Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (5)

5

След един час сериозен разпит Онория избяга от вдовстващата херцогиня, зарадвана, че й е разказала цялата история на своя живот, но е премълчала за смъртта на Толи. Отведоха я в елегантен апартамент, където можа да се измие и да се преоблече. Слезе в залата с повишено самочувствие — и попадна в истинска лудница.

Чиновникът, който щеше да води разследването, бе пристигнал и докато Девил се занимаваше с него, Вейн бе съобщил тъжната вест на вдовстващата херцогиня. Когато Онория влезе, дамата се намираше в най-високата точка на изблик на ярост. Може би изпитваше и болка, но тя си остана скрита зад гнева и възмущението.

Като я видя, херцогинята я обсипа с въпроси за подробностите.

— Не се извинявайте, че не сте ми казали. Отлично си представям как е било. Моят син е с ясно изразено мъжко съзнание и си въобразява, че такива неща трябва да се пазят в тайна от жените. Това е в кръвта на всички Синстърови.

Тя посочи на Онория едно кресло и когато гостенката послушно се настани в него, я помоли да разказва. Едва бе приключила с разказа, когато скърцане на колела по паважа възвести завръщането на Девил.

— Е, какво е заключението на чиновника? — посрещна го възбудено Вейн.

Девил изглеждаше мрачен.

— Смърт след стрелба от непознат. Вероятно разбойник по пътищата.

— Разбойник? — повтори ужасено Онория.

Девил вдигна рамене.

— Или бракониер. — Обърна се към вдовстващата херцогиня и добави: — Изпратих да доведат Артър и Луиза.

Както се оказа, лорд Артър и лейди Луиза бяха родителите на Толи.

Последва дълга дискусия за лицата, които трябваше да уведомят, за мерките, които предстоеше да вземат, и за подслоняването на очакваните гости, сред които щяха да бъдат поне половината членове на висшето общество. Девил пое първите две точки, а херцогинята обеща да се заеме с приготвянето на стаите и храната.

Въпреки твърдото си намерение да не се меси в делата на семейство Синстър, Онория не можеше да остане бездейна и да гледа как вдовстващата херцогиня се мъчи сама с тази трудна задача. Още повече че самата тя притежаваше всички необходими качества, за да й помага ефективно. Тя беше Анстрътър-Уедърби и след като, макар и недоброволно, бе присъствала на смъртта на Толи, от нея се очакваше да присъства и на погребението — значи поне до траурната церемония трябваше да остане в Самършам Плейс. С оглед на тези факти тя счете за нужно да предложи помощта си. Пък и знаеше, че не би могла да седи затворена в стаята си, докато къщата бръмчи като кошер.

Само след няколко минути тя вече беше наведена над няколко списъка — временни, после коригирани, накрая окончателни. Следобедът и вечерта преминаха в непрекъсната работа. Уебстър и икономката — солидна дама на име мисис Хил — координираха нарежданията на херцогинята. Армия от слуги започна да подрежда стаите за гости. Пристигнаха помощници от околните села и Онория трябваше да ги разпредели в кухнята и оборите. Въпреки че навсякъде кипеше труд, общото настроение беше сериозно и потиснато. Никой не се смееше.

Онория прекара неспокойна нощ и се събуди рано. Денят беше мрачен. На входа на семейното имение беше окачено черно знаме. Каретите започнаха да пристигат отрано.

Първи се появиха родителите на Толи. Вдовстващата херцогиня лично посрещна обляната си в сълзи снаха и се постара да я утеши, доколкото беше възможно. Онория потърси къде да се скрие и реши да разгледа красивия павилион отвъд моравата. На половината път видя Девил, който вървеше право към нея между дърветата. Заедно с капелана мистър Мериуедър и с няколко мъже от семейството бяха избрали гроба. Тъй като явно я бе видял, Онория спря и го изчака.

Той я огледа изпитателно и явно хареса скромната й рокля от мек лавандулово сив муселин, много подходяща за случая. Въпреки това лицето му си остана затворено. — Леля ви и чичо ви пристигнаха — уведоми го тя, още преди да е стигнал до нея.

