Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (9)

9

— Да, моля? — Девил, който се бе задълбочил в сметководните книги, вдигна глава и погледна въпросително влезлия в библиотеката Уебстър.

— Чатъм тъкмо влезе в двора, ваша светлост. Господинът, когото сте поканили, чака в съответствие с вашите указания.

— Много добре. — Девил затвори книгата и стана. — Къде е мис Анстрътър-Уедърби?

— Доколкото знам, в розовата градина, ваша светлост.

— Отлично. — Девил се запъти към вратата. — Излизам, Уебстър. След около час ще се върна с нашия гост.

— Много добре, ваша светлост.

Девил излезе на двора и двама коняри се втурнаха към него.

— Ами… тази сутрин още не сме видели Мелтън, ваша светлост.

Девил извъртя очи.

— Разбрах, разбрах. Сам ще оседлая Сюлейман. Вие се погрижете за кафявия кон.

Когато изведе Сюлейман на двора, кафявият кон вече беше готов. Девил възседна Сюлейман, улови юздите на втория жребец и излезе от двора. Бяха минали шест дни, откакто Онория бе изпратила писмо на брат си.

Когато се изкачи на първото възвишение, херцогът видя на пътя спряла карета. Един от конярите му разговаряше с кочияша. Господинът, който пътуваше в каретата, бе слязъл и нетърпеливо се разхождаше напред-назад. Девил присви очи и препусна право към него.

Щом чу тропот на копита, господинът вдигна глава. Изпъна рамене, вдигна глава и вирна брадичка по начин, който Девил моментално позна. Той спря Сюлейман пред него, вдигна едната си вежда и попита с усмивка:

— Майкъл Анстрътър-Уедърби, ако не се лъжа?

Отговорът беше кратко кимване.

Майкъл Анстрътър-Уедърби беше на около двайсет и пет години, с атлетично тяло и също толкова самостоятелен и праволинеен като сестра си. Девил, свикнал да преценява хората с един поглед, бързо коригира представата си за своя бъдещ роднина. Самоувереността на Онория го бе накарала да предположи, че брат й не притежава същите качества като нея, че вероятно му липсват типичните черти на семейство Анстрътър-Уедърби. Обаче мъжът, който го гледаше открито, предизвикателно и с известен скептицизъм в сините очи, притежавате ясно изразена енергична брадичка. Девил се усмихна.

— Имаме да обсъдим някои неща. Предлагам да се качите на коня и да отидем някъде, където няма да ни смущават.

В първия момент Майкъл изглеждаше смаян, но после кимна.

— Великолепна идея. — Грабна юздите на кафявия кон и се метна на гърба му. — Ако ми гарантирате, че няма да ни смущават, ще сте първият, успял да ми осигури спокойствие.

Девил се засмя облекчено и насочи коня си към близкия хълм. Спря на най-високото място и се огледа доволно. Когато Майкъл спря до него, Девил започна направо:

— Нямам представа какво ви е писала Онория, затова ще започна от самото начало.

Майкъл кимна.

— Така е най-добре.

Устремил поглед в далечината, Девил описа първата си среща с Онория, без да пропусне нито една подробност, и завърши с настаняването й в семейното имение.

— И така — заключи той, — аз й предложих да се омъжи.

— За вас ли?

Девил вдигна вежди.

— А за кого другиго?

— Исках да съм сигурен. — Майкъл се ухили, но бързо стана отново сериозен. — Защо тогава сестра ми ме повика, за да я взема оттук и да я отведа в Хемпшир?

— Защото сестра ви е на мнение, че няма защо да се притеснява за доброто си име — отговори твърдо Девил. — Има намерение да стане втора Хестър Стенхоуп.

— Мили боже! — Майкъл изпрати отчаян поглед към небето. — Значи не се е отказала от идеята да замине за Африка?

— Благоволи да ми обясни, че най-съкровеното й желание е да язди камила в сянката на сфинкса, без съмнение преследвана от орда варварски вождове, които ще я продадат в робство на търговците, опустошаващи Брега на слоновата кост. Доколкото разбирам, тя жадува за приключения и смята, че може да ги преживее само в африканската пустиня.

