Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (15)

15

— Благодаря, Емили. — Онория стоеше до прозореца в своя салон и наблюдаваше как момичето прибира остатъците от закуската й. — Върна ли се негова светлост?

— Мисля, че не, мис. — Емили се изправи и вдигна таблата. — Ако желаете, ще допитам Уебстър.

— Не, Емили, благодаря. — Онория положи усилие да се усмихне. — Ще почакам.

Върнаха се от бала в ранни зори и тя заспа почти веднага. Преживяното в оранжерията явно й се отразяваше добре, защото спа дълбоко и без сънища, а още със събуждането реши да си поиска още. Облече най-хубавия си утринен тоалет и изтича в стаята за закуска.

Там обаче нямаше никой. Вълкът бе излязъл от семейния дом. Уебстър я уведоми, че негова светлост е закусил рано и е излязъл на езда. Онория се принуди да закуси сама — вдовстващата херцогиня бе казала, че ще стане едва следобед — и се оттегли в салона си. Какво друго й оставаше, освен да чака?

Как смееше да иска от нея обяснение в любов и вярност, а после просто да излезе на езда? Не знаеше колко време е чакала, когато чу отварянето на входната врата. Чуха се възбудени гласове. Учудена, Онория отиде до вратата, отвори я и чу необичайно високия глас на Уебстър.

Винаги сдържаният иконом бе повишил тон? Онория се втурна към стълбището. Това можеше да означава само едно: катастрофа…

Гледката, която се разкри пред очите й, спря дъха й. Без да се поколебае нито миг, тя прихвана полите си и бързо се запъти надолу.

Тревогата й растеше с всяка крачка. Във входната зала се бяха събрали десетина слуги, обикаляха около слабичък човек с разкъсани дрехи и крещяха един през друг. Онория се вгледа и позна Слиго: блед, олюляващ се, едната ръка стегната в нещо като шина, драскотини и сини петна по лицето.

С лудо биещо сърце тя тичаше надолу по стълбата. В този миг прозвуча гласът на Девил: дълбок, силен, властен. Облекчението беше толкова силно, че й се зави свят и тя се залови за парапета, за да не падне. Пое дълбоко въздух и когато пред очите й се проясни, слезе в залата.

Девил идваше от библиотеката и Онория отново се вкопчи в парапета. Жакетът му беше разкъсан, винаги безупречните ботуши и панталони от дивечова кожа бяха прашни и смачкани. Разрошената коса беше нападала по мрачното лице. Брадичката му беше украсена с кървава драскотина.

— Веднага повикайте лекар за Слиго. Рамото му е извадено.

— Вие добре ли сте, милорд? — Уебстър, който вървеше по петите му, протегна ръце, сякаш трябваше да подкрепи господаря си.

Усетил присъствието на Онория, Девил се обърна и я видя да стои на най-долното стъпало.

— Нищо ми няма. Само няколко драскотини. — Погледна укорително Уебстър и продължи: — Не вдигайте шум, моля. Синстърови са непобедими, забравихте ли? — Запъти се към стълбището и нареди през рамо: — Донесете ми гореща вода. Нищо повече не ми трябва.

— Веднага, ваша светлост.

Засегнат в достойнството си, Уебстър закрачи тежко към кухнята. Девил стигна до Онория, която не преставаше да оглежда разкъсаните му дрехи. По жакета му бяха полепнали тресчици.

— Какво се е случило?

— Оста на каретата се счупи — отвърна сухо Девил.

По ризата му имаше кървави петна. Движеше се бързо, но без обичайната си елегантност. Онория го последва.

— Къде?

— В Хампстед Хет. — Без да чака следващия въпрос, той добави: — Имах нужда от чист въздух, затова излязох извън града и отпуснах юздите. Конете препускаха на воля и точно тогава оста се счупи.

Онория пребледня като мъртвец.

— С кафявите коне ли беше?

— Не. — Девил хвърли поглед назад към залата. — Накарах да впрегнат двойка млади врани коне, за да ги изпробвам. — Изкриви лице и обясни тихо: — Наложи се да застрелям единия на място. Обикновено нося само един пистолет и не знаех какво да правя с втория. За щастие мина Шерингам. Той ми зае пистолета си и ни върна вкъщи.