Той вдигна вежди и ускори ход.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Улови ръката й, мушна я под лакътя си и сръчно обърна Онория отново към къщата. — Надявам се, че сте си починали добре.

— Да, благодаря. — Съзнавайки, че няма друг избор, Онория закрачи енергично редом с него и се опита да си придаде равнодушно изражение. — Не си спомням да съм ви разрешила да ме наричате на малко име.

Девил огледа входната алея.

— Малък пропуск от ваша страна, но аз не обръщам внимание на етикета. Сигурно маман се занимава с леля ми?

Онория кимна.

— В такъв случай имам нужда от вашата помощ — отсече Девил, без да я поглежда. Появи се още една карета, украсена с черен креп, и спря пред стълбището. — Това вероятно са малките братя и сестри на Толи.

Той удостои Онория с бегъл поглед. Тя въздъхна и примирено наклони глава. Двамата ускориха стъпка и стигнаха до входа точно когато лакеят отвори вратичката на каретата.

Първо се появи момче на около петнайсет години. Огледа къщата с широко отворени очи и сведе глава. Като чу стъпки, се обърна към идващите. Стройно, треперещо от вълнение, със смъртнобледо лице и здраво стиснати устни. В очите му пламтеше болка. Момчето понечи да се хвърли в ръцете на големия си братовчед, но се овладя и преглътна мъчително. Явно искаше да се държи като мъж.

Девил отиде при него, сложи ръка на рамото му и рече утешително.

— Браво на теб, момчето ми. — После хвърли поглед във вътрешността на каретата и подкани седящите вътре: — Хайде, излизайте.

Първо се появи тихо хълцащо момиче, после още едно. И двете с разкошни кестеняви къдрици и нежна кожа, макар и малко на петна. Големите им сини очи плуваха в сълзи, слабичките фигури трепереха от хълцанията. Онория прецени, че близначките са на около шестнайсет години. Без да се колебаят, момичетата се вкопчиха в Девил и се притиснаха до него.

Девил отговори сърдечно на прегръдката, после обърна момичетата към Онория.

— Това е Онория Прюдънс — за вас мис Анстрътър-Уедърби. — Кимна сдържано и обясни: — Тя знае какво значи да загубиш любим човек.

И момчето, и момичетата бяха твърде заети със своята болка, за да поздравят Онория, както изискваше етикетът. Тя не го и очакваше. В момента беше много по-важно да утеши тези нещастни деца. Девил се освободи от ръцете на момичетата и тя моментално зае неговото място. Прегърна двете момичета и ги поведе към къщата.

— Елате, ще ви покажа къде ще се настаните. Родителите ви са вече тук.

Двете тръгнаха с готовност с непознатата дама. Любопитството им се беше събудило. Пред входната врата спряха и преглътнаха сълзите си. Онория хвърли бърз поглед през рамо и видя Девил, с гръб към нея, наведен над момчето, да му говори тихичко. Тя се посвети отново на треперещите си повереници и ги побутна към входа. Двете се възпротивиха.

— Трябва ли… искам да кажа… — Едното момиче вдигна безпомощен поглед към нея.

— Трябва ли да отидем при него? — попита сестрата с пресекващ глас. — Лицето му… обезобразено ли е?

Сърцето на Онория се сви от болка. В гърдите й се надигна отдавна сдържано съчувствие.

— Ако не искате, няма да го видите — обясни тя тихо и утешително. — Но той изглежда съвсем спокоен, сякаш спи. Лицето му не е обезобразено. Красив е както винаги и по специфичен начин дори щастлив.

Двете момичета я погледнаха с надежда.

— Бях при него, когато умря — обясни Онория.

— Наистина ли? — В гласовете им звъннаха изненада и малко детинско недоверие.

— И братовчед ви беше там.

— О! — Момичетата погледнаха към Девил и кимнаха.

