Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (4)

4

Единственото предимство на мястото й върху гърба на Сюлейман беше, че мъчителят й седи зад нея и не вижда лицето й. За съжаление забеляза изчервяването й, защото то се разпростря чак до тила. Освен това, веднага щом се настани на седлото зад нея, усети сковаването на тялото й. И сякаш това не му стигаше, той я обгърна с мускулестата си ръка и я притисна до гърдите си.

Щом я докосна, тя затвори очи. Страхът задуши вика й. За първи път в живота си помисли, че наистина ще припадне. Не знаеше какво точно се случва с нея и как да оцени чувствата, които я връхлетяха. Стоманената сила, която я обгръщаше, не търпеше противоречие. Когато най-сетне успя да овладее реакциите си и отново можеше да разсъждава трезво, двамата вече бяха излезли на пътя към имението.

Онория се огледа, спусна поглед надолу и се опита да махне ръката, която я държеше за талията. Вместо това той я стисна още по-здраво.

— Спокойно, няма да паднете.

Очите на Онория се разшириха от изненада. Божичко, тя усещаше всяка дума, изречена от него! Гърдите, ръцете и бедрата му излъчваха невероятна топлина, която възпламеняваше кожата й.

— Аз… — Сюлейман препускаше в посока, обратна на тази, от която беше дошла с двуколката. Точно пред тях беше разклонът, от който започваше дълъг прав път. — Самършам е основното ви жилище, така ли?

— Той е моят роден дом. Мама живее там през по-голямата част от годината.

Онория беше твърдо убедена, че херцог Самършам просто не съществува. Когато минаха кръстовището, тя реши, че е крайно време да приключи с този фарс. Тазът и бедрата й бяха приклещени между твърдите му крака. Двамата бяха непозволено близо един до друг, а тя не знаеше дори името му.

— Каква титла имате?

— Имам много титли. — Жребецът поиска да се отклони от пътя, но Девил го задържа с уверена ръка. — Херцог Сейнт Ив, маркиз Иърит, граф Стратфийлд, виконт Уелсбъроу, виконт Морланд…

И така нататък, и така нататък. Онория се облегна на ръката му и се опита да види лицето му. Когато изброяването на титлите най-сетне спря, вече бяха оставили зад себе си мястото на убийството и напредваха с бързо темпо. Той сведе поглед към нея и тя го изгледа с присвити очи.

— Свършихте ли най-сетне?

— Всъщност не. Научих списъка наизуст още когато тичах по къси панталонки. Има няколко по-нови титли, но така и не се научих къде им е мястото.

Този път Онория срещна погледа му с празни очи. Най-сетне бе открила липсващото звено от веригата.

Сейнт Ив принадлежи на семейство Синстър. Помнеше това изречение от майка си, която изброяваше най-старите фамилии от висшето общество. Щом Сейнт Ив принадлежеше на семейство Синстър, значи… Тя се вгледа напрегнато във фино изрязаните черти на мъжа, който я държеше така властно, и попита:

— Тогава вие сте Девил Синстър?

Обвинителният й поглед го накара да се усмихне надменно и да вдигне едната си вежда.

— Трябват ли ви доказателства?

О, не, разбира се! Един поглед в тези вечни, всезнаещи очи, в това лице, съчетаващо стоманена сила с необуздана чувственост, беше напълно достатъчен да отстрани и последните съмнения. Онория поклати глава и бързо се обърна напред. И преди всичко се въртеше в главата й, но сега там се възцари безумен хаос.

Семейство Синстър — без тях висшето общество нямаше да е това, което е. Те бяха много специален род — див, хедонистичен, непредвидим. Бяха пристигнали в Англия заедно с дедите на Онория като част от свитата на Завоевателя. Докато нейните предни избрали политиката и сделките, за да увеличат властта и богатството си, Синстърови тръгнали по прекия път. Мъжете от семейството бяха известни като ненадминати воини. Умни, силни, смели — родени водачи. През изминалите столетия се хвърляли с безумна смелост, даже със страст във всяка обещаваща успех битка и само лудите се осмелявали да излязат срещу тях на бойното поле. Затова всеки крал след Вилхелм Завоевателя съзнавал необходимостта да си осигури благосклонността на могъщите лордове Сейнт Ив. За щастие Синстърови, по странен каприз на природата, били жадни не само за битки, но и за земя.

