Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (6)

6

Това беше илюзия. Само илюзия. Типичен арогантен джебчийски трик. Късно на следващата сутрин, на погребението на Толи, Онория прозря истината. Опечалените бяха много. В църквата, принадлежаща към семейното имение — солидна каменна постройка, заобиколена от надгробните камъни на отдавна починали Синстърови, засенчени от вековни дървета, бе отслужено кратко опело.

Девил и братовчедите му отнесоха ковчега до отворения гроб, разположен на малка полянка извън първия кръг дървета. Онория нямаше намерение да върви с множеството, но Вейн стисна ръката й и я включи в процесията на близките. Скоро към тях се присъединиха Аманда и Амелия и заявиха, че по нареждане на Девил трябвало да я отведат до гроба. Погребението не беше подходящ момент за бунт. Онория се примири със съдбата си и зае място зад близначките.

И тогава дойде прозрението.

Мъжете стояха от отсрещната страна на гроба. Най-отпред бяха Чарлз и Саймън — братята на Толи. Девил стоеше до Саймън и Онория видя, че е сложил ръка на рамото на момчето. Саймън често вдигаше поглед към него и Девил му кимаше. Двамата се разбираха без думи.

Редом с Девил стоеше Вейн, а останалите мъже от рода Синстър образуваха полукръг около тях. Роднинството беше очевидно: по всички лица, стоящи плътно едно до друго, беше изписана неумолимост, автократично самодоволство. Бяха шестима, без Чарлз и Саймън, които нямаха място в групата — единият заради възрастта си, другият поради характера си. Цветът на косите им беше различен: от гарвановочерните къдрици на Девил до светлокестеняво. Очите им също имаха различен цвят, но всичко останало беше еднакво.

Мъжете срещу Онория излъчваха неустоима мъжка сила. Девил беше неоспоримият водач на групата, но тя все пак се състоеше от индивиди — всеки допринасяше своята част към цялото. Иначе около гроба можеха да се видят различни степени на тъга. Болката на братовчедите обаче беше целенасочена, сливаше се в маса от решителност и сила.

Онория присви очи. Присъстващите не стояха на едно място. Много от тях все още търсеха къде да застанат. Амелия и Аманда изглеждаха ужасно сковани. Онория се наведе към тях и помоли шепнешком:

— Кажете ми как се казват големите ви братовчеди.

Близначките се обърнаха към нея, после към мъжете отсреща. Амелия заговори първа:

— До Девил стои Вейн. Вече го познавате, нали?

— Това обаче не е истинското му име.

— Всъщност се казва Спенсър — пошепна Аманда. — Но не позволява никой да се обръща към него така.

— Зад Девил стои Ричард. Наричат го Скендъл и е брат на Девил.

— А зад Вейн стои по-малкият му брат Хари. Той пък е известен като Демон.

— Хари е демон?

Аманда кимна с лека усмивка.

— А този до Вейн се казва Гейбриъл.

— Истинското му име е Рупърт. Той е най-големият син на чичо Мартин.

— Тогава зад Гейбриъл вероятно стои Лусифър? — предположи Онория. — Брат му.

— Точно така. Иначе се казва Алистър.

Онория кимна замислено. Интересно как младите мъже са получили прякорите си, запита се тя. Но не можеше да зададе този въпрос на близначките. Продължи да се взира в шестте мъжки лица от другата страна на гроба с тихата увереност, че няма на света сила, която да попречи на шестимата мъже да въздадат справедливост на убийците на Толи.

Те бяха от семейство Синстър и всеки, който ги видеше да стоят така, знаеше, че ще отмъстят за коварното убийство. Те бяха от семейство Синстър и като такива щяха да се погрижат жените, сестрите и майките им, както и всички, за които, се чувстваха отговорни, да не влязат в досег с очакващото се насилие. Смъртта и отмъщението бяха тяхна запазена територия. Мястото на жените беше до семейното огнище.

