Елси Лий
Дипломатична любовница (9)

Глава IX

От момента, в който той затвори вратата на колата зад нея, Нони знаеше с абсолютна сигурност, че това бе война на живот и смърт, въпреки че на пръв поглед нищо не се бе променило. Хенри бе учтив, както винаги, но в изражението му се усещаше известна твърдост, някаква неумолимост, прикривана зад непринуден разговор. Държанието му не подсказваше нищо, нито какви са му намеренията. Това му бе грешката.

Ако беше я атакувал още щом тя влезе в колата, щеше лесно да се справи с нея. Вместо това играта на котка и мишка, самодоволството, с което облизваше устните си при мисълта за изненадващия за нея край — всичко това даде на Нони време да събере сили.

Тя не се плашеше вече от студените, мятащи мълнии очи от другия край на масата. Може би трябваше да реагира инстинктивно с него, проклетникът му с проклетник! Чувстваше се отегчена, когато влизаше в хола му и след като направи непростимата грешка да приеме поканата му. „Ето, сега става интересно, никак няма да ми е лесно!“

Зад нея вратата се затвори с трясък и Хенри брутално я прегърна през раменете, обърна я с лице към себе си и силно впи устни в нейните. Тя изтърпя това, колкото можеше, но пак усети лигавата влажност на устните му. Когато се опита да се откопчи, той я хвана за тила, като неумолимо я придърпваше към себе си. В този миг Нони бе просто животно, което се бореше за живота си.

Инстинктивно започна да се отбранява: заудря го с всичко, което можеше, опитваше се да го извади от равновесие. В момента, когато той се опитваше да я сграби още по-силно, тя го ритна под коляното и когато той я пусна, стенейки, и хвана с ръка удареното място, тя избяга от другата страна на кушетката с високи табли.

— Ти… кучка! — тихо извика той, а очите му се присвиха от злоба.

Нони стоеше мълчаливо, очакваща следващата атака.

— Каква игра водиш ти, девственицата? — изръмжа той. — Ха! Още една от уличниците на Йорк!

Нони не каза нищо, сякаш думите минаваха покрай нея.

— Цяло лято си ме водила за носа, предизвикваше ме и през цялото време… през цялото това време — задъха се той — си си правила кефа с него!

Той отиде до гарафата и си наля уиски, изпи го, като не сваляше от нея поглед, изпълнен с презрение.

— Беше ли… доволна от отпуската си, Нони, цели петнадесет дни и нощи? — той се засмя кисело, извади от джоба си смачкан лист хартия и го хвърли на кушетката пред нея.

Това бе рисунка с молив на Йорк, застанал на кормилото на яхтата.

Нони се взря в нея, опитвайки се с усилие да запази спокойствие и усещайки изпитателния му поглед.

— Идеално си почистила, Бамби! — жлъчно се ухили той. — Бърт беше очарован. Яхтата никога не е била толкова хубава. Женската ръка си е казала думата, а и какво друго може да очаква човек, когато Великият любовник е на борда?

Ето какво било. Как бе пропуснала този лист хартия? Вътрешно Нони си отдъхна и се приготви за контраатака, докато Хенри ходеше напред-назад, без да се спира да говори.

— Прекарала си отпуската с него — беснееше той. — Това, което не разбирам, е защо си губи времето с такава незначителна фигура като мене — та кой съм аз, когато можеш да имаш Краля? — устата му се изкриви цинично, след което той изпи остатъка от уискито в чашата си. — Е?

„И този се прави на покровител — каза си тя. — Започва се.“

— За какво въобще става дума, Хенри? — бе смаяният й въпрос.

Той я погледна невярващо.

— Хайде да говорим на прост английски език! — предложи той, пристъпи напред, надвеси се над кушетката и хвана ръката й. — Става дума за това, че ти вероятно бе девствена и аз те преследвах, да предположим, не със съвсем почтени намерения, но все пак, спазвайки установените между нас правила — ръката му стисна нейната до болка. — И сега разбирам, че изобщо не си била девствена, а просто апетитно парче, прекарало две седмици на яхта с най-големия женкар на света. Откога е всичко това, Нони? Ти наистина си хитра малка вещица! Дори Джил не знае за това, нали? Питам се как ли ще реагира?

Неволно ръката й потрепери и Нони леко се усмихна.

— Мисля, че си малко груб — оплака се Нони. — За какво беше целият този Sturm und Grang^[1]? Мога ли и аз да пийна малко уиски?

Хенри я погледна с възхищение.