И друг интересен факт: дали по волята на съдбата, дали защото имали дяволски късмет, героите от безброй битки притежавали изключителната, едва ли не зловеща способност да оцеляват. След Ватерло, където повечето благородни семейства загубиха синовете си, се роди поговорка, изразяваща страхопочитание и завист: Синстърови са непобедими — седем тръгнаха на бой и седем се върнаха живи и здрави, без нито една драскотина.

Освен непобедими, те бяха и арогантни — качество, което се подхранваше и от това, че почти всички бяха толкова талантливи, колкото твърдяха, и хората, към които съдбата не беше толкова благосклонна, изпитваха неохотен респект пред представителите на семейството. Синстърови не изискваха респект, те го приемаха като нещо, което им се полага по право.

Онория се покашля и заговори за друго.

— Следващия път, когато се срещнете с момичетата Клейполс, сигурно ще преживеете няколко неприятни минути. Не ми е приятно да го кажа, но те са дъщери на майка си.

Девил вдигна рамене.

— Предоставям на вас да се справите с тях.

— Аз няма да присъствам — отговори убедено тя.

— О, ние ще прекарваме достатъчно време в семейното имение. Една част от годината ще сме в Лондон и в другите ми имоти, но Самършам си остава нашият дом. И не се притеснявайте за мен — не съм чак толкова глупав, че да се изправя пред разочарованите местни кандидатки, без да съм сигурен, че полите ви са наблизо.

— Какво казахте? — попита стреснато Онория и отново се обърна към него.

Той примигна и на устните му изгря усмивка.

— Исках да кажа, че ще се скрия зад полите ви.

Изкушението беше твърде голямо и Онория не устоя.

Вдигна високомерно едната си вежда и рече:

— Мислех, че Синстърови са неустрашими.

Той се засмя и зъбите му блеснаха.

— Номерът е да не се излагаш без нужда на вражеския огън.

Заслепена от усмивката му, Онория примигна и отново се обърна напред. Не биваше да се излага без нужда на погледа му. Скоро се сети, че се е отклонила от темата.

— Съжалявам, че няма да мога да ви предпазя, но след няколко дни вече няма да съм тук.

— Неприятно ми е да ви възразявам — прошепна дълбокият му глас в близост до ухото й, — но ние ще се оженим. Така че ще останете тук.

Онория стисна зъби и се постара да пренебрегне хладните тръпки, които пробягаха по гърба й. За пореден път обърна глава и погледна в хипнотизиращите очи.

— Вие го казахте само за да спрете лейди Клейполс. — Когато той не отговори, само я погледна втренчено, тя се обърна отново напред и вдигна рамене. — Не постъпвате като джентълмен, като ми се надсмивате така.

Последва мълчание, толкова добре дозирано, че я изнерви. А когато той най-сетне заговори, гласът му беше тъмен и мек като кадифе:

— Аз не се надсмивам над никого. И не съм джентълмен, а аристократ. Вероятно разбирате разликата.

Онория отлично знаеше какво се изисква от нея и вътрешностите й се разтрепериха по крайно обезпокояващ начин. Въпреки това дори не помисли да се предаде.

— Аз няма да се омъжа за вас.

— Ако наистина мислите така, мис Анстрътър-Уедърби, значи сте пропуснали някои особено важни точки.

— Например?

— Например че прекарахме миналата нощ под един покрив, в една стая… без компаньонка.

— С изключение на мъртвия ви братовчед. Всички знаят, че сте били много привързан към него. Никой няма да си помисли, че сте се забавлявали с мен веднага след като той е предал богу дух.

Убедена, че го е сразила, Онория не се учуди от мълчанието, което последва думите й.

Излязоха от сянката на дърветата под светлината на лятното утро. Нощният хлад още не бе отстъпил място на дневната топлина. Пътят вървеше покрай ров с вода. От другата страна беше обграден с вековни дървета.

— Исках да ви помоля да не издавате как сме намерили Толи. Само моето семейство и властите имат право да узнаят, че е бил застрелян.

Онория смръщи чело.

