Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
yzk (2020)

Издание:

Автор: Димитър Кирков

Заглавие: Любов в ада

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Ст. Добрев-Странджата“, Варна

Излязла от печат: 25.IV.1989 г.

Редактор: Христина Василева

Художествен редактор: Антон Радевски

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Момчил Колчев

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9403


Първа част
Щастливо робство

I

Дионисий Ралев беше неопитен, няма да бъде погрешно, ако се каже, че беше наивен дори за своите деветнайсет години, когато започна историята му с Юлика. Той, разбира се, много пъти я беше виждал, макар че с баща си, с чичо Йона, живееше чак в другия край на Хълма. Виждал я беше като нещо бляскаво, но толкова далечно и чуждо, така недостижимо и заслепяващо, че по-скоро му беше безразлична, отколкото да бе усещал интерес към нея или още повече, да й се беше възхищавал. А да се влюби в Юлика и тя да го обикне, гимназистът Дионисий Ралев не бе мечтал нито за миг.

Делеше ги какво ли не и преди всичко възрастта. Юлика бе на двадесет и три, а в четирите години разлика се прокрадваше пукнатинката между телесния разцвет на жената, стигнал при нея своя благословен връх, и наскоро проходилата, пъргава, но сляпа мъжественост на Дионисий. В началото обаче за него по-забележима и важна беше друга една разлика — че Юлика е богата, поне сравнени с неговата позорна нищета, парите и охолството й просто смазваха. Тя беше и красавица, ако може да се назове с една дума оная светла прелест на тънките й черти и оная тъмна съблазън, която предизвикваха те, а Дионисий беше ъгловат и кокалест юноша, по-блед от обичайното и някак още неопределен на вид, дори младата брада, която той вече бръснеше, не растеше равномерно и оставяше по лицето му голи детски петна.

А как бе облечена Юлика! Дрехите й бяха чудна хармония от коприна и кадифе, от органдин и моаре, модните журнали, получавани от Париж и Брюксел, само намекваха онова, което постигаше тя от моделите и тъканите. Фантазията й тук не знаеше предели, загатнатите идеи Юлика разгръщаше до края им, а на госпожа Тинтялова, прочутата модистка в града, оставаше само да пробва, да трака тегелите като проста шивачка и да мънка с пълната си с карфици уста: „Невъобразимо! Уникат!“ Но госпожа Тинтялова не се отказваше от това робско подчинение, подобно робство е сладко, а свободата пред Юлика щеше да е възмутителна, госпожа Тинтялова се чувстваше като съавторка на гений, знаеше, че това е великолепният й шанс да се измери и тя с големия свят, но уникатите си оставаха на Хълма, загръщайки прелестното мургаво тяло на Юлика.

Какво представяше Дионисий насреща? Лъсналият му от гладене панталон и разръфаната ученическа куртка, на чиито лакти сам той внимателно бе сложил кръпките, бяха неговият единствен кат дрехи. На главата му се мъдреше корава фуражка, останала от румелийската милиция, защото ученическата му шапка я бяха откраднали, пари за нова нямаше, а фуражката се бе запазила от антикварното дюкянче на чичо Йона — Дионисий само смени кокалената й кокарда с монограма на мъжката гимназия. Това беше всичко, ако не се смятат захабените хасени ризи, такъв изглеждаше младежът преди Юлика да го преобрази.

Но началото не беше ден или два и през цялото време Дионисий изпитваше мъчителен срам от школската си униформа. Ако беше по-смел и опитен, той би могъл дори нехайно да се присмее на своите отеснели дрешки, показвайки, че те са нещо случайно и незначително, ала Дионисий правеше обратното, всяка мисъл за шега гаснеше у него и той безполезно се мъчеше да маскира дупчиците и лекетата. Без съмнение разликата в облеклата беше важна, веднага биеше в очи и би смутила всекиго, но момъкът болезнено я преувеличаваше, докрай потъваше в унизителното си усещане, че този избелял син костюм е нещо неотделимо, вечно прилепнало към плътта му.

