Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diplomatic Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елси Лий

Заглавие: Дипломатична любовница

Преводач: Явор Димитров

Година на превод: 1993 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Художествен редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-89-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12229

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Тя преглеждаше пощата с треперещи ръце, когато пристигнаха Анис и Оливър.

— Ела да пием по едно преди лягане тази вечер — учтиво, но някак служебно предложи Анис.

— Възнамерявах да пийна малко сок „Кламато“ — отговори Нони. — Как си, Оливър? Имаш ли комисиони за мен?

— Ти какво имаш за мен? — попита той на свой ред със смях.

— „Ронда Майнс“ — без да се замисля, каза тя. — Не зная диаманти ли са или злато, но и в двата случая звучи добре, нали? Бетелхайм ми ги препоръча и аз закупих двеста акции за нас, но още не са започнали да се покачват. Все още можеш да се включиш на дванадесет или тринадесет пункта.

— Благодаря — той си го записа в бележника. — А какво ще правиш със синдиката, Нони?

— Ще го увековеча, преди да замина — тя повдигна рамене. — Ако имаш комисиона, давай я на Анис. Могат да се справят и без мене.

— Опасявам се, че със синдиката е свършено — със съжаление рече Анис. — Всички знаем по нещичко за растежа на капитала, но никоя от нас не може да играе на борсата.

— Не бъди толкова плаха! Ще се опитам да ти намеря нещо, на което ще се упражниш, преди Нони да замине — обеща Оливър.

Той спази обещанието си няколко дни по-късно, макар че Нони научи за това случайно. Акциите на „Ронда Майнс“ бързо се покачваха: бяха на шестнадесет, а в момента вече стигнаха двадесет. Бетелхайм се бе върнал от почивка и съобщи на Нони по телефона:

— Очакваме да стигне тридесет, преди да спре.

— Продавай на двадесет и девет или изчакай пазара следващия петък — което стане по-бързо — и задръж приходите, докато не ти дам бележка за разпределянето.

— Разделяте ли се? Онзи ден забелязах, че госпожа Бенедикт купува от личната си сметка, а нали винаги вие сте ги правили тези неща?…

— Да, заминавам за Рим за известно време и ги оставям сами да се оправят и да видят какво са научили — Нони стисна слушалката и затвори очи. — Какво е намерила „Харнинген Актиболагет“?

— Петстотин акции на шести пункт — потвърди той. — Много навременно включване, което ме учуди, защото нито госпожица Морисън, нито госпожица Конради купиха. Госпожица Бенедикт ли ще оглави групата?

— Разбира се — доволно отговори тя.

Като гледаше лицето на Анис надвесено над стенографирания текст, на Нони й прилоша малко, но рано или късно това трябваше да се изясни. В „Карлайл“ бяха учтиви и се опитаха да помогнат, но напразно. Дук дьо Шеванел бил повикан и спешно напусна Ню Йорк в неизвестна посока, неизвестно за колко време. Въпреки това тя му телефонираше всяка вечер. Трябваше да му остави съобщение.

— Говори госпожица Лито. Предайте му, че Оливър знае за шведската комисиона.

Утешението й, макар и малко, бе, че Хенри го няма. Бе заминал някъде и ако не се върнеше преждевременно, можеше да се предотврати цялата каша. Нони се чудеше дали той не беше с Джилиън на гости на близките им приятели от Горен Мериленд. Ако това е така, тя щеше да е заминала, преди те двамата да са се завърнали. Беше помолила всичко да се запази в тайна.

 

 

— Не понасям прощалните обеди или вечери. Не го правете, моля ви!

Стана така, че новината за напускането й излезе извън очертанията на изпълнителния офис, но по това време всички бяха толкова възбудени от скандала с шпионите, че заминаването на Нони не бе от значение.

Но все пак късметът не бе на нейна страна. Хенри се появи в последната сряда, в момент, когато Анис бе излязла и той използва това с такава бързина, за която очевидно дълго време се бе подготвял. Облегна се на вратата, погледът му бе суров.

— Пиленце! — меко рече той. Нони мълчаливо го наблюдаваше, готова на всичко. — Отлиташ надалеч! — презрително продължи той. — Ако не си готова за подобно изпитание, Бамби, не го прави.

— Прав си — сърдечно се съгласи тя, — а когато пристигна в Рим, да предам ли твоите… поздрави на Барбара? Принсипеса Кортини — добави внимателно, сякаш той можеше да е забравил. Хенри се сепна и побеля като платно.

— Казвала ли съм ти някога, че тя е много близка приятелка на леля Маргрет? — невинно попита Нони. — Дукеса Дегли Сфария, вероятно си срещал леля Маргрет в „При Изабел“.

— Кучка! — приглушено извика той. — Значи искаш да разправиш всичко?

Нони го погледна спокойно.

— Не, ако ти не направиш същото — хладно рече тя. — Не бягам от никого и от нищо, Хенри. Просто съм изморена от Вашингтон след тези три години. Ще живея при леля Маргрет, за да се разсея малко. Ако започнеш да даваш някакви други обяснения на моето заминаване, значи си… търсиш белята.

Той се облегна назад на вратата, сякаш да намери опора, а лицето му бе почервеняло от ярост…

— Добре — процеди той през зъби, — разбирам, когато съм победен. Сега ще си държа устата затворена, но някой ден, съвсем скоро… — гласът му потрепери от напрежение, — съвсем скоро, някой ден, ще ви го върна и на двамата.