— Свалям ти шапка! Ти си в центъра на най-вълнуващия скандал, какъвто във Вашингтон не е имало от години, а ме молиш да ти налея уиски! Добре, Нони! — каза той малко натъртено. — Разбира се, че ще ти налея. Имаш всичко, което пожелаеш, скъпа моя, поне докато не разбера как възнамеряваш да се измъкнеш от всичко това!

— Че от какво да се измъкна? — попита тя озадачена.

— Трябва ли да го казвам на глас, Нони? Мога и лесно да го сторя, но не ми се губи време в лъжи — каза той, като й подаде чашата с уиски. — Йорк нае яхтата на Бърт, нямаше го две седмици, които съвпаднаха с твоя отпуск. Не е заминал сам, защото за „Тиана Ту“ е нужен екипаж, а яхтата е била използвана, Нони! Дори без да се вземат предвид смутените разкази на управителите на пристанища и на момчетата от фериботите — Хенри се засмя грозно. — Никой, който е бил с Йорк Деланд поне пет минути, няма да повярва, че е прекарал някъде две седмици, без да се докосва до жена. Но колкото и да си внимавала, си оставила следа след себе си. Мислиш, че не познавам маниера ти на рисуване?

— Къде я намери? — спокойно попита тя.

— Паднала зад дясното легло, естествено. Йорк си служи с дясната ръка дори в секса, сигурен съм — язвително отвърна той. — Ако ме питаш, намерих я в окаяно състояние, може би защото доста се бе работило върху нея.

Настъпи продължителна тишина.

— Чудя се какво е направил с нея? — промърмори Нони и набърчи чело. Хенри спря да се разхожда. — Имам предвид с жената — сладко добави тя. — Сигурно си прав, Хенри, но когато бяхме на яхтата, не видяхме никаква жена.

— За какво говориш?

— За деня, в който случайно го срещнахме в Булбегър. Купуваше бира и салам от супермаркета, аз бях със семейство Андраксич. Изкарахме чудесно, не можеш да си представиш колко хубаво беше, Хенри! Йорк ни качи на борда и ни повози малко — тя въздъхна. — Чудя се как ли е паднала тази рисунка? Така се радвам, че си я намерил, въпреки че… — тя леко се намръщи — защо трябваше да я смачкаш?

Хенри присви очи преценяващо.

— Добър ход, Нони, но няма да стане. Ох, сигурен съм, че измъдряш някакви си Андраксичови, които ще се закълнат, че са били на яхтата с Йорк — той се засмя истински развеселен. — Унгарците ще се закълнат във всичко! Но няма смисъл да спорим, след като Бърт е открил, че в залива Чейспийк яхтата е била управлявана от мъж и жена, които са говорили чужди езици, особено жената. Ти, Нони, ти си била там сама с Йорк Деланд в продължение на две седмици и не ме прави на глупак, като се правиш все още на девствена.

— Никога не съм казвала, че съм — тихо каза тя. Хенри я зяпна. — Някой друг ти го бе казал. Аз никога не го потвърдих.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Още един добър ход, но пак не минава, защото Йорк бе този, който ми го каза — засмя се жлъчно. — Беше девствена, но сега не си — поредната жертва на сексуалните желания на Деланд.

— Добре — повдигна рамене тя и му подаде чашата, за да я напълни отново. — Ти какво общо имаш с това?

Мълчаливо той наля в чашата й, подържа я за миг, наклонил глава на една страна, и рече:

— Направи ме на глупак. Не ги обичам тези работи.

— Влюбен ли си в мене, Хенри? — попита го тя открито, отпивайки от уискито. — Мислил ли си да се ожениш за мене?

Той се сепна, объркан и толкова ужасен, че тя искрено се засмя.

— Няма нужда да ми отговаряш.

— Какво общо има това с другото? — грубо я нападна той.

Нони повдигна рамене.

— Ти никога не си искал да бъдеш с мен, освен за да ме имаш, Хенри. Как така изведнъж добродетелта заговори в теб, защото ти мислиш, че след като не си спечелил първото място, за теб е унижение да приемеш второто. Ако някога искрено и истински си ме обичал, ако си искал да се ожениш за мен, вярвайки, че съм девствена, тогава би имал пълното право да бъдеш ядосан, но ти никога не си искал нищо друго, освен удоволствието от преследването — с презрение изреждаше тя. — И сега имаш нахалството да ми се сърдиш само защото не съм невинното агънце, което си очаквал да развратиш!

— Не съвсем — очите му бяха леденостудени. — Сега разбирам защо Йорк ме предупреди за теб. Искал е да те запази за себе си — Хенри се изсмя подигравателно. — Това е нещо, което може да разбие с трясък плановете му за новия сезон.

