Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (23)

23

На следващата сутрин Онория се събуди късно и се оказа сама в леглото. Девил бе излязъл рано и сигурно вече се занимаваше с делата си. Неизтощимата му енергия я изпълваше със завист. Самата тя се чувстваше буквално изцедена от случилото се през вчерашния ден. Съненият й поглед падна върху купчинка светлозелена коприна на пъстрия килим. Нощницата й.

Припомни си среднощната битка и избухна в тих смях. Полузаспала, тя се опита да му попречи да свали нощницата й. Той обаче настоя, а после я обезщети по прекрасен начин. Сега се чувстваше приятно затоплена, и външно, и вътрешно. С нежна усмивка се сгуши в леглото и се наслади на чувството на дълбоко, абсолютно удовлетворение.

Не знаеше кой бе сложил началото и й беше все едно. Двамата се обърнаха един към друг и оставиха на телата си да подпечатат връзката им. Фактът, че въпреки всички различия те бяха мъж и жена и съюзът им беше неразрушим като скала.

Каси открехна вратата между двете спални, надникна и влезе.

— Добро утро, мадам. — Вдигна нощницата от пода и обяви тържествено: — Вече е почти единайсет, мадам.

— Единайсет? — Онория примигна и се опита да изглежда бодра.

— Уебстър пита дали да ви пази закуската. И напомня, че снощи не сте вечеряли.

Онория седна и вдигна завивката до брадичката си.

— Хапнахме по-късно…

Час след като свали нощницата й, Девил обяви, че е гладен. Слезе в кухнята, върна се с тежка табла и безмилостно я събуди, за да я нахрани с пиле, шунка и сирене. Бе донесъл и бяло вино.

— Има варени яйца и наденички.

Онория се намръщи.

— Предпочитам да се изкъпя.

Чувстваше се ленива, нямаше никакво желание да стане от леглото. Какво по-добро от една уханна вана! Лежа дълго в топлата вода, замислена за изминалата нощ, чувайки гласа на мъжа си. Когато най-сетне й се насити и се отпусна доволно до нея, той прошепна в ухото й: „Твоят страх да не ме изгубиш не е и наполовина толкова голям, колкото моят страх да не те изгубя.“ Очевидно не му беше леко да произнесе това признание. Когато все пак го направи, вероятно си мислеше, че тя е заспала. Защо неговият страх да е по-голям от нейния?

Минутите минаваха, водата изстиваше… отговорът можеше да бъде само един. Когато най-сетне излезе от ваната, настроението й беше много по-добро. Прекара следващия половин час в постоянни предупреждения към себе си да не си вади прибързани заключения, особено като последното.

Слезе в утринния салон, но не намери покой. Постоянно ходеше между прозорците и камината, изпълнена с копнеж по съпруга си. Искаше да види лицето му, да се потопи в ясните му очи. Мисис Хил й донесе каничка билков чай и Онория й благодари сърдечно, но почти не го опита.

Луиза и близначките се погрижиха да внесат малко разнообразие в деня й. Обядваха заедно и момичетата й описаха с пламнали лица новите си рокли. Онория ровичкаше с вилица в задушената риба и слушаше с половин ухо. Беше отказала всички уговорени срещи за деня, макар да съзнаваше, че неразположението й веднага ще даде повод за приказки.

В този случай слуховете ще се окажат верни, каза си тя и се усмихна. Колебаеше се да допусне мисълта, но вече почти не се съмняваше. Сутрин й се гадеше, нямаше апетит, после й се ядяха необичайни неща… Да, всичко говореше в полза на тази мисъл. Тя носеше в утробата си детето на Девил.

Искаше й се да пее от радост, но изпитваше и страх. Лек страх, вероятно разбираем. Не би могла да се страхува истински, докато Девил и семейството му я обграждаха с такива грижи.

Когато близначките излязоха, Луиза седна при нея и стисна ръката й.

— Изглеждаш чудесно, мила. Ако имаш въпроси, обърни се към мен — или към Хорейша и Силия. Ние знаем какво се прави в такива случаи.

