Димитър Кирков
Любов в ада (13)

XIII

А всъщност Дионисий от първия ден преживяваше едно тайно напрежение в своята любов. В началото той само го усещаше, затрудняваше се да го назове пред себе си кратко и категорично, като формула, и чак след месец и половина успя да определи приблизително това напрежение като „срам от робството на собствената си плът“, и още — „вина пред себе си поради своето предателство към идеята за любовта“. Тия бомбастични изрази му се сториха ясни и той се надяваше, че мисълта му вече ще може да се оттласне от тяхната основа, ще обгърне всичко, ще премине по своите пътища и най-сетне ще намери изход от напрежението.

И друг път му се беше случвало да постигне облекчение на душевните си смущения, след като е напипал правилната мисловна точка, верния опорен пункт на размислите си, които постепенно уталожваха чувствата и посочваха спасително поведение. Ала тоя път аналитичната работа на мисълта не му донасяше успокоение, тя се оказваше безсилна да подкрепи волята му и в определен момент се предаваше, попадаше под онова робство, което сама беше формулирала, вярвайки напразно, че мисловното изясняване на напрежението е вече начало за освобождение от напрежението. Краят обаче не се виждаше, затваряше се безизходният кръг на тая житейска колизия, която дълго време терза Дионисий Ралев.

Тя имаше различни причини. Отчасти се дължеше на бедния му практически опит, отчасти — на неговата прекомерна чувствителност, на податливото и далеч отиващо въображение, странно смесени и взаимно стимулиращи се със склонността му към разсъдъчност, отчасти тая негова колизия беше предизвикана от стихийното възпитание в дома на осиновителя му чичо Йона. И всичко всъщност тук се свеждаше до Дионисиевите представи за любовта — теоретически по произход и същност, до голяма степен догадка на ума му, а също и до важната роля на тия представи за насоката на неговите непосредствени впечатления и преживявания. Онова, което при други юноши проблясва като искра и мигом угасва в потока на живота им, при Дионисий се беше разгоряло и под неговата трепкаща, измамлива с промените си светлина, той се взираше до изнемога в своята душа, а също и в Юлика, и в заобикалящите го хора и случки.

Накратко, деветнайсетгодишният Дионисий Ралев беше убеждаван и дълбоко вярваше, че любовта, както впрочем и изкуството, могат да съществуват само ако се преодолее тежестта на телесното. Само в превъзмогнатия му товар се разкриваше истинската духовна свобода, пълното самоосъществяване на личността, което е и същност на любовта, и цел на битието. Трябваше да се отхвърлят похотта, егоистичните гърчове на плътта, низшите щения; трябваше да се пренебрегнат гладът, животинското, раззинатата паст на искащото да поглъща; трябваше да се надделеят органичното, инстинктът, нагонът. Те пречеха. Те не можеха да проникнат в сферата на чистата духовност и да я разберат, слънцето е непонятно на прахта. Може би телесното също имаше свои области, непонятни докрай на високата духовност, но това не променяше принципните представи на Дионисий.

Според него любовта бе пречистено духовно съзнание, което не търси своето съответствие другаде, освен в подобно духовно съзнание, и поради това именно в любовта духът реализира своята най-съкровена същност. Младежът беше възприел, че истинската любов е отправена към красотата на идеалния свят, че тя е пробив отвъд хаоса на телесното съществуване, което винаги е случайно и безлично. Че полът означава непълнота, която никога не може да бъде запълнена, че личността остава половинчата и нащърбена в ниските етажи на своя живот и че любовта е единствената сила, която може да приобщи човека към съвършенството. Любовта, мислеше си Дионисий, е първостепенна ценност на духа и само тя може да се противопостави на преходността и смъртта. Тя превръща бързопреходното и случайното в нещо нетленно, и всичко веществено, което изглежда толкова ненадеждно пред заплахата на времето, любовта прави надвременна духовност. Той беше чел в някоя от книгите на чичо Йона, че любовта е първото слово Божие и когато той казал: „Да бъде светлина!“ — родила се любовта. Да, любовта бе светлина, а човекът беше призван да се стреми тъкмо към светлината, най-възвишеното на тоя свят.

Такива, в най-общи линии, бяха представите на Дионисий за любовта, но същевременно той не намираше нищо подобно в своята любов към Юлика. Тъкмо обратното. Без особено самонаблюдение младежът откриваше, че над всичко друго в него гърми гласът на плътта, душата замираше пред воя на телесното влечение и тук собственото му духовно осъществяване в нейния дух, чистият порив към светлината не значеха нищо, значение имаше единствено първичният инстинкт. Пред неговата воля Дионисий захвърляше всички свои съображения и придобити идеи, страстта го запращаше като стрела в една-едничка цел и всъщност рядко се случваха часове, в които той да не я желаеше.