Всичко това беше прекрасно, но…

Свещеникът произнесе последната молитва. Върху ковчега забарабаниха буци пръст. Майката на Толи падна в ръцете на херцогинята, съпругът й побърза да й се притече на помощ. Амелия и Аманда уловиха ръцете на Онория и я затеглиха по-далече от гроба. Макар и неохотно, тя тръгна с тях и се отдели от гледката на шестимата мъже край гроба.

Чарлз и по-възрастните Синстърови си отидоха, но Саймън, Девил и другите петима продължиха да стоят край гроба, устремили погледи в ковчега. Последното, което Онория видя, беше как Саймън вдигна питащ поглед към Девил. Девил му кимна, стисна ръката му и Онория разбра: това беше тържествена клетва за отмъщение.

Тя изобщо не се съмняваше, че Девил ще удържи на своята дума, макар и неизречена гласно.

Придружена от близначките, Онория прекоси моравата на път към къщата. Трябваше да обмисли какво ще прави оттук нататък. Още утре ще пише на брат си, но докато Майкъл дойде да я вземе, ще минат няколко дни. Трябваше да ги използва по най-добрия възможен начин.

Тя също искаше мъртвият да получи справедливост. Дългът й повеляваше да намери убийците му и да отмъсти за невинно пролятата кръв. Мъжете от рода Синстър не се стремяха да отмъстят за невинността. Тяхното отмъщение беше продиктувано от чисто мъжки причини: да опазят семейството си, близките си. Тя щеше да защитава невинността — значи и за нея имаше роля в предстоящото отмъщение.

Нали търсеше приключения и загадки? — запита се мрачно Онория. Ето ти на. Самата съдба те изпрати тук. Ще преживееш нещо невероятно.

Докато разговаряше учтиво с роднините на семейство Синстър и с гостите от висшето общество, Онория не отделяше поглед от Девил и петимата му братовчеди. Много скоро разбра какво става. Девил стоеше в средата на салона, с гръб към отворената врата за терасата, другите обикаляха и разговаряха с гостите. От време на време някой се появяваше до него и му съобщаваше — уж между другото — някаква информация, или обръщаше вниманието му върху нещо.

Онория знаеше, че няма как да се включи в тази добре обмислена комуникация, но поне можеше да следи какво става. За малко се съсредоточи върху лейди Шефилд, която я разпитваше настойчиво.

— Жалко, че нелепата смърт на младия човек ще забави нещата — рече дамата.

— Наистина ли? — попита провлечено Онория.

Лейди Шефилд кимна многозначително.

— Три месеца траур… ще стане декември.

— Зима — кимна приветливо Онория и реши да възнагради дамата за положените усилия. — Простете, но трябва да говоря с Уебстър.

Усмихната, тя се запъти към вратата. Много добре знаеше как ще се разтълкуват думите й. На дълга маса вдясно от вратата бяха наредени плата с дребни сандвичи и около нея се тълпяха много гости. Онория се увери, че всичко е наред, взе чиния със сандвичи, мина през музикалната стая и излезе на терасата. Застана точно зад Девил, с гръб към салона, и наостри уши. Сандвичите в чинията й бяха добро прикритие.

— Аз съм лейди Харингтън — представи се възрастна дама. — Отлично познавам дядо ви, мис. За съжаление от доста време не съм го виждала. Надявам се, че е добре?

— И аз се надявам — отвърна равнодушно Онория.

— Хърст и Джилфорд не знаят нищо — каза някой зад гърба й. Понеже не искаше да се обърне, защото братовчедите на Девил можеха да я познаят, тя не разбра кой е изрекъл тези думи, но съвсем ясно чу гласа на Девил:

— Вейн проверява Блекуел. Опитай с Джилинг.

— Прекрасни сандвичи. — Лейди Харингтън си взе още един. — Ето я и лейди Смолуортс. Тя също познава дядо ви. Ела при нас, Дулси!

Докато възрастната дама вървеше към тях, зад гърба на Онория отново докладваха:

— От Дашууд няма да получим нищо повече. Да, не беше нужно да настоявам. Той не премълчава нищо. Не е в характера му.

След кратко мълчание Девил попита:

— Има ли още някой от квартала?

— Ще опитам с Джип Еджуърт.