— О, въобще не се притеснявай — искрено го увери тя. — Никога няма да го кажа.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Нони открито се усмихна:

— Не бих и помислила да те унижавам, като разкажа, че си загубил месеци наред да преследваш момиче, което вече е било дефлорирано от Йорк Деланд.

Той се обърна към нея яростно.

— Призна си!

— О, не! — тя поклати глава объркана. — Просто казвам какво ще си кажат хората, но аз обещавам да не казвам — взе си чантата и ръкавиците. — Късно е. Трябва да си ходя, Хенри.

Той бе между нея и вратата.

— Значи съм чакал напразно. Но сега ще си взема моя дял. Заслужавам го.

Безсмислено бе да се бори — беше много по-едър и силен, а и ядът му го правеше още по-опасен. Блъсна я върху кушетката, хвърли се върху нея, притискайки я с цялата си тежест, докато ръцете му се опитваха да разтворят краката й. Тя извъртя главата си настрани, за да си поеме дъх.

— Нима наистина искаш да имаш остатъците, които Йорк е оставил?

Той отпусна глава върху рамото й победен.

— Значи той е бил. Проклет да е!

— Глупости — рече тя ядосано. — Какво значение има кой е бил, Хенри? Ти действително не обичаш Йорк, нали? Не е заради мене, а защото мислиш, че Йорк те превъзхожда.

— Добре — той се изправи с въздишка. — Нищо не мога да кажа. Не си пасваме с тебе. Ще извъртиш всичко така, че да ме направиш на глупак, но някой ден ще му изравня резултата, бъди сигурна.

От злобата в гласа му Нони потрепери вътрешно.

— Защо? На бас ли се хванахте с него кой ще ме има пръв? — попита подигравателно тя. — Колко ниско от твоя страна!

— Не, разбира се — отвърна нетърпеливо той. — Ти знаеш по-добре.

— Откога познаваш Йорк?

— От колежа „Итън“, когато бяхме на десет-единадесет години.

— От двадесет и пет години? Не е ли малко глупаво да се карате за момиче, което никой от вас в действителност не желае.

Дълго време Хенри не каза нищо.

— Ох, Нони! — той безпомощно поклати глава и се засмя. — Никога не съм предполагал, че вещиците разсъждават логично.

Тя се засмя заедно с него.

— Ще ти се извиня официално. Безкрайно съжалявам, че те подведох с поведението си и те накарах да ме преследваш, но до тази вечер никога не съм знаела, че девствеността е единственото нещо, което привлича у мен, или може би трябваше да бъда достатъчно почтена, за да го призная.

— По дяволите! — изгрухтя той. — Ето, пак извърташ нещата. Разбира се, че не само това харесвам у теб. Просто…

— Просто си мислил, че ще сразиш Йорк един път завинаги — твърдо продължи тя, — защото му се възхищаваш, но подсъзнателно се опитваш да подобриш рекорда му. Глупаво е подобно надпреварване — тъжно се усмихна тя. — Най-вече защото разваляш едно старо приятелство заради нещо толкова дребно.

— Не е дребно — дрезгаво каза той. — Йорк винаги и във всичко ме е превъзхождал.

— Не мога да повярвам, че никога не си имал възможност да го изпревариш.

— Разбира се, много пъти съм му натривал носа — Хенри почервеня от гордост.

— Е, а сега? Какво толкова харесваше у мен? Да предположим, че ти бях казала, че съм загубила девствеността си преди две години в Европа. Но аз не го направих, а и бях ли длъжна? Трябва ли да говоря за интимния си живот?

— Не ти вярвам. Но дори да е така, това не обяснява двете седмици с него, след като не искаш да спиш с мен. Той те е имал, а аз — не! Вие и двамата ми се надсмивате.

— Съжалявам, че не бях откровена, но ти го приемаш съвсем трагично — тя стана, решена да си тръгне. — Ще взема такси.

— Не, все още те желая. Свикнах с мисълта, че не си девствена. Да видим какво си научила от него. Номерът ти минаваше, когато между нас имаше установени правила. Щях да те прелъстя нежно, внимателно! — той се изсмя високо. — Сега правила няма. Всеки за себе си.

Нони се ядоса.

— Престани! — извика яростно тя. — Опитах се да бъда учтива, но ти не ми даде възможност. Сам си го просиш тогава! Причината не е нито в Йорк, нито в който и да било мъж. Няма да спя с теб поради много обстоятелства. Отвращаваш ме, Хенри. Винаги си ме отвращавал и ще ме отвращаваш. Не понасям мъже, които ме намокрят цялата с лигавата си уста. Е, това достатъчно ли е?

