Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (19)

19

След време, когато обръщаше поглед назад към първите месеци на брака си, Онория благодареше на съдбата, че се е омъжила на първи декември. Датата беше идеална, отговаряше напълно на желанията й. Декември и януари бяха спокойни месеци: студът и снегът възпрепятстваха обществения живот. Само коледната седмица донесе желано разнообразие. Както обикновено, цялото семейство се събра в Самършам Плейс.

Тихите зимни месеци й осигуриха нужното време, за да свикне с новата си роля на херцогиня Сейнт Ив и да научи всичко необходимо.

Онория не беше в състояние да каже какво точно е очаквала — омъжи се, без да знае какво представлява бракът. Дългите зимни седмици бяха много подходящи двамата с Девил да уредят живота си.

Когато януари се приближи към края си и снегът започна да се топи, двамата бяха осъзнали не само настъпилите промени, а и новото качество на живота си. Дните им минаваха в нещо като мрежа, но те никога не говореха за това, дори не го намекваха.

Онория обаче го съзнаваше във всяка минута от деня си и беше сигурна, че и той го усеща.

— Излизам на езда.

Онория вдигна поглед от книгата, която четеше. Девил стоеше пред нея и я гледаше.

— Предстои ми дълга, трудна езда. Ще рискуваш ли?

През последните седмици ледовете и лошото време не й позволяваха да излиза на езда. Днес обаче грееше слънце — и щом предложението идваше от Девил, препускането не можеше да е толкова опасно.

— Трябва само да се преоблека — кимна бързо тя, остави книгата и стана.

— Ще отведа конете при страничния вход — обеща с усмивка Девил.

Само след десет минути вече бяха на път. Прекосиха заснежени ниви и се насочиха към близката верига от хълмове. По обратния път минаха през селото и спряха да си поговорят с мистър Посълтуейт, който разчистваше градината. Пътят за дома минаваше през гората.

Щом излязоха на правия път, двамата замълчаха. Ездата продължи в бавно темпо. Минаха покрай мястото, където бе застрелян Толи, а щом видя отклонението към горската хижа, Девил спря коня си.

Той погледна Онория и когато тя кимна, насочи Сюлейман по тесния горски път. Къщичката изглеждаше подредена и почистена. Каменният праг беше изстърган, от комина се издигаше тънка струя дим.

— Кийнан живее тук през зимата — обясни Девил, слезе, върза юздите за близкото дърво и отиде да помогне на Онория.

— Вкъщи ли е сега?

— Вероятно не. Обикновено прекарва дните си в селото. Той върза юздите на кобилата й и двамата се запътиха към къщичката.

— Редно ли е да влезем просто така?

Девил кимна.

— Кийнан няма истински дом. Живее в къщите, които предоставям на негово разположение, и се грижи за горите ми.

Той отвори вратата и влезе пръв. Онория видя как прекоси тясното помещение и спря пред леглото, в което бе починал Толи. Когато сведе глава към сивата завивка, лицето му беше каменно.

Онория се облегна на него. Той я погледна с леко колебание, после я обгърна с ръка и я привлече към себе си. Отново се обърна към леглото и заяви с мрачна физиономия:

— Минаха почти шест месеца, а още не сме хванали убиеца.

Онория сложи глава на рамото му.

— Не мога да си представя, че ордата на Синстър ще претърпи поражение.

— Никога.

— Правилно. — Тя се извърна към него и видя, че изражението му е още по-мрачно. — Забравил съм нещо важно и то има нещо общо с начина, по които умря Толи. Нещо, което тогава ми направи впечатление… нещо, за което непременно би трябвало да си спомня. — Погледът му все още беше устремен към леглото. — Пламенно се надявам да си спомня.

Болката в очите му и изречените думи изключваха леко мислено окуражаване. Той я притисна до себе си и предложи тихо:

— Хайде да се приберем вкъщи.