Към Девил се приближи възрастен господин и го въвлече в разговор. Онория се възползва от паузата, за да поговори с лейди Смолуортс.

— Да, веднага разбрах! — Старата дама безцеремонно я огледа с лорнета си. — Приликата е впечатляваща. Нали и ти смяташ така, Аретуза? Особено брадичката.

Онория взе решение довечера да се огледа по-внимателно, за да разбере какво толкова ги впечатлява брадичката й. Наложи на лицето си усмивка и когато двете дами се разбъбриха оживено, отново посвети вниманието си на ставащото зад гърба й.

— С Франсуърт и Гъртън нямах късмет.

Девил въздъхна.

— Все отнякъде трябва да изскочи нещо.

— Прав си. Ще търсим, докато намерим. — След малко братовчедът, който и да беше той, предложи: — Ще опитам със Сейфри.

— Внимавай. Не искам утре сутринта да знае целият град.

— Разчитай на мен.

Онория си представи живо типичната Синстърова усмивка, с която бяха придружени тези думи.

Девил отново бе въвлечен в разговор с гостите и Онория се почувства задължена да даде своя принос към дискусията на дамите дали рюшовете ще станат хит на следващия сезон или не.

Мина доста време, докато се появи някой от братовчедите. Гостите вече бяха започнали да се разотиват, когато при Девил дойде Вейн. Онория го позна по гласа.

— Забрави Хилсуърт и подобните му. Ако нашият проблем започва оттам, ще накараме Хари да се потруди.

— Като чуят за Демона…

— Не постигнах успех с моя кандидат.

— Тогава с другите — прошепна Девил.

— Нищо. Нито думичка.

— По дяволите!

— Никаква следа. Никакви подозрения.

— Това означава, че трябва да излезем на лов — рече Девил.

— Въпросът е в каква посока.

— Във всички посоки. — Девил пое дъх и продължи: — Демон, ти ще поемеш каретите и всичко свързано с тях. Вейн, за теб са полицаите и гостилниците. Гейбриъл, ти претърси игралните салони и лихварите. Скендъл, за теб остава онова, което правиш най-добре — умилквай се на дамите. Лусифър ще обиколи публичните домове.

— А ти? — попита Вейн.

— Аз ще се задоволя с близката околност.

— Добре. Още днес тръгвам за Лондон.

— И аз.

— И аз. Ако искате, тръгнете с мен. Впрягът ми е великолепен.

Дълбоките мъжки гласове заглъхнаха, смесиха се с глъчката на гостите, Лейди Харингтън и лейди Смолуортс вече обсъждаха най-новата мода при шапките. Онория реши, че е време да се оттегли. Вече знаеше, каквото искаше да знае.

— Ще ме извините ли, уважаеми дами?

— О, не бягайте, мила — спря я лейди Харингтън и я хвана за ръката. — Исках да ви питам дали е вярно.

— Дали е вярно?

Точно в този момент зад гърба й прозвуча глас.

— Мили боже, братовчеде, когато не съм до теб да ти пазя гърба, винаги правиш глупости.

Вейн. Онория усети с цялото си тяло как Девил се обърна и я видя. Погледът му прониза тила и раменете й и тя се скова. Поиска да се обърне, но лейди Харингтън я задържа.

— Недейте така, мила. — Старата дама се усмихна съзаклятнически. — Каквото чух за вас и… — Тя млъкна, погледна над лявото рамо на Онория и възхитено извъртя очи към тавана. — О, добър ден, Сейнт Ив.

— Лейди Харингтън.

Гласът му и вложената в него тиха заплаха не стреснаха Онория. Обаче голямата ръка, която собственически я хвана през кръста, я ужаси.

С другата си ръка Девил улови нейната и я вдигна към устните си. Онория стисна зъби и зачака неизбежната целувка по пръстите. Вместо това той завъртя ръката й и целуна китката.

Онория едва не припадна.

С учтива усмивка, сякаш не бе сторил нищо особено, Девил се обърна към лейди Харингтън:

— Какво искахте да кажете, мадам?

Лейди Харингтън сияеше.