— Не разбирам… — Онория смръщи чело. — Как можа да се случи това?

Той я изгледа раздразнено.

— Оста се счупи и колата се разпадна на парчета. Слиго и аз имахме дяволски късмет — излетяхме и се приземихме в тревата край пътя. Аз се претърколих няколко пъти и се отдалечих от пътя, но той не можа.

— А каретата?

— Нали ти казвам, стана на трески!

Най-сетне стигнаха до края на коридора. Девил отвори вратата и влезе. Спря в средата на дебелия ориенталски килим и се опита да свали жакета си, но не успя. Болката в рамото беше ужасна. Без да иска, шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Почакай. — Онория посегна изотзад, освободи едното му рамо, после другото и внимателно свали жакета.

— Мили боже! — извика тя и захвърли разкъсаната дреха.

Ризата на Девил беше разкъсана и на гърба. Драскотините, причинени от падането, както и многобройните дребни ранички кървяха. Панталоните и високите ботуши му бяха осигурили по-добра защита — под кръста беше непокътнат.

Преди тя да се отърси от вцепенението си, Девил измъкна ризата от колана и я свали през главата си. Изведнъж се сети нещо и се обърна като ужилен.

— Ти какво търсиш тук?

Онория спокойно посрещна погледа му и дори се усмихна.

— Раните ти кървят. Ще те лекувам.

Девил изруга тихо и направи опит да освободи ръцете си от ризата.

— Мястото ти не е тук.

— Не ставай смешен. — Онория хвана ръцете му и разкопча маншетите. — Обстоятелствата ни освобождават от принудите на етикета.

Девил захвърли ризата на пода.

— Още не съм на умиране.

— Обаче си здраво натъртен. — Онория беше съвсем спокойна. — Ти не виждаш, но аз виждам.

Девил извъртя глава в напразен опит да погледне гърба си.

— Нищо не усещам. Сигурно не е чак толкова лошо. Ще се оправя сам.

— Престани, ако обичаш! — Онория сложи ръце на кръста си и поклати глава. — Не се дръж като шестгодишен хлапак. Нищо лошо няма да ти направя. Само ще почистя раните и ще ги намажа с мехлем.

Девил се обърна и изфуча сърдито:

— Точно за това става дума! Не съм шестгодишно хлапе и не се готвя да умирам.

— Не, разбира се — засмя се Онория. — Ти си Синстър, а Синстърови са непобедими, така ли беше?

Девил изскърца със зъби.

— Ако искаш да си играеш на милостива самарянка, първо трябва да се омъжиш за мен!

Търпението й окончателно се изчерпа. Тя го чакаше от часове, за да му каже, че е готова да стане негова жена, а той се държеше като идиот! Застана пред него и заби показалец в гърдите му.

— В случай че наистина взема решение да се омъжа за теб… — започна тя, подчертавайки всяка дума, и отново понечи да забие показалец в гърдите му, но той се отдръпна — … искам да бъда сигурна, че можеш да се държиш като разумен човек. И то във всички ситуации от живота! — Онория още три пъти заби показалец в ребрата на Девил, който всеки път правеше крачка назад, и накрая коленете му опряха в ръба на леглото. — Особено в ситуация като тази! — заключи тържествуващо Онория и го блъсна с две ръце. — Седни, ако обичаш!

Девил падна по гръб на леглото и изруга ядно.

— Водата, ваша светлост! — Уебстър отвори вратата с лакът и влезе тържествено.

Онория се обърна към него и протегна ръце да вземе легена.

— Нужен ми е мехлем за рани, Уебстър.

— Разбира се, мис. Веднага. — Икономът й връчи легена с гореща вода, без да мигне.

Девил се обърна по корем, затвори очи и се предаде в ръцете на Онория. Нежните й пръсти го докосваха колебливо. Мускулите му потръпваха нервно и това явно я плашеше. Девил стисна ръце в юмруци и ги скри под възглавницата. Когато Уебстър най-сетне се появи с мехлема, господарят му въздъхна от облекчение.

— Как е Слиго?

Колкото и да му беше трудно, той поведе разговор с иконома и не спря, докато Онория не се погрижи и за последната драскотина.