Тя не се престори, че не го е разбрала.

— Йорк ще трябва да се погрижи сам за себе си — тя повдигна рамене. — Но, както виждаш, Хенри, притежавам силна защита, която не можеш да пробиеш. Съжалявам, че не мога да се разделя с теб приятелски.

— Приятели? Да не си се побъркала? — той рязко отвори вратата, като едва не събори Анис, когато профуча край нея в коридора.

Анис погледна изумено след него, после се обърна към Нони.

— Не напускаш заради Хенри, нали? — направо попита тя. — Сър Робърт би разбрал, Нони. Ако не искаш да му кажеш, че ти прави живота ад — устните й се свиха с неочаквана твърдост, — уверявам те, че аз мога да го направя.

— Не, причината е тази, която ви казах. Няма нищо общо с Хенри — уморено отвърна Нони. — Ох, Анис, не губи вярата си в мъжете. Има много добри и само неколцина като Хенри.

— Не зная какво имаш предвид, като казваш: „Не губи вяра!“ Възпитана съм да мисля, че мъжете са господари на живота.

Нони я погледна открито.

— И само защото Доналд се оказа, че е пропаднал тип, ти сега си съсипваш живота?

— Откъде предполагаш, че е бил такъв?

— Хенри го е познавал.

Всички цветове се оттеглиха от лицето на Анис.

— Е… сега вече знаеш — промълви тя.

— Зная… какво? — Нони попита предпазливо.

— Че не мога да се омъжа, защото… — Анис спря дъха си, за да не изхлипа — не мога да имам деца.

Това бе шок за Нони. От всички неща тя никога не си бе помислила за това.

— И какво от това? — упорито попита тя. — Пак ти казвам, че не всички мъже са като Доналд или Хенри.

Седмицата измина и бързо, и бавно. На Нони й се струваше, че петък е много далеч. Дните представляваха за нея безкрайни часове на обучение на госпожица Рос-Пилкинтън. Записваше и най-малките подробности, за които се сетеше, с едно копие за Анис, която през последните няколко дни бе наблюдавала съседната къща и съответно бе доста нервна.

— Опасявам се, че има още много неща да ви обяснявам — извини се Нони.

Госпожица Рос-Пилкинтън, над четиридесет, с побеляла синкава коса, големи зъби и с пенсне без рамки, разроши перата си.

— Сигурна съм, че ще се справя, госпожице Лито — каза тя с възможно най-нежния си глас.

— Убедена съм в това, но просто исках да ви улесня. Ще видите, че ще ви се отвори доста работа, ако не успеете да съчетаете едновременно Процедурата и обичайните си задължения.

— О, надявам се да навляза в тях за кратко време — отвърна самодоволно госпожица Рос-Пилкинтън. — Много е приятно да се работи в офиса ви, нали? Има ли много пичове? — изпъкналите й сиви очи заблестяха в очакване, а Нони потръпна вътрешно при тази вулгарност. Госпожица Рос-Пилкинтън очевидно изчиташе всички статии за кралските величия, и то с такава наслада, и сега се чувстваше „повишена“ в офис, където работеха истински благородници.

— Не съвсем — промърмори Нони.

Лейди Мойра щеше да разкъса заместничката й на парчета, въпреки че засега бе простила на Нони.

— Нони! — познатият английски акцент изригна по телефона като атомна бомба и Нони бързо отдалечи слушалката на известно разстояние от ухото си. — Тази вечер сте на коктейл, ти и Анис, исках да го направя утре, но трябва да бъдем в Кеми Дейвид, а има и обяд след това.

— Да, лейди Мойра, много мило от ваша страна. Ще се радваме да дойдем — като затвори, тя въпросително погледна Анис.

— Да, чух — засмя се тя. — Какво щастие, че не е била родена още, когато Бел е открил телефона, иначе той щеше да има големи неприятности.

Госпожица Рос-Пилкинтън гледаше объркано.

— Опасявам се, че не разбирам съвсем…

— След време ще разберете — каза Нони, която вече не бе зависима от времето. Бедната госпожица Рос-Пилкинтън! Едва ли някога щеше да бъде поканена просто ей така на лека предобедна закуска от семейството на сър Робърт, на обяд в някоя дъждовна събота, когато столът е затворен, или на чай, когато специалните гости на лейди Мойра пристигнат.

В 17.30 звънецът сложи край на работния ден.

— Време е, дами! — сър Робърт изглеждаше по-измамен от всякога, лейди Мойра явно скоро бе имала сблъсък с фризьорката си, от който не бе излязла победител, но въпреки това и двамата бяха широко усмихнати и сърдечно посрещнаха двете момичета.

— Сядайте, сядайте — изкомандва лейди Мойра. — Все още съм на чай, но сър Робърт казва, че е време за… ред.

— Слънцето залезе вече, мила — тихо рече посланикът, застанал до напитките. — Така, какво ще пиете, скъпи мои? Шери, уиски или нещо от моите специалитети?

— Шери — веднага се обади Анис.

— Малко скоч с повече вода — поръча Нони.

Всичко друго бе по-добро от специалитетите на сър Робърт. Нони си помисли, че заради тях лицето му има такъв измъчен вид, а Анис предположи, че от тях гласът му е станал толкова дрезгав.

Двете момичета учтиво седнаха, извръщайки глави в ужас от розовата коса на лейди Мойра, и приеха предложените им препечени кифли.