— О, не е толкова важно! Мисля, че получих желания отговор. — Тя смушка лейди Смолуортс в ребрата и намигна на Онория. — Тръгвай, Дулси. Мисля, че видях Хариет на терасата. Ако побързаме, ще я хванем, преди да си тръгне. Ваша светлост. — След кратък поклон към херцога тя се обърна към Онория: — Ще се видим в града, мила. Поздравете дядо си от нас.

— Непременно — увери я задъхано Онория. Ръката на Девил на талията й я притесняваше. А ако целуне още веднъж китката й, сигурно ще падне в несвяст.

— Помахайте на дамите — пошепна мъчителят й.

— С какво, с чинията ли? — изсъска вбесено тя.

— Вече не ви е нужна. Ето, Томас, ще я вземе.

Един прислужник се появи от нищото и я освободи от чинията.

— Е, какво научихте, докато стояхте на терасата? — Дълбокият тих глас на Девил гъделичкаше ухото й.

— Вече знам всичко за рюшовете и новите модели шапки.

— А какво искахте да узнаете, Онория Прюдънс?

Начинът, по който произнесе името й, я разтрепери.

— Трябва да знам какво замисляте.

Той въздъхна и нежно я раздруса.

— Какво да правя с такава любопитна жена?

За щастие вдовстващата херцогиня се появи тъкмо навреме.

— Силвестър! Какво правиш, за бога? Веднага пусни Онория!

Той се подчини, макар и неохотно, и майка му побърза да отведе Онория.

— Елате, мила моя, искам да ви представя на една приятелка.

Без да погледне Девил, Онория благодарно кимна на херцогинята и избяга.

През следващите дни Онория се стараеше да остане невидима — поне доколкото беше възможно. Повечето гости си бяха заминали веднага след погребението, но някои останаха. Онория нямаше никакво желание да остава насаме с Девил, особено в сегашното му настроение. Затова прекарваше повечето време в павилиона. Бродираше на гергеф, за да не стои без работа, и наблюдаваше заминаващите карети — и Девил, който им махаше за сбогом като учтив домакин.

Надвечер се появи Чарлз Синстър. Прекоси моравата и влезе в павилиона със сериозно изражение на лицето.

— Добър вечер, мила моя. Трябва непременно да говоря с вас, преди да си замина. Силвестър ми каза къде да ви намеря.

Значи убежището й не беше тайна! Онория изгледа скептично големия брат на Толи. Със сигурност беше по-възрастен от Девил, а това означаваше, че е най-големият от братовчедите Синстър. Едър и силен, той изглеждаше много представителен, но нямаше ясните черти на Синстърови. Лицето му беше кръгло, с масивна челюст. Очите му бяха просто кафяви и зачудване на Онория в тях нямаше тъга от скорошната загуба, а само настойчивост.

— Исках да ви благодаря, че сте били при Толи в последните му мигове. Силвестър ми каза за ценната ви помощ. — Чарлз изкриви устни в бегла усмивка. — Освен това спомена, че сте направили много повече, отколкото може да се очаква от дама с вашето положение.

Онория учтиво поклати глава.

— Направих само онова, което би сторила всяка разумна жена.

— Е, както и да е…

Чарлз млъкна. Онория го погледна изненадано.

— Скъпа мис Анстрътър-Уедърби, ще ми разрешите ли да ви кажа няколко откровени думи?

— Разбира се.

Онория остави гергефа на пейката, скръсти ръце и посвети пялото си внимание на Чарлз Синстър.

— Имам впечатление, че вместо да бъдете възнаградена за помощта си, вие попаднахте в крайно неприятно положение. — Чарлз я гледаше все така настойчиво. — Простете ми, знам, че темата е деликатна. Но като оказахте помощ на Толи и попаднахте в бурята, вие бяхте принудена да прекарате нощта със Силвестър, което ви компрометира и ви накара да приемете предложението му за женитба.

Онория понечи да каже нещо, но Чарлз вдигна ръка, за да я спре.