Когато влязоха в парка на Самършам Плейс, вече се здрачаваше. Девил беше мълчал през целия път. Онория също не спомена Толи и неизвестния убиец. Във входната зала двамата се разделиха: Девил отиде в библиотеката, а Онория се качи в стаята си, за да се преоблече за вечеря.

Тя вече познаваше настроенията на мъжа си и не се учуди, когато той се върна към темата по-късно. Двамата седяха в библиотеката — той на висок стол с облегалки, тя на дивана с гергеф в ръка. Огънят пращеше весело и разпространяваше благодатна топлина. Завесите бяха спуснати. Уебстър донесе чаша бренди на Девил и се оттегли. Вдовстващата херцогиня вече почиваше в покоите си.

Девил отпи голяма глътка бренди и вдигна очи. Онория го наблюдаваше изпод полуспуснатите си мигли.

— Мисля да се върна в Лондон.

— Вероятно имаш нова информация за убиеца на Толи? — предположи спокойно Онория. — Смяташ ли, че присъствието ти в Лондон е наложително?

Девил се замисли дълбоко. Явно се разкъсваше между желанието си да премълчи и съзнанието, че не бива да крие истината от своята херцогиня. Онория беше твърде умна и твърде упорита и той знаеше, че няма да се отърве с някое глупаво обяснение. Накрая я погледна право в очите и рече:

— В момента виконт Бромли работи за мен.

Онория поклати глава.

— Май не го познавам…

— Той не е от джентълмените, с които общуваш.

— Аха…

— От известно време виконтът се опитва да провери доколко слухът, донесен от Лусифър, отговаря на истината. Нали се сещаш — за безчестната постъпка на някой от Синстърови. Следващата седмица очаквам доклада му.

— Разбирам. — Онория започна да събира разпилените копринени конци в кошничката. — Тук вече не ни задържат никакви задължения. Незабавно ще уведомя мисис Хил и Уебстър. Сигурно искаш да тръгнем още утре?

Девил задържа погледа й и кимна тежко.

— Утре в ранния следобед.

Онория кимна и се запъти към вратата. Хълбоците й се поклащаха изкусително. Девил изпразни чашата си и за пореден път се запита какво става с него.

— Бромли сигурно е задлъжнял здравата?

Вейн се отпусна в креслото пред писалището на братовчед си. Само преди минута виконт Бромли бе напуснал библиотеката с позеленяло лице.

Девил заключи подписаните от виконта полици в писалището си и каза сумата. Вейн се ококори и тихо подсвирна през зъби.

— Значи го държиш здраво.

— Знаеш, че обичам да работя както трябва.

Вратата се отвори. Изразът на Онория веднага издаде на Девил, че съпругата му е чула последната забележка. Усмивката, с която я посрещна, беше неприкрито похотлива.

— Добро утро, мила моя.

Онория примигна и величествено кимна.

Девил прибра ключа от чекмеджето в джоба на жилетката си, стана и се запъти със самодоволно изражение към жена си. Тя го посрещна с високо вдигнати вежди.

— Е, виконтът донесе ли желаната информация?

Без да откъсна поглед от лицето й, Девил усети изненадата на Вейн.

— За съжаление не. Нужно му е повече време.

— И ти му го отпусна, така ли?

След едва забележимо колебание Девил кимна. Онория го погледна изумено.

— Щом виконтът е толкова бавен, не би ли било по-добре да натовариш друг с тази задача?

— Не е толкова просто. — Девил изпревари въпроса в очите й и добави: — Поради известни свои… качества Бромли е най-подходящият човек за тази задача.

Онория изглеждаше много учудена.

— Видях го съвсем за малко, но съм убедена, че не заслужава доверие. — И след кратък размисъл добави: — След като сме вече в столицата, ти спокойно би могъл да отнемеш задачата от Бромли и сам да се заемеш. Междувременно повече от половината аристократи са се върнали в градските си резиденции. Ако ми кажеш какво искаш да узнаеш, аз също бих могла да поразпитам.

