Димитър Кирков
Любов в ада (18)

IV

На Хълма Йона Ралев се появи в началото на века и хората го сметнаха за нов заселник. Минаваха четиридесет години, откакто той бе напуснал родните си земи, а през това време очистителен ураган бе измел от тия земи вековния им поробител, младото българско княжество беше изпълнено с жажда за живот и с все още жива надежда да обедини разпокъсания народ. През четирите десетилетия, докато живя във виенското магазинче на Зилберщайн, и после, докато се отдаваше на своите издирвания, Йона Ралев научаваше от вестниците какво става в полузабравеното му отечество, за невинни жертви и азиатски кланета, за дипломатически козни и съдбовни борби четеше той, но не бе помислял, че някой ден ще се върне там, откъдето беше „излязъл“. Споменът от детството му беше твърде тънък и твърде надълбоко се бе утаил в душата, затрупан отгоре с нови привързаности и знания, за да се сеща често за родината. Рядко му се мяркаха избледнели образи — погребението на майка му, баща му и чичо му, но дори когато срещнеше изписано името на България, той си казваше, че няма работа там, че онова, което можеше и обичаше, там никому не е потребно.

Йона Ралев мислеше за себе си, че не е човек, роден за битки. Тишината и старата книга ценеше той, спокойното съзерцание на древната красота и умния разговор, чиято сладост му бе разкрил неговият учител. Макар че умееше да се домогва упорито до целите в своята работа, шумната публичност го смущаваше, неразбориите и чуждите вълнения го объркваха, той се боеше от тълпата, от хорската ярост, от виковете и униформите. Във всяко общуване, освен което бе свързано с ценностите от миналото, той се чувстваше несигурен, и нима такъв човек, питаше се понякога Йона Ралев, нима такъв човек, при това вероятно отдавна прежален от роднините си, е нужен в ония земи на въстания и войни, на бурни страсти и неустановеност. Дори някой патриотичен глас да му бе креснал: „Да! Нужен си!“, той само плахо би трепнал, но не би се върнал, защото вече беше намерил онова кротко уединение във вътрешния си живот, което най̀ му прилягаше, и не би могъл да прекъсне волните си скитания по дирите на красотата.

И все пак при редките спомняния на отечеството Йона Ралев долавяше в себе си нещо гузно, каквото всъщност остава след всяко бягство. Особено като се случи да прекоси няколко пъти родните земи. Обикновено той използваше езика на страната, в която се намираше, но тук не посмяваше да проговори на български. Правеше се, че не разбира, още от границата играеше чужденец, но не от високомерие, а тъкмо обратното — от неясна боязън, че ще покаже нещо недостойно и срамно за себе си, каквото, ако помислеше трезво, в действителност нямаше.

Като словесен тип, свикнал да се проявява главно чрез своята реч, Йона Ралев забелязваше тая неувереност, измъчваше се от неволната самозабрана да говори родния си език. А не бе ли забравил да приказва? И не беше ли това въздържане знак на гузната му съвест, че се е отлъчил?… Иначе той се заслушваше в познатото звучене на езика, с радостно удивление установяваше, че смисълът на думите не е изчезнал под дебелия слой чужди думи, но се вслушваше тайно, крадешком, както крадешком вървеше по улиците на столицата, сякаш очакваше баща му и чичо му да се изпречат изневиделица и да викнат: „Къде се затри ти бе, заплес?!“

А веднъж пред него наистина се изпречи някакъв селски байно и високо попита:

— А бре, чичо, дека а тук вуеното училищи?

Йона Ралев подскочи от изненада и тутакси отвърна, че не знае… но на немски. Байното, изглежда, не беше чувал такава реч, взря се любопитно в него със сините си очички и пак попита:

— От дека си ти бе, човек?

Антикварят просто побягна след тоя въпрос, хлътна в първата пресечка и там, неочаквано за себе си, спря един младеж.

— Господине — бавно и тържествено рече той, — дека а тук вуеното училищи?

Младежът поизгледа цилиндъра му, брадата, черния сюртук, зачуден от тая селска приказка, и взе да обяснява, а Йона Ралев повтаряше възбудено след него, защото най-сетне се бе престрашил да говори. И вече сам той търсеше събеседници по влаковете и хотелите, питаше дали се усещат грапавини в изговора му, повторно учеше майчиното си слово, а хората охотно го поправяха, тъй като всеки се чувства умен и знаещ, когато намери езикови грешки у чужденец.