— Глупости, Робърт, идеално върви с ликьор, а ние нямаме нищо друго, освен противните ти пържени картофи.

„Все едно че не съм чула това“ — каза си тъжно Нони, отпи от уискито си и започна да уверява сър Робърт в качествата на Рос-Пилкинтън.

— Искаме да ни помниш, Нони — сър Робърт извади малка кутийка: топазена брошка, украсена със смарагдови орнаменти.

— Вие също да ме помните — отвърна тя, а подаръкът й, макар и без особена стойност, ги зарадва не по-малко: две малки рисунки с молив на лейди Мойра и сър Робърт в рамки рококо. Те не преставаха да им се възхищават дори когато стана време да се разделят с искрена целувка.

— Когато ти доскучае в Рим, върни се при нас — предложи сър Робърт.

— Винаги си добре дошла! — изблея високо лейди Мойра, като протегна ръка. — Довиждане, дете, и успех!

 

 

— Ще трябва ти да шофираш. Този път пръстите ми са като счупени — рече Нони, като отиваха към паркинга.

Анис със смях седна зад кормилото на ферарито.

— Какво ще правиш с колата?

— Уили ще дойде да я прибере. Ще му оставя ключовете. Можеш да я използваш, ако желаеш. Името ти присъства в застрахователната книжка.

— Толкова си немарлива за кола, която струва осем хиляди долара — отбеляза Анис. — Нищо пари!

— Колата е просто кола. Хората са по-важни, дори ако се наложи да ходиш пеша, за да се срещнеш с тях.

— Сигурно е така, но… доста ходих пеша в Шотландия, когато бях мома.

 

 

Последен ден. Стаята на Нони бе оголена, лишена от цялата си същност. Всичките материали за рисуване, картините, книгите, купувани през тези три години, бяха поставени в кашони и изпратени. Чекмеджетата бяха опразнени. Единственото, което бе останало в гардеробите, бяха закачалките за дрехи. Куфарът и пътната чанта лежаха върху другото легло и очакваха последните приготовления. Нони сгъна една банкнота, мушна я в плик и го остави на прислужницата. Щеше да вечеря вкъщи за последен път с Хеда и Анис, а после щеше да вземе последния самолет за Ню Йорк тази вечер, казвайки сбогом на трите години живот тук, с изключение на спомена, който щеше да изплува в края на февруари или началото на март. „И при моя лош късмет, сигурно ще бъде на 29 февруари! Ох, бедното дете!“ — помисли си тя.

В офиса знаеха, че това е der tag[1]. Спестиха й последните ръкувания, пожелания, сантименталности от страна на обслужващия персонал. Анис много се притесни, че няма адреса на Джилиън.

— Не е на повече от час път оттук и съм сигурна, че би искала да е с нас тази вечер.

За Нони отсъствието на Джил беше единственото успокоение в цялата ситуация. Вероятно Хенри вече й е казал за „Тиана Ту“ и за оставката й, но той не знаеше деня на заминаването й. Ако знаеше, щеше да доведе Джил навреме, за да я изпратят, а Нони чувстваше, че наистина не можеше да понесе подобно нещо.

Госпожица Рос-Пилкинтън вече почти се бе настанила на бюрото на Нони, която, от своя страна, правеше последните преводи, проверяваше документацията си, връзваше една към друга стенографските си тетрадки, за да бъдат съхранени до края на годината, когато щяха да ги изгорят.

Първият секретар си тръгна по обяд, като преди това прегърна Нони и почти се разплака.

— Надявам се, че всичко върви нормално — изстена той, — пък и сър Робърт настоява да не си отлагам отпуската.

— Разбира се. Нуждаеш се от почивка след това изморително лято — успокои го тя. — Не се притеснявай, Алън. Анис ще бъде тук и съм сигурна, че госпожица Рос-Пилкинтън ще ти хареса.

— О, тя е компетентна, но — гласът му потрепери, — ох, Нони, гласът й е ужасен! Най-много да издържи до първия официален прием — мрачно предсказа той. — Знаеш ли, че официалната й рокля била бежова на зелени райета?

Нони се засмя.

— Ще изглежда като в униформа на посолството.

— Ами да, ето кое ми е неприятно — неочаквано продължи той. — След всичките тези години, през които се гордеехме с теб и Анис и не отстъпвахме на французите и италианците, направо е унизително да станем за смях на цял Вашингтон.

В три часа след обяд сър Робърт и лейди Мойра заминаха за Кеми Дейвид, а един час след това пристигна дипломатическата поща.

— Госпожице Рос-Пилкинтън, бихте ли ми помогнали? — помоли Анис.

Нони умишлено не се включи в работата, докато Анис отвори пощата и извади съдържанието й, като напътстваше госпожица Рос-Пилкинтън, която бе вече известна, това бе неизбежно за голямо нейно нещастие, сред служителите на посолството като госпожица Крокодилова.

— Да, да, разбирам — тя с почит наблюдаваше как Анис разпределя писмата и докладите. — Тези са за пичовете, тези — за превод и за архивата, а… тези закъде са?

— За първия секретар — търпеливо й обясни Анис, когато вратата се отвори. — Здравей, Мери-Ан. Седни за минутка, докато свършим с пощата.

— О, разбира се. Да почакам в приемната?

— Не, просто изчакай някъде, докато обясня на госпожица Рос-Пилкинтън.

— Добре — Мери-Ан остави чантата си върху временното бюро, извади от нея огледало и червило и започна да се оправя, без да проявява никакъв интерес към момичетата и пощата.