— Готово — рече тя и най-сетне стана от леглото. Изтри ръцете си с кърпата, която й подаде Уебстър, и хвърли въпросителен поглед към Девил.

Той не реагира. Едва когато Уебстър си отиде, стана и отиде при нея. Вече знаеше, че е изгубил битката срещу демоните.

— И така… — Онория се обърна — и падна в прегръдката му. — Какво…?

Тя погледна в очите му и думите спряха на устните й. Имаше чувството, че в следващия момент ще бъде погълната с дрехите. Усети ръката на Девил на тила си и вдигна глава към него.

Без да чака разрешение, той се наведе и впи устни в нейните. Онория усети как коленете й омекнаха. Без да се интересува от мнението й, той я бутна назад към леглото. Притисна я към себе си и заедно с нея се отпусна върху покривката. Когато отвори очи, Онория се озова легнала по гръб, а той лежеше върху нея.

Всяка мисъл за съпротива се стопи. Неговата страст, тежестта на тялото му върху нейното, напрегнатите мускули, готови да я вземат, незабавно разпалиха огън в тялото й. Тя го прегърна нежно и отговори на целувката му.

Той мушна ръце под ханша й и я повдигна към себе си. Онория усети съвсем ясно натиска на коравия му, настойчиво търсещ член и въздъхна. Инстинктът й подсказа да се извие под пулсиращия натиск, за да му покаже желанието и копнежа си.

— Всемогъщи боже!

Тежестта на Девил се отмести. В следващия миг той вдигна Онория от леглото и я изправи на крака. Пленница в ръцете му, Онория се опита да свали полите си и примигна неразбиращо. Девил отвори широко вратата и я бутна в коридора.

— Какво има? — попита задъхано тя и се обърна към него. Гърдите й се вълнуваха под тънката рокля и Девил с мъка откъсна поглед от тях.

— Искам да чуя обяснението ти.

С тази разрошена черна коса и оголена гръд изглежда като дивак, помисли си неволно Онория. И неговите гърди се вдигаха и спускаха драматично.

Тя пое дълбоко въздух, готова да произнесе речта си.

— Не сега! — извика сърдито Девил. — Когато си с ясен разум! Когато си го обмислила много добре!

С тези думи се върна в стаята си и затръшна вратата под носа й.

Девил избяга от дома си и потърси убежище при Мантън. Беше късен следобед и той се надяваше да намери там поне десетина добри познати, дошли да усъвършенстват стрелбата си с пистолет във весела компания.

Огледа позициите за стрелба и забеляза една тъмна глава. Застана зад стрелящия, изчака, докато той изпразни пистолета си, й отбеляза неодобрително:

— Не пресметна правилно отката на оръжието, скъпи братко.

Ричард извърна глава и вдигна вежди.

— Да не си дошъл да ме поучаваш, големи братко?

Девил се засмя развеселено.

— Още преди години се отказах от поученията. Мислех по-скоро за малко надстрелване — приятелски, разбира се, без да се обзалагаме.

Ричард се ухили зарадвано.

— Дадено!

Двамата застанаха един до друг и започнаха да дават изстрел след изстрел. Скоро към тях се присъединиха приятели и познати и всеки даваше доброжелателни или иронични съвети, на които братята отговаряха с шеги. Който ги видеше застанали един до друг, никога не би се усъмнил в роднинството им. Девил беше малко по-едър, но разликата помежду им беше главно поради възрастта.

Девил отстъпи назад, за да освободи полето за Ричард, и се засмя развеселено. С изключение на Вейн, който беше неговата сянка, Ричард беше най-близкият му човек. Приликата им не беше само външна. В ордата на Синстър Ричард беше човекът, когото преценяваше най-лесно — защото брат му винаги реагираше така, както би реагирал самият той.

Служителят, който се занимаваше с тях, зареди следващия пистолет. Девил го претегли на ръка, застана на мястото на Ричард и вдигна ръка. Куршумът му улучи линията между центъра и дупката, оставена от предишния куршум на Ричард.

— О, не, Силвестър, не така импулсивно! Ако си беше дал малко повече време, резултатът щеше да е доста по-добър.

Ричард, който чакаше небрежно облегнат на стената, се изпъна. Спокойствието по лицето му отстъпи място на безучастност. Кимна кратко на Чарлз и се обърна към служителя, за да проследи зареждането на следващия пистолет.