— Мисля, че сега е най-добре да се приберете в стаята си. — Онория видя, че от каретата е слязла и прислужничка. Двама от местните слуги сваляха сандъци и кутии от покрива. — Ще се измиете и ще се преоблечете, а после ще слезете при семейството.

Момичетата се подчиниха без повече възражения. Поздравиха сърдечно и с нов поток от сълзи Уебстър, който ги посрещна в залата, и Онория ги отведе горе.

Стаята, предвидена за момичетата, беше в края на едно от страничните крила. Онория се увери, че всичко е в ред, обеща, че по-късно ще намине пак, предостави ги на грижите на прислужничките и отново слезе в залата. Тъкмо навреме, за да поздрави следващите гости.

Остатъкът от деня мина като сън. Една след друга пристигаха карети и от тях слизаха достойни матрони и сковани господа, придружени от цял куп млади мъже. Девил и Вейн бяха там през цялото време, посрещаха пристигащите и отговаряха на въпросите им. Чарлз също беше там, с неподвижно лице и сковано поведение.

Онория стоеше пред стълбището и помагаше на вдовстващата херцогиня да посреща членовете на семейството и най-близките приятели, които щяха да се настанят в къщата, и да ги разпредели по стаите. Всички списъци бяха у нея. Освен това нямаше нищо против начина, по който я представяше херцогинята.

— А това е мис Анстрътър-Уедърби, която ми помага.

Като чу тези думи, един от братовчедите Синстър кимна сърдечно на Онория и в очите му светна загадъчна усмивка. Майка му също я огледа с интерес.

— Наистина ли? — Явно и тя беше чула нещо интересно. — Много се радвам да се запозная с вас, мила.

Следобед семейството се събра около ковчега. Онория си спомни обещанието си и отиде да вземе сестрите на Толи от стаята им.

Двете я очакваха, бледи, но овладени. Изглеждаха толкова крехки и безпомощни в роклите си от черен муселин, че сърцето й се сви от болка. Тя ги огледа изпитателно и кимна.

— Много добре изглеждате, точно като за случая. — Те се запътиха към вратата, все още изпълнени със съмнения и страх от онова, което им предстоеше. Онория се усмихна окуражително. — Братовчед ви забрави да ми каже имената ви.

— Аз съм Амелия, мис Анстрътър-Уедърби. — Момичето отляво направи учтив реверанс.

Сестра и последва примера й.

— А аз съм Аманда.

Онория вдигна вежди.

— И когато някой извика „Ами“, тичате и двете, така ли?

Малката шега разведри обстановката.

— Най-често се случва точно така — призна Амелия.

Аманда веднага стана отново сериозна.

— Вярно ли е онова, което каза Девил? Че знаете какво е да загубите любим човек?

Онория погледна дълбоко в детските очи.

— Вярно е. Когато бях на шестнайсет години, родителите ми загинаха при злополука с карета.

— И двамата? — Амелия изглеждаше шокирана. — Сигурно е било ужасно… много по-страшно, отколкото да загубиш брат.

Онория кимна сковано.

— Винаги е страшно, когато загубиш член от семейството си. Но дори след такава загуба трябва да продължим да живеем. Дължим го на тях, на светлата им памет… и на самите себе си.

Философската й забележка явно обърка двете момичета. Онория се възползва от възможността и ги поведе към домашния параклис.

На вратата близначките спряха и нервно огледаха редиците облечени в черно роднини; които бяха свели глави и мълчаха. После реагираха точно както Онория беше очаквала: изправиха рамене, поеха дълбоко въздух и преминаха бавно през средната пътека. Хванаха се за ръце и се приближиха до ковчега, поставен на подиума пред олтара.

Толи не беше роднина на Онория, но след като беше присъствала на смъртта му, тя също имаше право да се сбогува с него. Колебанието й трая само миг. Тя вдигна глава и последва двете момичета.

Близначките целунаха брат си и седнаха на пейката до плачещата си майка. Онория погледна младото лице, невинно и в смъртта, и въздъхна тихо. Както бе казала на момичетата, лицето на Толи изглеждаше мирно и ведро. Раната на гърдите беше напълно скрита от ризата и жакета. Само восъчната бледност на лицето издаваше, че той никога вече няма да се събуди.