Майкъл изохка страдалчески.

— Мислех, че е забравила детските си мечти. Надявах се, че в живота й е влязъл мъж, който ще й даде друга цел.

— Що се отнася до първото, боя се, че с увеличаване на възрастта сестра ви става все по-решителна — все пак е от семейство Анстрътър-Уедърби, а те са известни с ината си. Що се отнася до новата цел, мога да ви съобщя, че аз съм си поставил тази задача.

Майкъл вдигна глава.

— Тя съгласна ли е да се омъжи за вас?

— Още не. — Лицето на Девил потъмня. — Но ще се съгласи.

След кратко мълчание Майкъл попита многозначително:

— Без принуда?

— Естествено — отговори Девил, готов да избухне.

Майкъл го огледа изпитателно и лицето му се отпусна. Зарея поглед из полята и Девил изчака търпеливо, докато разговорът се поднови.

— Признавам, че бих се радвал да видя сестра си омъжена за добър човек, за някой с вашето положение. Нямам нищо против намерението ви да се ожените за нея и ще ви подкрепям, доколкото мога. Но няма да ви позволя да натрапите решението си на Онория.

Девил кимна с разбиране.

— Би трябвало да знаете, че сестра ви не е от жените, които позволяват да им натрапват каквото и да било.

— Щом смятате така… — Майкъл се усмихна многозначително. — Какво искате от мен?

— Убеден съм, че притежавам изкуството да убеждавам, но то няма да действа, ако съм далече от нея. Затова бих искал Онория да остане наблизо. — Даде знак на госта си да продължат ездата и смушка Сюлейман. Изчака Майкъл да се изравни с него и добави: — Ако Онория е решена да се върне с вас, трябва да измислим основателна причина да я спрем. Всъщност тя може ли да разполага със себе си?

— Докато навърши двайсет и пет години, е под моя закрила — отговори с усмивка Майкъл.

— Тогава вече имам план — отсече Девил.

Когато влязоха в двора, двамата вече се бяха сприятелили. Майкъл беше убеден, че своенравната му сестра най-сетне си е намерила майстора. Двамата слязоха от конете и се запътиха към къщата.

— Кажете ми — помоли Девил, докато се оглеждаше за възможни пречки, — защо Онория изпитва такъв страх от буря?

Майкъл трепна.

— Господи! Значи бурите все още я изнервят?

Девил смръщи чело.

— Твърде меко се изразихте.

— Всъщност не би трябвало да се учудвам — въздъхна Майкъл. — И с мен е същото.

— Каква е причината?

Майкъл очевидно беше решен да му каже цялата истина.

— Онория сигурно ви е казала, че родителите ни са загинали при злополука с каретата?

Девил кимна кратко.

— Да, че е станала катастрофа.

— Не е точно така. — Майкъл потърка чело. — Двамата с Онория не се страхувахме от бурите — до деня, когато родителите ни излязоха на разходка с другите двама.

— С другите двама? — Девил забави крачка.

Майкъл вдигна глава.

— Мег и Джими. Имахме братче и сестриче. — И когато Девил го изгледа смаяно, попита тихо: — Нима Онория не ви е казала за тях?

Девил поклати глава.

— Разкажете ми, моля ви.

Майкъл се загледа с невиждащ поглед в издигащата се пред тях къща.

— Денят беше прекрасен и татко реши да изведе мама на разходка. Мама беше много болна, но в момента беше горе-долу добре. Татко беше убеден, че чистият въздух ще й се отрази благоприятно. Взеха със себе си малките деца, а ние с Онория си останахме вкъщи, защото в каретата нямаше място за всички. Пък и си имахме домашни. И после, направо от нищото, се изви буря. Двамата много обичахме да гледаме как се надига бурята, как се трупат черни облаци. Качихме се в учебната стая, която е на последния етаж, за да виждаме по-добре.