Но точно в тия редки моменти умът му извикваше познатите представи, като някакво пробудено стадо слонове се размърдваха те, тежки и тромави, непоклатими под натиска на новите събития в живота на младежа. Упоритият им ход го повличаше, мисълта му се вмъкваше в това стадо от идеи, което постепенно усилваше своя бяг, с грохот се носеше напред, тъпчейки безмилостно неукрепналата душа на ученика.

Дионисий Ралев се самоизмъчваше и вероятно само времето щеше да го успокои, защото той не можеше да надделее веднага нито своите младежки убеждения, нито страстта на своята прогледнала мъжественост. От една страна, високите представи за безкористната любов, за духовния живот, за надтелесната същност на красотата го привличаха и въодушевяваха, те примамваха и ласкаеха честолюбието му, прекомерно изострено сред книгите в антикварното дюкянче на чичо Йона, сред мъките на двусмисленото му, сиротно детство, тия представи обещаваха един друг свят — на свобода и светлина, в който щяха да бъдат превъзмогнати мракът и студът, гладът и унижението, и в тоя свят духовната същина на Дионисий щеше да намери своето удовлетворение, щеше да постигне истинско и необратимо самоутвърждаване на личността му.

От друга страна обаче, първият призив на плътта го бе овладял напълно и това самовластие на телесните глъбини, уголемено в съзнанието на младежа, правеше проблематични всичките му високи мечтания. Когато се размислеше, на Дионисий се струваше, че е доказал своята неспособност за висшите проявления на любовта, а следователно, трябваше да се предполага, и за другите полети на духовността, внушаваше си, че се е провалил в бездна и че всъщност винаги е чакал и най-малкия знак, за да скочи с наслада в тая бездна, защото такава е била действителната повеля на неговата природа, а другото, идеалите и мечтанията, са представлявали само украса над тъмната същност на душата му, жалка самозаблуда, усещаше вина пред себе си, срам, че е безсилен да се пребори с робството на собствената си плът и че жадува за това робство. Той не се съмняваше в приетите от него идеали и представи, защото те съдържаха логика, разум и красота, съмняваше се в себе си, в личното си съответствие на тия идеали, и в миговете на самобичуване започваше да презира ненаситното си тяло, което напираше издайнически дори през сиромашките му дрешки.

И дума не можеше да става поне малко да се облекчи от своите терзания, като ги сподели с някой приятел, това за Дионисий бе тайна над тайните, до която самият той се докосваше с ужас и не би я изрекъл ни пред Бога, ни пред дявола. Единственото бягство от тиранията на мислите бе да се забрави в обятията на Юлика — и той се хвърляше в тях, и беше свободен, твърд и решителен, тук изчезваше всяко колебание и аналитична мекушавост, и младежът се чувстваше така, сякаш ако наистина пропадаше в бездна, то от тая бездна извираше слънцето. В тия моменти Дионисий се чувстваше обгърнат от изгаряща светлина… докато слезе от върха на своята страст, и тогава, предавайки се отново на неутолимата разсъдъчност, той си мислеше, че това всъщност е измамната светлина на подземния свят, тръгваше Дионисий по отъпканата пътека на своето самоизмъчване, за да потърси твърде скоро спасение при Юлика и да повтори пак, сякаш против волята си, същия кръг на щастие и смут.

Особено болезнени бяха тия негови преживявания по време на следобедните сеанси, защото тогава той най-ясно усещаше своята неспособност да се овладее. Идеите на портретите беше друга — не както Юлика си въобразяваше, че целта му е да постигне прилика, точност в позицията на тялото и индивидуалния израз на лицето й. Докато се качваха на горния етаж, след като бяха пили кафе с Милетко, Дионисий се мъчеше да прекъсне, да отложи поне временно възбудата си, която го беше обхванала при първото докосване на Юлика. Макар да не бе учтиво, той се изхитряше да тръгва пръв по стълбището, за да не я гледа пред себе си, горе също се опитваше да избягва погледа й и да не я наблюдава, докато тя не заеме мястото си на кожената софа.

Така, полусъзнателно, младият художник се надяваше да раздели Юлика на две — едната, любовно покоряваща го, движеща се във веществения свят, от който сега той трябваше да се изтръгне, и другата — единствено модел за рисуване и поради това причастна единствено към изкуството, обект, който допуска само чисто духовно съзерцание. Тая втора Юлика му беше потребна поне за час и неговата мисъл, подсилена от въображението му, ожесточено се нахвърляше върху единосъщната госпожица Антова, за да я разчлени, да я разполови, да я филтрира някак си и да получи оная възвишена субстанция, в която можеше да потопи безкористно духовния си поглед.