При последното свое пътуване в България, преди да се завърне окончателно, Йона Ралев посети и родния си град. Отдалеч той изглеждаше същият — Хълма с накацалите по него къщи, реката, планините на север и юг, но гробището, на което бяха погребали майка му, не съществуваше, или синът бе забравил къде е, нови улици се бяха появили и нови постройки, лицата също бяха чужди и непознати, вестници излизаха в града и се печатаха книги, театрални трупи се подвизаваха и се изнасяха концерти, търговията цъфтеше и фабрички трещяха в покрайнините. Йона Ралев видя книжарници и модерни кафенета, училища и болнични сгради, музей и градска библиотека бяха създадени — отблизо градът бе станал неузнаваем през четирите изтекли десетилетия.

Привечер, сякаш за да се скрие в сумрака, той плахо се изкачи на Хълма, заобикаляйки отдалеч бащината си къща, ала кръгът му изведнъж се пречупи и Йона Ралев свърна покрай църковните пристройки, в които беше учил четмо, стъпи на старата уличка и не видя родния си дом, пустош се ширеше зад попиляната ограда и в мрачината не можеше да се разбере пожар ли е имало, или къщата беше съборена. По-нататък живееха близки навремето съседи, а сега край портата бяха насядали тъмни бабички, те млъкнаха за миг и изпроводиха с погледи бавните крачки на чудатия човек, непознат за тях, както и те на него, а от уплах и объркване той не ги попита какво е станало с баща му — Донко Ралев, и с чичо му Лазар. Макар да нямаше кой да посрещне тоя блуден син, той остана два дни в града, повече, отколкото беше смятал, и подразбра, че ония, от които беше побягнал край Пеща, отдавна са умрели, децата на Лазар се били изселили и ако в града се бе запазила някаква близка кръв, вече нито беше възможно, нито имаше смисъл да се разпознава…

С гузно сърце и объркани мисли Йона Ралев тогава взе железницата за нагоре, към Средна Европа, и още три години живя постарому. Професията му изискваше време, за да изпълни деликатните си задължения към своите клиенти, да прекъсне внимателно старите контракти и безболезнено да отклонява новите предложения, така че да завърши със съвършена почтеност делата си, както винаги ги беше водил. Йона Ралев вършеше тъкмо това през трите години, в началото малко колебливо, докато не се убеди в справедливостта на своето решение да се завърне. Оная негова страст към справедливостта, с която се беше прочул из антикварния свят и на която ни веднъж не измени, тоя път се насочи не навън, а към него самия и постепенно се изостряше върху камъка на вината му, чиято тежест той усети едва в зрелите си години.

Йона Ралев вече бе поуморен от скитническия живот, понаситил се беше на издирвания, петдесетте прехвърлени години му натежаваха, но имаше още достатъчно сили, за да послужи със знанията си на младата държава. Тоя човек, израсъл съвършено откъснато от родината си, сега се вълнуваше от представата за „синовното задължение“, както сам нарече намерението си да се завърне. Той бе разгледал музеите в столицата и в града с Хълма, в тях имаше удивителни старини, но поразхвърлени, небрежно смесени с безсмислици, а и ценностите бяха твърде малко в сравнение с възможностите, които предлагаха и родните земи, и светът изобщо. Йона Ралев не се съмняваше, че точно сега е моментът държавата да понатрупа в хранилищата си уникати от миналото — ръкописи и монети, картини и пластики, и той бе готов да й отстъпи почти безвъзмездно своите знания, своя опит, своя авторитет и своите връзки с антиквариатния свят, които наследи от Соломон Зилберщайн и сам значително разшири. Йона Ралев понякога мечтаеше как ще подхване новото си дело и тоя път наистина би направил чудеса, срещу най-скромно възнаграждение, колкото за хляба, като вярваше, че в бюджета на държавата са заделени средства за музейните фондове, и предполагаше, че ще издирва и в страната, и по света, както беше работил досега.

В тия преходни години преди заминаването той изтегли своите спестявания и вложи сериозна част в сбирка от книги, които смяташе да подари на държавата като знак за почтените си намерения и в доказателство за безупречния си опит. Йона Ралев подбираше, отхвърляше, старателно преценяваше, сбирката щеше да е неговото лице, майсторското му свидетелство в родината и в нея следваше да се включат единствено свръхценни екземпляри. Наложи се да участва в сложни размени, докато стигна върха на букинистичното си умение, за който само беше мечтал.