— О, да… — Онория се изчерви. Още не бе казала на Девил и не беше редно лелите му да узнаят преди него. — Искам да кажа, ако наистина…

Луиза я помилва по бузата.

— Мисля, че вече е ясно, скъпа. — Кимна й и си отиде.

Докато вървеше към стаята си, Онория се питаше кога и как да съобщи на Девил радостната вест. Всеки път, когато си представяше сцената, между тях заставаше фигурата на потенциалния убиец. Кръгът на заподозрените явно се стесняваше. Сутринта, преди да излезе, Девил й съобщи, че двамата с Вейн търсят доказателства. Обаче не й каза какви точно. Е, нали обеща довечера да й разкаже всичко. Последното, от което се нуждаеха сега, беше отклоняване на вниманието. Вестта, че наследникът на Девил скоро ще се появи на бял свят, щеше да вдигне шум и да ги постави в центъра на обществения интерес.

Когато влезе в салона си, Онория вече бе взела решение. Ще каже на Девил за предстоящото му бащинство едва когато заловят убиеца. Дотогава ще мълчи и ще се тревожи за сигурността му — дори детето му не означаваше за нея повече от него. Освен това не искаше щастливият, забележителен момент, когато ще му каже, да бъде помрачаван от сянката на убиеца.

Отпусна се на дивана и затвори очи. След малко се появи Уебстър със сребърна табличка в ръце.

— Писмо за вас, мадам.

Онория взе плика и първо погледна почерка. Непознат. Строг и прецизен, съвсем различен от екстравагантните драскулки на мъжа й.

— Благодаря, Уебстър.

Счупи скромния печат, остави ножчето на табличката и кимна на иконома. Той се оттегли и тя нетърпеливо разтвори писмото.

До нейна светлост херцогиня Сейнт Ив

Ако искате да узнаете повече за човека, който иска да стори зло на съпруга ви, елате на Грийн Стрийт № 17. Елате сама и не казвайте на никого къде отивате, иначе всичко е за губено. Веднага унищожете писмото, за да не го намери някой, защото ще тръгне след вас и ще прогони птичето, което иска да пошепне нещо в ухото ви.

Човек, който ви мисли доброто.

Онория се взря замислено в анонимното писмо. Прочете го още веднъж, пое дълбоко въздух и се отпусна на дивана.

Девил няма да й позволи да отиде. Но какво ще стане, ако не отиде?

Поканата за среща съдържаше недвусмислена заплаха, но тя отхвърли това обстоятелство като второстепенно. Много по-важно беше как ще реагира Девил. Което, разбира се, не означаваше, че подобни размишления ще повлияят върху решението й. Страхът й за него беше твърде голям.

Тя изкриви лице и отново се вгледа в строгия почерк. Ако бе разбрала правилно казаното от Девил миналата нощ, неговият страх беше отражение на нейния. За такова чувство можеше да има само едно обяснение. Ако той наистина хранеше към нея такива чувства, тя беше длъжна да се съобразява с тях. Обаче същото това чувство я тласкаше да тръгне веднага към Грийн Стрийт. Какво да прави?

След пет минута тя стана и отиде до писалището. След петнайсет минути поръси с пясък написаното писмо, сгъна го и го запечата с печата, връчен й от Девил: летящия елен на рода Синстър върху решетката на Анстрътър-Уедърби. Изчака восъкът да изстине, стана и дръпна три пъти шнура на звънеца.

Слиго се появи веднага.

— Да, мадам?

Онория хвърли поглед към часовника. Почти три.

— Къде е в момента негова светлост?

— В Уайтс. С мастър Вейн. — Слиго почти се усмихна. — Този път не се опита да заблуди хората, които пратих да го следват.

— Много добре. — Онория му подаде писмото. — Моля веднага да отнесете това писмо на негова светлост.

— Разбира се, мадам. — Слиго се обърна към вратата.

— Уебстър да ми повика файтон.

— Файтон ли, мадам? — Слиго спря на прага. — Джон бързо ще приготви каретата.

— Не ми трябва карета. Искам файтон. — Тонът на Онория не търпеше възражение. Кимна му величествено, за да покаже, че вече няма нужда от него. — Кажи на Уебстър, че искам да тръгна след десет минути.

