Димитър Кирков
Любов в ада (33)

VII

Два-три часа след мръкване сватбата се разтури. Младоженците бяха уморени още от предишната вечер, а и на гостите — почти същите, които бяха у поп Атанас, не им вървеше да пируват втора нощ, само в долната одая се задържаха да си допиват неколцина мъже. През деня Милетко се беше разбрал с Цочо, че каквито разноски станат, Антови ги поемат, и вино се ля доволно. От своя страна, и Цочо не се отказа от кумовия харчлък, а междувременно Цочовица тихомълком пренареди обитателите на къщата така, че Юлика и Дионисий да останат сами в старата гостна.

И сега двамата се бяха оттеглили за своята първа брачна нощ. Изнемощяла, безсилна дори да се съблече, Юлика се бе отпуснала на одъра, а Дионисий приклекна до нея, свали й обувките и леко заразтрива подутите й стъпала. От многото здрависвания с яки селски ръце пръстенът бе протрил нежната кожица на пръста й и малката язвичка люто я болеше. В слепоочията й кънтяха викове, пожелания, селски музики и тупурдията на ръченицата, и всичко й се струваше като картинки от хаотично слепени филмови ленти, в които — дявол знае как?! — тя изпълняваше главната роля. Сега Юлика не се чувстваше способна да монтира отново филмовата лента на живота си през последното денонощие и не желаеше да се пита, какви сили я въвлякоха в центъра на селския въртоп.

Докато вчера отиваха при попа, тя си представяше как ще застанат пред него с Диди сами, в празната и глуха църквица, как после тихо ще се приберат и сдържано ще съобщят на Милетко и Живка… Но се случи друго — шумно и шарено, и в момента Юлика не искаше да мисли против нейната воля ли беше то или тя самата го бе търсила, смешно и жалко ли беше всичко или естествено и потребно. Все още не знаеше Юлика и как ще си спомня своята сватба — с мили чувства ли, като екстравагантна преживелица ли, или като нещо срамно. Преуморена беше тая вечер душата й от впечатления, но тя смътно усещаше, че тепърва ще трябва да прегледа сватбените събития и окончателно да ги оцени.

Като се пъхна под хладния юрган и вдъхна мириса на чистите чаршафи, Юлика копнееше само за едно — незабавно да заспи. Долу в обора обаче вратата се тръшна и след секунда Цочовица диво изпищя:

— Цочо! Цочо бре! Бързо, поразнико бре! Отиде си Пешка, мале мила майчице!

Чу се как тя побягна на двора и всичко се утиши, а Дионисий подпъхна ръка под главата на Юлика, тя се сгуши в него, затвори очи, но само за минутка, защото в калта край обора прошляпаха бързи крачки, последвани от мръсна триетажна псувня.

— Пукница да те пукне, пияницо! — додаде Цочовица към мъжовите си думи. — Цял ден смучеш като смок! Рекох ти — не льокай, ще се насвяткаш като шопар!

— Ом-маян съм само, мари! — завалено рече Цочо.

— Омая да те омае, че да те тръшне в земята! — пожела му в мига жената. — Гледай!

— Ле-лей! Заклещило се е… Ще я пукне, ще я разчекне, мамицата му и теле!

— Но какво става? — тревожно прошепна Юлика.

— Сигурно Пешка ражда — шепотом отвърна и Дионисий.

— То̀пи! То̀пи тая дебела гла̀ва! — ядно се обади Цочовица. — То̀пи да изтрезнееш, че стане ли зян добичето, ще видиш ти кум и кумица!

Заплиска вода, Цочо промуча, ясно беше, че Цочовица натиска кратуната му в котела, пък сигурно я и перка отзад, но тая спешна терапия не продължи дълго.

— Бягай! — изпръхтя Цочо. — Бягай по бай Гъльо, сега си тръгна ей! И по пътя го дири, че той таквоз…

— И той пиян-залян, дъртият му пръч! — уточни Цочовица и тутакси галошите й заплющяха към вратника.

Възцари се тишина.

— Спиш ли? — проговори след малко Юлика.

— Не. Не ми се спи — разшава се Дионисий. — А ти?

— Разсъних се. Но хайде да спим.

— Юли…

— Не, не. Не сега. Моля те! Уморена съм… Спи и ти.

— Не мога да спя — обидено рече Дионисий, почака-почака, но тъй като Юлика мълчеше, той допълни: — Мисля си за днес. Ти… как се чувстваш?