— Аз ще взема нещата за Алън — реши да помогне Нони. — Виждате ли писмата, госпожице Рос-Пилкинтън? Тези трите са напълно обикновени, няма нищо секретно в тях. Просто ги оставяте на бюрото на господин Тревелиън. Изпратени са с тази поща, за да се спестят пощенските разходи.

— О, ясно, разбирам…

Тогава Нони видя всичко.

От празната стая на първия секретар тя забеляза как госпожица Рос-Пилкинтън отвори един доклад и едно листче хартия падна на бюрото. Мери-Ан бързо го взе и го пусна в отворената си чанта, зад нея, върху временното бюро.

В рамките на две минути Мери-Ан бе затворила ръчната си чанта и си бе тръгнала, а дамската й чантичка наперено се люшкаше на рамото й. Кога ли щеше да разбере, че листчето е изчезнало? А и какво трябваше да стори Нони? Беше 16.45 Алън Тревелиън бе излетял със самолет за Каракас, сър Робърт и лейди Мойра вече пристигаха в Кеми Дейвид, а само бог знаеше къде е Жервас.

Тайно, Нони разгледа откраднатото листче — парче от обикновено бележниче, което можеше да се види на всяко бюро и се използваше за случайни записки и бележки. Всички го имаха: пет на седем сантиметра — за бележки, три на четири — за телефонни номера и голям брой отделни страници, на които се чете: „Докато сте извън службата“! Телефонните номера се пазеха обикновено месец, в случай че човек иска да си спомни някое име или дата. Съобщенията и записките се унищожаваха в края на деня и всички такива листчета по офисите се изхвърляха от чистачката в контейнера за смет.

Каква хитра идея! От колко време се правеше това? Сигурно още от преди напускането на Оливър. Дали сам го бе измислил, или е бил принуден? Те по правило запазваха подобни хвърчащи листчета. Тя и Анис обикновено вземаха чист лист от бележник, но в спешни случаи хващаха каквото им попадне подръка — ъгъл на вестник, парче от жълта чертожна хартия или записваха върху бележника, като не забравяха да посочат отгоре за какво се отнася. От другия край пощата идваше в същия вид, но със странни парчета хартия под кламерите и още по-странни допълнителни материали на дъното на пощенската чанта. Веднъж вътре намериха парче кифла, което им подсказа, че пощата е изпратена по чаено време и някой в бързината я бе пуснал. Бяха върнали кифлата, грижливо увита в специална хартия за подаръци и придружена от остроумно петстишие от сър Робърт, на което секретарят от другия край отговори на латински. Посланикът и първият секретар се бяха кискали като момчета, но бяха отказали да го преведат на английски. „Вашата чувствителна душа ще бъде шокирана, Анис, на Нони също, ако го разбере.“

Въпреки това доста неща, които не бяха свързани с дипломацията, отиваха и се връщаха с дипломатическата поща, когато оставаше свободно място: часовникът на сър Робърт за поправка, любимите списания на лейди Мойра и канцеларските й принадлежности с монограм, кутия със сладкиши за Анис от лейди Бенедикт — нещо абсолютно забранено, разбира се, но в този случай бе компромис. Момичетата бяха сортирали документите и изхвърляли странните неща, без въобще да предполагат, че сред тях ще има неща, подобни на това, което Нони видя.

Сега у нея се намираше едно от тях.

— Анис, искам да се обадя до Ню Йорк. Ще отида в стаята на Алън — тя затвори вратата след себе си.

Под светлината на настолната лампа тя разгледа странното листче под увеличителното стъкло и това, което на пръв поглед изглеждаха драсканици, се оказаха числа и отделни букви. Код, направен чрез намаляване размера на знаците по фотографски път. Ако Нони не знаеше какво има пред себе си, щеше да го помисли за парче скъсана хартия, използвана от някоя секретарка за поправяне на печатни грешки.

Изведнъж си спомни: хартията, която бе хвърлила в деня на откриването на летния сезон, същия ден, в който Оливър им бе помогнал при отварянето на пощата, а куриерът изчака Анис да привърши. Но тогава първият секретар заключи вратата на кабинета си, което за Оливър бе достатъчно да го смути, защото, докато той напрегнато търсеше начин да вземе предназначената за него информация, от притеснение се бе изпуснал пред Нони за комисионата на „Ронсез и Пимента“.

Беше си получил листчето хартия. Нони ясно си го спомняше как се наведе да го вземе от пода до кошчето за боклук. Той никога повече не спомена за тази комисиона, нито Нони — в писмата и разговорите с дядо си, но тя се чудеше дали Оливър си спомняше, че й бе казал за нея. Ако положението наистина бе толкова напечено, колкото изглеждаше, Нони можеше да се обзаложи, че той никога не бе възнамерявал да й каже. Във всички случаи е имало комисиони, които той бе запазвал за себе си, въпреки че всяка една от въпросните три идваше от държава, където бяха забелязани съмнителни финансови операции. Нони се чудеше как Оливър прави така, че всичко около него да изглежда автентично. Отговорът беше Мери-Ан Смит.

Щом той й се доверяваше в събирането на информацията, значи можеше да й се довери в това тя да го представя във финансовите му операции. Сигурно е била проверена от ФБР или от Министерството на финансите, преди да отидат на делото му, но вероятно все нещо им е убягнало от погледа.