Майкъл спря и скритом избърса очите си.

— От учебната стая се откриваше гледка към входната алея. Двамата стояхме до прозореца и гледахме навън. Даже насън не бихме си помислили… — Той преглътна. — Смеехме се и се шегувахме, вслушвахме се в гръмотевиците и чакахме светкавиците. И тогава точно над главите ни падна гръм. В същия миг видяхме каретата да завива по входната алея. Малките пищяха уплашено и се вкопчваха в мама. Конете бяха обезумели и татко едва успяваше да ги задържи. — Майкъл преглътна отново и пошепна: — И днес виждам сцената, сякаш се случва пред очите ми. Тогава удари мълнията.

— Каретата ли улучи? — попита глухо Девил.

Майкъл поклати глава.

— Удари грамадния стар бряст край пътя и той рухна. Ние видяхме, че дървото пада, но мама и татко не разбраха. — Той потрепери и обясни с пресекващ глас: — Аз затворих очи, но мисля, че Онория е видяла всичко.

Девил му остави малко време да се съвземе и попита:

— Всички ли загинаха?

— На място. — Майкъл сведе глава. — И днес чувам как цвилеха конете. Наложи се да ги застреляме.

— Спомнете си — помоли почти нежно Девил. — Как реагира Онория?

— Онория? — Майкъл примигна. — Когато отново отворих очи, тя стоеше до прозореца, напълно парализирана. После протегна ръце и направи крачка напред. Сграбчих я и я дръпнах назад. Тя се вкопчи в мен. — Споменът все още му причиняваше силна болка. — После се разплака. Няма да забравя плача й до края на живота си. Не се чуваше нито звук, но по лицето и се стичаха потоци сълзи. Болката й беше толкова дълбока, че не можеше даже да хълца. По дяволите! — почти извика Майкъл. — Никога няма да забравя колко безпомощен се чувствах, докато я гледах да плаче така.

Девил безмълвно стисна ръката му. След малко Майкъл се овладя, изпъна рамене и погледна бъдещия си зет в лицето.

— Това е. Животът трябваше да продължи. Онория загуби много повече от мен. — Когато двамата с Девил продължиха пътя си, Майкъл обясни: — Поради дългото боледуване на мама Онория беше много повече майка, отколкото сестра на братчето и сестричето ни. Когато ги загуби, имаше чувството, че е изгубила собствените си деца.

Девил мълча, докато влязоха в къщата. Спря за миг пред голямата врата, прочете надписа над входа и се обърна към Майкъл:

— Трябва ви нещо за пиене.

И той самият имаше нужда от питие. А после щеше да размисли.

Онория тъкмо слизаше с мрачно изражение по парадното стълбище, когато вратата се отвори и влезе брат й.

— Майкъл! — Лицето й грейна, тя се затича надолу и се хвърли в прегръдките му. — Чакам те от часове. — Отговори сърдечно на целувката му и обясни: — Видях да пристига карета и бях убедена, че си ти, но никой не дойде да ми съобщи. Вече бях започнала да се питам… — Тя млъкна, защото на входа се появи дълга сянка.

Майкъл погледна през рамо и обясни:

— Сейнт Ив беше така добър да ме посрещне и да ми обясни как стоят нещата.

— Наистина ли? Трябваше аз да ти кажа… — Когато погледът й потъна в дълбините на ясните зелени очи, тя трябваше да положи огромни усилия, за да не заскърца със зъби. — Колко мило от негова страна.

Девил беше наложил на лицето си невинно изражение, което изобщо не подхождаше на пиратската му физиономия.

— Много добре изглеждаш. — Майкъл попипа доволно светлосинята й предобедна рокля. — Не си потисната.

Онория се правеше, че не вижда Девил, че цялото й внимание е съсредоточено върху брат й, но веднага забеляза как той вдигна вежди и дори леко се изчерви. Вирна брадичка и хвана Майкъл подръка.

— Ела да те представя на вдовстващата херцогиня, а после ще направим малка разходка.