— Не знам — отвърна тя. — Нямах време да мисля.

— Доволна ли си?

— Да. — Юлика плъзна успокоително ръка по шията му. — Не знае човек какво му е писано…

— Пък аз много мислих. И ми е някак… като пречистен съм. Ако ти кажа как се измъчвах някога… Юли, сякаш не съм бил аз. Слушаш ли? Юли?

— Нека утре говорим…

— Не. Чуй ме! — Дионисий се бе решил и усещаше, че по-леко ще му е така, в тъмното, без разсейващата и изобличаваща светлина на деня. — Нека сложа точка…

Предчувствие за нещо неуместно, за някаква противна тайна изведнъж разсъни Юлика и тя предпазливо попита:

— Наложително ли е?

— Ех, защо наложително? Може би — не. Знам ли? Но ти… ти си ми най-близкият човек. А то е нещо за нас. Защото, когато се запознахме…

И Дионисий започна изповедта за своите някогашни терзания, когато душата му се гънеше от срам, че е станала робиня на плътта и поради това се съмняваше в себе си, че е способна за любов, а следователно — така си внушаваше тя тогава, и за всяка духовност. Когато младежът страдаше от това робство, но едновременно то бе за него желано. Когато бленуваше за безпримесна чистота, но му се струваше, че е станал жертва на тъмен телесен нагон, мамейки и себе си, и Юлика…

В мрака Дионисий намираше думите лесно и онова важно за него нещо, което искаше да сподели, той изрече бързо, но продължи да се кае за своята някогашна слепота, за безумното си пребиваване в ада на ония чувства, както сам назоваваше близкото си минало, докато в обора долу пак гръмнаха гласовете:

— Дръж са, Цочо! — ревна бай Гъльо. — Ша го измъкнем от тая мърша без гък, без ох! — И в заключение той тръсна същата оная псувня, която преди малко Юлика и Дионисий чуха от кума си.

Цочо веднага отговори с подобно народно умотворение, доста по-самобитно, и освен другата си работа около Пешка, тая нощ двамата, изглежда, бяха решили и да се състезават в широката област на българската сексуална клетва. Трудно им беше с разраждането на кравата, а както е известно, при всяка трудност псувнята помага, и по тая причина двамата си служеха енергично с нея.

А горе Дионисий, прекъснат така ненадейно, се позапъна, но продължи:

— Това беше като черна пелена… и не си давах сметка, че такава чистота не може да има… Всеки ден си виках: край, трябва да бягам, и нямах сили, защото… но всъщност въпросът не е само до…

— Бре, бре, бре, бре, бре! — възкликна бай Гъльо. — Обърнало се е на чорчук! Цочо, дръж бре! А̀ така. На̀тисни! Полечка бре, да не си бик!

— Юли? Разбираш ли?…

— Потрай, Пешке, потрай, душо! — плачливо се обади Цочовица. — Боли ли? А? Ми мен питаш ли ма? Седем пъти съм родила. А? Че и мен като тебе…

— Каквото у царица, таквоз и у магарица — с разбиране я подкрепи бай Гъльо.

— Юли? Чуваш ли? — Тя не бе помръднала, докато Дионисий говореше — с глава на рамото му, ръката — положена на гърдите, но той усети нещо омекнало, повехнало в допира й, посегна в тъмното и я докосна по лицето. То бе мокро.

— Какво ти е? Юли? — Дионисий понечи да обхване в шепи страните й, но Юлика извъртя глава и изхълца — личеше, че пряко сили се беше сдържала.

— Нищо. Остави ме — пошепна тя, бършейки с пръсти сълзите си.

— Но, Юли, ти не разбра! — вкопчи се в нея Дионисий. — Всичко отдавна мина. Обичам те, Юли! А и тогава не съм те упреквал. Не ме разбра…

Ала важното Юлика бе разбрала. Когато Дионисий заговори, тя почти беше сигурна, че той ще разкаже за някой свой флирт в столицата, и за миг жената се настрои да отговори с държането си на такова долно признание. Онова, което чу обаче, я свари неподготвена и все пак тя тутакси отдели основното за нея — че по времето, когато беше щастлива, когато се чувстваше вдъхновена от свободата си да обича, когато бе всеотдайна, любеща, презряла недомлъвки и упреци, той не е бил съзвучен с щастието й, нещо повече — бил е двуличен, и — Боже мой! — вероятно се е гнусял от нея. Само измама и унижение намери Юлика в тая изповед и тя изплака — за себе си, а не за Дионисий — онова, което току-що изникна в ума й:

— Винаги се чувствах сама! Сама бях, сама, Господи! Дори когато… И най-много, когато… се любехме…

— Не е така. Почакай! — отново почна Дионисий, но отдолу заповеднически се извиси гласът на бай Гъльо:

— За̀голи я, за̀голи я! Не се май! — И тъй като Цочо, изглежда, не се сещаше, бай Гъльо кресна: — Ръката бре, Цочо! Още, още — до рамото! А̀ така! А̀ бръкни отзад!

— Къде бе? — уплашено попита Цочо.

— В гъзът, ти къде искаш?! — скастри го опитният селянин. — Да не си владика! Ша държиш отгоре да не са измести телето вътре, аз ша намествам оттуканка. На владика ша ми се прави! Айде! Леко, лечко, още давай — закомандва Гъльо. — Още бре! Дай, му̀ши, ха̀ така! А̀ на̀тисни!

— Тъй?

— Стой!

— Оле, божке!

— Дръж, мари!

— Дърпай!

— Чакай!

— Въх!

— Малко бутни! — Пресичаха се гласовете на тримата и се смесваха с мъчителен шум от пъшкане, хриптене и стържене на нозе, от сумтене, стонове и въздишки и дори без да ги вижда човек, се разбираше как те бърникат в чуждата плът, как я мачкат, разтеглят и чоплят, за да изскубнат от нея плода. Това беше битка, която нервите на непривикнал човек можеха да не издържат, защото в нея еднакво се смесваха помощ и насилие, радост и ужас, както в природния механизъм на раждането се смесват бруталният автоматизъм на плътта с благословената духовност на живота.

И Дионисий, и Юлика бяха млъкнали и слушаха настръхнали. Но Юлика си представяше единствено безобразието на плътта, зейналата кравешка утроба, над която Цочо и Гъльо се бяха надвесили, и тия диви селяни не се интересуваха, че кравата страда, вълнуваха се само от утробата й, от това да извлекат полза от нея, като към вещ се отнасяха те с Пешка, с която няма защо да се церемонят. Отвратително беше, противно беше, от погнуса на Юлика й се повдигна. Тъпи диваци, минаваха мисловни импулси през мозъка й, противни типове! Но и той, и той бе всъщност като тях! Нима и той не я беше смятал само една бездушна вещ, само една удобна за него утроба?! Нови сълзи плъзнаха по бузите на Юлика и тя измъчено прошепна:

— Това съм била значи. Вещ някаква. Инструмент за удоволствията ти. Затова си се срамувал…

— Ти за мен си всичко — мрачно рече Дионисий, като отчаяно се питаше как да замаже последиците от жалкия си разказ за пътя на своята любов.

— Ха̀ честито! — тържествуващо гръмна гласът на бай Гъльо. — Живичко е!

— Живичко, мари Пешке, живичко ма, душке! — гальовно повтори Цочовица. — И то момиченце ма, и то като тебе. И то има да тегли някой ден, ама хубаво, хубаво е туй тегло! Кво разбират тия бичи глави? Леле, бай Гъльо — примря изведнъж тя, — ми ти цялата си я окървавил бе!

— Ти как искаш?! — разсърди се Гъльо. — Захар нали задели? Иди я разбъркай с ярма, топла водица сложи — да засилиш добичето. И чист парцал донес да я затъкна! Женски ум — все много знайти!

— Всичко имам, готова съм — отзова се Цочовица. — А̀ хапни, Пешке. То женската орисия — само за мъка и зор.

— А̀де, а̀де! — вмеси се Цочо от мъжка солидарност. — Какво току се оплаквате?! Боляло ги било и н’ам кво си! Ма инак не ги боли. То нали народът вика: жена само кога я ръпе куче и кога минува дървен мост, тогаз не мисли за мъж.

— У, чумата да ви порази, мискини! — игриво рече Цочовица. — Много ви знаят устите! Ма ората и друго викат — че горнята глава мъдрува, пък долнята лудува.

— Не е тъй, Цочо, не са виновни женските — рече да създаде равновесие бай Гъльо. — От дядо ми съм чул такваз приказка: „Жена като крава: легни — ляга, стани — става.“ Глейте, глейте! — доволен допълни той. — Омете копанята Пешка. Цочовице, иди донес още!