Жервас не беше в „Карлайл“.

— Госпожица Лито! — повтори телефонистката. — Един момент, ако обичате… да, предадено ми е да ви кажа, че той ще се върне тази вечер. Съжалявам, не зная в колко часа, госпожице.

— Ще му кажете ли, че разполагам с информацията, от която се нуждае? — каза Нони. — Очаквам да съм в Ню Йорк към полунощ и веднага ще му се обадя. В противен случай ще съм на… — тя даде телефонния номер на родителите си и затвори натъжена. Зарът срещу Оливър бе хвърлен. Нони единствено се надяваше, че Жервас ще защити Анис, но може би няма да иска, когато прочете писмото от Нони, което сигурно го очакваше в „Карлайл“.

„Скъпи Жервас, Анис казва, че не може да се омъжи. Тя не може да има деца!“

Финалната вечер започна с Хеда, която четеше някакво писмо, пребледняла като восък.

— Джордж е станал професор в Сиракуза — каза тя, а големите й тъмни очи помътняха от болка.

— Казва ли нещо?

— Не е длъжен — мрачно отговори Хеда. — Майка му е жива, не знаехте ли? Тя иска да бъде центърът на гравитацията.

— Сигурно можеш да си намериш работа в Сиракуза!

Хеда поклати глава.

— Не е въпрос за пари, не разбирате ли? Ох, Нони, Анис, мислех, че всичко се е оправило — бе сломена. — Беше ми все едно дали майка му ще живее с нас. Щях да върша цялата работа, приятно ми е и въобще не представлява трудност за мен, знаете, но това не бе достатъчно. Тя го изяжда жив, като онези ужасни малки риби, които изяждат бебетата си. Тя спечели!

Анис обви ръце около тресящите се рамена на Хеда, а Нони потъна в креслото и започна да се бори с чувството за обреченост, защото тя бе тази, която запозна Хеда с Джордж, без да знае нищо за него, освен това, че е приятен и с остро чувство за хумор. А сега се оказваше, че в дома си имал един нов Калигула от женски пол.

— Въобще нямаше да излезе нищо — каза тя тихо на Хеда. — Щом няма смелостта да каже на мама, че иска да живее самостоятелно, дори и да се наложи двамата да се бъхтите за единия наем, значи той не притежава нужните качества, Хеда, скъпа!

Пълните със сълзи тъмни очи се взряха в Нони, нещастни, но все още с искрица надежда.

— Никога нямаше да можете да направите нещо само с него или за него — продължи спокойно Нони. — И двамата няма да се чувствате добре, защото ти щеше да го направиш президент на „Харвард“ или щеше да му помогнеш да спечели Нобелова награда — тя се засмя, при което Хеда също се усмихна. — Ще си намериш някой друг, мила. Все някъде съществува мъж, който ще те желае повече от всичко на света — твърдо рече тя, — който няма да го е грижа за семейството му, за твоето семейство и дори за децата, освен ако не са твои.

Анис пое рязко въздух, но не каза нищо.

— Така че хайде да пийнем по нещо и да вечеряме — предложи Нони, — а ти помисли върху това и ще видиш, че ще го превъзмогнеш.

Слязоха долу, събраха се около кухненската маса, настроиха се на по-весела вълна и пиха по още един аперитив, а през това време Хеда сложи на масата това, което бе сготвено в чест на Нони — най-любимите й ястия: сиренки, хайвер и студени скариди като начало. При третото питие те вече се смееха на разни случки от последните три години.

Нони осъзна, че само преди четири месеца всичко за нея бе един голям бал. Колко хубави мигове имаха в къщата на уважаваща вдовица Бенедикт! Ако не беше дала воля на либидото си, сега нямаше да се налага да изостави приятелките си, но нямаше друг избор. Гърдите й вече бяха започнали да се втвърдяват, коремът й започваше да личи. Щом като Жервас бе познал, какво оставаше за другите? И като капак на всичко, това щеше да е coup de grase[2] за Анис.

Нони мислеше да вземе последния самолет, но в десет часа те едва започваха да ядат чудесните фламбирани пържоли и едва в единадесет часа стигнаха до Creme а Angraise.

— Музика, маестро! — каза Нони. — Хайде да разчистим чиниите. „Твърде много са“, както казва госпожица Крокодилова, и да изпием кафето на горния етаж.

Не възнамеряваха да подреждат всичко същата вечер:

— Ти занеси напитките и кафето, ние измиваме чиниите и идваме след минута.

Нони се обади от къщи.

— Закъсняхме с вечерята. Ще се прибера утре. Ако се обади Жервас дьо Шеванел, кажете му, че ще му се обадя веднага щом пристигна или може да ми се обади тук, да кажем… до обяд. Ако тръгна сега, съмнявам се, че ще успея да стигна до летището преди…

Така Нони спа за последен път в старата си стая.

Но една нощ бе достатъчна. На следващата сутрин на първите страници на всички вестници се говореше за дипломатическата криза. В новините по радиото и телевизията също.

Пет-шест напълно ясни снимки на Анис: как се усмихва на Оливър на танцовата площадка в една дискотека, как го държи за ръката в момента, когато се навежда над маса за игра на зарове, как вечеря в ресторант с шест други двойки. Мъжете приличаха на мафиоти, а Оливър я бе прегърнал и й се усмихваше интимно. „Шедьовърът“ беше снимката, на която Оливър целуваше Анис за лека нощ пред входа на дома й. Лицето й не се виждаше от неговото, но нямаше съмнение, че това е тя.