— Какво искате да кажете?

— Бих предпочел местните хора да чуят, че сме го намерили тази сутрин. Мъртъв.

Онория стисна устни. Козът й се бе оказал недостатъчен. Но не можеше да откаже на молбата му, защото това явно беше важно за него.

— Добре, но защо?

— Жаждата за сензации и без това ще се развихри, когато стане известно, че Толи е бил убит от неизвестен разбойник. Искам да ви спестя крайно неприятните разпити — и на вас, и на майка му, моята леля. Ако се разчуе, че сме го намерили още жив, при всяка поява в обществото ще ви разпитват безкрайно.

Доводите му звучаха убедително. Онория знаеше, че висшето общество умира за клюки.

— Добре, ще кажем, че сме го намерили мъртъв. Но вчера, не тази сутрин.

— Тогава ще ми бъде трудно да обясня защо не съм ви оставил да бдите над мъртвия и не съм препуснал към дома си, за да ви освободя от опасното си присъствие.

— А защо не си тръгнахте към къщи, след като момчето умря? Вече ми е ясно, че природните стихии изобщо не ви правят впечатление.

— Защото беше много късно.

Какво означаваше това — че доброто й име вече е било унищожено? Онория изхъмка раздразнено. Между дърветата се провидя каменна стена, която вероятно обграждаше парка. Зад нея се издигаше покривът на голямо здание. Виждаха се и най-горните прозорци.

— Както и да е — отбеляза спокойно тя, — поне в едно отношение лейди Клейполс беше права. Не е нужно да си създавате неприятности заради мен.

— Какво имате предвид?

— Много е просто. Лейди Клейполс със сигурност няма да ми даде препоръчително писмо. Защо тогава да не го направи майка ви?

— Според мен тя няма да се съгласи.

— Какво? — извика ядосано Онория. — Тя познава семейството ми, също като вас.

Девил я гледаше напълно безизразно.

— Точно затова.

Онория го изгледа унищожително — или поне опита.

— При дадените обстоятелства очаквам майка ви да стори всичко, което е по силите й, за да ми помогне.

— Точно така ще постъпи. И точно затова няма да си помръдне пръста, за да ви помогне да си намерите ново място като гувернантка.

— Не вярвам да е чак толкова ограничена.

— Никой никога не я е наричал ограничена.

— Убедена съм, че ще си намеря място някъде далече на север. Например в Лейк Дистрикт…

Той въздъхна и Онория потрепери.

— Скъпа мис Анстрътър-Уедърби, позволете да уточня няколко подробности. Първо, историята за нашето малко приключение в къщичката на горския работник ще обиколи страната — това е сигурно. Въпреки заповедите на измъчения си съпруг лейди Клейполс няма да устои на изкушението и ще съобщи на всички свои приятелки, за най-новия скандал около херцог Сейнт Ив. Разбира се, ще им каже да пазят най-строга тайна, което означава, че историята ще стигне до последната представителка на доброто общество. Това означава, че доброто ви име вече няма да струва пукната пара. Няма значение как ще се държат във ваше присъствие — никой няма да вярва в невинността ви. Шансовете ви да си намерите място в почтено семейство и да разсеете тревогите на брат си са равни на нула.

Онория се загледа мрачно към наближаващите дървета.

— Разрешавам си волността да ви уведомя, че не съм неопитно младо девойче, милорд. Аз съм зряла жена с известен опит, а не лесна жертва.

— За нещастие вие обърквате причината с последствието, мила моя. Ако наистина бяхте младичко момиченце, едва излязло от крилото на майка си, повечето хора щяха да повярват, че съм прекарал нощта в спокоен сън. Но като ви видят… — Наближиха дърветата и той стегна юздата на Сюлейман. — Известно е, че аз предпочитам сериозни предизвикателства.

Онория сърдито смръщи носле.

— Но това е смешно! Там нямаше дори легло.

Гръдният му кош потръпна, но много бързо се успокои.

— Леглото изобщо не е необходимо, повярвайте ми.

Онория стисна устни и отправи зъл поглед към дърветата.