Вратата тропна, а Цочо викна след жена си:

— И да полеем родитбата!

Мъжете долу се умириха.

— За да разбереш, че всичко окончателно е свършило — трескаво заприказва Дионисий, — че не исках да остане и спомен от ония настроения, ще ти кажа, че изгорих двата твои портрета!

Юлика не желаеше нищо повече да слуша и да говори, но това съобщение бе едно от малкото неща, които сега можеха да я учудят, и тя неволно възкликна:

— Изгорил си ги?! Ти си ги изгорил?!

— Да. Смятах да ти кажа, че са се затрили в бомбардировката, но ти ме предизвикваш… Изгорих ги, защото носеха следи от тъпите ми внушения. Неверни бяха, скверни бяха… като изкуство, разбира се…

„А колко хубави бяха — помисли тя. — Колко ми харесваха. И той знаеше, че ми харесват. И не могат да се повторят… Никога, никога, никога нищо няма да се повтори…“

— О, Боже… — въздъхна жената.

— Увери ли се сега? И на мен ми бяха скъпи, но недей да съжаляваш! Ще почна друг портрет. Съвсем различен. Искаш ли? Искаш ли, Юли?

Юлика не отговори, а тримата в обора пак загълчаха, стъкло о стъкло потракна и бай Гъльо тежко изрече:

— Хайде да е живо и здраво теленцето! Да го умийми сега с туй винце, че да е хаирлия и берекетлия!

— Де, де, де, де, деей! — провикна се Цочо.

— Тихо бре! — смъмри го Цочовица. — Хора спят над нази!

— Тихо, куме, да не развалиш работата!

— Що каиш, бай Гъльо? Спят ли каиш, а? — лукаво попита Цочо.

— А? — в същия тон му го върна Гъльо.

— А-ха-ха-ха-ха! — разсмяха се дружно двамата.

— Дърти мъже — акъл нямат! — строго рече жената.

— Капни, капни, Цочовице, че ни пресъхнаха гърлата — подкани я Гъльо и чашите пак се чукнаха. — Ха, куме, да е хаирлия бургия и прясна чавия! — произнесе той тая древна сватбена наздравица.

— Чул те Господ! — присъедини се Цочо.

Свита на кравай, гърбом към Дионисий, Юлика се разтрисаше в беззвучен плач.

— Ма вижте го как се е изправило, ма! — умилително рече Цочовица. — Пу, пу, пу, да не му е у̀роки! Хубаво като картинка! Как да го кръстим бре, Цочо?

— Че как? — зачуди се той.

— Па навръх кумството ти се роди бре. Ричаш ли — Юлка? На късметя на кумицата.

— Юлка, Юлка, Юлка — пробва Цочо името на езика си като младо вино. — Че кво му е? Име кат име.

— Ха̀ да е честито! — одобри и бай Гъльо. — Прясна булка — голям късмет й излазя!

— Говеда! — изсъска Дионисий. — Цял яхър говеда са се събрали долу! — И като промуши изпод юргана голата си ръка, той издумка с юмрук по пода.

В обора разговорите секнаха, а след малко вратата предпазливо скръцна и се чу как на двора Цочо и Гъльо се прощават.

Юлика бе притихнала. Кучето на Цочови пролайваше от време на време и Дионисий раздразнено го чакаше кога пак ще се обади, лежеше с отворени очи и не можеше да заспи.

— Юли — повика я той тихо.

Тя мълчеше и Дионисий се надвеси над нея, вслушвайки се в равномерното й дишане. Спи, помисли той, спи милата. После внимателно се изхлузи от кревата, надяна в тъмното панталона, метна балтона на раменете си и слезе да види телето.

Седнала на един обърнат кош, Цочовица клюмаше край Пешка, теленцето се притискаше о корема на майка си и ситно потреперваше.

— Я! — учуди се жената. — Как тъй, кумец? Ще ти изстине постелята.

— То от вас може ли да се заспи — рече Дионисий. — Честито!

— Юлка го кръстихме — похвали се Цочовица, очаквайки кумецът да се зарадва.

— Кой знае уместно ли е — кисело отвърна той.

— Че кво лошо?