Нямаше съмнение и в това, че Оливър Невинс е важна клечка от шпионската мрежа. Вече беше арестуван и в момента „го разпитваха“.

Не по-малка бе сензацията в уводните статии, че Джилиън Морисън е избягала с почитаемия Хенри Девиниш: „Дебютантка се омъжва за сина на английски граф“, „Млечната сестра на Йорк Деланд — омъжена за Любовта си от Детството“, „По-младият син на английски граф избягва със сестрата на актьор“.

9.00 часът: Двама безлични агенти от ФБР и Анис по халат, разтреперана.

— Съжалявам, госпожице Лито, но не можете да останете.

— Няма ли право на юридическо лице?

— Да, ако бе обвинена в нещо — намекнаха те деликатно, — но в момента просто я молим за помощта й.

— Разбирам — Нони изгледа твърдо мъжа. — Бихте ли й предали нещо? Кажете й да каже точната и пълна истина.

— Това е нашето общо желание, госпожице Лито — вратата на всекидневната тихо се затвори под носа й.

9.15 часът: — Тя не е закусвала, Нони, няма ли поне това да й позволят?

9.16 часът: — Да, госпожице Лито, какво има този път?

— Не е госпожица Лито. Аз съм госпожица Конради, и мисля, че госпожа Бенедикт не е закусвала — заяви Хеда. — След 15 минути ще е готово. Някой от вас иска ли нещо?

— О, хм, ще се радваме, ако ни донесете каничка с кафе. Почти цяла нощ сме на крак.

9.17 часът: — Хотел „Карлайл“, добро утро… дук дьо Шеванел?

— Съжалявам, той си тръгна… О, госпожице Лито! Не, не остави никакво съобщение.

9.30 часът: „Трябва да сляза долу и да помогна на Хеда. Господи, това е за цяла армия!“

— Казаха, че са били цяла нощ на крак. Мъжете винаги се успокояват, когато се нахранят, което ще улесни Анис. Качи се горе, вземи нещата от кухненския асансьор и ги сложи на масичката с колелца, а аз ще донеса кафето. Още не е готово, но могат да започнат с яйца и бекон.

— Да, госпожице Лито?

— Госпожица Конради мисли, че госпожа Бенедикт трябва да хапне нещо, а вие също трябва да се подкрепите — сладко рече Нони. — Просто вкарайте масичката и се обслужете сами. Кафето ще стане всеки момент.

— О, хм, благодаря ви много.

9.45 часът: Къде, за бога, бе Жервас? Ако е хванал самолета в осем, вече трябваше да е тук. Листчето хартия в джоба й я изгаряше като огън. То можеше въобще да не бъде свързано с шпионаж или хазарт, но можеше и да утежни положението на Анис, постът на която в посолството я правеше отговорна за дипломатическата поща дори когато Нони беше с нея.

„Не рискувай, изчакай Жервас. Къде е той?“ Телефони, телефони, телефони…

— Не мога да ви кажа къде е госпожица Морисън… не, нямам адреса й… Съжалявам, госпожа Бенедикт е заета в момента: Кой се обажда?

10.00 часът: — Нони? Айлън Тревелиън е. Току-що видяхме американските вестници. Идвам си с обедния самолет, до довечера съм във Вашингтон… да става каквото ще с отпуската ми! Нали не мислеше, че мога да остана безучастен при подобна ситуация? Кажи на сър Робърт… и поздрави Анис.

10.15 часът: — Да, госпожице Лито.

— Искате ли още кафе? — плахо попита тя.

— О, хм, много мило от ваша страна.

— Абсолютно вярно! — ясно отвърна тя, като погледна към опустошената масичка. — Ако може само да изкарате масичката, за да измием чиниите. Надявам се, че сте сити и пресити и се чувствате удобно, а в случай че възнамерявате да останете за обяд, имате ли нещо против да дадете поръчката си още сега? Яйцата, беконът, шунката и саламът не влизат в менюто — вие ги изядохте.

— За което ви благодарим — бързо каза единият от тях. — Моля ви, предайте нашите благодарности на госпожица, хм, Конради, но повече няма да ви притесняваме. Тръгваме си след малко.

Нони нахално им се усмихна.

— Добре!

10.30 часът: — Ще можеш ли да се оправиш сама, докато аз изтичам до магазина „Гранд Юнийн“? Ако отида сега, господин Стоун ще постави някой да го замества и ще намери друг за пиковия час по обяд.

— Това е голяма услуга за съботен ден, Хеда.

— Да, но той няма да ми откаже — самоуверено рече тя. — Две седмици се грижех за жена му, когато не успяха да си намерят сестра по време на грипната епидемия.

10.45 часът: — Сър Робърт! Влизайте. Вече почти два часа разговарят с Анне, но не са я обвинили в нищо. Алън се обади от Каракас. Идва си с обедния самолет.

— Добре е сторил — посланикът беше пребледнял, но движенията му излъчваха някаква повелителност, както никога досега. Той измина разстоянието до вратата на всекидневната, отвори и каза: — Аз съм сър Робърт Джилмартин, господа, вие сте?…

— Федерално бюро за разследване, сър, Рингроуз и Адаме.

11.00 часът: — Върнах се и мисля, че си заминават. Долових движение, когато влизах.

— Да, сър Робърт е тук. Направи още една каничка с кафе, Хеда. Ох, по дяволите този телефон!

