предчувствия, забърза към Хълма.

И следа не беше останала от новата снежна покривка, която го изпрати преди седмица. Южният вятър я беше издухал, тук-там по северните тротоари се издигаха мръсни купчини лед. От тютюневите складове го лъхна горчивина на ферментиращи бали, дълга редица биволски гальоти чакаше да превозва, налбантниците бяха отворени, пред декоративните бомби, които красяха площадката на военния клуб, неколцина офицери разговаряха. Животът не беше съвсем замрял. Това бе най-краткият път от гарата до Юлика, а като изкачи наполовина стръмнината на Хълма, Дионисий зърна ъгълче от покрива на Антовата къща и малко се успокои.

Пътната врата обаче беше затворена. Дионисий имаше ключ и за нея, и за къщата, но като заминаваше, тия ключове не му бяха нужни на ръка, пуснал ги беше тогава в куфара и ги беше загубил. Той залепи око в една пролука на вратата — като никога дървените капаци на долния етаж бяха притворени. Заминали са, съобрази Дионисий, и без повече бавене задрапа по зида. Прехвърли се в двора, балтонът изпращя — по-късно той щеше да види, че по средата на гърба му шевът се беше пръснал. Позвъни за всеки случай, поколеба се, остава да ме арестуват като мародер, помисли за миг, но заобиколи към задния вход и като стъпи върху дръжката на вратата, счупи с лакътя си високото прозорче за проветряване. Вмъкна се оттук — добре поне, че вътрешните врати не бяха заключени, и макар електричеството да беше прекъснато, бързо намери онова, което очакваше.

На ръба на масичката в хола беше оставена бележка за него. Дионисий приближи прозореца и в мъждивата светлина, цедяща се през процепите на капаците, я прочете.

Дионисий! — пишеше Юлика. — Намирам се в ужасно положение! Веднъж се положих на Милетко и резултатът е отчайващ. Дори превоз не осигури!! И къде отиваме — пълна неизвестност! Диди, вярвам, че си жив и ще прочетеш писмото ми! Боже, разбрах ужаса там — дано си оцелял, моля се да си оцелял, и аз за малко да умра! Тук не може да се живее!!! Благородният г-н Тороманов се смили да ни вземе със своя камион (той го е наел предвидливо, а не като брат ми!) и сега чака навън, а аз ти пиша. Диди! Заминавам за село Самунджи. Къде е, какво е — за пръв път го чувам! Неизвестността ме убива! Защо те няма, ах, защо те няма точно сега! Ако прочетеш тези редове и ако съм жива — ела в Самунджи! Чакам те и те целувам!

Юлика

P.S. Може и да не останем в Самунджи. Но в селото г-жа Кюлджиева има роднини. Намери ги и от тях ще разбереш къде сме отишли. Божичко, какво ни чака?! По-скоро, по-скоро ела!!! Ю.

Дионисий дълбоко вдъхна застоялия в стаята въздух. Миришеше на прах, на изстинал тютюнев нагар, едва-едва на бор от неприбраната елха в ъгъла, може би в крайчето на глътката въздух се присламчи нещо и от парфюма на Юлика.

Той, разбира се, беше чувал за село Самунджи, представяше си го, че е някъде на североизток от града, но не знаеше дали край него минава железопътна линия и ако минава, има ли наблизо спирка. Дионисий влезе в кухнята. Намери сухари, буркани със сладко и докато преполовяваше един, отново прочете писмото. Жал му беше за нервните вопли на Юлика, но вече бе сигурен, че ще я намери жива. След часове обаче щеше да мръкне, време за губене нямаше, защото той тутакси беше отхвърлил варианта да преспи в къщата и утре да издирва селото.

След десетина минути младежът се спусна от Хълма, но не тръгна към гарата, а запраши към северните покрайнини на града. Беше преценил, че суматохата по влаковете ще го забави повече. Това село сигурно бе на 20, кажи го и на 30 километра да е, дребна работа, пеша ще върви, я камион ще спре, я талига ще го качи, до сутринта ще стигне, тъкмо и главата си ще разведри…

Той вече крачеше по пътя между ниви, поразкъсали снежната си дрешка, когато отзад се зададе каруца.

— Това ли е шосето за Самунджи? — попита Дионисий.

Човекът позапря хода на конете, разгледа го от високото и размишлява близо минута, докато мъгляво отвърна:

— Има, има път до Самунджи… Ти така ли?

— Така! — Младежът се бе хванал за предната климия и разтягаше крачка до конската задница.