Бързо стигнаха до каменния зид, две стъпки дебел и осем стъпки висок. Минаха под внушителна арка и се отправиха към къщата по алея, обградена от тополи. Домът на херцозите Сейнт Ив беше огромен: дълга, предълга главна сграда с две крила под прав ъгъл — като буквата „Е“ без средната линия. Точно пред тях се намираха просторните конюшни.

Скоро щяха да влязат в къщата и това я накара да заговори.

— Ще се опитам да обобщя, милорд. Двамата си оставаме на различни становища относно последствията от тази нощ. Оценявам загрижеността ви, но не виждам причина да си наложа оковите на брака заради няколко злобни клюкарки. А като се има предвид вашата слава, надали и вие изпитвате особено желание да се обвържете в брак. — Онория се поздрави за дипломатическото си изкуство.

— Уважаема мис Анстрътър-Уедърби… — меко, обезоръжаващо мъркане помилва лявото й ухо и отново я разтрепери — … за последен път ви обяснявам очевидното. Няма да влизам в словесни престрелки с вас. Вие, една Анстрътър-Уедърби, сте компрометирана от мен, един Синстър, и макар да не сте виновна, последствията са извън всякакво съмнение. Няма какво повече да говорим.

Онория стисна зъби толкова здраво, че челюстите я заболяха. Съпротивата й срещу предизвиканата от мъркащия шепот сладостна тръпка отклони вниманието й. Овладя се едва когато влязоха в ограденото място пред конюшнята. Копитата на Сюлейман зачаткаха по настилката. Двама ратаи се втурнаха да поемат юздите, но спряха на известно разстояние от жребеца.

— Къде е Мелтън?

— Още не се е върнал, ваша светлост.

Онория чу своя спасител — или своя надзирател? — да ругае полугласно. В следващия миг той се смъкна от седлото, като преметна крак през високата предна част и понесе и нея със себе си. Не й остана време даже да изпищи.

Дишайки шумно, тя установи, че все още не усеща твърда почва под краката си — той я държеше здраво притисната до гърдите си. Отново я прониза сладка тръпка. Пое дълбоко въздух, за да протестира — и в този момент той я пусна на земята.

Онория се намръщи грозно и високомерно приглади полите си. Изпъна гръб и се обърна към него — а той просто улови ръката й, хвана юздата и поведе нея и коня към обора.

Онория преглътна протеста си. По-добре да върви с него, отколкото да се изложи на любопитните погледи на ратаите. В конюшнята цареше полумрак. Добре познатата миризма на сено и коне й причини болка.

— Не може ли ратаите да се погрижат за Сюлейман?

— Страх ги е. Само старият Мелтън умее да го обуздава.

Онория погледна жребеца и той отговори на погледа й с дълбоко разбиране. Решена да наложи волята си срещу Девил, тя си заповяда да хване бика за рогата. Щом той беше убеден, че е длъжен да се ожени за нея, за да запази честта й, тя трябваше да подходи към въпроса по друг начин.

— Не виждам защо трябва да променя целия си живот само защото бях изненадана от буря и имах нещастието да намеря убежище на същото място като вас. Аз не съм пасивна зрителка, която чака следващото събитие. Имам свои планове за живота.

Девил вдигна поглед.

— Мислите за разходка в сянката на египетския сфинкс, нали? — Много добре си я представяше на гърба на камила, придружена от орда диви берберски вождове, които до един приличаха на него и дори имаха неговия нрав.

— Точно така. Освен това имам намерение да изследвам Брега на слоновата кост — чух, че мястото било много вълнуващо.

Диви пирати и роботърговци. Девил захвърли четката и чесалото и изтри ръце в панталона си.

— Ще се задоволите с честта да станете член на семейство Синстър. Знаете ли, никой никога не е твърдял, че хората от това семейство водят скучен живот.

— Няма да се омъжа за вас.

Святкащите очи и вирнатата брадичка му дадоха да разбере, че тя е взела решение и ще го отстоява с типичния за Анстрътър-Уедърби инат. Девил вече беше твърдо убеден, че ще се наслаждава на всяка минута от усилията си да промени решението й. Втренчи поглед в лицето й и направи крачка към нея.