Вейн се задави и се закашля мъчително. Онория се обърна учудено към него, а Девил го изгледа пронизващо. Онория, естествено, разбра какво го е стреснало.

— Ще ми кажеш ли какво трябва да провери Бромли?

Вейн се усмихна любезно и заяви:

— Ще ви оставя сами да си задавате въпроси. — Онория му подаде ръка, той целуна пръстите й и след многозначителен поглед към Девил излезе.

Когато вратата се затвори зад Вейн, Девил погледна жена си дълбоко в очите и прочете в сивите зеници непоколебима решителност.

— Не е нужно да знаеш подробности около мисията на Бромли.

Онория вирна брадичка и отстъпи крачка назад.

— Аз съм твоята жена, твоята херцогиня. Ако нашето семейство е заплашено, трябва да знам.

Мълчанието се проточи. Тя съзнаваше, че поставя авторитета му под въпрос, но не беше готова да отстъпи.

Девил присви очи.

— Ти си невероятно упорита жена.

Онория му отговори с високо вдигнати вежди:

— Знаеше го, преди да се ожениш за мен, нали?

Той кимна хладно.

— За съжаление това ти качество беше неизбежна добавка към брака.

Резките му думи й причиниха болка. Брадичката й се вирна още по-високо.

— Ти ме прие с всичките ми качества.

— Ти мен — също — отвърна Девил и очите му блеснаха.

Двамата дълго се гледаха мълчаливо. Накрая Онория вдигна властно едната си вежда и Девил се примири с поражението. Макар да трепереше от гняв, й посочи място на дивана и заяви с тиха заплаха:

— Историята не е подходяща за женски уши.

Онория скри умело триумфа си и покорно зае посоченото й място. Девил седна до нея и с малко думи й съобщи, че редица познати на Лусифър твърдят, че някой от Синстърови редовно посещава „Палатите“.

— Какви са тези палати? — попита неразбиращо Онория.

— Бордеи — отговори през стиснати зъби Девил. — Специално за висшето общество.

Онория кимна и попита съчувствено:

— Нали не мислиш, че е някой от ордата?

Девил мрачно поклати глава.

— Няма какво да мисля, аз знам. Никой от нас не би прекрачил прага на такова заведение. — Не виждаше причина да обяснява на Онория какво се върши в „Палатите“ — жена му не биваше да знае как изглежда проституцията в най-страшния, най-перверзния й вид. — Възможно е Толи да е отишъл там от любопитство и да е видял или чул нещо, което го е направило опасен за някого. — Той улови погледа на Онория и продължи твърдо: — Клиенти на „Палатите“ са само заможни господа, повечето имат и политическо влияние. Те имат какво да крият и разполагат с различни възможности да затворят устата на човек, попаднал там по лошо стечение на обстоятелствата.

Онория все още не бе разбрала докрай.

— И защо ти е Бромли?

Девил се усмихна снизходително.

— За съжаление цял Лондон знае, че ордата на Синстър не понася онези заведения. Собствениците им са предпазливи. Никой от нас не би узнал нещо, ако отиде там.

След кратък размисъл Онория попита:

— Мислиш ли, че е бил Толи?

Девил поклати глава.

— Тогава остава само… — Онория изкриви лице. — Но не ми се вярва.

Двамата мълчаха дълго. Накрая Онория хвърли поглед към часовника и скочи.

— Мили боже, ще закъснея! — Тя грабна маншона си и забърза към вратата.

— Къде отиваш? — извика подире й Девил.

— Първо при Луиза, а после при лейди Колбърн на чай.

— Нито дума за „Палатите“ пред Луиза… и дори пред маман.

Онория го дари със снизходителен поглед.

— Разбира се.

Девил обядва с приятели и отиде в клуба си. Това беше третият му ден в столицата и макар че междувременно се беше оженил, прекарваше дните си както преди.

— Единствената разлика — обясни той на Вейн, докато крачеха към читалнята, — се състои в това, че вече не е нужно да полагам усилия, за да си намеря кой да ми топли леглото.