Вече познаваше смъртта, но не по този начин. Бог бе прибрал нейните мъртви и тя нямаше какво друго да прави, освен да ги оплаква. За смъртта на Толи обаче беше виновен друг човек — и това изискваше съвсем различна реакция. Тя смръщи чело.

— Какво има? — попита тихо Девил, изникнал изневиделица зад нея.

Онория го погледна изпитателно. Той знаеше — как би могъл да не знае? Защо питаше? В сърцето й се разпростря леден студ. Тя потрепери и отмести поглед.

— Елате. — Той взе ръката й и Онория го остави да я отведе до първата пейка. Той седна до нея и тя усети погледа му върху сведената си глава, но не реагира.

След малко майката на Толи се изправи. Подкрепяна от съпруга си, тя отиде до ковчега и сложи върху гърдите на момчето си бяла роза. Бдението свърши. Опечалените напуснаха параклиса, без да говорят. Вдовстващата херцогиня ги поведе към салона. Девил отведе Онория в сянката на стълбището, стисна ръката й и прошепна:

— Много съжалявам. Не биваше да настоявам да присъствате. Не помислих, че ще си спомните за родителите си.

Онория го погледна право в очите. Той не умееше да крие чувствата си — ясните зеници бяха съвсем прозрачни. В момента изглеждаше наистина съкрушен.

— Не, не това. Разстроих се, защото… — Тя млъкна за миг и отново погледна изпитателно в очите му. — Несправедливо е, че това младо момче умря по такъв начин. — И попита спонтанно: — Доволен ли сте от заключението на властите?

Лицето му се скова в мрачна маска и той сведе глава, за да скрие издайническите си очи.

— Напълно. — После спокойно посочи към вратата на салона. — Да се присъединим към другите.

Рязката смяна на темата не беше чак удар в лицето, но Онория въпреки това се стъписа. Все пак успя да запази спокойствие, вирна гордо глава и му позволи да я отведе в салона. Както можеше да се очаква, всички погледи се насочиха към тях и тя се наруга вътрешно. Влизането им заедно, след всички други, даде нова храна на спекулациите, че тя е негова годеница. Спекулации, поддържани от Девил и от майка му. Онория знаеше много добре, че във висшето общество се обръща голямо внимание на такива малки знаци — обикновено тя използваше подобни сигнали за своя собствена изгода, но в случая явно си беше намерила майстора.

Не само майстор, а и майсторка — вдовстващата херцогиня също владееше до съвършенство подобни игрички.

Салонът беше препълнен с членове на семейството, близки и познати. Въпреки че всички говореха приглушено, шумът беше значителен. Вдовстващата херцогиня седеше с майката на Толи на дивана. Девил отведе Онория при Амелия и Аманда, който се мъчеха да разговарят с някаква престаряла дама.

— Ако искате да научите имената и роднинските връзки, питайте близначките. Това ще им вдъхне чувството, че някой се нуждае от тях.

Онория наклони глава и отвърна хладно:

— Готова съм да сторя нещо, за да ги разсея, но не мисля, че е необходимо. Защото е крайно невероятно за в бъдеще да имам нещо общо със семейството ви.

Вирна гордо глава, погледна в непоколебимо спокойното лице на Девил и се отдалечи с достойнството на кралица. Като я видяха, Аманда и Амелия веднага се изправиха.

— О, Силвестър! — Старата дама протегна тънките си пръсти и се вкопчи в ръкава на Девил. — Жалко, че се срещаме отново по такъв тъжен повод.

— Само бог знае кога събира хората, лельо Клара. — Девил се обърна към Онория й нежно сложи ръка върху нейната, преди тя да е успяла да реагира. — Предполагам… — рече той и очите на Онория светнаха опасно. Девил се усмихна едва забележимо и се наведе към леля си. — Мисля, че вече си се запознала с мис Анстрътър-Уедърби.