За разлика от брат си Девил се усмихна безсрамно.

— Както много добре знаеш, не е в стила ми да чакам.

Светлите вежди на Чарлз се вдигнаха, погледът му се помрачи, макар и само за миг.

Девил го забеляза, но изобщо не се трогна. Посегна към заредения пистолет и попита:

— Искаш ли да ни покажеш как се прави? — Обърна оръжието, сложи дулото на ръката си и подаде пистолета на Чарлз с дръжката напред.

Братовчед му посегна с известно колебание. Челюстта му се стегна. Пръстите му се сключиха около полираната дръжка и вдигнаха пистолета. Чарлз мина покрай Девил и застана в позиция за стрелба. Леко разкърши рамене, вдигна ръка, прицели се и почти веднага стреля.

Улучи точно в средата на маркираното място.

— Браво! — похвали го Девил и го тупна приятелски по рамото. — Ти си един от малкото, които правят всичко с точно определена цел. — Чарлз го погледна с лека изненада и Девил се ухили. — Искаш ли да се присъединиш към нас?

Чарлз се съгласи. След началната си скованост Ричард също се опита да достигне постижението на възрастния си братовчед. Стрелбата беше едно от малкото изискани занимания, които Чарлз споделяше с братовчедите Синстър. С пистолет той беше по-добър от всички други. Сега прие искреното признание на Девил като нещо, което му се полага по право, но само след двайсетина минути се сети, че има уговорка, и се сбогува.

Ричард го проследи с подозрителен поглед.

— Ако не беше такъв педант, щяхме да се разбираме малко по-добре.

Девил броеше точките.

— Какъв е резултатът?

— Когато се появи Чарлз, престанах да ги отбелязвам. — Ричард хвърли поглед към таблото и се намръщи. — Сигурно ти печелиш — както винаги.

— Да кажем, че сме наравно. — Девил остави пистолета. — За мен упражнението постигна целта си.

— Каква цел? — попита любопитно Ричард, докато излизаха.

— Отклони вниманието ми. — Девил кимна на Мантън, който ги изпращаше с поклони, и се запъти към вратата.

Ричард го настигна едва на улицата, огледа по-внимателно мрачното му лице и отбеляза тихо:

— Личи ти.

Девил се намръщи още повече.

— Работата е там, че… съм забравил нещо… нещо свързано с убийството на Толи…

Ричард моментално стана сериозен.

— Смяташ ли, че е нещо важно?

— Имам неясно усещане, че ще се окаже решаващо, но просто не мога да го уловя. Отново и отново ми се изплъзва.

— Престани да се измъчваш. — Ричард го удари по рамото. — Иди да си поговориш малко с Онория Прюдънс. Тя ще отклони вниманието ти. — Ухили се и добави: — Сигурен съм, че ще си спомниш в най-невъзможния момент.

Девил не му каза, че е дошъл да стреля тъкмо защото е искал да избяга поне за малко от Онория Прюдънс. Кимна му и пътищата им се разделиха. Ричард се прибра в жилището си, а Девил тръгна бавно към Гросвенър Скуеър.

Девил се прибра вкъщи след полунощ. Духаше силен вятър. След раздялата с Ричард той се прибра вкъщи само за малко, преоблече се и отново тръгна по следите на „безчестния слух“, както го наричаше Онория. Нито той, нито братовчедите му можеха да се занимаят лично с разследването — тяхната гледна точка беше известна на целия град. В тяхно присъствие нито един човек нямаше да говори открито, защото се страхуваше от евентуални последствия. Затова Девил трябваше да намери някой, който да разследва случката вместо него. След дълги размишления той бе избрал виконт Бромли, който вечно скучаеше и си търсеше забавления — и на всичкото отгоре беше страстен картоиграч.

Девил също беше картоиграч, но добър. Не му беше трудно да размаха под носа на лорд Бромли подходящата примамка. Организира нещата така, че виконтът да загуби и последната си риза. Така Бромли ставаше много удобен за намеренията му. Да не говорим, че след страшното поражение никога вече нямаше да играе пикет.