Той я освободи от прегръдката си шокиран. Тя се отдръпна и отиде до вратата.

— Ти ме принуди да го кажа — отчаяно рече тя. — Забавен си и те харесвам много, Хенри. Не мислех, че някога ще се наложи да ти призная, че не ме привличаш физически.

— Не мога да се сравнявам с Йорк — злобно промърмори той. — Не съм Големия любовник, по който жените припадат. Ха! Желая ти късмет, Бамби! Ако живееш с някакви романтични илюзии за него, очакват те доста изненади.

— Не, не храня никакви илюзии, Хенри, нито пък се заблуждавам за момента. Лека нощ.

 

 

Сър Робърт се бе завърнал по-състарен от всякога, но без да споменава нищо за инцидента. Продължаваха да спазват Процедурата, въпреки че Анис я прие спокойно. Не споменаваха името Зое Патрос. Нони нямаше представа, дали Анис знае за убийството, а информацията на Джилиън се оказа безполезна. Тя с любопитство разгръщаше лондонските вестници в библиотеката при Хеда, като провери всички, излезли от два месеца насам, но не откри нищо. Нямаше дори съобщение за смъртта й. Ако посланикът беше разкрил нещо пред Анис, то тя го държеше в тайна. Подобно на тях, Нони не казваше нищо. Съмняваше се, че първият секретар разполага с нова информация, но ако това бе така, тя се пазеше настрана от вестниците, така че не можеше да се направи никаква справка дори от привилегирования персонал.

Оливър бе първият, който поне малко разясни ситуацията. Той идваше ежедневно в промеждутъците, когато или отвеждаше Анис на вечеря, или подготвяше две продължителни пътешествия до Бермудските острови.

— Сър Робърт може ли да ми отдели пет минути, Нони? — попита той сериозно. — Искам да му кажа нещо.

— Той отиде на обяд с представители на „Пан Американ“, веднага след това е на конференция в канадското посолство, а Алън е в агенцията по чуждия печат. Мога ли да ти помогна, или може би искаш да оставиш бележка?

Оливър сви устни намръщен.

— Не, освен ако можеш да се свържеш с него, преди да излязат следобедните вестници — каза бавно той. — Исках да говоря с него, преди това да стане. Може да се окаже полезно.

— В такъв случай ще го открия. Какво да му кажа?

Той пое дълбоко въздух и заговори бързо:

— В шведското посолство става нещо. На рецепцията има някакъв мъж… не видях военния аташе… пред архивата стои охрана, друг един мъж се навърташе на разстояние, удобно да чуе какво говоря, когато давах маршрутното разписание на някаква нова секретарка в кабинета на аташето. С една дума: нито една позната физиономия. Изнизах се навън и позвъних. Телефонистката е приятелка на Мери-Ан и тя ми каза, че имат внедрен шпионин. Това е всичко, което зная. Момичето трябваше бързо да затвори — очевидно е под наблюдение и си казах, че сър Робърт е хубаво да знае това.

— И аз така мисля — съгласи се Нони уплашена. — Благодаря, Оливър.

Имаше късмет. Откри сър Робърт точно когато пристигаше за официалния обяд. Освен с изморената усмивка, посланикът с нищо друго не показа какво мисли по въпроса.

— Благодаря ти, Нони, също и на Оливър. Много мило от негова страна, че е помислил за нас.

Но в крайна сметка, във вестниците не излезе нищо. Тя ги преглеждаше още с пристигането им и потиснатото й настроение бавно се изпари. Може би всичко бе слух? Нони искрено се надяваше на това, защото чичо Едуард й бе изпратил телеграма: „Татко нареди, кажи на Жервас.“ Лесно бе да се каже, но как да го направи? Какво и как да му каже Нони, за да прикрие връзката на Анис с Оливър? Въпреки всичко трябваше да се подчини на дядо си. Когато на следващата сутрин извикаха Анис, за да й продиктуват нещо, Нони се обади във френското посолство.

— Le due de Chevanelle, sil vois plait. Cest mademoiselle Littaner qui parle.^[2]

Почти веднага чу разтревожения му глас.

— Нони? Quest-ce-que passe?^[3]

— Бих искала да разговарям с теб по работа — предпазливо каза тя. — Ако можеш да отделиш време за един разговор?

— В „Сан Суси“ в осем — реши той — или може би желаеш да е на четири очи? Тогава да се срещнем в дома ми? Но не преди осем и половина. Ще се забавя в посолството.