Както можеше да се очаква, тя не се отдръпна нито на сантиметър, макар че явно се уплаши и мускулите й се стегнаха. Без да забави крачка, той сложи ръце на кръста й, вдигна я и отново я сложи на пода, но така, че да опре гръб в стената на обора. После неохотно я пусна, сложи едната си ръка на горния ръб на вратата, а другата опря о стената близо до рамото й.

Съзнавайки, че е пленница, тя го изгледа гневно. Той се постара да не забелязва как очарователно се вълнуват гърдите й и заговори, преди тя да е намерила думи.

— Какво не ви харесва в моето предложение?

Онория го гледаше право в очите, за да не вижда ярко изразената му мъжественост. Когато сърцето й най-сетне престана да бие с все сила, тя вдигна вежди и отговори с цялата арогантност, на която беше способна в момента:

— Нямам никакво желание да се омъжа само поради отдавна остарялата обществена принуда.

— Това ли е единственото ви възражение?

— И Африка, разбира се.

— Забравете Африка. Има ли и други причини, освен мотивите за моето предложение, които според вас са против женитбата ни?

Неговата наглост, неговото високомерие, неумолимият му авторитет… голите му гърди. Онория се изкушаваше да изкрещи в лицето му целия списък. Но съзнаваше, че нито едно от възраженията й не представлява сериозна пречка пред женитбата им. Потърси в очите му някакво указание за добър отговор и за пореден път остана възхитена от забележителната яснота на погледа му. Очите му бяха като кристално бистри езера и в дълбините им като рибки плуваха сребърни мисли и чувства.

— Не.

— Добре.

В очите му трепна чувство — май беше на облекчение, но той спусна клепачи, за да го скрие. Изправи се, хвана ръката й и се запъти към изхода. Онория промърмори някаква ругатня, събра полите си и се опита да се нагоди към дългата му крачка. Той вървеше право към главната порта, зад която се издигаше обляната в слънце къща.

— Искам да бъдете абсолютно спокойна, мис Анстрътър-Уедърби. — Той я погледна строго и лицето му стана кораво като гранит. — Аз няма да се оженя за вас заради някакви си обществени принуди. Би трябвало да знаете, че Синстърови изобщо не ги е грижа за обществените принуди. Що се отнася до нас двамата, обществото може да мисли, каквото си иска — то не може да ни заповядва.

— Но… щом е така — а като се има предвид какво се говори за вас, аз вярвам, че е така, — защо толкова настоявате да се ожените за мен?

— Защото така искам.

Думите прозвучаха напълно логично за него и Онория се ядоса още повече.

— Защото така искате?

Той кимна.

— И нищо друго? Просто защото така искате?

Той я удостои с унищожителен поглед.

— Това е абсолютно достатъчна причина за един Синстър. Няма по-добра.

Той се устреми отново напред и Онория трябваше да говори на профила му.

— Но това е смешно! Вчера ме видяхте за първи път, а днес искате да ви стана жена!

Той кимна отново.

— Защо?

Той й хвърли само бегъл поглед и тя не можа да го разтълкува.

— Случайно имам нужда от съпруга, а вие сте идеалната кандидатка.

С тези думи той смени посоката и закрачи още по-бързо.

— Аз да не съм състезателен кон?

Той стисна устни и забави крачка — колкото тя да не подтичва след него. Стигнаха до настланата с чакъл алея, която обикаляше около къщата. Онория имаше нужда от малко време, докато думите му й подействат, и от още малко, за да открие слабо място.

— Въпреки това е смешно. Сигурна съм, че всеки път, когато си бършете носа, всички млади и не толкова млади дами от доброто общество се втурват да ви подадат носна кърпичка.

Този път той дори не я погледна.

— Права сте.

— Добре, ще попитам пак. Защо аз?

Девил много искаше да й обясни с всички подробности, но вместо това стисна зъби и изръмжа:

— Защото вие сте уникална.

— Уникална?

Сигурно защото се съпротивляваше. Той спря, извъртя очи към небето и се помоли на господ да му даде сили да се справи с ината на Анстрътър-Уедърби.

— Ще се изразя така: вие сте най-атрактивната представителка на семейство Анстрътър-Уедърби, с която прекарах цяла нощ в самотна къщичка сред гората, а още не съм спал с вас. — На лицето му изгря усмивка. — Предполагам, че предпочитате първо да се оженим?