Точно след десет минути, загърната в кожена наметка, с бродирана чантичка в ръка, Онория зае място във файтона. Слугата понечи да затвори вратичката, но някой го бутна настрана и се качи във файтона. Слиго, разбира се. Седна насреща й и понесе мрачния й поглед с видимо притеснение.

— А писмото ми? — попита Онория.

— На път е — отговори Слиго. — Изпратих го по Дейни. Той ще го предаде на негова светлост, както пожелахте.

— Аха. А ти какво правиш тук?

— Аз… — Слиго примигна и обясни: — Сметнах, че не е редно да ви оставя да излезете сама. Може да се заблудите… не познавате добре Лондон.

Онория стисна устни и без да отмества поглед от лицето му, заяви твърдо:

— Не отивам далеч. Само през няколко улици. Ще посетя една позната.

Слиго преглътна.

— Където и да отивате, мадам, аз ще ви придружа… дори да имате нещо против.

Онория беше готова да го прати по дяволите, но обзелото я подозрение я спря.

— Негова светлост ти е заповядал да си постоянно близо до мен, нали?

Слиго кимна мрачно и Онория въздъхна примирено.

— Е, добре. Но ще ме чакаш в колата.

— Къде отиваме? — попита файтонджията. — Или ще използвате файтона ми за сладки приказки?

Онория го удостои със строг поглед и отговори:

— На Грийн Стрийт. Карайте бавно по улицата. Аз ще ви кажа къде да спрете.

— Разбира се, мадам.

Файтонджията потегли. Онория се загледа напрегнато през прозорчето. На Грийн Стрийт № 13 живееше дядо й. Номер седемнайсет беше близо до парка. Файтонът забави ход и тя зачака нетърпеливо да стигнат до № 17. Елегантна къща, не особено голяма. След като минаха още две къщи, Онория нареди на Слиго.

— Кажи на файтонджията да спре. А ти ме чакай тук.

Слиго предаде заповедта й и файтонът спря. Слиго скочи и й помогна да слезе. Търсената къща беше от другата страна на улицата. Онория кимна властно на Слиго и рече:

— Чакай ме във файтона.

Той примигна смутено.

— Не е ли по-добре да ви придружа до вратата?

— Тук сме на Грийн Стрийт, не на доковете — изсъска Онория. — Ще чакаш във файтона.

Слиго кимна мрачно. Онория го изчака да се качи отново във файтона, обърна се рязко и закрачи по улицата. След няколко метра мина на другия тротоар и решително изкачи стълбите към № 17. Посегна към чукчето на вратата, но спря насред движението. Месинговото чукче имаше форма на сулфида — гола сулфида. Онория се намръщи подозрително, но все пак почука.

Тя чакаше, стиснала здраво чантичката си, и се опитваше да не мисли за ругатните, с които ще я обсипе съпругът й, докато чете писмото. Дано джентълмените, събрани в клуба, проявят разбиране към гнева му. След малко се чуха стъпки, но не добре премерените крачки на обучен иконом, а бавна, позната, прокрадваща се походка. Още преди вратата да се отвори, Онория знаеше, че няма да се появи иконом.

Ала като видя кой й отвори вратата, тя зяпна смаяно и съвсем забрави да затвори уста. Граф Чилингуърт се изуми не по-малко от нея.

Доста време двамата стояха един срещу друг и се гледаха втренчено. Главата на Онория се замая. В ума й се гонеха противоречиви мисли.

Чилингуърт се овладя пръв.

— За бога, не стойте така! — подкани я нетърпеливо той. — Някой може да ви види.

Онория примигна объркано и не се помръдна от мястото си. Джентълменът изръмжа нещо неразбрано, хвана я за ръка и я въведе в къщата. Затвори вратата и застана плътно пред нея.

Макар да не можеше да се сравни с Девил, граф Чилингуърт все пак беше достатъчно едър. Онория го осъзна съвсем ясно в тесния, тъмен коридор. Все още не проумяваше докрай в каква ситуация е попаднала. Изпъна гръб и го дари със строг поглед.