Остро и студено Дионисий я поглеждаше иззад статива, смръщен и напрегнат концентрираше своята воля, но дори и да успееше да разедини донякъде Юлика в представите си, това рядко му помагаше. Обикновено се случваше така, че светлинното, духовно-съзерцаемото у нея бързо се стопяваше, без да може да се стабилизира в нагледа, а изпъкваше суровото, телесното с цялата своя непосредственост и тежест, които художникът искаше да скрие от себе си. То му се натрапваше, изкушаваше го да вникне в него и да го възпроизведе, в края на краищата самият Дионисий се раздвояваше, вниманието му поемаше насока, която не трябваше да следва. Рисуването не вървеше според плана му, портретът се отклоняваше от предварителната идея, на младия живописец се струваше, че той просто копира, че просто прикрива със своето рисуване действителното си набъбващо желание към Юлика. Усещането на лъжа, на имитация, на долно притворство в самия процес на работата го отчайваше. Той палеше цигара, подхващаше някакъв незначителен разговор, за да се успокои и да почне отначало.

Колко важно беше за него да определи границата, до която свършваше плътта и започваше духът! Дионисий вярваше, че такава граница съществува, особено отчетливо при човека, защото именно човекът бе пресечната точка на двата свята, в които живееше светът — единият, безсмъртният горен свят на светлината и любовта, и другият, тленният свят на глъбините, на тъмното и гладно вещество. Човекът бе допирателната между тях и при него тия два свята леко размиваха и просмукваха своите краища, очертавайки все пак, според Дионисий, непреодолима граница между противоположните същности. Без съмнение, мислеше той, тази граница не е доловима за обикновените сетива, а се разкрива само на някакъв свръхусет, на вътрешно око, на съзерцание тъкмо отгоре — от гледната точка на любовта и светлината, докъдето Дионисий, уви, изглежда, не достигаше. И въпреки тия съкрушителни мисли за себе си, младежът продължаваше да се взира в своя модел, търсейки пряко проявление на бленуваната от него граница между духа и плътта. Дори да не притежаваше свръхсетиво, той бе дарен с чувствителни човешки сетива за формите и цветовете на пространството и според възможностите на човешката си природа им служеше. Очите му застиваха и се изпразваха от своето естествено лъчение, те сега само установяваха и поглъщаха, преформираха и предлагаха на фантазията образа на Юлика.

Отразената зимна светлина я обгръщаше меко със своя сребърноседефен воал. Това беше полъх на лъчи, плахо насищане на пространството, сякаш дантелената светлина се боеше от съприкосновение с матовата кожа на жената, защото в тая гладка и гъвкава кожа се усещаше нещо желаещо да покорява, и това беше властта на кръвта, бликаща отдолу, енергията на жизнените токове, които идеха стихийно от глъбините на плътта и само привидно се укротяваха в своята обвивка. И все пак кожата заключваше подземията на тялото, тя беше нещо междинно, беше способна да общува, и там, където сребърноседефените пръсти я досягаха, леко изсветляваше, смесвайки своите дълбоки тонове с горния прозирен благослов. Нейното поначало мътно излъчване сякаш възхождаше над себе си, както зимният светлик низхождаше жертвено, едното потъваше в тъма, за да зачене, другото поглъщаше лъча, за да роди, това бе любовна връзка между тях, взаимно припознаване в граничната област между космическия вестител и телесния живот.

На него вече му се струваше, че вижда някакъв матовоседефен слой, обхващащ плътно фигурата на Юлика, някакъв двойствен ореол около частичката пространство, чрез който живото тяло общува със световния дух. През тоя магически пласт формите изглеждаха пречистени, окото на Дионисий се преместваше сякаш в центъра на многопосочна леща, прониквайки едновременно надолу и нагоре, ръката му леко и точно намираше боите на палитрата, той рисуваше, забравил всичко друго в момента, и това всъщност бяха минутите на неговото вдъхновение, върхът на творческата му възбуда по време на следобедния сеанс.

Ала тая възбуда беше изтощителна и неусетно за себе си Дионисий отпадаше. Едва сега той си даваше сметка, че Юлика също отдавна го наблюдава, че търси да срещне очите му и сякаш иска да каже нещо. Понякога, наистина рядко, тя питаше:

— Дииди, няма ли да починеш? Ще пиеш ли един чай?

Това протяжно „Диди“ беше само нейно, иначе чичо Йона го наричаше с пълното Дионисий, а за съучениците си той беше просто Диската. Зад обръщението на Юлика младежът долавяше всички сладости и тайни на тяхната интимност и мигом душата му се устремяваше натам, трябваха му само няколко минути на колебание, за да захвърли четките. Но дори жената да не проговореше нищо, той сам се подготвяше за своето „предателство“, както по-късно наричаше непреодолимото си желание, сам тръгваше към подканящата съблазън и последните негови самообвинения не успяваха да го спрат и да върнат предишното му вдъхновение. Все едно, мислеше си с погнуса Дионисий, все едно да бях решил да рисувам натюрморт, но вместо да пресътворя плода, да взема да го изям, да се наплюскам като прасе! Каква противна корист само, какво примитивно консуматорство! Та това е край, та това е смъртта на изкуството за мен — да изям, вместо да пресъздам! Тия укори обаче постепенно гаснеха и младежът прекосяваше бившия кабинет на Юлика, за да вкуси плода…