— По-добре у вас, ако може.

Ако вечеряха в „Сан Суси“, щяха да видят Анис и Оливър на някоя маса.

През целия ден си мислеше какво да му каже и колебанието остана дори когато тя минаваше през оградата под капките на лекия летен дъжд. Времето бе сякаш в унисон със състоянието на духа й.

Жервас беше учтив, но съвсем различен тази вечер. Изведнъж се бе преобразил в бизнесмен, управител на борса, дори възрастта му личеше. Когато прислужникът остави подноса с напитките и сандвичите с пържен хляб, той попита:

— За какво става дума, Нони?

— Предполагам, знаеш, че съм племенница на Едуард Тис. Той и дядо ми ме помолиха да ти дам известна информация, свързана с моя синдикат. Мислят, че може да представлява интерес за управителя на френската борса.

За миг тъжните му очи я пронизаха. Той бавно тръгна към другия край на стаята и седна, казвайки:

— Continuer.^[4]

— Съществува малка трудност — рече тя, като инстинктивно заговори на френски. — Оказва се, че до известна степен може да съществува връзка между някои въпроси от дипломатически характер, които не могат да бъдат разгласени. Ако те действително са знаели това, вероятно нямаше да ми наредят да ти кажа. От друга страна, аз не мога да помоля сър Робърт за разрешение тези въпроси да станат достояние на всички, без да му обясня някои финансови операции, които са… класифицирани от дядо ми.

— Enfin^[5], сега си между чука и наковалнята — Жервас повдигна вежди. — Кажи ми каквото знаеш. Може да се окаже, че зная останалото.

— Възможно е — съгласи се тя. — Става дума за синдиката ми. Помниш ли, че веднъж говорихме за това? — при неговото кимване тя продължи: — Писах на дядо. Той се зарадва много, даде ми две комисиони за начало и нареди на Бетелхайм да ми помага. Ето протоколите от самото начало.

Жервас взе брокерските доклади и без да каже нищо, започна да ги разглежда, докато Нони му обясняваше системата, по която разпределя печалбите, заедно с препоръките за капиталните инвестиции.

— Нямам представа с какво разполагат момичетата сега — те лично си съхраняват книжата, но Бетелхайм казва, че напредват добре.

Жервас кимна одобрително, но внезапно настръхна. Беше стигнал до последната страница.

— Да — каза Нони, — това е то, нали? Тези три комисиони получих от Оливър Невинс, а има и четвърта, която въобще не излезе, защото дядо ми я изтегли директно. Даде ми хиляда акции от „Ронсез и Пимента“.

— Боже господи, Невинс ти е дал това? — ужасен промърмори Жервас. — Откъде може да ги е взел?

— Не зная, а и дядо ми каза да не питам, от страх да не се разпространи.

Жервас прегледа протоколите още веднъж, леко усмихнат.

— Бележиш страхотен напредък, като се има предвид колко малко си се обучавала — отбеляза той. — Значи казваш, че дядо ти просто ти е дал начален тласък. Той знае ли за постиженията ти?

— Заповедта му е в края на всяка година да му пращам цялостен отчет — Нони дяволито се усмихна, — после ми го връща със съответните поправки, както когато ми оценяваха съчиненията в гимназията, но всъщност той не е виждал този, който е у теб. Обикновено купувам чрез Бетелхайм, но този път, когато чичо Едуард ми каза, че е имало три атаки…

Гласът й заглъхна, но бе твърде късно. Дук дьо Шеванел я попита веднага:

— Защо Едуард ти е казал подобно нещо? Щом не се консултираш с дядо си, защо го правиш с Едуард?

— Ох, merde alors!^[6] — въздъхна дълбоко Нони. — Знаех си, че ще объркам всичко. Забрави за това, моля те, Жервас!

— Mais non!^[7] Ти си помолила чичо си да разговаряш с мен — отбеляза той почти със задоволство. — Защо?

— Спалнята ми гледа към задния двор — каза тя след миг. — Извинявай, Жервас!

— Ах! — той тихо стана, за да напълни отново чашите, и сърдечно й се усмихна. — Трябваше да се досетя, че племенницата на Едуард ще се обезпокои за приятелката си. Защо не иска да се ожени за мен, Нони?

Тя седеше онемяла, разконцентрирана, а той въздъхна разстроен:

— Трудно е да се напусне очарователната къщичка и бляскавия дипломатически живот… Страхува се от чуждия език и непознатата страна?… Може би ме смята за твърде стар?… Или не може да забрави мъртвия съпруг?