Тя също щеше да му обясни как стоят нещата. Но първо да изпълнят задълженията си към домакините.

Девил, естествено, тръгна след тях.

Когато влязоха, херцогинята вдигна поглед и лицето й засия. Остави гергефа и протегна ръка на новия гост.

— Мистър Анстрътър-Уедърби! Много съм щастлива най-сетне да се запозная с вас. Надявам се, че сте пътували добре?

— О, разбира се, мадам. — Майкъл се наведе над ръката й. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Чудесно! — Вдовстващата херцогиня кимна и го покани до себе си. — Моля, разположете се удобно и ще си побъбрим малко. — Тя хвърли поглед към сина си, който все още стърчеше до вратата, и нареди енергично: — Поръчай чай, Силвестър. Е, мистър Анстрътър-Уедърби, вие работите с Карлайл, доколкото знам? А как е милата Маргарет?

Онория се отпусна в едно кресло малко по-далеч от брат си и проследи как Майкъл, които според нея беше имунизиран срещу всяка форма на ласкателство, попадна под магията на вдовстващата херцогиня. Още по-обезпокояващо беше обстоятелството, че от време на време Майкъл и Девил си разменяха многозначителни погледи. Когато Уебстър сервира чая, Онория вече беше наясно, че Девил е успял да накара брат й да се съгласи с намеренията му. Тя се зае с дребните сандвичи, опитвайки се да не показва гнева си.

Веднага щом стана възможно, тя изтръгна брат си от вредното влияние на майката и сина и го изведе навън.

— Хайде да отидем до езерото — предложи тя и стисна ръката му. — Ще седнем на някоя пейка на брега, за да си поговорим на спокойствие.

— Къщата е невероятна — отбеляза Майкъл, докато вървяха през моравата. Онория седна на първата пейка, която й се изпречи на пътя. Майкъл постоя малко прав, загледан в лицето й, после се настани до нея. — Убеден съм, че ще живееш много добре тук.

Онория го погледна втренчено.

— Какво ти е надрънкал онзи дявол?

— Нищо особено — ухили се Майкъл. — Изложи ми само голите факти.

Онория въздъхна облекчено.

— В такъв случай би трябвало да ти е ясно, че е напълно излишно да разговаряме за женитбата ми с херцог Сейнт Ив.

Майкъл смръщи чело.

— Знаеш ли, аз не останах с това впечатление.

— О, така ли?

Краткото изречение прозвуча като предизвикателство. Майкъл се смути и помоли:

— Най-добре е да започнеш отначало.

Онория се бе подготвила грижливо и му разказа своята версия кратко и ясно. Майкъл я слушаше внимателно и от време на време кимаше.

— Въведе ме в къщата и ме представи на вдовстващата херцогиня — завърши тя и Майкъл отново кимна.

— И той ми каза същото.

Онория изпита чувството, че току-що е допуснала голяма грешка.

Майкъл се усмихна и взе ръката й.

— Онория, ти си неомъжена двайсет и четиригодишна дама от добро семейство и с безупречна репутация. В случая съм принуден да дам право на Сейнт Ив — ти наистина нямаш друг избор, освен да приемеше предложението му. Той се държи като истински джентълмен и няма в какво да го обвиним. Случилото се е такова, че изисква предписаната от етикета реакция.

— Не. — Тонът на Онория не търпеше противоречие. — Ти сериозно ли смяташ, че бих могла да имам щастлив брак с Девил Синстър?

Майкъл вдигна вежди.

— Лесно е да го повярвам. По-лесно от всичко друго.

— Майкъл! Той е тиран. Непоносимо арогантен деспот.

Майкъл вдигна рамене.

— Човек не може да има всичко, както обичаше да казва нашата майка.

Онория присви очи и след кратко мълчание заяви категорично:

— Не искам да се омъжа за Девил Синстър.

Майкъл пусна ръката й и се облегна назад.

— И какъв избор имаш според теб?

Онория изпита облекчение. Най-сетне можеха да обсъдят другите възможности.