— Къде е икономът ви?

Чилингуърт я изгледа неразбиращо.

— Пуснах го на разходка. Както и останалата прислуга.

Онория се ококори смаяно.

Домакинът мрачно поклати глава и се опита да прочете нещо по лицето й.

— Не мога да повярвам, че го правите сериозно.

Онория ядосано вирна брадичка.

— Разбира се, че го правя сериозно.

Физиономията на Чилингуърт се промени — в очите му светнаха невяра и примирение на човек, лишил се от илюзиите си. Накрая чертите му замръзнаха в маска, твърде подобна на тази, която обичаше да си налага най-ожесточеният му съперник. Вдигна рамене и промърмори:

— Е, щом настоявате…

Без да обяснява повече, той се наведе да я целуне. Онория нададе задавен вик и го удари в лицето.

Малко преди два Девил се качваше по стълбите към Уайтс, потънал в мислите си. На прага се сблъска с Вейн.

— Ето те най-после! — извика Вейн, разтърквайки челото си. — Къде се криеш, по дяволите? Търсих те навсякъде!

— Странно, че не си ме намерил, защото наистина бях навсякъде — ухили се в отговор Девил.

Вейн смръщи чело и поиска да каже нещо, но херцогът махна пренебрежително.

— Обядвал ли си?

Вейн кимна, но челото му не се разведри. Девил подаде бастуна си на портиера и Вейн последва примера му.

— Докато ядеш, аз ще докладвам.

В трапезарията седяха няколко господа, вече обядвали, и пиеха бренди. Яденето на Девил пристигна учудващо бързо и той се нахвърли с апетит върху любимата си риба. Вейн седеше насреща му и мълчеше. Девил вдигна подканващо едната си вежда, но Вейн се огледа намръщено.

— Ще ти разкажа по-късно.

Девил кимна и дояде рибата в мълчание. Не знаеше как да обясни защо цяла сутрин е обикалял града и е държал в постоянно напрежение двамата слуги, изпратени от Слиго да го охраняват. Времето минаваше, но той продължаваше да страда. Не можеше да каже на Вейн, че не смее да застане отново пред жена си, след като му бе казала, че го обича.

Да, тя му го каза, недвусмислено и с абсолютна убеденост. Девил изпразни чашата си и виното веднага се качи в главата му.

Все още не беше в състояние да осъзнае факта, че жена му изпитва толкова дълбоки чувства към него. Че е готова да се изложи на всяка опасност, без да й мигне окото, че упорито отказва да стои настрана. Мерките за сплашване, които приложи вчера, бяха достатъчни да накарат дори фелдмаршал да коленичи, но тя не се уплаши. И всичко това, защото го обича.

Дотук всичко беше добре, но отсега нататък?

Девил си наля втора чаша вино и продължи да яде. Трябваше отново да помисли върху дилемата, над която си блъскаше главата цяла сутрин. Ако откровено каже на Онория какво е отношението му към признанието й в любов, ако дори само признае, че е приел обяснението й в любов, неминуемо ще трябва да признае, че тя има право да се излага на опасност заради него, че готовността й да се жертва е оправдана. Не, той не бива да прави това, в никакъв случай!

В трудни времена жените на Синстърови винаги бяха стояли на сигурно място зад стените на замъка, докато мъжете им са защитавали стените. Онория беше различна — тя искаше да стои до него на стената и да се бие с враговете му.

Той я разбираше, но не приемаше поведението й.

Щеше да му бъде много трудно да й обясни становището си — дори когато й направи признанието, което честта изискваше от него.

Чувстваше се раним и това беше достатъчно лошо. Да го изрази с думи, да го признае гласно — това ще е най-трудната задача в живота му. Каже ли веднъж тези думи, вече няма как да ги вземе обратно. Каже ли ги, ще предостави на Онория възможност да прави това, което тя счита за правилно, ще й даде свобода на действие — това би било страшно. Когато реши, че той е изложен на опасност, тя пак ще извърши някое безумие.