И наистина от дългото носене дрехите бяха приели формите на неговото тяло, предателско продължение бяха на членовете му и като гледаше излинелите крачоли, Дионисий сякаш виждаше голите си крака отдолу, а и куртката повтаряше очертанията на гръдния кош, изхвръкналите плешки и острите ъгли на лактите. Струваше му се, че никога няма да може да свали, да изчегърта от себе си тази жалка вълнена материя, на която беше станал роб и която му ставаше все по-омразна, а покрай нея той намразваше и онова, което издайнически стоеше под повърхността, намразваше собственото си тяло и то също му изглеждаше жалко и несъобразно.

Разбира се, вехтите дрехи бяха последица от бедността на Дионисий, но за стеснението на младежа съществуваше и друга една по-дълбока и по-тайна причина. Може би срамът от облеклото прикриваше и донякъде заместваше с преувеличения си вид действителния телесен срам на Дионисий, а може би тъкмо облеклото бе изострило неговия натрапчив срам от робството на плътта. Така или иначе, чувствителният момък несъзнателно смесваше материално-заменимото и телесно-незаменимото, едното робство с другото, сякаш платът на куртката и плътта на гърдите му бяха сраснали и тази органична тъкан от плат и плът в еднаква степен се смущаваше от Юлика.

Това го сковаваше, правеше го непохватен по онова време за неща, които иначе умееше, а Юлика като че не забелязваше угнетения вид на младежа и не разбираше накъде да насочи своята щедрост, за да го избави от притеснението. Да, щедростта й бе несъмнена, само принадлежностите за рисуване, които му беше купила, струваха колкото два костюма. И доста късно, когато Дионисий вече бе затънал в своите младенчески терзания, тя обърна внимание на дрехите му.

Тогава те дори не бяха на неговия гръб, бързо се беше изхлузил той от тях и ги беше метнал върху тънконогото канапе в стаята й, а двамата лежаха на широкия нисък креват, уморени и притихнали. Унесеният уж поглед на Юлика се плъзна по купчината на канапето и тя каза нещо деликатно, меко, в смисъл че куртката не му подхожда вече или нещо подобно, но Дионисий замря, защото думите й бяха неочаквани в оня момент, изненадващо разголваха слабостта му и като придърпа завивката над голото си тяло, той отвърна с упорит хлапашки глас:

— Добра е! Знаеш как дебнат даскалите за униформите!

— Е, даа… — провлачи Юлика и бавно се притисна до него, но вечерта отново го вкара в спалнята си, а върху същото канапе бяха подредени костюм с жилетка, три ризи, тъмножълти обувки и няколко вратовръзки, сякаш Дионисий беше кръщелник, а Юлика го поемаше неповит от осветената вода на купела, за да го загърне в своето облачение. Кръщелникът все пак се възпротиви малко в ръцете й, докато в края на краищата намъкна новите дрехи, но в тях се почувства още по-сковано, отколкото в предишните.

Твърдата яка подпираше брадата му, дебелият гьон на подметките едва се огъваше и скриптеше присмехулно, а модното сако се мотаеше около кръста му и отдолу подвяваше хлад. В тая премяна Дионисий всеки миг усещаше някакво свое натрапчиво присъствие, но толкова несъответно на същността му, сякаш го бяха подменили. Нацупен, той се бе оставил на Юлика да го донаглася и да му се любува, въртеше се насам-натам, както тя го побутваше, а в далечния край на хола Милетко смучеше през сламка коктейла си, ухилен и доволен от своята следобедна покупка. Дионисий не можеше да проумее кога Юлика бе успяла да поръча на брат си да избере всичко това, след като почти не се бяха разделяли. Може би предварително бе решила и се бе разпоредила, може би подмятането за куртката му не беше случайно?