— Искам да се върна в Хемпшир. Вече е твърде късно, за да си потърся друго място за тази година.

— Историята сигурно вече е стигнала до обществото, не разбираш ли? Никога вече няма да те вземат да обучаваш млади момичета. В това отношение Сейнт Ив е напълно прав: ако се омъжиш за него, хората ще говорят, защото завиждат, но ако не се омъжиш, приказките им ще бъдат злобни и ще те унищожат.

Онория вдигна рамене.

— Това не би било катастрофа. Както знаеш, аз не се интересувам от мнението на обществото.

— Права си. — След кратко колебание Майкъл добави: — Но би трябвало да се интересуваш от своето добро име и да пазиш паметта на родителите ни.

Онория се обърна бавно и го изгледа унищожително.

— Не беше нужно да казваш това.

— Съжалявам, но трябваше. — Майкъл й кимна със строго изражение. — Не можеш просто да забравиш коя си и че носиш отговорност за доброто име на семейството.

Онория потрепери. В момента се чувстваше като генерал, загубил и последния си съюзник.

— Разбрах — отвърна високомерно тя и се извърна настрана. — Ти искаш да се омъжа заради семейството. За да не опетня едно име, което никога не съм използвала.

— На първо място, искам да те видя омъжена, защото смятам, че това е най-доброто за теб. В Хемпшир нямаш бъдеще. Няма да намериш място, където да се чувстваш щастлива. Огледай се. — Широкият му жест обхвана величествената къща и просторния парк. — Тук ще бъдеш такава, каквато си те представяха мама и татко. Те имаха големи планове за теб, нали помниш?

Онория стисна устни.

— Не мога да живея според представите на духове.

— Не съм казал това. Просто се опитай да размислиш върху причините, които се крият зад техните представи. Те вече не са с нас, но причините си остават.

Онория не каза нищо, само мрачно се взря в преплетените си ръце. Майкъл се усмихна и продължи нежно:

— Знам, че ще ти прозвучи нахално, но аз познавам света по-добре от теб, затова съм сигурен, че пътят, който ти соча, е най-добрият.

Онория го прониза с мрачен поглед.

— Вече не съм дете!

— Не си — ухили се Майкъл. — Ако все още беше дете, изобщо нямаше да се стигне дотам. Затова — добави натъртено той, — опитай се по изключение да обуздаеш буйния си темперамент и ме послушай, преди да се заинатиш отново.

— Значи просто да те послушам? — изсъска Онория.

Майкъл кимна.

— Всъщност предложението е на Сейнт Ив. Аз ще ти кажа защо смятам, че би трябвало да се съгласиш.

Онория зяпна смаяно.

— Ти си говорил с него за мен?

Майкъл кимна с изражение на зрял мъж.

— Разбери, Онория, беше неизбежно. Той и аз трябваше да обсъдим случая. Ние с него се движим в обществото по-дълго време от теб и знаем какво значи да плуваш в тези води. За щастие Сейнт Ив разбира от тези неща и затова предложи нещо много разумно.

Онория не беше на себе си от гняв.

— Какво предложение? Нали става въпрос за женитба?

Майкъл въздъхна примирено.

— Предложението за женитба си остава и ще чака, докато ти вземеш решение. А актуалното му предложение се отнася до въпроса какво ще правим дотогава.

— О! — Онория разбра, че брат й започва да губи търпение, и това я изнерви. — Хайде, нека чуя предложението му.

Майкъл кимна и започна тържествено:

— Предвид скорошната смърт на братовчед му през следващите три месеца не може да има сватба. Вдовстващата херцогиня е длъжна да спази дванайсет седмици траур. Тъй като в момента не си заета като гувернантка, ти ще останеш при херцогинята, която ще те въведе в обществото като годеница на сина си. Така се постъпва обичайно при подобен случай, повярвай ми.

— Но аз не съм приела предложението!