Не знаеше дали тя подозира в какво състояние е изпаднал, но много добре знаеше, че повече не бива да разчита на щастливото й неведение. Не и когато ставаше дума за Онория Прюдънс. За да я предпази от опасност, той беше длъжен да отстрани опасността. Да изобличи убиеца на Толи. Веднага.

Бутна чинията и се наведе към Вейн.

— Ще ми кажеш ли най-после какво си открил?

Вейн изкриви лице.

— Да отидем в пушалнята.

Намериха свободна ниша и седнаха един срещу друг. Вейн започна без предисловия:

— Като цяло се оказах прав. Източникът ми…

— Простете, ваша светлост.

Двамата вдигнаха глави. Един от прислужниците в клуба бе донесъл на сребърна табличка писмо за Девил.

— Току-що пристигна, ваша светлост. Пратеникът настоя да ви го връча незабавно.

— Благодаря. — Девил взе писмото, счупи печата и отпрати прислужника. Разгъна хартията и прочете няколко реда. Лицето му се вкамени и Вейн застана нащрек. Девил прочете писмото още веднъж и кимна.

— Какво има? — попита братовчед му.

— Случи се нещо ново. — Девил се наведе към него и поясни: — Непредвидено развитие на събитията. — Сгъна писмото и стана. — Извини ме, моля те. Ще те повикам веднага щом се освободя.

Без да каже дума повече, той мушна писмото в джоба си, стана и напусна салона. Вейн го проследи с изумен поглед.

— Онория Прюдънс… — пошепна той и лицето му потъмня. — Какви си ги забъркала пак?

 

 

— Не! Чакайте! Не бива да излизате!

— И защо? — попита гневно Онория.

Чилингуърт притискаше студен компрес върху носа си и вървеше след Онория по коридора.

— Защото е безумие да се излагате на ненужен риск. Съпругът ви и без това няма да се зарадва на случилото се. Защо да влошите още повече и без това лошото ни положение? — Той остави компреса на масичката и я огледа внимателно. — Шапчицата ви се е изкривила.

Онория стисна зъби и се обърна към огледалото. Докато нагласяваше шапката си, видя лицето на Чилингуърт и неволно се усмихна. Той все още беше много блед и тя изпита съжаление. Вероятно не биваше да го оставя сам — поне докато се върнат слугите. В същото време много добре разбираше защо той настоява тя да изчезне.

— Ето, готово. — Обърна се и попита: — Доволен ли сте?

Чилингуърт я огледа с присвити очи.

— Вече е по-добре. — Погледна я в очите и продължи настойчиво: — И не забравяйте да покажете писмото на Девил веднага щом го видите. Не чакайте той да ви попита.

Онория се намръщи и Чилингуърт неодобрително поклати глава.

— Вече се радвам, че сте негова жена, а не моя. Почакайте тук, докато се уверя, че въздухът е чист. Представете си, че ви види дядо ви! Или икономът му…

Онория проследи как той отвори вратата, излезе навън и огледа улицата.

— Чисто е. — Чилингуърт задържа вратата и добави — Освен вашия файтон няма никой.

Онория излезе навън с високо вдигната глава, но само след една крачка спря и се обърна.

— Веднага легнете и вдигнете краката по-високо от главата. И не забравяйте компреса, защото окото ви ще посинее още повече.

За втори път този ден Чилингуърт забрави да си затвори устата. Но само за един миг. В следващия изгледа злобно Онория и я подкани:

— За бога, жено, няма ли най-после да си отидете!

Онория примигна изненадано.

— О! Да, добре — но вие се погрижете за себе си.

Тя слезе бързо по стълбата и почти се затича към файтона си. Чу тропот и погледна през рамо — черна карета тъкмо завиваше по Грийн Стрийт. Чилингуърт побърза да затвори вратата на дома си. Минаваше четири, вече започваше да се смрачава. Както бе казал Чилингуърт, улицата беше пуста.

Не усети как някои се приближи до нея иззад къщата. Облечената в черно фигура я последва, но тя не забеляза опасността. Чу отново тропот на копита и скърцане на ремъци. В следващия миг черната карета закри файтона от погледа й. Онория вдигна глава — и тогава някой метна върху нея черно платно. Тя извика стреснато, пое шумно въздух и се опита да се освободи, но напразно. Похитителят я уви плътно, а когато тя понечи да извика, затисна устата й.