— Не, моля ви, позволете ми да се доизкажа. Много добре знам, че повечето дами биха били възхитени от перспективата да се омъжат за херцог Сейнт Ив, все едно при какви обстоятелства. Обаче съм убеден, че вие не принадлежите към този сорт хубавици. Вие сте от семейство Анстрътър-Уедърби, дъщеря на уважавани хора, равни на Синстърови. Вие сте жена със здрав разум, самостоятелна и работлива. Доказахте го на всички ни. Доколкото знам, вие искате да водите спокоен живот, затова ми се струва несправедливо, вместо да получите награда за доброто си дело, да бъдете принудена да се омъжите за Силвестър и цял живот да изпълнявате тежка, неблагодарна задача.

Чарлз помълча малко и продължи, подбирайки думите си много грижливо:

— Вие сте дама с изискани чувства, а Силвестър има буен нрав… като всички Синстърови. И не се ползва с добро име в обществото. Не вярвам да се промени. Котката никога не се отказва да лови мишки, нали?

Онория вдигна вежди и отговори с цялата арогантност, на която беше способна:

— Като цяло нямам какво да възразя на оценката ми, мистър Синстър.

Усмивката на Чарлз не стигна до очите.

— Да, мила моя, мисля, че двамата с вас се разбираме добре. Затова се надявам да проявите благосклонност към основанията ми. Бих желал да ви предложа решение, което ще ви обезщети за преживените несгоди.

— Решение? — Онория се чувстваше неловко. Изобщо не беше очаквала Чарлз да действа срещу Девил. Това я учудваше и безпокоеше.

— Според мен решението, което предлагам, е много по-приятно за чувствителна дама като вас.

Онория го погледна въпросително.

— Ако се омъжите за Силвестър, никога няма да бъдете щастлива — всеки разумен човек го вижда. Но е ясно, че вие се нуждаете спешно от предложение за женитба, за да спасите честта си. Толи беше мой брат, затова с радост ви предлагам ръката си. Не съм толкова богат като Силвестър, но съм сигурен, че ще задоволя изискванията ви.

Онория загуби ума и дума. Само благодарение на дългогодишните упражнения й се удаде да не покаже стъписването си. Отговорът й можеше да бъде само един — и излезе от устните й съвсем спонтанно.

— Безкрайно съм ви благодарна за предложението, сър, но нямам никакво намерение да се омъжвам — нито по причините, които споменахте, нито по някакви други.

Лицето на Чарлз се затвори.

— Значи няма да приемете предложението на Силвестър? — попита той след кратко мълчание.

Онория стисна устни и поклати глава.

— Решила съм, че няма да се омъжа.

След това ясно обяснение тя посегна отново към гергефа си.

— Ще ви подложат на натиск — и Синстърови, и вашето собствено семейство…

Очите на Онория блеснаха високомерно.

— Знаете ли, сър, аз не търпя да се намесват в живота ми.

Последва мълчание. Най-сетне Чарлз се изправи колебливо.

— Мис Анстрътър-Уедърби, моля да ме извините, че без право се намесих в живота ви. — Поклони се тържествено и добави: — Все пак сърдечно ви моля да не забравяте, че ако се наложи да се омъжите, имате и друга възможност, освен женитбата със Силвестър.

Онория бродираше усърдно и изобщо не вдигна очи.

— Довиждане, мис Анстрътър-Уедърби.

Онория кимна сковано. Чарлз се обърна рязко и бързо излезе от павилиона. Когато изчезна от полезрението й, тя скочи и раздвижи схванатите си рамене.

Ако наистина я принудят да се омъжи за Силвестър Синстър, ще положи всички усилия да опитоми тирана.

Късно вечерта тиранът почука на вратата й. Чичовците, лелите и младите братовчеди останаха за обяд, но след това всички, с изключение на родителите на Толи си заминаха. Слугите се заеха да чистят къщата, допълнително наетите се завърнаха по домовете си. Възцари се спокойствие, каквото се среща само в домовете, преживели безброй раждания и погребения.

Чукането, което изтръгна Онория от мислите й, беше толкова дръзко, че тя веднага разбра кой е дошъл. Стана, изпъна гръб и отиде да отвори.