— Не. В твоя специален случай майка му просто ще те вземе под крилото си. След няколко седмици ще заминете за Лондон и ще се представиш пред доброто общество. Така ще имаш възможност да опознаеш този кръг отблизо. Ако след три месеца все така не си готова да приемеш предложението на Сейнт Ив, ние ще приемем решението ти и ще се опитаме да ти предложим приемлива алтернатива.

Тонът му намекваше, че няма никакво намерение да търси алтернативи. Онория размишляваше трескаво.

— А как ще обясня оставането си при херцогиня Сейнт Ив?

— Нищо няма да обясняваш. Семейство Синстър и семейство Анстрътър-Уедърби не дават обяснения.

Онория го изгледа скептично.

— Хората ще говорят, нали знаеш?

— Хората ще разберат за какво става дума, но предвид активното участие на херцогинята ще чакат търпеливо да се появи обява за годеж и ще се държат в съответствие с това очакване. — Майкъл се намръщи леко и рече: — Искам да те предупредя: всички се съобразяват с нейна светлост.

Онория го погледна въпросително. Майкъл посочи къщата.

— Вярвам, че вече си разбрала: тя много обича да манипулира хората. И е дяволски умела.

— Вече се питах дали си го забелязал — засмя се Онория.

— Да, забелязах го, но няма смисъл да й се противопоставяме. Ти наричаш Сейнт Ив тиран — не се съмнявам, че е такъв, но какво от това? Висшето общество живее в страх от майка му: когато дари някого със симпатията си, хората се надпреварват да го ухажват. Тежко на нещастника, когото не е харесала! Никой няма да посмее да се изложи на нейния гняв, като пуска слухове за сина й и за дамата, от която се очаква да стане негова херцогиня. Никъде няма да си толкова сигурна, колкото под крилото на тази дама.

Онория беше надарена със здрав разум и не можеше да не се съгласи. Въпреки това скептицизмът не искаше да я напусне.

— Все още смятам, че ще е много по-просто да се върна с теб в Хемпшир и да се скрия, докато историята се забрави. Даже да не си намеря друго място като гувернантка, аз съм вече на двайсет и четири години и е време да се заема с осъществяването на плановете си да пътувам по света.

Майкъл въздъхна и извърна поглед.

— Ако се върнеш в Хемпшир, ще се наложи да повикаме леля Хети да живее при теб.

— Леля Хети? — повтори ужасено Онория. — Но тя ще ме подлуди само за седмица!

Майкъл смръщи чело.

— Тя е единствената ни жива роднина, а ти не можеш да живееш сама, особено ако историята за усамотението ти в горската къщичка с Девил Синстър вече е стигнала и до Хемпшир. Тогава ще те посещават куп любопитни.

Онория го изгледа мрачно и зарея замислен поглед отвъд езерото. Майкъл мълчеше стоически. Минутите минаваха. Онория се опитваше да подреди възможностите си. С изключение на предложението за женитба сегашната ситуация й харесваше. Нямаше никакво желание да се върне в Хемпшир, но до днес мислеше, че не може да остане в Самършам Плейс, докато Девил не се откаже от преследванията си.

Но с това дяволско предложение тиранът сам й бе отъпкал пътя. Можеше да остане в дома му цели три месеца, закриляна от майка му, пазена от посегателствата на мъжете, включително и от неговите, и да търси убийците на Толи. Освен това… за три месеца сигурно ще научи всичко, което трябва да знае за плътската наслада.

Оставаше само един въпрос: дали е достатъчно умна и достатъчно силна, за да не падне в някой от многобройните капани, които Девил със сигурност ще заложи по пътя й?

Онория изправи гръб и наложи на лицето си примирено изражение.

— Е, добре. — Обърна се към брат си и кимна. — Готова съм да живея три месеца под закрилата на вдовстващата херцогиня.

Майкъл се ухили доволно и Онория присви очи.

— Тогава аз ще се върна в Хемпшир и ще чакам.

Той стисна ръката й, помогна й да стане и двамата се запътиха към къщата.