Онория въздъхна облекчено и удостои Клара с тъжна усмивка.

— О, да, разбира се! — Старата дама засия. — Много се радвам да ви видя, скъпа! С нетърпение очаквах да… — Тя млъкна рязко, хвърли дяволит поглед към Девил и се усмихна сладко на Онория. — Всъщност, вие си знаете. — Помилва ръката на Онория и заключи: — Ще кажа само, че всички сме възхитени от вас, мила моя.

Онория, естествено, не повярва в уверенията на старата дама, но в присъствието на Амелия и Аманда беше принудена да посрещне ясните намеци с очарователна усмивка. Погледна бегло Девил и беше готова да се закълне, че е забелязала в очите му доволен блясък.

Той бързо сведе поглед, пусна ръката й и се наведе към старата дама, за да не я държи дълго с вдигната глава и да я уморява.

— Говори ли вече с Артър, лельо?

— Още не. — Клара затърси с поглед в навалицата. — Тук има толкова много хора… не можах да го открия.

— Ето го там, до прозореца. Ще те отведа при него.

Клара засия.

— Колко си мил, Силвестър. Всъщност, като си помисля, ти винаги си бил добро момче.

Тя кимна кратко на момичетата, усмихна се сърдечно на Онория и стана от креслото. Онория ги проследи с поглед. Девил, едър и силен, властен и арогантен, изобщо не се притесняваше, че пръстите на старата дама мачкаха черния му жакет. Добро момче значи…

— Слава богу, че дойдохте. — Аманда преглътна мъчително.

— Тя непрекъснато говореше за Толи. А ние… ние не знаехме как да…

— Как да я отклоните? — Онория се усмихна окуражително. — Не се притеснявайте. Само много възрастните дами и господа ще ви притесняват с такива въпроси. Сега обаче… — Тя се огледа с добре изиграна безпомощност. — Искам да ми кажете имената на всички младежи в салона. Девил ги изреди преди малко, но аз, естествено, не ги запомних.

Лъжата изпълни целта си: вниманието на близначките веднага се отклони. Оказа се, че брат им се казва Саймън. Първо й посочиха две момичета на десет и на девет години, на име Хенриета и Мери, и три съвсем мънички братовчедки. После дойде редът на по-големите.

— Хедър е на четиринайсет, Елизабет — ние я наричаме Елиза — на тринайсет, а Анджелика е на десет, колкото Хенриета.

— Те са дъщери на чичо Мартин и леля Силия. Имат двама големи братя, които се казват Гейбриъл и Лусифър.

Що за имена? Онория тъкмо щеше да помоли за по-подробни обяснения, когато вдовстващата херцогиня й махна да отиде при нея.

Лицето й изразяваше молба за помощ. Снаха й се беше вкопчила в нея и не я пускаше. Само с очи херцогинята посочи на Онория Уебстър, който стоеше на вратата. Напрегнатата му поза издаваше, че нещо не е наред.

Онория кимна и забърза към вратата, но си спомни близначките и ги повика през рамо. В залата чакаше мисис Хил.

— Случило ли се е нещо?

Икономката я погледна несигурно.

— Става въпрос за сладкишите, мис. Имахме толкова много работа, че решихме да поръчаме сладкиши в селото, вместо да ги печем тук. Досега винаги сме оставали много доволни от мисис Хъбс.

— Този път обаче нещо се е объркало, така ли?

Мисис Хил изкриви лице.

— Не е това, мис. Както обикновено, изпратих две момчета от конюшнята с колата. Мисис Хъбс подготвила всичко, момчетата натоварили кутиите на колата и тръгнали обратно. Почти били стигнали вкъщи, когато… — Мисис Хил шумно пое въздух. — Онзи дявол, жребецът на господаря, изцвилил и уплашил старата кобила. Препуснала като луда, кутиите излетели от колата и… и онзи дявол ги изял всичките!

Мисис Хил кипеше от възмущение. Онория притисна ръка към устата си и сведе глава. След малко погледна Уебстър, който я наблюдаваше с безизразно лице, и му кимна.