Онория загуби ума и дума и това беше балсам за душата му. Сивите й очи се разшириха и той знаеше какво вижда тя: дивото желание, което пулсира в тялото му и искри в очите му. Очакваше, че я е сразил, но вместо това тя се откъсна рязко от погледа му и установи задъхано:

— Правите го, за да спите с мен.

Девил видя как бузите й се обагриха в предателска червенина и кимна мрачно.

— И за това. — Стисна ръката й още по-силно, обърна се и закрачи към къщата.

През целия път от горската къщичка дотук беше усещал тялото й до своето и когато слязоха пред оборите, целият пулсираше от възбуда. За самия него беше загадка как така не я завлече в сеното, за да утоли жаждата си. Сега го болеше глава и ако не се движеше — и тя заедно с него, — изкушението щеше да го надвие.

— Вие имате пълното право да се омъжите за мен по някакви разумни, обществено приемливи причини — рече мрачно той, когато завиха към парадния вход. — Аз обаче се женя за вас само за да ви имам в леглото си.

Погледът й изпращаше отровни стрели.

— Това е… Велики боже!

Онория спря като ударена от гръм и се загледа напред. Точно пред нея беше Самършам Плейс — огромната къща, обляна от утринното слънце. Построена преди повече от сто години от медноцветен камък, къщата изглеждаше невероятно красива и зряла, а просторната морава отпред й придаваше завършен вид. Онория отбеляза езерцето в края на моравата, входната алея, обградена от могъщи дъбове, белият зид, обрасъл с катерливи рози. В езерото крякаха гъски, въздухът ухаеше на прясно окосена трева.

Девил искаше да я направи господарка на този прекрасен дом.

Тази мисъл се настани в главата й, макар да не я искаше. Макар че той я наблюдаваше неотстъпно, тя си разреши поне за миг да си представи как ще стане господарка на Самършам Плейс. Точно за такава задача я бяха възпитавали и обучавали. Но ако стане херцогиня, ще застраши…

Не! Нали се бе заклела.

Тя прогони изкушението, пое дълбоко въздух и разгледа герба на фасадата: скачащ елен сред кралски лилии. Под герба беше изписано изречение на латински. Онория го прочете и промълви:

— Притежавай… и запази?

Силни пръсти стиснаха нейните.

— Девизът на семейство Синстър.

Онория въздъхна. Без бавене той я поведе към стълбата.

— Къде отиваме? — Онория неволно се представи копринени възглавници и прозрачни завеси — частното убежище на един пират.

— При мама. Впрочем, тя обича да я наричат вдовстващата херцогиня.

Щом застанаха пред вратата, той пусна ръката й. Тя изпъна рамене и се обърна към него:

— Ваша светлост, би трябвало…

Вратата се отвори навътре. Появи се величествен иконом. Онория млъкна и очите й засвяткаха опасно.

Икономът се обърна първо към своя господар. Усмивката му издаваше искрена привързаност.

— Добро утро, ваша светлост.

— Уебстър — кимна херцогът.

Онория не се отказа толкова лесно. Не беше готова да престъпи прага на дома му, преди той да й е дал правото да пренебрегне диктата на обществото, както го правеше самият той.

Девил я побутна лекичко и й даде знак да влезе първа. Онория усети ръката му в гърба си и изведнъж се сети, че е пожертвала фустата си за превръзка. Това означаваше, че кожата й е разделена от ръката му само с тънък плат. Девил не я притисна — просто ръката му изкусително се плъзна надолу. Съвсем бавно, но неотстъпно. Щом пръстите му стигнаха до дупето й, Онория изръмжа нещо неразбрано и влезе в къщата. Той я последва, сякаш не се е случило нищо особено.

— Уебстър, това е мис Анстрътър-Уедърби. — В очите му светна триумф и Онория беше готова да го удуши. — Ще остане тук. Багажът й би трябвало да пристигне най-късно към обед.

Портиерът се поклони дълбоко.

— Веднага ще се разпоредя да го отнесат в стаята ви, мис.

След като Уебстър уведоми господаря си за посещението на няколко братовчеди, Девил попита:

— Къде е в момента вдовстващата херцогиня?