Както и да е, в тоя вид осмокласникът Дионисий Йорданов Ралев не биваше да се появява на улицата, само това му липсваше, за да го изхвърлят окончателно от гимназията, и той обличаше новия костюм единствено в дома на Юлика. Ако имаше други гости, като невестулка се шмугваше през задния вход в гардеробната, сръчно скатаваше униформата си и захвърляше фуражката, надяваше одеждите и трескаво навираше глава в примката на вратовръзката, изпотен от бързането и от унизителното чувство, че носи дрехи под наем. После минаваше по един страничен тъмен коридор до централното антре, стъпвайки на цяло стъпало, за да не го издадат обувките, тихичко открехваше външната врата и звънваше, сякаш току-що е пристигнал, а Юлика сама го посрещаше и го въвеждаше сред хората, подменен и неузнаваем.

Тоя таен театър на преобличанията продължи дълго, дори след като гардеробът на Дионисий се обогати. Пак Юлика измисли всичко. Тя беше купила тъмносин, добре изпечен шевиот и заведе Дионисий при първоразрядния крояч бай Климент Тепавичаров, който с астматично пъшкане изслуша необичайната поръчка да ушие ученическа униформа на момчето. Точно такова нещо бай Климент не беше правил, но иначе бе свикнал да прикрива с изкуството си хорските дефекти и веднага разбра, че пак за дефект става дума тук, за дефекта на ученичеството, дето трябваше да се преиначи и да не бие много-много на очи. И извая той странна дреха, двойствена и двусмислена, която хем беше куртка — защото четири пришити джоба с капаци имаше тя и пет копчета отпред, и широк платнен колан, хем не беше съвсем куртка — защото, като поискаш, капаците гладко и незабележимо се прибираха в джобовете, разкопчаните две горни копчета отваряха симпатични ревери, а и коланът можеше да се сваля.

Всички законни елементи според наредбата на Министерството на просвещението се кипреха на тая полукуртка, така че и най-заядливият даскал нямаше за какво да се хване, но същевременно със своя скъп плат, с елегантната си кройка и с коварната си изменчивост това полусако се измъкваше от вратата на правилниците. Не беше униформа то, но все пак беше форма на онова междинно състояние, в което бе изпаднал тогава Дионисий Ралев. Появила се наглед случайно на гърба му, тая форма имаше всъщност своето необходимо съдържание, тя вадеше наяве прикритата житейска двойственост на младежа, показваше и неговото душевно двусмислие, и двусмисленото отношение на чуждите хора, което се колебаеше между гнева и подигравката, между полупрезрението на едни и полузавистта на други.

Веднъж, когато вече бе подносил новите си дрехи, го срещна Гогица и отдалеч разпери ръце:

— Я-а! Я-а! Какво виждам! Как си се пременил!

— Като на сгоден циганин брат му! — непредпазливо рече Дионисий, гледайки право в пъстрите очи насреща.

— Не чух?! Годеж ли? — с ехидна радост трепна Гогица. — Кой се е сгодил? Ти ли бе?! — доверително сниши глас той.

— Сгодила се е баба ти за първата си унука — също тъй доверително, имитирайки го, отвърна Дионисий, но мъжът не се ядоса, а шепнешком изскандира, като подмигваше на всяка сричка:

— Гор-чи-во! Шшшт! — вдигна той показалец пред носа си и тържествено отмина.

Тая нищожна закачка с младежа и въобще всички негови истории около куртката и сакото му, около копчетата и джобовете изглеждат толкова дребнави и незначителни, че за тях не би трябвало дори да се споменава, когато говорим за любов — и то за любов с такава жена като Юлика! Само че тогава Дионисий пилееше половината си сили именно за тях, може би защото те бяха дразнещата видимост на неговата неустановеност, и така дребното се превръщаше в нещо огромно, чрез неговото джуджешко лице той разговаряше с всичките свои големи идеали, теоретични представи и действителни желания, които се бяха объркали в душата му. Но и след края Дионисий не забравяше ни една подробност от тия шивашко-дрешни приключения, в спомена тягостно се повтаряха смущенията, унизителните преобличания, туткавите проби при бай Климент, сякаш всичко това можеше да се мери с по-едрите събития и по-дълбоките чувства в историята му с Юлика.