— Остави слушалката отворена — остроумно предложи Хеда.

— Не очаквам разговор, който може да реши всичко. Ало?

Не беше Жервас, все някой друг беше и Нони усещаше как с всяка измината минута напрежението все повече растеше.

11.15 часът: — Госпожа Бенедикт ще бъде по всяко време на ваше разположение, господа, но засега съм сигурен, че ви е казала всичко, което знае.

— Има ли нещо, което бихте искали да добавите, сър?

— Не, съмнявам се, че разполагам с нещо полезно, но ви уверявам, че ще ви окажем пълно съдействие. Приятен ден, господа.

— Приятен ден, сър Робърт, и благодаря, госпожо Бенедикт.

11.20 часът: — Възникна голям проблем, татко, не с мен, а с Анис. Кой е най-добрият адвокат във Вашингтон за някой, който е въвлечен в случай с шпиони!

— Джорам. Вече му се обадих. Прочетох всичко на първа страница на „Таймс“, но не успях да се свържа с теб.

— Да, телефоните са ужасни… Значи си се обадил на Джорам? Много ти благодаря. Сигурно и той не може да се свърже с нас, но аз ще му се обадя.

— Нони, очаквахме те тази сутрин, но при тези обстоятелства, предполагам, че ще останеш, докато всичко се оправи — тонът на Бернар Лито бе служебен. — Упълномощил съм Джорам да постъпи както намери за добре… да, добре, Гретел, майка ти иска да те чуе, Нони.

— Няма да се разстройваш! — с твърд глас я окуражи Мути. — Направи каквото можеш и си идвай! За бебето не е добре това, разбираш ме, нали?

— Да, майко, но и ти трябва да ме разбереш. Приятелката ми е в беда и ако я изоставя, ще се притеснявам още повече.

11.30 часът: — Познавам Оливър, откакто се помня, сър Робърт. Той присъстваше, когато за пръв път се видях с лорд Килиън. Също и Алън, и бяха толкова мили към мен. Развеждаха ме, запознаваха ме с много хора, помогнаха ми да намеря тази къща — гласът й потрепери, — но никога не е било на някаква романтична основа. Бяхме просто приятели. С тяхна помощ започнах и съвсем естествено се разделихме, особено след като Оливър напусна посолството, но си останахме приятели.

— Намеква се, че си била нещо повече за него, Анис — гласът на посланика бе спокоен. — Вярно ли е?

— Да… веднъж — с нисък глас отвърна тя, — но сега не, сега не!

Настъпи продължителна тишина.

— Аз не трябваше… Той също не го искаше. Беше приятелство, не любов. Държахме се за ръцете и се целунахме за лека нощ.

— Как стана така, че прекара отпуската си с него?

— Не бях планувала нищо. Когато случайно го срещнах в Рохобот, беше ми приятно, че просто има с кого да си говоря. Той ми предложи да отидем до крайбрежието. Не зная дали е имал уговорени срещи — всичко изглеждаше съвсем случайно, а и аз се влачех след него, защото исках да съм сред компания. Той действително има много познати. Беше… много весело, прекарах добре — точно това, от което се нуждаех. Разбирам как изглежда всичко това отстрани, но ние не бяхме дори в един и същ мотел, сър Робърт. Въобще не забелязах нещо съмнително, дори не съм и мислила, че…

— Разбира се, че не си. Ти си била идеалното прикритие за него, Анис, и невинна или не, не можеш да се върнеш в посолството, докато нещата не се разяснят.

Като се спотайваха в сенките на трапезарията, за да подслушват, Нони и Хеда се хванаха за ръце ужасени.

— Да, трябва да бъда сменена — мрачно каза Анис. — Това означава ли, че мога да бъда преместена някъде другаде, сър Робърт? Уволнена ли съм?

— Не зная — въздъхна той. — Ще направя каквото мога, Анис. Вярвам ти, но секретарят в родината има последната дума и съвсем скоро той ще се произнесе — посланикът се изправи. — Ще ти кажа веднага, след като разговарям с него. Лейди Мойра ме помоли да ти предам най-сърдечните й поздрави и се надявам, че никога вече няма да те види в подобно положение.

Анис бе твърде сломена, за да му отговори с повече от една изнурена усмивка, а сър Робърт леко я потупа по ръката.

— Анис, скъпо дете, в крайна сметка всичко ще се оправи, но ти трябва да се омъжиш!

Той си навлече връхната дреха, взе си шапката и тръгна към вратата, а Нони и Хеда се свиха, за да не ги види. Все още чуваха гласа му.

— След като си могла да се забъркаш с Оливър Невинс, без значение защо и как, значи очевидно не вехнеш от скръб по поминалия ти се съпруг. Намери си друг мъж, Анис! И лейди Мойра мисли като мен…

Обяд: — Ела горе, миличка. Полегни за малко. Не мисли за това, ние сме тук. Ще ти донеса малко супа, да, ще видиш колко е вкусна, с една препечена кифличка.

— Баща ми е наел Джорам вместо теб, мила. Вече е ходил във ФБР. Те ти вярват. Всичко е заради тази жажда за сензации.

— С мене е свършено. Ще трябва да продам къщата, да отида някъде и да започна отново — Анис отчаяно захлипа, застанала неподвижно като восъчна кукла, докато те й свалиха халата, леко й измиха лицето, изпънаха чаршафите и я поставиха да си легне.