Дионисий махна с ръка, позяпа малко и се върна при Юлика. Като си лягаше, тя за миг се събуди. „Бил е при тях. И той е като тях“ — мярна се в крайчето на съзнанието й, докато отново заспиваше…

Отдавна беше съмнало, а от стаята на младоженците не излизаше и звук. Рано-рано бай Гъльо бе дошъл да нагледа кравата и като си свърши работата, двамата с Цочо приседнаха край останките от вчерашното пиене. И уж рекоха по едно, защото се знае, че клин клин избива, но новият клин доста наедря и не само изби стария, ами се и нацепи здраво в мозъците на приятелите. Както си вливаха греяна, те се сетиха, че е дошло време и блага ракия да се пие. Цочо намери медец, разбълника го в едно павурче с ракия и двамата крадешком — кумът напред, а бай Гъльо подире му като млад девер — заизкачваха стъпалата към гостната. Щом стигнаха вратата, смелостта им понамаля, но Цочо отложи капа, ветрецът духна сгорещената му глава, на душата му стана благо и хубаво и той викна, та запя:

 

Момко юнак по двор ходи,

по двор ходи, бял кон води,

бял кон води, Бога моли:

„Дай ми, Боже, ден — два часа,

ден — два часа, нощ — година.

Да ми падне мома в ръце,

да я скърша, да я слома

като хлеба на обеда…“

 

— Блага ракия! — ревна в завършек той, ала стаята отговори с пълно мълчание. Цочо се поколеба, почеса се, навири павурчето, удари едно око на бай Гъльо, пък продължи:

 

А момата по двор ходи,

по двор ходи, сълзи рони,

сълзи рони, пръсти троши,

пръсти троши, Бога моли:

„Дай ми, Боже, ден — година,

ден — година, нощ — два часа,

да не падам момку в ръце,

да ме кърши, да ме ломи,

като хлеба на обеда.“

 

— Кум носи блага ракия! — провикна се отново той, но Гъльо го сръга, въртейки юнашки очи към вратата. Окуражен, Цочо почука с павурчето, натисна дръжката и тъй като Дионисий бе забравил да заключи, пъхна един мустак в открехналия се процеп.

— Вън! — в същия миг писна Юлика, а Дионисий — бос, по бели гащи — с два скока прелетя стаята и така бързо блъсна вратата, че там, където стърчеше мустакът на Цочо, в ръба между дъските остана фъндък косми.

Един през друг селските приятели затрополиха по стълбите, Цочо се давеше в псувни, сипваше от благата ракия в шепа и шляпаше разкървавената си, оскубана устна.

— Де-гиди кърпел за вас, де! — коментираше Цочовица от двора, сложила ръце на кръста, и така древният сватбен ритуал се провали — ни блага ракия се пи горе, ни ризата на булката се видя…

А след инцидента горе булката се завъртя в постелята, зави се презглава с юргана и спа до обед. Дионисий мислеше, че когато тя се събуди, ще има сцени и истерии, но нищо подобно не стана. Юлика беше малко побледняла, необичайно сдържана и уравновесена. За Цочовата ракия не обели дума — самият Цочо се беше смушил някъде да си ближе раните. Не си личеше да се сърди, нищо не намекна тя и за изповедта на Дионисий. Питаше пестеливо, отговаряше точно — за най-необходимото, а когато четиримата с Милетко и Живка седнаха да обядват, нейната вглъбена хладина не предразполагаше за много приказки. „Бързо ще й мине. Знаех си аз“ — съобразяваше Дионисий, като неволно копираше държането на Юлика и отстрани двамата изглеждаха потънали в размисъл за новите отговорности на своето съпружество.

Дионисий обаче не знаеше, че през изминалата нощ сърцето на Юлика го беше изхвърлило от себе си. Това решение още не бе стигнало напълно до ума на жената, тя не го беше осъзнала докрай, но то бе решение окончателно и необратимо. И сега нейното сърце беше празно, като дом с разбити врати беше то, през които може да влезе и случаен пътник…

Преди да свършат обеда, Юлика каза с непререкаеми, добре познати от Хълма интонации в гласа, когато бе решила да постигне желанието си на всяка цена:

— Миле, днес ще заминеш за града. Ще наемеш камион и до ден-два ще дойдеш да ни вземеш.

— Да отида и аз — предложи Дионисий.

— Не. Сами жени тук няма да останем. А Милетко по-бързо ще се справи, защото познава шофьори от пиацата — разумно обясни тя.

И след час, със специално наета талига, Милетко Антов отпътува за града.