Сбирката бе истинско съкровище и това съкровище представляваше личния багаж, с който Йона Ралев прекрачи границата на България. Останалото бе побрал в куфара си. Той преценяваше, че за начинанието си трябва да действа решително и нависоко, и още в деня на своето пристигане намери достъп до отговорното столично министерство. Чиновникът, при когото допадна, беше млад, но болезнено подозрителен, защото наскоро бе изтикан от съпартизаните си на тоя обещаващ пост и тепърва щеше да му се налага да брани хубавата си заплата. Йона Ралев започна да разказва надълго своето житие, но щом стигна същността на предложението си, чиновникът изпита съмнение, че тоя човек са го подкупили враговете от опозицията, за да го подведат и да докажат после, че е наивник, който с лека ръка пилее народната пара.

И тук младият администратор взе думата, поразпита молителя, без да крие пълното си недоверие, така че Йона Ралев клюмна обезсърчен, а след отговорите му чиновникът се усъмни в първото си съмнение, субектът сега му изглеждаше отчаян хитрец, дето е решил да се нагмезди на доходно местенце без никакви заслуги към властващата партия. Или наистина се бе довлякъл от чужбина, подобно други такива авантюристи, дето бяха чули, че младата държава е мандра, от която можеш да мъкнеш до насита и сирене, и кашкавал. Аа, не на мен! — рече си чиновникът, разлиствайки опърпания белгийски паспорт (може би подправен!), и сурово нареди на Йона Ралев да подаде прошение до министъра, да приложи документ за образование, свидетелство за съдимост и прочие, и прочие книжа, доказващи що за човек е той. Тъкмо за тоя момент антикварят пазеше изненадата си със своята книжовна сбирка и той тържествено съобщи за дарението си, но това не трогна служебния фактор, на дарителския ресор старши бил друг, господин Бойчев, комуто пък трябвало да се представи дарителен акт, заверен при нотариус, с прилежащо удостоверение кой е собственикът на даруваната вещ, без което букинистичното съкровище също се оказваше съмнително.

Йона Ралев написа и прошение, и дарителско писмо, но както министърът не му отговори, така никой не се яви да приеме подозрителния петстотинкилограмов товар от магазията на митницата, където той плащаше за съхранение. Близо месец човекът, решил да изпълни със закъснение своето „синовно задължение“, се блъска в гъвкави, но непроницаеми стени, все по-неуверен, плах и разколебан. Той имаше право да отпътува отново на Запад, защото лицето на държавата се беше отвърнало от неговите знания, опит, авторитет и връзки, но чувството му за справедливост щеше да остане неудовлетворено. И пред Йона Ралев изходът се откри в това, че макар държавното лице да се беше показало толкова неразумно и безчувствено, сред сънародниците му все трябваше да съществуват частни лица, дори със скромни средства, на които можеше да бъде полезен, и той замина от негостоприемната столица в родния си град, с остатъка от спестяванията си купи малка къщица на Хълма, от две стаи, която преди бе обущарница, пригоди едната стая за антикварно магазинче и подреди в него скъпоценната си книжовна сбирка, изпълнен с бодро и радостно чувство, че ще започне нов живот.

Тоя живот се привиждаше на Йона Ралев тих и праведен, отдаден на съзерцания сред руините по Хълма, на кротки размисли над мъдростта на старите книги. Години наред антикварят наистина живя така — със спокойна и чиста душа, хората свикнаха с него, сякаш не той тях, а те го бяха заварили на Хълма, и скоро към името му прилепна уважителното „чичо“, едно, защото човекът бе необичайно услужлив към всеки, прекрачил в дюкяна му, и, второ, по старческия му образ възрастта не можеше да се определи, така че той изглеждаше еднакъв „чичо“ и на децата, и на техните дядовци. Чичо Йона помагаше в уредбата на градския музей, половината си сбирка подари на новата библиотека, не се скъпеше на съвети и не криеше своите познания, но ако някой го помолеше, не отказваше да посредничи за малоценни книжки, за нищожни предмети дори, което подхождаше повече на вехтошар, а не на миналата му слава. Впрочем за тая слава той скромно премълчаваше на Хълма, както и по-рано не се беше хвалил, достатъчна му бе почитта на ближните и тихата слава сред обикновените хора, че е справедлив и честен, грижовен и почтен.

Йона Ралев беше доволен от тоя живот, Йона Ралев вярваше, че тук ще дочака края на дните си с ведра душа. Ала тепърва на Хълма го очакваха големите събития на неговия живот, които хвърлиха душата му в ужас и я измъчваха до края със съмнения, преобръщайки и осквернявайки нейните ценности. Той искаше да бъде честен, той твърдо следваше чувството си за справедливост, но може би тъкмо заради това, намесвайки се в чуждия живот, стана клетвопрестъпник и съучастник в злодеяния, измамник и крадец, предизвика злини и донесе нещастие на мнозина — все пак най-малко на Тодор Тодоринов, комуто донякъде се беше издължил.