— Качи се де — рече каруцарят. — Какво такъв като изпаднал германец?…

— Изпаднал, но българин! — бойко отсече Дионисий.

— А̀ да видим — измърмори мъжът и тръсна дизгините.

Конете вяло побягнаха, двамата се умълчаха, ята гарги се купчеха по черните петна сред полето, тънката следобедна мъглица бе стеснила хоризонта. И селянинът предпазливо взе да разпитва, а Дионисий заразправя какво учи и каква бомбардировка е преживял, за болницата, за обезвъшления си балтон, за тъпканицата по влаковете, за евакуацията на близките му хора, които сега е тръгнал да търси. Отпуснал поводите, каруцарят удивено слушаше, пак наивно питаше, пак се чудеше и съчувствено псуваше, а на младежа беше сигурно и спокойно до тоя простодушен човек. Оказа се, че той е от село, близко до Самунджи, дотам щял да го откара, а по-нататък момчето лесно ще се оправи.

В селото влязоха още по светло и като изгазиха калта, конете спряха на мегдана. Насреща гълчеше кръчма, до нея зеленееше табелата на кметството, а спътникът на Дионисий му подаде поводите — да подържал конете за минутка, и скокна от талигата. След минутка той наистина се върна с един върлинест селянин, презрамчил манлихера на рамото си. Върлинестият поиска документи, зашепна над тях, четейки ги, пък рече:

— Я сляз!

Тая проверка раздразни Дионисий, но като го вкараха в една стаичка на кметството, положението действително стана лошо. Вътре седяха още двамина от селската охрана и цялата дружина захвана да пребърква пленника си — в портфейла му намериха десет хиляди лева, а в джоба на балтона — кутийката със златната монета.

— Апаш! Тъй си знаех! — викна оня уж простодушен селянин, дето го беше докарал. — Студентин бил, не знам кво си! Тършуват по къщята, после — беж по селата!

— За един брадва — за друг сватба! — додаде върлинестият.

Дионисий се задърпа, пак взе да обяснява кой е и какъв е, но един от селяните, навярно старшият на тая команда, кресна:

— Стига вряка! Пройчо — заповяда той на каруцаря, — иди доведи кмета! Ако го няма, тоя хаирсъзин ще преспи в кауша, пък утре — жив Господ. Аман от гражданя!

Пройчо излезе, селяните се заловиха с предишното си занимание — замезваха суджук, разсипваха си от един бъкел вино, поканиха и младежа на другарската трапеза и той не отказа. От дума на дума, вече по-спокойно, Дионисий заговори за премеждията си. Подобно на каруцаря, тримата се чудеха, цъкаха, питаха, но селският кауш нямаше да остане празен тая нощ, ако кметът не изпълни с туловището си вратата.

Като го видя, Дионисий се хвърли насреща му, сякаш бе дошъл родният му баща.

— Господин Тороманов! — изплака той. — Какъв късмет!

— А, Ралев — намусено рече кметът, — как попаднахте тук? Че Антови са в Самунджи.

— Знам, знам — притрепери Дионисий и за кой ли път тоя ден занарежда историята си. — Госпожица Антова ми е оставила бележка — завърши той, — пише, че вие сте им помогнали, но съвсем не разбрах, че сте кмет по тия места. Как така, откога кметувате, господин Тороманов?

Увлечен от своите страсти, Дионисий Ралев беше пропуснал една политическа офанзива в царството, която целеше да повдигне образователния ценз на селските кметове, та дано така се заякчи загиващата държава. Под дърво и камък се търсеха закъсали юристи, които скорострелно назначаваха за кметове и в най-затънтените селца, и по тоя начин адвокатът Тороманов подхвана на стари години държавна кариера — е, без особени амбиции, разбира се, а подмамен преди всичко от солидната заплата.

— Дълг! — премлясна той. — Народът търпи нужда.

Докато Дионисий приказваше, Тороманов бе нагънал суджука, в ръката си държеше чаша и като пресуши виното, нареди парите и монетата да бъдат върнати на студента.

— Пройчо — рече той, — не е апаш господин Ралев, нито е противодържавен елемент, познавам го. Не е страшен за друго, ами само момите си пазете. Сега за прошка, дето го забави, ще вземеш да го откараш в Самунджи. Таман не си разпрегнал. Цочо нали го знайш? Е, у Цочови ще го оставиш. За там му гори на него душата…

Дионисий хем благодареше, хем се мръщеше на задявката, Пройчо също мърмореше, че пак селянинът излезе крив, но зачете кметската дума и след час, съвсем по мръкнало, стовари пътника си пред Цочови.