С мрачна усмивка Девил извади ключовете си и вдигна глава към нощното небе. Беше тъмно, но не толкова тъмно, че да не забележи тълпящите се буреносни облаци над покривите.

Влезе бързо в дома си, надявайки се, че Уебстър е изпълнил указанията му съвсем точно.

 

 

Бурята се разрази с оглушителна гръмотевица.

Онория пропадна направо в ада. Само че този път адът беше друг. Кървавата баня се разигра с други хора.

Тя стоеше отново до прозореца на последния етаж и виждаше натрошена на парчета карета, паднало дърво, разкъсани кожени седалки. Конете, заплетени в юздите, смъртно ранени, цвилеха пронизително. До каретата лежеше мъж и крайниците му бяха извити под странен ъгъл. Черни къдрици закриваха очите му. Лицето му беше смъртнобледо.

Мъжът лежеше неподвижен и изобщо не се помръдваше. Всеки, който го види, беше наясно, че той вече не пребивава на този свят.

Безумната болка, която изпълни сърцето на Онория, беше по-страшна от предишната. Тя я повлече във водовъртеж от отчаяние и я остави сама в долината на непресекващите сълзи.

Той беше мъртъв — а тя не можеше да диша, нямаше глас, за да протестира, нямаше сила да го повика обратно.

Тя протегна ръце, изхълца задавено и направи крачка напред. Пръстите й напипаха човешко тяло — кораво и топло.

— Шшт…

Кошмарът се разтвори в нищото. Отчаянието се оттегли в мрака. Онория се събуди. Не беше в леглото си, а стоеше с боси крака пред прозореца и мръзнеше.

— Всичко е наред. — Девил я прегърна нежно и започна да я гали по косата. Трепереща, тя вкопчи пръсти в ризата му. Той обхвана внимателно тила й и опря буза в ухаещата й коса. — Всичко е наред.

Онория поклати глава.

— Нищо не е наред. — Гласът й звучеше задавено, приглушен до гърдите му. Девил усети горещите й сълзи върху кожата си. Тя се опита да го раздруса. Без успех. — Ти загина. Убиха те! — Изплака тихо и пак повтори: — Нищо не е наред.

Девил примигна. Предполагаше, че в кошмара си тя отново е видяла родителите си и двете малки деца.

— Не съм мъртъв, Онория. — Това беше повече от сигурно. Тя беше облечена само в тънка нощница и чувствителните му сетива веднага реагираха на близостта й. За щастие не бе дошъл неподготвен. Посегна към одеялото, което беше оставил на пейката под прозореца, и я подкани: — Ела седни до огъня.

Тя беше ужасно скована и мръзнеше. Сигурно нямаше да може да заспи, преди да се е стоплила и успокоила.

— Няма огън. Слугите го угасиха. Нещо с комина не било наред. — Онория говореше, без да вдигне глава. Не знаеше какво става около нея. Сърцето й биеше с всичка сила, нервите й вибрираха панически.

Девил посочи към вратата.

— Отиваме в салона.

Той я вдигна на ръце като дете, отнесе я в салона и се настани във високия стол пред камината. Тя се сгуши в него и се притисна към стоманеното му тяло. Не можеше да мисли, не можеше да говори — не знаеше даже какво изпитва.

Девил не задаваше въпроси. Просто я държеше и милваше косата и гърба й с дълги, успокояващи движения, без задни мисли. Докосването му беше само утешително.

Онория затвори очи и се отпусна в силните му ръце. От време на време въздишаше и потреперваше, но сковаността й лека-полека изчезна. Силата му беше за нея като спасителна котва и разбунтуваните й чувства постепенно се успокоиха. Изведнъж разбра какво е сънувала.

— Колата ти. — Обърна се и го погледна заклинателно. — Не е било злополука. Някой иска смъртта ти.

Пламъците осветиха лицето му и тя видя съвсем ясно как то помрачня.

— Стана злополука, Онория. Казах ти, че оста се счупи.

— Как се стигна дотам? Нормално ли е осите да се чупят? Случвало ли се е с коли, каквито използваш ти?

Девил стисна устни.

— Възможно е да сме се блъснали в нещо.

— Това не е вярно.

Девил въздъхна нетърпеливо.

— Стана злополука, Онория. Останалото е плод на твоя кошмар. Аз съм жив. Това е най-важното.