Освен това, като се засели в родния си град, Йона Ралев мислеше, че вече е свършил окончателно с едрите антикварни сделки. Но тъкмо на Хълма той събра своята най-скъпа колекция, за каквато по-рано не си позволяваше да мисли, и пак оттук поведе най-трудната си битка с враждебния свят. Тоя път противниците му бяха по-изобретателни от всякога и Йона Ралев бе принуден на опасни ходове и вероломства, каквито в друг случай не би си позволил. В края на краищата съперниците му бяха надхитрени и победени, макар че той също не спечели сражението. В тия злощастни приключения, които не беше желал, Йона Ралев рискуваше живота си, но по-страшно за него бе, че сам разби хармонията на своя вътрешен мир. Хората, с които общуваше и които не подозираха тайните му истории, го смятаха като преди почтен и справедлив, но той не беше сигурен вече в своята душа. И единствената утеха, единственият радостен плод сред неговите душевни страдания бе появата на Дионисий.

Детето се намери на 28 юли, в най-тежкото време за чичо Йона, към четири часа сутринта. Синкава дрезгавина вече бавно се пластеше от покривите към калдъръма по уличката. В самия й край, малко по-навътре от другите къщи, зад висока зидана ограда здраво спеше някогашният публичен дом „Двата гълъба“, но бяха забравили да загасят червения фенер под стряхата на пътната врата и мъждивата му светлина в развиделяването още можеше да привлече очите. Един готвач, който живееше на тая улица, вече се бе приготвил да върви в своята гостилница, събудили се бяха и неколцина други занаятчии и работници, но къщите още се таяха в ранната тишина, когато някакви дрезгави викове, някакви мъчителни вопли, завършващи с животински вой, измъкнаха изведнъж хората от постелите.

Пръв навън изхвърча готвачът, за да види как чичо Йона търчи от врата на врата, само по бяла спална риза, стигаща до мършавите му глезени, притиснал парцалив вързоп до гърдите си.

— Хора, детее! Дете се намери, хораа! Детенцееей! Ей, хораа! — виеше той пред всяка порта и изприпкваше нататък, гласът му безконтролно играеше, от хрипкав рев избиваше в писък и пак дрезгаво подхващаше: — Хора, детее!…

— Какво е станало бе, чичо Йона? — разтревожено викна готвачът и като го видя, антикварят се спусна към него.

— Дете, дете… Дете се намери… Сега… Там…

Йона Ралев се тресеше от вълнение, косите му стърчаха от спането, чорлавата брада се беше раздвоила и отдолу се виждаше огромната му адамова ябълка, която се движеше като бутало в гърлото, късайки думите. Не беше ясно радостен ли е, или ужасѐн, но десетината съседи, стълпили се край него, усещаха, че е обезумял от възбуда и е в края на силите си. Разбира се, подхвърлено дете не се намираше всеки ден и хората бяха стъписани, но не по-малко слисани бяха те от вида на иначе сдържания и тържествен чичо Йона, когото бяха виждали единствено в закопчания сюртук и с плиткия цилиндър, а сега той трепереше и заекваше полугол сред тях, триейки стъпала в косматите си пищяли.

Под прозореца на неговия дюкян бе закрепена дървена полица, на която Йона Ралев нареждаше книги в хубаво време, и сега той разправи как се събудил, защото чул скимтене отвън, излязъл, както си е, и видял вързопче, сложено на тая полица, а във вързопчето — бебе.

— Абе живо ли е туй дете? Я дай да го видим! — намеси се една решителна невеста, измъкна вързопа от прегръдката на стария човек и като разбута мъжете, бързо се запъти към единствената светлина в края на улицата.

— Живо… Живичко е… — ситно подтичваше след нея чичо Йона, останалите го последваха и цялата група тоя път събра глави под червения фенер на „Двата гълъба“.

Върху няколко подложени ръце жената размота захабения плетен шал, в който бе загърнато детето. Вътре то се оказа повито в скъпо копринено платно, съвсем неподходящо за пелена, съдрано грубо и неравно отнейде.

— Божичко! — прехапа устни невестата. — Тая нощ се е родило. Ангелче…

Платното беше леко зацапано, личеше си, че бебето е мито-неумито след раждането. Досега то бе кротувало, но от утринния хлад сгърчи устнички и немощно се развряка.