— Разбирате ли, мис, не знам какво да правя! Къщата е пълна с гости, а ние нямаме сладкиши! — Икономката отчаяно закърши ръце.

— Ще измислим нещо — кимна успокоително Онория. — Да, намерих решението, кифлички!

— Какво казахте, мис? — В първия момент мисис Хил се слиса, но умът й веднага заработи трескаво.

Онория хвърли поглед към часовника.

— Сега е едва четири. Значи ще сервирате чая най-рано след половин час. Ще измислим нещо, за да го забавим още малко… — Тя се обърна към Уебстър с очакване за помощ. — По кое време смятахте да сервирате вечерята?

— В седем, мис.

Онория кимна.

— Отложете я за осем. Уведомете всички прислужници. Мисис Хил, имате на разположение един час, за да опечете кифлички. Съберете най-добрите пекари. Кифлички с конфитюр. Надявам се, че разполагате с достатъчно конфитюри? Ще стане много вкусно.

— О, да, мис! — Мисис Хил вече сияеше. — Имаме големи запаси конфитюр от къпини — сами си го правим. Отличен е, уверявам ви.

— Прекрасно. И прясна сметана. Нека има обаче и кифлички със сирене и подправки.

— Веднага ще се заема, мис. — Икономката направи реверанс и хукна към кухнята.

— Споменахте забавление, мис… за да спечелите половин час за мисис Хил…

Онория се обърна към Уебстър и кимна.

— Знам, че няма да е лесно… при този тъжен повод.

— Права сте, мис.

— Можем ли да помогнем?

Онория и Уебстър едновременно се обърнаха към близначките.

— Със забавлението, искам да кажа — обясни Аманда и лицето й пламна.

Онория вдигна вежди.

— Не знам дали… — Тя се огледа и кимна. — Да вървим.

Цялата група отиде в музикалната стая, разположена точно до салона. Онория посочи наредените до стената инструменти.

— Какво умеете?

Аманда примигна.

— Аз свиря на пиано.

— А аз — на арфа — отговори Амелия.

И пианото, и арфата бяха прекрасни. Уебстър веднага се зае да ги постави на подходящо място. Онория се обърна към момичетата.

— Заедно ли ще свирите? — Те кимнаха. — Много добре. Какво сте учили? Изберете няколко бавни, тъжни пиеси. Знаете ли някой реквием?

За нейно облекчение близначките бяха много добре обучени — както подобаваше на момичета от тяхната класа — и разполагаха с богат репертоар. Само за пет минути Онория се увери, че музикалните им умения са задоволителни.

— Прекрасно. — Тя размени облекчен поглед с Уебстър и нареди строго: — Не позволявайте на никого да ви смущава. Трябва да свирите около четирийсет минути. Ако не ви хрумва нищо ново, просто започнете отначало. Щом започнат да поднасят чая, можете да спрете.

Момичетата кимнаха и веднага започнаха да свирят жална мелодия.

— Да отворя ли свързващата врата, мис? — попита учтиво Уебстър.

— Да. Отворете и вратите към терасата.

И музикалната стая, и големият салон имаха врати към прекрасна тераса. Уебстър отвори свързващите врати от двете страни на камината и когато тъжните тонове привлякоха вниманието на гостите, в салона се възцари тишина.

— Гениално. — Онория се обърна стреснато и се озова лице в лице с Девил. — Кой измисли това?

Онория се запита дали и някой друг е забелязал молбата на вдовстващата херцогиня за помощ. Беше готова да се закълне, че по това време Девил е бил в другия край на салона, потънал в разговор.

— Вашият дяволски жребец се е угостил със сладкишите за чая. Мисис Хил беше отчаяна. Така се развика, че сигурно всички съседи са я чули. Сега вероятно замисля как да преработи жребеца ви на котешка храна.

Облегнат на касата на вратата, той стоеше съвсем близо до нея и тя усети как гърдите му се разтрепериха от трудно потискан смях.