— Може би — неволно рече Нони. — Хенри е бил с него в Корея и от това, което казва, е възможно Анис да е била толкова разочарована от Доналд Бенедикт, че да не е в състояние да иска отново да се обвърже с брак.

— Разбирам. Не бях мислил за това. II faut penser^[8] — разсеяно той й поднесе чинията със сандвичи. Сам си взе един и седна, потънал в мълчание. — Нони, ти си твърде млада. Едуард би се шокирал от този разговор, но аз те умолявам, помогни ми! Времето минава, бях толкова сигурен, че ме обича, както аз я обичам. Не мога да повярвам, че всичко е било само една мимолетна история — той затвори очи. Страдаше. — Не е същата Анис. Отказва да говори с мен по телефона, не иска да ме види, всеки ден излиза на вечеря с други, ca me brise le coeur^[9], Нони.

— И на мен ми се къса сърцето — промърмори тя, силно разтревожена. — Не зная какво става, Жервас. Мога да се закълна, че и тя те обича, че просто флиртува, за да те забрави, но не зная нищо повече от това, което е станало между нея и Доналд, а и не мога да я питам за тези неща, Жервас. Анис е много затворена в себе си. Ще се ядоса, ако я заговоря за това.

Той кимна с въздишка и философски рече:

— Казваш, че ме обича. Това ме успокоява малко. Надявах се да я отведа с мене във Франция, но може би… ако се наложи да замина и се завърна след няколко месеца?

— Липсата на любимия човек усилва ли любовта? Това може да помогне, Жервас, и аз ще помогна с каквото мога.

— Ти си добро дете — той се усмихна и пое дълбоко въздух. — Но ние се отдалечихме от основната тема. Откъде взема Оливър тези комисиони?

— Не зная. Мислех, че от клиентите си… и вероятно е така, защото той познава хора като Стратос Медина.

— Какво? — лицето на Жервас бе като на малко дете в Коледната вечер. — Mon gien^[10], как разбра това?

— Не ме питай сега — твърдо отвърна тя, — но по време на отпуската си видях Оливър да разговаря насаме с Медина на палубата на „Не Не“. По-късно той и Мери-Ан бяха оставени на брега, без багаж, и когато моторната лодка се върна, „Не Не“ вдигна котва и отплава.

Жервас скочи на крака и намръщен започна да ходи напред-назад.

— Оливър не знае, че е бил видян?

Нони поклати глава.

— Не, защото, ако той не е трябвало да бъде там, аз също. Но Мери-Ан казва, че агенцията им не организира екскурзии до Гърция.

— Медина! Възможно е да е той, но какво му е дал Невинс, за да получи в замяна комисионите? А и как може да се извърши подобна размяна?

Нони нищо не каза. Трепереше вътрешно, като си спомни колко често Оливър бе в посолството, когато дипломатическата поща идваше и излизаше и в същото време разбра, че Жервас знае за изтичането на информация.

— Мисля, че Оливър най-вероятно се вслушва в разговорите в посолствата — с разтреперан глас загатна тя. — Би разбрал всеки чужд език и може да има някой хитър брокер, който да проверява данните. Той не разбира много от борсово търгуване, но знае, че дядо ми е банкер и че моят брокер има постоянно място на борсата. Разбираш ли? Оливър не е глупав. Никога не би ми дал комисиона, която е подозрителна.

Жервас се облегна на пианото, с гръб към нея. Мислеше.

— Така е — продължи той, — но това не обяснява напълно нещата vois tu cherie^[11]? Ето защо Едуард ти е казал да говориш с мен. Засега други комисиони няма да купуваме, но очевидно знаеш какво е станало зад тебе. Не съм сигурен кой от нас знае повече за истинската ситуация, но няма значение. Разтревожена си за приятелките си. Cest bien dentille, ma petite^[12], но твърде късно — той тъжно поклати глава. — Вече се знае и е проучено, tu comprends^[13]? Ясно е, че неволно си се въвлякла в това — устните му лукаво се изкривиха при вида на слисаното й изражение. — Да, „Фамекс Продукто“ е бил напълно достатъчен, Нони, и се оказва, че малкият ти синдикат е бил част от три опасни финансови удара.

— И четвърти, готов всеки момент да бъде пуснат — тя силно потрепери.

Жервас кимна.