— Момче! Момче е! — заобаждаха се мъжете, а готвачът нетърпеливо рече:

— Виж няма ли бележка, знак някакъв!

Бележка и знак обаче нямаше и невестата подвикна на мъжа си:

— Кочо, иди събуди Мичка да дойде да го накърми! То не е и кърмено… Разюзди се светът! — продължи ядовито тя към мъжете край нея, сякаш те бяха виновници за появата на бебето. — Уруспия мръсна — да го захвърли на боклука! — Едва сега, изглежда, жената се усети къде беше спряла и пустоса с ръка портата на „Двата гълъба“. — И тия тук! Кьоравички да станат! Подлудиха ви до един, песове смрадливи, все по други жени да миткате!

Портата като че само беше чакала да й обърнат внимание, тутакси безшумно се открехна и през пролуката странишком се измуши тайният полицейски агент Яким Златев, който между другото упражняваше надзор над няколко подобни увеселителни заведения в града. Покрай надзора той честичко и нощуваше в тия заведения, ползвайки се от веселбите им, както тая нощ бе осъмнал в „Двата гълъба“.

— Добро утро, мили хора! — ласкаво поздрави агентът, оглеждайки мигом ранобудниците, и светна от радост при вида на чичо Йона. — Ама, господин Ралев, че бива ли така неглиже на улицата? Коя посмя да ви изгони?! Влезте поне се облечете! — с любезна укорност рече той и като се поклони, с две ръце подкани стария човек към входа на „Двата гълъба“.

— Вие се заблуждавате, уважаеми господине… — потрепери от подигравката чичо Йона, но Яким Златев вече му бе обърнал гръб и усмихнат слушаше двамина, които обясняваха какво се е случило.

— Брей че приключение! — с неестествено удивление възкликна той. — И какво, майка му ли търсите? Ако за това сте дошли тук — напразно! За тая работа поне гарантирам.

— Нищо подобно не сме подозирали и възнамерявали — гръмко отвърна чичо Йона за всички. — Повторно се заблуждавате, господине! Детето намерих аз и аз ще го прибера при себе си!

В момента Яким Златев беше в прилично настроение, леко опиянен, защото, макар да бяха тъмни зори, бе успял да угаси махмурлука си с чашка мастика.

— Похвално! — рече той. — Така постъпва добрият българин. Само че — обърна се към жената — най-напред ще го занесете в кметството да направят протокол, после — в общинската здравна служба, и всичко натам — според закона. Сам господин Ралев знае, че добрият българин винаги постъпва по закона. В случая — член 146-ти — завърши с някаква ехидна нотка надзорникът по нравствеността.

Добри или лоши, хората тогава наистина постъпиха според закона, предадоха бебето на чиновника по гражданското състояние и още в първия протокол се наложи да му се впише някакво име. Чичо Йона не беше подготвен за кръщаване, но тъй като връзката на момченцето с неговите праотци бе прекъсната и традицията не можеше да се спази, антикварят помисли минута и може би поради характера на своя ум, потънал в старините, той пожела да се възползва от името на най-древния бог, роден по тия земи, които бяха станали родни земи и на детето. И чиновникът драсна в графата необичайното Дионисий, впрочем твърде равнодушно го драсна и без да се интересува от съображенията на чичо Йона.

После, през осемте месеца, докато отглеждаха бебето в родилното отделение на общинската здравна служба, той го навестяваше всеки ден, уреди и осиновяването му в окръжния съд. В разширената колегия на съда някой се обади, че без съмнение Йордан Ралев е добропорядъчен гражданин, но не е ли дъртичък да взема тепърва хранениче, и говорещият се подкрепи с едно народно умотворение, твърде драстично, за да прозвучи между стените на такова солидно учреждение.

— Тишина! — прекъсна председателят смеховете. — Законът не пречи. Ако впоследствие се яви несъобразност, ще се намесим.

Чичо Йона обаче не допусна някой да се намеси в живота му с Дионисий. Докато беше жив, до седемнадесетата година на момчето, той пазеше странични хора да не се намесват и в душата на неговия възпитаник, давайки му свободата да избира сам радостите и поуките, книгите, другарите и заниманията си, защото мислеше, че тая свобода ще укрепи душевната му твърдост, каквато чичо Йона бе открил, че на самия него не му достига. И ако беше жив, той може би нямаше да успее да възпре намесата на любовта в живота на Дионисий, ала поне нямаше да позволи намесата на чужди хора в тая любов.