— Хъли никога не би направила такова нещо.

— Уверявам ви, беше готова да грабне сатъра.

Девил хвърли поглед към момичетата, които свиреха в самозабрава, и попита:

— Вие какъв инструмент владеете?

Онория едва успя да се спре. С много мъка промени отговора, който напираше на устните й.

— Свиря на чембало, но аз не съм сестра на Толи. Освен това — добави меко тя — искам да ви предупредя, че въпреки всичките ви усилия — ваши и на майка ви — няма да стана ваша съпруга.

Отговорът му я разтрепери.

— Искате ли да се обзаложим?

Онория вирна брадичка.

— Не се обзалагам с хора като вас. — Махна презрително и заключи: — Вие сте играч.

— Който никога не губи.

Дълбокият му глас я уплаши. Тя се въздържа от нова забележка, само вдигна рамене. Девил не се помръдваше. Невероятните му зелени очи оглеждаха изпитателно лицето й.

За облекчение на Онория всичко мина по план. Топлите кифлички към чая бяха посрещнати с бурно одобрение. Близначките получиха искрени, макар и приглушени аплодисменти и побързаха да се оттеглят. Облените им в сълзи лица показаха на всички гости какво им е струвало изпълнението.

— Утре да свирят пак — пошепна Девил в ухото на Онория.

— Утре? — По гърба й пробягаха студени тръпки.

— Да, по време на погребението. — Погледът му проникваше до самото й сърце. — Ако правят нещо смислено, няма да страдат толкова.

Той я остави дълбоко замислена — и се върна с чаша ароматен чай. Онория я прие с благодарност и едва сега забеляза, че има остра нужда от нещо освежително. С изключение на това, че проникваше твърде дълбоко в мислите й, Девил се държеше много прилично и учтиво я представяше на приятелите на семейството. Въпреки това Онория не допусна да бъде заблудена нито за миг — почитанието, което й оказваше обществото, ясно показваше какво мислят всички.

Събитията от следобеда, режисирани от Девил и херцогинята и подпомогнати от дяволския жребец на Девил, не оставиха сянка от съмнение: тя беше годеницата на херцога.

От самото начало знаеше, че той е невъзможен — още докато го мислеше за прост провинциален аристократ. Херцогът беше просто непоносим. С изключение на някои добри черти — и на прекрасното тяло — той беше страшен тиран. Разумните жени не се омъжват за тирани, каза си гневно Онория.

Тя се вкопчи с всички сили в това умозаключение и почерпи сила от необоримата му логика. Каза си, че най-доброто, което може да направи, е постоянно да си повтаря каква е преценката й за Девил — и да не го гледа в лицето, камо ли пък в гърдите.

За съжаление тази оценка на неговата личност предизвика в сърцето й още едно, много по-неприятно усещане. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да се освободи от впечатлението, че въпреки цялата сила на характера си, въпреки ярко изразеното чувство за семейна чест, въпреки твърденията на леля му Клара, че е много добро момче, той предаваше братовчед си. Омаловажаваше трагичната му смърт, защото предпочиташе да се посвети на хедонистичните си забавления.

Толи е жертва на коварен убиец, повтаряше си тя. Не знаеше кога е стигнала до това заключение, но беше твърдо убедена в него. Защото бе чула гласа на Толи в горската къщичка. Бедното момче изпитваше безкрайно облекчение, че Девил е при него. Вярваше, че е на сигурно място — при човек, който ще го защити. В онзи миг Онория беше готова да се закълне, че Девил е съкрушен от загубата на Толи, че обича момчето с цялото си сърце. Обаче фактът, че той не иска да определи смъртта на Толи като коварно убийство, я караше да предполага обратното.

Ако наистина обичаше братовчед си, той беше длъжен да търси и да намери убиеца му. Да направи всичко, за да го осъдят. Нима привързаността му е била само повърхностна? Или просто се е преструвал? Възможно ли беше зад великолепната фасада да има само празнота и слабост?

Онория не можеше и не искаше да повярва.