— Ne tenfache pas mignonce — ти си ни явно късметът! Излязло е наяве още в мига, в който дядо ти е прочел годишния ти отчет. Веднага е направил запитване за тези комисиони, знаел е, че не ти ги е давал той, а и при някоя официална проверка ти въобще ще бъдеш пропусната, Нони. Операциите ти са незначителни, не са нарушили ни най-малко пазарния баланс и ще се предположи, че са ти предоставени от дядо ти, чиято професионална етика не подлежи на съмнение. Няма нищо лошо дори ако той лично ти е продал комисиона, разбираш ли? Дал ти е хиляда акции на „Ронсез и Пимента“? Но тук става дума за стотици хиляди, Нони — Жервас повдигна рамене. — Йохан Тисо прехвърля хиляда акции от своя дял на името на любимата си внучка. Това нищо не може да промени.

— Разбирам. Е, поне съм спокойна, че глупавият ми синдикат не е предизвикал никакви сериозни обърквания, но защо Бетелхайм не повдига въпроса?

— Съмнявам се, че е знаел, тъй като всички фирми са европейски — тихо отвърна Жервас.

— Не е ли имало американски?

— Беше направен опит с една в Сан Франциско, но бе открита навреме и прекратена. Идваше от три компании, които не са в твоя списък.

— Да, винаги ми е давал само европейски, което ме накара да мисля, че събира случайно чута информация от посолствата — мрачно каза тя. — Хитро замислено: да даваш комисиони на внучката на Йохан Тисо, нали? В случай че някой се усъмни в нещо, щеше да се окаже, че всичко идва от дядо ми. Но Оливър въобще не е знаел за годишния ми отчет. Всъщност никой не знаеше…

— Ето защо си ни късметът, Нони. Ще бъда откровен с тебе. Бях поставен близо до теб и момичетата, за които се знаеше, че са вън от съмнение, но приятелски настроени и гостоприемни. Вие сте с добро материално положение, познавате се с персонала от повечето посолства. Надявахме се да науча нещо от дипломатическата кухня — той се усмихна, сякаш се извиняваше. — Но още първата вечер чух за синдиката ви и че сте купили „Фамекс Продукто“, която ви била препоръчана от предишния преводач на посолството. Това бе първият човек, необвързан с финанси или някое посолство. По-късно научих повече за операциите там — той се засмя. — Страхувам се, че събудих любопитството ти. Ти неслучайно си част от семейство Тисо, а всички швейцарци са предпазливи. Вярно, че си половин швейцарка, но и семейство Лито не им отстъпват. Мислех, че вероятно ще направиш запитване за мен, но Едуард и Луиз бяха в Сардиния. Надявах се да свърша, преди да си ме разкрила, но ти не прие спокойно следващата комисиона, защото бе вече нащрек, заради мен. После се консултира с дядо си и реакцията му те обезпокои още повече… но ти си ни късметът, nest-ce-pas^[14]?

Нони тъжно се усмихна.

— Дано да е така, защото, когато чичо Едуард ми писа и когато всичко наоколо се обърка — тя пое дълбоко въздух, — без значение какво знаеш, не можеш да си представиш колко голям е страничният ефект, Жервас! Той не те засяга, но… е толкова изнервящ.

— А съществуват и лични проблеми?

— Да — призна тя, — и това ми пречи да мисля правилно, но писах на чичо Едуард с копия за чичо Макс и дядо. Беше ми много трудно, защото вече знаех, че има неща, които не мога да кажа. Освен това на човек не му се иска да приеме, че някой, когото познаваш от няколко години, е шпионин.

Настъпи продължителна тишина. Нони си взе още един сандвич и изпи питието си с усилие, за да притъпи усещанията си, и в същото време вътрешно се обвини за изпуснатата дума: „За нищо не ставам, а и защо ли ми е нужно всичко това? Искам само да ме оставят на мира.“ Но, разбира се, всеки по света иска нещо, но никой не знае формулата, по която да го постигне.

Разбра по пламъчето в очите на Жервас, че „шпионин“ е версия, за която той не бе мислил до момента. Устните му се свиха, но той го подмина.

— Така, остава ни много малко, за да разгадаем загадката, и ние ще го разберем съвсем скоро — с равен глас каза той. — Когато това стане, cest fini^[15].

— Хм? — Нони повдигна вежди. — Кога ще заминаваш?

— До първи октомври трябва да съм в Париж — Жервас тръгна към вратата. — Филип, готово ли е всичко? Изпи ли си питието, Нони? Хайде да вечеряме.

Въпреки хаоса в душата й вечерята бе по-приятна от всякога. Разговаряха свободно за Париж, за чичо Едуард, за общи приятели. Бяха станали истински приятели. Ако Нони отидеше в Париж, Жервас щеше да се радва да я види, ако той отидеше в Ню Йорк, щеше да му е приятно да се запознае с родителите й.