Онория се вцепени. Силна ръка я хвана през кръста и я вдигна във въздуха. Вече знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. По-добре да изчака търпеливо, докато той я пусне. Усети под себе си седалка и се отпусна. В следващия миг каретата потегли.

— Чакай! — Все още увита в палтото на Девил, Онория се опита да се освободи. — Какво стана със Слиго?

— Слиго? — Гласът на Девил прозвуча така, сякаш не е повярвал на ушите си.

— Ти му заповяда да ме охранява, не помниш ли? — Онория отново се опита да се освободи и най-сетне Девил откри лицето й. Изражението му беше абсолютно неразгадаемо, но тя изобщо не се стресна. — Слиго ме чака във файтона.

Девил я зяпна смаяно, но се овладя бързо:

— Почакай малко.

Почука по покрива на каретата и заповяда на кочияша Джон да спре до тротоара. В следващия миг вече бе скочил и Онория чу стъпките му по паважа. Не виждаше нищо, защото перденцата бяха спуснати.

След две минути усети как каретата се разклати и въздъхна облекчено: Слиго се бе качил отзад.

— Карай през парка, докато ти дам други нареждания. — Девил отвори вратичката, качи се в каретата и се настани до Онория. Огледа я изпитателно и срещна открит, искрен поглед. Това го успокои. Пое въздух и помоли: — Постарай се да ми обясниш кратко и ясно какво се случи.

Явно беше станал жертва на жестока измама. Не искаше тя да отгатне как се чувства в момента. И как се бе почувствал, като видя Чилингуърт да излиза навън по риза, а след секунди от къщата излезе жена му и се обърна да каже няколко думи на домакина, преди да си тръгне.

От разстоянието, на което бе застанал, той не можа да чуе какви думи си размениха, но фантазията му работеше на пълни обороти и му достави не само възможни думи, но и дела. Измамата й го унищожи. Съзнанието, че любовното й обяснение не струва нищо — празни думи без никакво значение, — го улучи право в сърцето. Едва не обезумя от гняв. Когато я последва, не знаеше какво прави. Помнеше само мига, когато я притисна до себе си, увита в наметката му — защото тогава си помисли, че най-лесно би било да сложи край на мъченията си, преди да чуе признанието за измамата й. Споменът го разтрепери, макар че вече се чувстваше много по-различно. Мъчеха го угризения на съвестта. Трябваше да има повече доверие на жена си.

Онория го следеше внимателно и той видя как погледът й помрачня.

— Слиго каза, че си получила писмо… — започна Девил и се покашля неловко.

Зададе й този въпрос, за да чуе обяснението й, но вместо това погледът й помрачня още повече.

— В писмото си ти обясних всичко за писмото.

Девил примигна изненадано.

— За какво писмо говориш?

Онория извади смачкания лист от чантата си и му го подаде.

— Ето какво получих.

Девил го прочете набързо и я изгледа обвинително.

Тя вирна брадичка.

— В писмото пише да дойда веднага. Затова ти писах и помолих Слиго да ти донесе бележката в Уайтс. Не знаех, че си му заповядал да не се отделя от мен. Той изпрати Дейли и остана с мен.

Девил смръщи чело и отново сведе поглед към писмото.

— Не съм получил твоята вест. Вероятно съм излязъл от клуба преди появата на Дейли.

Признанието излезе от устата му, преди да помисли какво казва.

— Но тогава… — Онория остана много изненадана. — Защо си тук, след като не си получил писмото ми?

Девил замълча. Мина цяла минута, преди да вдигне глава и да погледне в изненаданото лице на жена си. Въпросът в очите й го смути и той побърза да сведе глава.

— Дойдох, защото получих това писмо.

Извади сгънатия лист от джоба си и й го подаде. Не му се искаше да го прави, но нейната честност и праволинейност — нейната любов — не му оставиха друг избор. Сърцето му се гърчеше от болка.