Девил стоеше в коридора, обърнат към стълбата. Като чу отварянето на вратата, се обърна към нея.

— Идвам да ви поканя на разходка.

Протегна й ръка, но Онория не я пое. Вместо това го погледна твърдо в очите и повдигна вежди. Той се ухили и направи грациозен поклон.

— Уважаема Онория Прюдънс, моля ви да ми окажете високата чест и да ме придружите на кратка разходка под лунната светлина!

По-добре да заповядва, вместо да моли, помисли си неволно Онория. Небрежното очарование на гласа му, мекият, дълбок тембър бяха достатъчни да завъртят главата на всяка жена. Но тя знаеше защо е дошъл и разумно се съгласи.

— Ще си взема шала.

Девил хвана ръката й, издърпа я навън и я поведе по коридора.

— Ще слезем по страничната стълба.

Двамата напуснаха къщата в мълчание, прекосиха зелената морава и тръгнаха по алея, обградена от огромни дървета.

Тишината му се отразяваше добре. Ароматът на шума, свежа трева и плодородна земя, който олицетворяваше родното му място, днес се смесваше с друг аромат, който не беше в състояние да назове.

Нейният аромат. Ароматът на косите й, на кожата й, на парфюма й. Омайваща смес, която събуди ловния му инстинкт и увеличи напрежението в слабините му.

Нямаше да позволи на Онория да се намеси в търсенето на убийците, но съзнаваше, че не се държи особено уместно. Дамата явно не се оставяше да я сплашат. За щастие той разполагаше и с друга стратегия, която му беше много по-приятна. С нея щеше да убие две мухи с един удар. Девил се усмихна под защитата на мрака и се запъти към градинския павилион.

Преди да стигнат дотам, търпението на Онория свърши.

— Какво смятате да предприемете, за да намерите убиеца на Толи?

— Аз ще се погрижа за всичко. Не се притеснявайте.

В погледа му светеше раздразнение, но тя не се уплаши.

— Попитах нещо друго.

— Това е единственият отговор, който ще получите.

Онория се скова, но само за миг, после попита с медено гласче:

— Казвал ли ви е вече някой, ваша светлост, че сте най-арогантният мъж в християнския свят?

— Не точно с тези думи.

Онория мълча, докато влязоха в павилиона. Девил спря и пусна ръката й. Лунните лъчи танцуваха по пода. Той се обърна към нея и впи поглед в развълнуваните й гърди.

— Каквото и да ви говоря…

Започнатото изречение завърши с тих вик, когато дългите пръсти на мъчителя внезапно обхванаха брадичката й.

— Какво правите?

Тя отвори широко очи и шумно пое въздух, но не се опита да се освободи от хватката му. Той само леко вдигна вежди.

— Отклонявам вниманието ви.

Дълбокият му глас проникна до мозъка на костите й. Пръстите му бяха обхванали само брадичката й, но тя имаше чувството, че лежи в обятията му. Той вдигна лицето й към своето. Тя се изпъна и отметна глава назад. Сърцето й спря за миг, после заби силно. Той я гледаше с хипнотичните си, всезнаещи очи, а когато сведе глава, устните й омекнаха и се отвориха.

Даже светът около нея да се срути, не би могла да се изтръгне от обятията му.

Първото докосване на устните му събуди в сърцето й копнеж. Той я притисна до себе си и тя се почувства обгърната от сила, от неумолими мускули. Той наклони леко глава и натискът върху устните й се усили.

Те бяха твърди като всичко у него. И властни, изискващи. Ала в следващия момент станаха топли, чувствителни, изкусителни. Онория спря за миг на невидимия праг към неизвестното — и по негов знак се хвърли в пропастта.

Тя не се целуваше за първи път, но в известна степен това беше първата й истинска целувка. Никога преди това не беше изпитвала тази магия, никой преди Девил не беше съумял да я отведе в света на чувствата. Топла, замайваща радост се разля по цялото й тяло, зави й се свят от блаженство.