— В утринния салон, ваша светлост.

— Ще отведа мис Анстрътър-Уедърби при нея. Моля, изчакайте ме тук.

Уебстър се поклони.

Девил се обърна към Онория и с небрежна грация, която я раздразни още повече, й даде знак да го придружи. Това я разтрепери — от възмущение, както се опита да си втълпи. Вдигна високо глава и прекоси залата. Указанието на Девил към иконома да го чака тук й напомни, че е отклонила вниманието си, за да премери сили с него. На път към утринната стая й хрумна, че може би това премерване на сили е било напълно излишно. Девил натисна бравата, взе отново ръката й и когато тя се опита да се отдръпне, я изгледа раздразнено. Онория се усмихна с лицемерно разбиране.

— О, извинете, бях забравила, че не сте на себе си след смъртта на младия си братовчед. — Гласът й прозвуча тихо и утешително. — По-късно можем да поговорим за всичко, но наистина няма причина да сключим брак. Щом преодолеете болката, ще започнете да гледаше на нещата като мен.

Лицето му се вкамени, но само за миг.

— Не очаквайте да променя решението си.

Отвори вратата и я бутна в салона. Последва я и затвори шумно.

Крехка дама с посивяла коса седеше в дълбоко кресло до огъня и бродираше на гергеф. Вдигна глава и като видя сина си, на лицето й изгря топла усмивка. Протегна ръка и рече сърдечно:

— Ето те и теб, Силвестър. Вече се питах къде си се скрил. Коя е младата дама?

И акцентът, и външността на дамата издаваха френски произход. Някога косата й със сигурност е била тъмна като на сина й, тенът й беше светъл като алабастър, движенията й бяха изключително грациозни, а лицето — живо и открито. В погледа, отправен към Онория, се четеше доброжелателност.

Вътрешно Онория прокле смачканата си рокля, но главата й остана гордо вдигната, докато Девил я водеше през салона. Интересно, вдовстващата херцогиня дори не трепна при вида на полуголия си син.

— Маман. — За учудване на Онория мъчителят й се наведе и целуна майка си по бузата. Тя прие нежността му като нещо напълно нормално, а когато Девил се изправи, го прониза с въпросителен й много властен поглед. Той, естествено, изобщо не се трогна. — Ти ми заповяда веднага щом ти намеря наследница, незабавно да я доведа при теб. Позволи ми да ти представя Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби. — Хвърли бърз поглед към Онория и обясни: — А това е вдовстващата херцогиня Сейнт Ив. — Обърна се отново към майка си и добави: — Мис Анстрътър-Уедърби е прекарала няколко дни при семейство Клейполс. Багажът й ще пристигне всеки момент. Ще ти я оставя за малко, за да се опознаете.

Той кимна подчертано кратко, излезе от салона и затвори вратата зад гърба си. Онория се обърна слисано към вдовстващата херцогиня и с радост установи, че не е единствената, която се взира смаяно във вратата.

След малко дамата се обърна към гостенката си и се усмихна — сърдечно, с радост, почти както се беше усмихнала на сина си. Топлото посрещане затрогна сърцето на Онория. Херцогинята я гледаше с разбиране и окуражително.

— Елате, мила, седнете до мен. — До креслото й имаше столче. — Ако досега сте се разправяли със Силвестър, сигурно имате нужда от малко почивка. Той е ужасно напрягащ.

Онория едва устоя на желанието да потвърди думите на домакинята и с благодарност се отпусна на столчето.

— Моля ви да извините сина ми. Той е малко… — Херцогинята млъкна. Явно търсеше подходяща дума на английски. — Detresse.

— Знам, че трябва да мисли за много неща, но…

Херцогинята вдигна фините си вежди.

— Да мисли? — Тя се усмихна и очите й светнаха. — Но сега, мила моя, ще изпълним заповедта на моя властен син и ще се опитаме да се опознаем. Щом ще ми станете снаха, ще си позволя да ви наричам Онория. Имате ли нещо против?

На френски името й звучеше много хубаво. Онория отговори на усмивката и избягна основния въпрос.

— Както желаете, мадам.

Херцогинята отново се усмихна слънчево.

— Желая го с цялото си сърце, Онория.