Вейн се ухили и посочи с глава две празни кресла. Двамата се настаниха удобно и всеки зачете вестника си. Девил почти не разбираше какво чете, защото мислите му бяха заети с Онория и дяволската й упоритост. Защо между милиони жени се беше оженил за единствената, която не се поддаваше на сплашване — все още не бе намерил отговора на този въпрос. Съдбата беше решила така–и дано тя го дари със способността да се справи с упоритостта на жена си, без да повреди нежната връзка помежду им.

Късно следобед, след като се сбогува с Вейн, Девил забърза към къщи в падащия здрач. Тъкмо когато бе прекосил „Пикадили“ и зави по Баркли Стрийт, някой го повика:

— Ей, Силвестър!

Девил се обърна и зачака Чарлз да се приближи. Братовчед му живееше от другата страна на Гросвенър Скуеър, на Дюк Стрийт.

— Значи и ти си се върнал?

— Какво виждаш — отговори с лека усмивка Девил.

— Това ме изненадва. Смятах, че Лестършир ще те задържи още няколко седмици. Чувам, че тази година ловът е много успешен.

— Този сезон не съм ходил на лов.

Чарлз го погледна учудено.

— Забавлявах се по друг начин — обясни с тънка усмивка Девил.

— Така ли?

— Ти май забрави, че съм младоженец?

Чарлз вдигна вежди.

— Не очаквах, че бракът ще промени навиците ти.

Девил само вдигна рамене. Двамата минаха през Баркли Скуеър и тръгнаха по тясна уличка с частни конюшни.

— Онория вероятно е в Самършам?

Девил смръщи чело.

— Не. Тя е тук, при мен.

— Сериозно ли говориш? — Чарлз примигна и след малко промърмори като на себе си: — Дано не забравя да я посетя.

Девил не отговори. Не му се искаше да подлага Онория на това съмнително удоволствие. Много добре знаеше какво е мнението на братовчедите му за Чарлз, но самият той винаги се бе старал да проявява толерантност. Двамата продължиха заедно до Гросвенър Скуеър. Когато до херцогския дом останаха само няколко крачки, Чарлз се обърна рязко към него и заговори строго:

— Никак не ми е лесно да кажа това, което чувствам, но мисля, че съм длъжен да го направя.

Девил го погледна и си напомни, че е длъжен да прояви толерантност.

— Според мен е ненужно жестоко да доведеш Онория в Лондон толкова скоро след сватбата и да възобновиш стария си начин на живот. Тя вероятно не е добре запозната с навиците и обичаите на лондонските аристократи, но е изключително интелигентна. Веднага ще забележи, че ти даряваш и други дами с вниманието си. В това отношение жените са извънредно чувствителни. Ако я беше оставил в Самършам, щеше да й спестиш подобни обиди.

Девил го слушаше с безизразно лице. Толерантността се бе изпарила без остатък — в момента полагаше огромни усилия да обуздае буйния си темперамент. Ако Чарлз не беше от семейството, щеше да му избие зъбите. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не го наругае, както заслужаваше.

— Лъжеш се, братовчеде. Онория е тук по свое желание. Тя поиска да ме придружи и аз не намерих причини да й откажа. — Хладният, овладян тон буквално парализира Чарлз, а погледът на херцог Сейнт Ив беше в състояние да замрази и ада. — Освен това ти си на грешен път: аз нямам никакво намерение да се забавлявам с други дами. Моята съпруга е единствената жена, която ме интересува.

Това отговаряше на истината — даже много по-еднозначно, отколкото сам признаваше пред себе си.

Чарлз примигна слисано и Девил изкриви устни в усмивка.

— Бракът ми харесва много повече, отколкото очаквах. Ти също би трябвало да опиташ. Препоръчвам ти го като чудесно предизвикателство.

Девил кимна кратко за сбогом и се запъти към къщата си. Чарлз го проследи със слисан поглед.