Целувката й отне дъха и изплете около нея мрежа, от която нямаше спасение. С върха на езика си той очерта устните й и нежността му я завладя неудържимо. Знаеше, че не бива да му позволява такива волности, но той я водеше някъде отвъд знанията и разума, на място, където тя беше напълно зависима от него. Ситуацията беше крайно опасна.

Устните му се втвърдиха. Пламна горещина и сломи съпротивата й. Тя въздъхна тихо, отвори устни и се предаде във властта му.

Той вземаше каквото искаше. Интимната милувка отприщи у нея вълни от усещания. Когато пареща светкавица я прониза дълбоко в слабините, Онория изпъшка и се отдръпна.

Той не я спря — защото знаеше, че тя няма да отиде далеч. Безмълвна, объркана, тя потърси нещо в лицето му. Той вдигна въпросително едната си вежда и отново я взе в прегръдките си.

— Не. — Онория се опря на гърдите му и се опита да го отблъсне. Без успех, защото мускулите й бяха омекнали като пудинг.

— Няма от какво да се страхуваш. Искам само да те целуна.

Само? Онория примигна.

— И това е достатъчно лошо. Искам да кажа… — Тя пое въздух и се опита да проясни мислите си. — Вие сте опасен.

Той се засмя и звукът разклати с мъка възвърнатото самообладание. Тя се разтрепери отново.

— За теб не съм опасен. — Ръката му се плъзна успокоително по гърба й. — Нали ще се оженим. Това опростява нещата.

Онория смръщи чело. Как да го разубеди?

— Кое какво опростява?

Зъбите му блеснаха.

— Опитът показва, че съпругите на мъжете от семейство Синстър са единствените същества на света, от които се пазим.

— О, сериозно ли? — Той си правеше шеги с нея. Онория искаше да се възмути, но не можа, защото устните му отново се приближиха към нейните.

— Просто ме целуни — пошепна той и я привлече към себе си. Допирът до тялото му отново я разтрепери, а меките устни окончателно я лишиха от способността да спори.

Девил я целуваше и с търпението на опитен любовник очакваше тя да се предаде напълно. Отдаването й беше много по-сладко, когато знаеше, че е независимо от волята й. Но той беше достатъчно умен и опитен, да не отиде твърде далеч. Тя лежеше в обятията му мека и гъвкава, даваше му устните си, сладката дълбина на устата й искаше да бъде вкусена, завладяна, плячкосана. За тази вечер беше достатъчно.

Все още напълно замаяна, Онория се опитваше да прочете нещо по лицето му. Не откри в чертите му нищо меко и нежно, само сила и страст — и желязна воля.

— Няма да се омъжа за вас. — Думите стигнаха по прав път от мозъка до устните — плод на инстинктивна реакция.

Той не отговори.

— Утре ще изпратя писмо на брат ми и той ще дойде да ме отведе вкъщи.

Очите му, святкащи като сребро в мрака, се присвиха леко.

— Вкъщи? Това означава в Хемпшир, нали?

Онория кимна. Имаше чувството, че е попаднала в чужд свят.

— Добре, пиши на брат си. Обещавам да изпратя писмото ти.

Тя се усмихна.

— Предпочитам лично да го отнеса в пощата.

Той също се усмихна и тя изпита чувството, че й се подиграва, макар че гърдите му, съвсем близо до нейните, изобщо не се помръднаха.

— Направи го. Да видим какво ще каже за решението ти.

Онория се усмихна самодоволно. Той си въобразяваше, че Майкъл ще го подкрепи. Типично за Синстърови. Тя знаеше, че Майкъл ще застане на нейна страна. И той като нея веднага ще разбере, че бракът с Девил Синстър не е за нея.

— След като уредихме близкото ти бъдеще по най-добрия начин… — Устните му помилваха нейните и Онория неволно повтори движението.

Някъде наблизо изпращя клонче.

Девил вдигна глава. Всеки мускул по тялото му се напрегна. Двамата се взряха в нощта и онова, което видяха там, вбеси Девил.

— Какво, по дяволите…?

— Тихо! — Онория сложи пръст на устните му.