— Единадесет часът! Как лети времето! Трябва да си тръгвам — възкликна тя. — Alors quoi faire maintenant?^[16]

— Нищо — увери я той. — Не мисли за това. Остави на мене. Утре ще се обадя на Едуард.

— А Анис? — попита тя след малко.

Жервас не се направи, че не е разбрал, и отговори тихо:

— Ще направя каквото мога. Знаеш, че това много ме тревожи. Разчитам на дискретността, Нони. Ca va sans dire.

Излязоха през задния вход на къщата и тръгнаха през влажната градина.

— Не ми каза всичко, нали?

— Не! Знаеш малко, но не всичко, Жервас.

— Има ли нещо общо… с нея?

— Не!

— Нони — настоятелно рече той, — ако ситуацията се измени, ако по някакъв начин стане така, че тя е в опасност, веднага ще ми кажеш, нали?

— Разбира се — усмихна се тя. — Лека нощ, mon ami. И аз колкото теб желая да сте двамата. Au revoir, a bientot!

— Едуард е щастливец — въздъхна той. — Племенниците ми не разбират от нищо, освен от танци, дрехи и кой е спечелил в Льо Ман — смеейки се, той я целуна леко по двете страни, преди да й отмести счупените летви на оградата.

Като се опитваше очите й да свикнат с тъмнината в тяхната градина, преди да стигне до вратата на кухнята, Нони видя силует зад муселиновите пердета в стаята на Анис. Тя замръзна моментално и придърпа тъмното наметало върху лицето си. Дали Анис не се приготвяше за лягане /а и как така се бе прибрала толкова рано/, или е била през цялото време горе, защото е искала да го помоли да се срещнат и накрая е видяла приятелското сбогуване? Светлината от задния му салон леко се процеждаше през капките дъжд, които падаха в тъмния храсталак, и внезапно изгасна. Дук дьо Шеванел си бе легнал.

Нони се прокрадна към вратата на кухнята, влезе тихо и безшумно сложи резето. Събу си обувките и се качи на първия етаж, където видя линията светлина под вратата на Анис.

Независимо че се страхуваше, тя се изкушаваше да остане в тъмнината на всекидневната, докато Анис не си легне, но ако тя ги бе видяла да си вземат довиждане, нямаше смисъл да изчаква. Тихо, Нони продължи нагоре, като пропусна четвъртото стъпало, което силно скърцаше. Вече бе изкачила едното крило на стъпалата и тъкмо стъпваше върху първото стъпало след извивката им, когато Анис широко отвори вратата си, сякаш отиваше в банята. Тя плачеше. Светлите й сини очи приличаха на два сиви въглена, когато погледна към Нони.

— А, ти ли си? — каза тя и направи опит гласът й да звучи нормално. — Вечерята хубава ли беше?

— Чудесна, благодаря. Извинявай, че те събудих.

— Не бях заспала. Много рано се прибираш — Анис повдигна вежди. — Все още ли си същата, Нони, от песничката, която казва не?

— Ох, по дяволите, и ти ли започваш? — нетърпеливо запротестира Нони.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — надвеси се Нони умишлено над парапета на стълбището, — че не проявявам капчица интерес към никой от приятелите ви, и на трите, разбра ли ме?

— Откъде взе този груб език, Нони? — Анис набръчка нос с отвращение. — Аз нямам приятел.

— Зная, че нямаш, след като най-доброто за теб е Оливър Невинс, който от години насам ходи по жени, макар че с никоя не са го хващали още, с изключение на Мери-Ан.

Анис зяпна, но изведнъж гласът й се прекърши.

— Недей, Нони! — отчаяно промърмори тя. — Моля те, недей… не разбираш…

Обърна се и с невиждащи очи влезе обратно в стаята, като затвори вратата след себе си.

За миг Нони се поколеба, но Анис не беше човек, който може да бъде успокоен от утешенията на приятел. Да повика Жервас? Ще дойде за секунди, но щом като Анис не му бе казала причините за отказа си преди, щеше ли да го направи тази нощ? По-добре да я остави така. Нони се качи в стаята си и погледна посребрената метличка на бюрото.

Мъже! Глупавият Джордж — въртеше се наоколо, правеше на Хеда мили очи, но не можеше да каже: „Хайде да се оженим“. Хенри два пъти лъже Джил с опитите си да прелъсти девственица; Оливър също два пъти излъгва Мери-Ан, като се връща към старата си връзка с Анис. Йорк? Е, той поне бе честен. Бе й казал да се опита да го забрави. Как можеше да знае, че ще минат девет месеца, преди това да стане…