Онория разгъна листа и прочете краткото писъмце. Издиша шумно и усети как железен пръстен стегна гърдите й. Сърцето й заби болезнено. Без да каже дума, тя прочете писмото още веднъж.

Докато си изясняваше какво се е случило в действителност, ръцете й затрепериха неудържимо и тя не успя да ги прикрие. Бавно, съвсем бавно вдигна глава и погледна Девил в очите. Същите тези очи, които виждаха всичко, но понякога ослепяваха от гняв. В нейния поглед се четеше гореща молба.

— Това не е истина. Никога не бих извършила подобно нещо. Ти го знаеш, нали? — И завърши с пресекващ глас: — Аз те обичам.

Девил затвори очи.

— Знам.

Стисна здраво зъби и се опита да удържи напиращия в гърдите му гняв срещу убиеца: този кучи син бе намерил единственото ранимо място в твърдата му броня и бе нанесъл удар. Но най-важното — бе причинил болка на Онория. Девил въздъхна дълбоко, отвори очи и произнесе признанието си:

— Прочетох писмото и престанах да мисля. Реагирах автоматично. Дойдох тук и те видях да излизаш от къщата на Чилингуърт… — Отново стисна зъби и се застави да издържи на погледа на Онория. — Ти означаваш много за мен. Твърде много.

Думите му стигнаха до сърцето й. Изразът на очите му й каза останалото и заглуши болката. Обръчът около гърдите й се разхлаби. Вече можеше да диша по-свободно.

— Така ти се пада — пошепна нежно тя, прегърна го и се сгуши на гърдите му. — Обичам те толкова силно, че чак ме боли.

Щом той не можеше да изрече думите, тя щеше да го направи вместо него. Истината беше изписана в очите му. Той я прегърна с такъв устрем, че й причини болка. Зарови лице в косите й и притихна. Беше толкова напрегнат, че мускулите му вибрираха. Докато каретата трополеше през парка, Онория усети как сковаността постепенно го напусна.

Топлината му я обгърна. Сърцето му биеше силно под бузата й. Той вдиша дълбоко, издиша и се отдръпна малко от нея. Дългите му пръсти повдигнаха брадичката й към лицето му.

Двамата се погледнаха в очите, после Онория се усмихна, а Девил завладя устните й в нежна, неизразимо сладка целувка.

След доста време той се отдели от нея и помоли глухо:

— Все пак не би било зле да ми разкажеш какво се случи.

Това не беше нареждане, нито подкана, само мека молба.

Онория се усмихна и съобщи:

— Чилингуърт настоя да ти разкажа. Сигурно за първи път в живота си.

— Май си права. Но започни отначало. Когато почука на вратата му, той те очакваше, нали?

— Всъщност не. — Онория изправи гръб. — И той е получил писмо. Показа ми го. Написано със същия почерк. — Остави писмото на седалката и го сравни с другото. — Виждаш ли? Трудно ми е да кажа дали почеркът е мъжки или женски.

— Хмм… Значи е знаел, че ще отидеш при него?

— Не. — В съответствие с инструкциите на Чилингуърт Онория се изразяваше кратко и ясно. Така беше по-добре и за съпруга й. — Писмото до него е от тайнствена дама, която му предлага среща в дома му. Той беше доста… възбуден.

Девил присви очи и Онория направи отбранителен жест.

— Искаш да кажеш, че Чилингуърт е имал намерение… Какво каза, като те видя?

Онория се усмихна като дръзка хлапачка.

— Той беше по-смаяният от двама ни. Едва не ме обвини в изневяра.

Девил скептично вдигна вежди.

— А после?

— Случилото се след това е по моя вина. Той каза, че сигурно не говоря сериозно, но аз го уверих, че съм дошла с напълно сериозни намерения.

— И?

Онория отговори съвсем спокойно:

— Той се опита да ме целуне и аз го ударих.

— Ударила си го?

Онория кимна.

— Майкъл ме научи. — Помисли малко и поклати глава. — Май беше по-добре да забия коляно между краката му, но в момента не ми хрумна.

Девил избухна в луд смях.