Той бутна ръката й, но не каза нищо повече. Покрай павилиона мина малка процесия. Амелия, Аманда и Саймън водеха групата. Следваха Хенриета, Близа, Анджелика и Хедър, която водеше за ръка малката Мери. Девил ги проследи с изумление. Всяко от децата носеше бяла роза. Онория нито за миг не се усъмни къде отиват.

— Чакай тук.

Онория го погледна изненадано.

— Вие май се шегувате. — Тя вдигна полите си и забърза напред.

Той вървеше плътно след нея. Скоро стигнаха до гробищата. Децата заобиколиха пресния гроб на Толи. Онория се скри зад един стар дъб. Девил спря зад нея, хвана я през кръста и поиска да я отмести настрана. Тя се обърна в прегръдката му и го удари по гърдите.

— Не! — Гневният й шепот го вразуми. Тя опря ръце на гърдите му и помоли настойчиво: — Не бива да го правиш!

Той я погледна неразбиращо, после сведе глава и прошепна на ухото й:

— Защо, за бога? Те не се страхуват от мен!

— Не става въпрос за страх — отвърна нетърпеливо Онория. — Ти си възрастен. Нямаш място сред тях!

— О, това ли било?

— Те са решили да се сбогуват с Толи по свой начин! Не им разваляй церемонията.

Онория го блъсна и той я пусна. Тя се обърна отново към децата около гроба. Нощният хлад проникваше през тънката й рокля и тя потрепери. В следващия миг Девил я прегърна и я привлече към себе си. Онория се скова, но много бързо се отпусна, благодарна за споделената топлина. Сега не беше време за спор.

Децата размениха няколко думи шепнешком, после Амелия излезе напред и сложи своята роза върху могилката.

— Спи спокойно, Толи.

Следващата беше Аманда.

— Почивай в мир — промълви тя и положи розата си до тази на Амелия.

Сега беше ред на Саймън.

— Сбогом, Толи. — Още една роза бе положена върху надгробната могила.

Онория задържа Девил, докато децата отново минаха покрай тях на път към къщи. Когато най-сетне го пусна, погледът му беше неразгадаем. После взе ръката й и двамата тръгнаха заедно след децата.

Тревата беше мокра от роса. Малката Мери вървеше с мъка. Девил изръмжа нещо и ускори крачка, но Онория отново застана на пътя му.

— Не! — И гневно го бутна към сянката на дърветата.

— Ще се намокрят. Поне Мери мога да нося.

Той обхвана талията й и Онория се вкопчи в раменете му.

— Така ще разберат, че ти знаеш къде са били. Ще си помислят, че си ги следил. Ще им развалиш сбогуването. Малко влага няма да им навреди. Не и ако са истински Синстърови.

Той се усмихна, макар и неохотно. Кимна й и изчака децата да влязат през страничния вход. После хвана здраво ръката й и закрачи към къщата. Когато стигнаха, децата бяха още на стълбата, Девил вървеше плътно покрай стената. На влизане в залата двамата чуха стъпките на децата и той бутна Онория в една ниша.

Притисна я силно до гърдите си и тя извика тихо. Той повдигна лицето й към своето и преди тя да е успяла да протестира, устните му отново завладяха нейните. Тя се опита да се отбранява, но целувката я разтопи.

По-късно Онория не беше в състояние да каже колко време са се целували. Когато Девил най-сетне се отдели от нея, тя беше изгубила връзка с действителността.

Той прокара пръст по набъбналите й устни и попита тихо:

— Плаша ли те?

— Да. — Поне в известна степен. Никога не беше изпитвала такава буря от чувства. — Но това не е истински страх. — Той будеше у нея желание. — Аз… — Онория млъкна объркано. По изключение й липсваха думи.

Девил се засмя тихо.

— Не се притеснявай. — Целуна я отново и я отдалечи от себе си. — А сега си върви. Бързо. — Това беше предупреждение, но той не беше сигурен дали тя ще го разбере.

Онория примигна смутено и кимна.

— Лека нощ. Приятен сън — пожела му тя и забърза нагоре по стълбата.

Девил беше готов да се изсмее. Какъв ти сън! Още отсега го мъчеше главоболие.