Късно вечерта Онория седеше в салона и бродираше. Внезапно в скута й падна сянка. След като напразно се опита да раздели лазурносиньото и турскосиньото, тя вдигна глава и погледна право в очите на тирана. Той стоеше непосредствено пред нея с неразгадаемо изражение. След малко й протегна ръка.

— Ела да се поразходим, Онория Прюдънс.

Херцогинята, която седеше на дивана, упорито се правеше на глуха. Девил забеляза погледа й и се усмихна едва забележимо.

— Няма да те ухапя, уверявам те.

Онория бързо прецени аргументите за и против. Непременно трябваше да говори с него, докато Майкъл още им гостува, за да е сигурна в отправеното й предложение.

— Няма да отида в павилиона — отсече тя. Да, искаше да научи всичко за плътските радости, но само тя имаше право да определи условията.

Девил я удостои с най-прекрасната си пиратска усмивка.

— Само на терасата. Нямам намерение да отклонявам вниманието ти.

Тя го погледна недоверчиво.

— Давам ти думата си на Синстър.

Е, на това вече можеше да се разчита. Онория събра коприната в кошничката и я остави настрана. Подаде му ръка, той й помогна да стане и сложи ръката й върху своята. Вдовстващата херцогиня изглеждаше напълно погълната от своята бродерия и не чуваше и не виждаше нищо друго. Девил изведе Онория в тъмната нощ.

— Трябва да говоря с теб — започна тя веднага щом застанаха на терасата.

— И аз с теб.

Тя наклони глава с достойнство и зачака той да започне.

— Майкъл ме уведоми, че си готова да прекараш следващите три месеца под крилото на майка ми.

Онория се опря на парапета и пусна ръката му.

— Докато траурът свърши.

— А после ще станеш моя херцогиня.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се върна в Хемпшир.

Последва дълго мълчание. Едва когато Онория се изнерви, Девил благоволи да заговори отново:

— Очевидно имаме проблем, Онория Прюдънс.

— По-скоро ти имаш проблем, ваша светлост.

В погледа му светна предупреждение.

— Може би — отвърна раздразнено. — Но не е ли по-удачно първо да се разберем какво ще правим през следващите три месеца, а после да мислим за бъдещето?

Онория надменно вдигна вежди.

— Вече знаеш, че дадох съгласие да остана при майка ти.

— И да обмислиш внимателно предложението ми за женитба.

Посланието беше недвусмислено. Това беше част от сделката, логичният й завършък — според него. Онория пое дълбоко въздух и кимна.

— Добре, ще обмисля много внимателно възможността да сключа брак с теб. Но още отсега искам да знаеш, че надали ще променя решението си.

— С други думи, ти си дяволски инат, а аз имам три месеца да променя решението ти.

Начинът, по който изрече тези думи, никак не й хареса.

— Аз не съм някоя вятърничава женичка. Нямам никакво намерение да се променям.

Зъбите му блеснаха. Пак тази пиратска усмивка.

— Още не знаеш на какво съм способен. Владея до съвършенство изкуството да убеждавам.

Онория вдигна рамене и вирна носле.

— Убеждавай ме, щом така си решил, но аз няма да се омъжа нито за теб, нито за някого другиго.

Отново настъпи мълчание, което късаше нервите й. Внезапно дългите му пръсти обхванаха брадичката й и повдигнаха лицето й към неговото. Въпреки мрака тя усети пронизващия му поглед.

— Известно е, че жените са изменчиви същества, Онория Прюдънс. — Пак този дълбок, тих, заплашителен глас. — Ти жена ли си, скъпа? И доколко? Искаш ли да проверя?

Онория се уплаши. Пръстите му се плъзнаха по чувствителната кожа под брадичката и тя се разтрепери от наслада. Струваше й огромни усилия да освободи брадичката си от хватката му. Все пак успя да събере остатъците от самообладанието си и заяви твърдо:

— Аз съм достатъчно умна, за да си поиграя с огъня, ваша светлост.

— О така ли? — усмихна се той. — Мислех, че търсиш приключения.

— Само когато аз определям условията.

— В такъв случай ще преговаряме, мила моя.