— Някой иска смъртта ти! — повтори упорито тя и се опита да се изправи, но той я задържа. — Аз нямам кошмари за смъртни случаи, които не са се състояли. Някой е искал ти да умреш. Жив си само защото… — Тя не можа да продължи.

— Защото съм Синстър — засмя се той. — Синстърови са непобедими, забрави ли?

Никой не е непобедим, помисли си горчиво Онория. Той е човек от плът и кръв — никой не го знаеше по-добре от нея. Готова да го убеди, тя се обърна отново към него:

— Ако някой е пипал оста, това може ли да се установи?

Девил погледна в неестествено блестящите й очи и се запита дали след кошмара температурата се покачва.

— Нали ти казах, че колата стана на трески. — Какво да каже, за да я успокои? — Защо мислиш, че някой желае смъртта ми?

Веднага разбра, че не бе задал добър въпрос. Онория се изтръгна от прегръдката му и стана.

— Но това е естествено! — извика сърдито тя. — Защото Толи е искал да те предупреди. Човекът, който иска да те убие, вече е убил Толи.

Девил затвори за миг очи. Щом ги отвори, протегна ръце и привлече Онория към себе си.

— Моля те, не си измисляй цяла история от несвързани факти и парченца от кошмара ти. Ако желаеш, утре ще поговорим пак. На дневна светлина ще видиш положението със съвсем други очи.

Онория беше в лошо състояние, но това не намаляваше обичайната й упоритост. Вирна брадичка, но в следващия миг въздъхна тихо и се сгуши на гърдите му.

— Както кажеш.

Тя беше готова да му даде, каквото желаеше — всичко и още повече. Нищо и никой нямаше да й го отнеме. Тя му принадлежеше, но и той й принадлежеше. Нищо на света не можеше да промени това.

Последния път, когато смъртта бе заплашила обичани от нея хора, тя можеше само да стои и да гледа безпомощно. Този път щеше да е друго. Нямаше да позволи на никого да разруши щастието й. Сега беше спокойна, напълно будна, напълно сигурна. Смръщи чело и попита:

— Защо си тук?

След кратко колебание Девил отговори:

— Когато има буря, ти ставаш и говориш.

— Винаги ли? — Онория си спомни бурята в нощта, когато умря Толи, и разбра. — И в горската къщичка беше същото, нали?

Девил кимна. На сигурно място в обятията му тя размисли и поклати глава.

— Това е невъзможно. От злополуката с мама и татко минаха осем години. Никога не съм се будила другаде, освен в леглото си. Спала съм в много къщи, много пъти е имало бури, но те не са ме събуждали.

Явно имаше кошмари само при насилствена смърт: в горската хижа и сега, след злополуката с каретата на Девил. Ако близостта на смъртта предизвикваше кошмари, значи тази сутрин смъртта е дошла да вземе Девил.

Той вдигна рамене.

— Тази нощ си станала и едва не замръзна. Нищо друго няма значение. Ще остана при теб, докато заспиш.

Тя обърна глава и го погледна. Бавно вдигна ръка и го помилва по бузата. Той се вцепени.

— Вероятно не искаш да ме сложиш в леглото?

Очите му пламнаха.

— Не.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ти си свръхвъзбудена — отговори безизразно Девил. — И още не си взела решението си.

Онория се надигна и отново се обърна към него.

— Вече не съм свръхвъзбудена. И отдавна съм взела своето решение.

Девил стисна зъби.

— Няма да те сложа в леглото ти и да те направя своя жена само защото те е страх от бурята.

— Ти си смешен. — Вече й беше топло и леко, обаче толкова празно…

— Забрави — изскърца със зъби Девил. — И престани да се въртиш.

Онория изохка възмутено и облегна глава на гърдите му.

— Заспивай.

Тя прехапа устни. В оранжерията бе успяла да го учуди. Когато се занимаваше с раните му след злополуката, той беше в необичайно състояние. Нямаше да извърши за трети път същата грешка: нямаше да й позволи да го докосне. Защото всяко нейно докосване заплашваше да срине самообладанието му.

Топлината на могъщото му тяло отпусна скованите й мускули. Спокойна и уверена в победата, тя потъна в дълбок сън.