— Според мен Чилингуърт ще ти е вечно благодарен, че само си го плеснала — изрече той с пресекващ глас. Онория беше извънредно висока, а Чилингуърт беше по-нисък от него. Отново го напуши смях. — Дано не забравя да му кажа колко леко се е отървал.

Лицето на Онория помрачня.

— Боя се, че това още не е всичко. От носа му потече кръв.

Девил вече се смееше неудържимо.

— Божичко! — изохка той, когато успя да се овладее. — Бедният Чилингуърт!

— И той каза така. Съсипах му жилетката.

Девил стисна пръстите й.

— С лявата ръка ли го удари?

Онория кимна изненадано.

— Откъде знаеш?

Девил явно се забавляваше със ситуацията.

— Веднъж в Итън го цапнах с лявата ръка и се случи същото. Кървеше като заклано прасе.

— Да, за съжаление. — Онория въздъхна съчувствено. — Боя се, че няма да се възстанови бързо.

— Мога да си представя.

Чула нови нотки в гласа на Девил, Онория го погледна въпросително.

— Трябва да му поискам сметка.

Онория подскочи.

— Какво по-точно имаш предвид?

Девил отново я привлече в прегръдката си.

— Трябва да сме сигурни, че историите ни съвпадат. Нищо чудно някой да ви е видял и да пусне слух в обществото. — Притисна я до гърдите си и продължи: — Не се бой, няма да повикам някого на дуел само защото жена ми му е разбила носа.

Тя се намръщи и попита подозрително:

— Ами ако той поиска дуел, защото аз съм му разкървавила носа?

Девил отново се засмя.

— Не е много вероятно. — Вдигна лицето на Онория към своето и прошепна нежно: — Ти си невероятна жена.

Тя отвори широко очи и кимна с достойнство.

— Естествено. Защото съм възпитана като една от Анстрътър-Уедърби.

Девил се усмихна и поклати глава.

— Възпитали са те да станеш една Синстър.

Той я целуна и не спря, докато каретата трополеше по павираните алеи. След няколко задъхани минути Онория установи, че мъжът й е невероятно богат на идеи. — Мили боже! — Едва й бе останал въздух, за да прошепне тези уми. — Не бива да… — Стисна китките му, отметна глава назад и попита: — Къде сме?

— В парка. — Зает със заниманията си, Девил не вдигна глава. — Ако погледнеш навън, ще видиш редица карети, които се движат в кръг.

— Не мога да повярвам, че… — Онория изстена от наслада и престана да мисли. След малко обаче отвори очи и попита уплашено: — Ами Джон и Слиго? Те не забелязват ли нищо?

Съпругът й се усмихна като същински дявол.

— Въпросът е да изберем правилния момент. Имай ми доверие. Никой няма да забележи нищо.

Ние двамата обаче няма как да не забележим, каза си замаяно Онория.

Сякаш минаха часове, изпълнени с пъшкане, стонове и задъхана тишина, когато Онория най-сетне се раздвижи. Надигна се и попипа копчетата на палтото му.

— Тези ужасни неща ме убиват. — Завъртя едно копче и добави: — Не са чак толкова големи, колкото онези на Толи, но ги усетих много по-болезнено.

Девил рязко отвори очи.

— Какво каза?

— Казах, че тези копчета са твърде големи.

— Повтори дума по дума какво каза!

Онория го погледна изненадано.

— Казах, че тези копчета не са толкова големи, колкото по жакета на Толи.

Девил кимна бавно, затвори очи и силно притисна Онория до гърдите си.

— Това беше. — Зарови лице в косата й и добави: — Това се опитвах да си спомня във връзка със смъртта на Толи. Мъчително се опитвах.

Онория вдигна глава.

— Копчето, което е отклонило куршума? Какво ти помага това?

Девил кимна.

— Това беше последният гвоздей в ковчега на убиеца.

Онория се опита да види лицето му, но той не я освободи от прегръдките си.

— Вече си съвсем сигурен кой е той, така ли?

— Вече няма съмнение — въздъхна Девил.

Три минути след тези думи херцог и херцогиня Сейнт Ив вече бяха на път към дома си на Гросвенър скуеър. С безупречно пригладени дрехи.