— Защо? — попита изненадано Онория, опитвайки се да изглежда равнодушна.

— Защото много скоро ще станеш моята херцогиня, затова.

Погледът, с който го наказа, съдържаше цялото й раздразнение и възмущение. Тя прихвана полите си, излезе от сянката му и тръгна покрай парапета.

— Аз те предупредих. Не смей след време да твърдиш, че не съм го направила. Няма да се омъжа за теб след три месеца. — Спря, завъртя се и го заплаши с пръст. — Аз не представлявам предизвикателство за теб. Не смей да гледаш на мен като на такова.

Той се изсмя като пират и негодник, чието място беше на сигурно разстояние от нея, на кораб в безбрежния океан. Смехът му — дълбок, заплашителен и абсолютно самоуверен — съдържаше обещание. Само след миг близостта му отново я обгърна.

— Ти си най-прекрасното предизвикателство в живота ми, Онория Прюдънс.

— Който язди бързо, често пада, ваша светлост.

— Аз ще те яздя още преди Коледа.

Неприличният намек я възмути, но тя не допусна да се забележи.

— Да не си мислиш, че ако ме прелъстиш, ще склоня да се омъжа за теб?

— Това е една от възможностите, които обмислям.

— Е, няма да успееш. — Онория се усмихна самоуверено. — Отдавна съм излязла от детската възраст и знам, че докато живея под твоя покрив и се намирам под закрилата на майка ти, няма да ме докоснеш.

Той я погледна втренчено и промърмори съвсем тихо:

— Ти пък какво разбираш от прелъстяване…

Онория вдигна вежди, отдалечи се от него и вдигна рамене.

— Няма да си първият, който се опитва.

— Може би, но ще съм първият, който ще постигне успех.

— Няма да успееш — отсече Онория и присви очи. — Знам, че няма да ме принудиш.

Странно, погледът му вече не беше така пронизващ, така обезпокояващ както до преди малко. Когато заговори, в гласа му звънна веселост:

— Имаш още много да учиш за изкуството на прелъстяването, Онория Прюдънс. Добре, че си имаш работа с майстор в това изкуство.

Онория отчаяно поклати глава. Е, поне го бе предупредила. Той беше толкова безсрамен, че заслужаваше да падне по лице. Да разбере, че не всички хора по света се подчиняват безпрекословно на желанията му.

Нощта беше хладна и тя се разтрепери. Девил веднага улови ръката й.

— Да се прибираме.

Онория застана пред него и видя как главата му се наклони. Извика тихо и се отдръпна назад. Удари се в каменния парапет и изохка. Той опря ръце от двете й страни и й препречи пътя за бягство. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя го погледна унищожително.

— Обеща, че няма да хапеш.

Лицето му стана сериозно.

— Още не съм те хапал, но някой ден ще го направя. — Погледна я изпитателно и продължи: — След като ти беше толкова освежаващо открита, и аз ще постъпя като теб — за да ме разбереш правилно. — Сведе глава към нея и тя усети свръхчовешката сила на волята му. — Няма да позволя да забравиш коя си и за какво си определена. Няма да допусна да завършиш дните си като гувернантка или ексцентричка, която доставя материал за приказки в обществото.

Онория го гледаше изумено. Девил продължи със същия тон:

— Ти си родена и възпитана, за да заемеш място начело на обществото. Точно това ти се предлага. Имаш цели три месеца, за да свикнеш с новото си положение. Не си мисли, че можеш да избягаш от задълженията си.

Бледа и трепереща, Онория сведе глава и блъсна ръката му с все сила. Девил се изправи и й освободи път за бягство. След кратко колебание Онория отново вдигна глава към него и произнесе с каменно лице:

— Ти нямаш никакво право да определяш живота ми.

— Имам пълното право. — Погледът на Девил бе безмилостен. — Ще станеш това, за което си предопределена — моя жена.

Съдържанието, което влагаше в тази дума, я разтрепери. Макар че едва дишаше, тя се върна в салона с гордо вдигната глава и тихо шумолящи поли.