— Какво ще правя? Къде да отида, как ще си намеря работа след този случай!

— Ела с мен в Рим — предложи Нони. — Имаме огромен палат със стотици стаи, а леля Маргрет умира за компания. Избягай от всичко това за известно време, докато случаят не заглъхне и докато сър Робърт може да те вземе отново на работа.

— Ах, наистина отиди, Анис — подкани я Хеда. — Каква хубава идея, Нони. Толкова ще е добре да бъдеш с приятелка, когато… — тя внезапно млъкна и се взря в пода.

— Когато какво? — попита Анис, почти неслушаща.

— Нищо — каза Нони. — Просто ще е добре да бъдеш с приятели.

12,15 часът: — Къде е дук дьо Шеванел?

— Не зная добре, госпожице Нони — отговори на развален английски прислужникът. — Те ми казват да отворя къщата и да чакам за него тази вечер. Вие попитала в посолството?

— И те знаят толкова, колкото теб — нетърпеливо отвърна тя.

— Да, госпожице Нони. Те отведат госпожица Анис?

Нони отговори резервирано.

— Защо да я отведат? Тя нищо не е направила.

12,30 часът: — Тя спи. Супата й подейства добре — със задоволство отбеляза Хеда. — Господин Стоу донесе хранителните продукти. Помогни ми да ги прибера — когато направиха това, тя попита: — Кога заминаваш?

— С първия самолет, след като всичко свърши — Нони повдигна вежди. — Нали не си си мислила, че мога да ви изоставя?

— Не, но Джилиън го направи — Хеда леко подсмръкна. — Нима не е чула нищо? Поне да се бе обадила!

— Доколкото я познавам, по това време е в леглото. Не, не мога да си тръгна ей така.

— Просто си помислих, че може би се налага да заминеш, Нони. Искаше още снощи да го сториш и остана само защото аз те забавих — Хеда се намръщи тъжно.

— И добре направих — отвърна Нони. — Ето, виждаш ли как Господ по тайнствен начин направлява действията и постъпките на своите чеда?

Хеда се разсмя.

— Ох, Нони! Какво щях да правя без теб! Винаги имаш отговор за всичко.

13,00 часът: — Да! О, това сте вие, господин Рингроуз. Госпожа Бенедикт спи и не искаме да я будим.

Двамата мъже от ФБР бяха застанали учтиво.

— Този път искаме да разговаряме с вас, госпожице Лито.

Господин Адаме извади един плик, в който имаше лист хартия от френското посолство: „Нони, кажи им всичко, което знаеш! Жервас!“

— Може ли да влезем?

— Разбира се — механично отвърна тя. — Знаете пътя. Настанете се удобно. Това, което търсите, е горе — тя надникна при Хеда в стаята на Анис и прошепна: — Те са тук отново, но този път им трябвам аз. Затвори вратата и гледай да не се събуди колкото се може по-дълго.

— Ти! — лицето на Хеда прие разтревожен вид.

— Всичко е наред. Може би скоро този кошмар ще свърши — увери я Нони. — Ако се събуди, не й позволявай да слиза долу, докато не си заминат.

Като извади парчето хартия от джоба си, тя влезе във всекидневната.

— И така, господа, ето го. Ще ви трябва увеличително стъкло.

Мъжете бяха шокирани.

— Може ли да използваме телефона? Защо не ни казахте за това по-рано?

— Не ми дадохте възможност — каза тя, — а и не бях сигурна дали има някаква връзка със случая. Можеше просто да навреди на госпожа Бенедикт.

— Или… на вас, госпожице Лито? — намекна й Адаме.

— Глупости! — презрително отговори тя. — Аз бях тази, която разкри всичко. Дукът не ви ли каза?

Двамата се спогледаха.

— Не… съвсем — с равен глас каза Рингроуз. — Една секретарка ни информира, че вие сте били свидетел, и дойдохме, за да се уверим.

— И не знаете нищо за борсовите манипулации? — попита тя с невярващ глас и като видя обърканото им изражение, продължи: — Добре, извадете си бележниците и пишете…

До този момент Нони бе разказвала на Жервас цялата история толкова пъти, че можеше и насън да я възпроизведе. Внимателно и бавно, тя разказа подробно за подозренията си, които малко по малко я бяха извели на вярна следа. Рингроуз си записваше, Адаме седеше до телефона, свързан с ФБР, и от време на време прошепваше нещо на някой от другата страна.

— Както виждате, когато накрая разбрах как пренасят информацията, не знаех на кого да кажа, освен на дук дьо Шеванел. Оставих му съобщение, но дори тази сутрин не знаех кой какво знае, господин Рингроуз.

— Да, за вас това е било тежко изпитание, макар че — той изсумтя леко, — ако съдим по това, което разказахте, вие сте единственият човек, който знае нещо. Защо не се обърнахте към сър Робърт или господин Тревелиън? — с любопитство запита той. — През цялото време сте знаели за връзката между нещата. Знаели сте, че във финансовите кръгове съществува проблем, и въпреки това не сте казали на никого. Защо?

— Нямах представа, че става дума за едно и също нещо — простичко отговори тя. — Нима не разбирате? Мислех, че проблемите са два: единият от дипломатически характер — сър Робърт, другият — финансов, интересуващ дядо ми. Не можех да кажа на нито един от двамата за съществуването на другия проблем. Освен това никога не съм мислила, че Оливър е в основата на всичко. А и всичко бе някак на фона на лични проблеми.

— Като например? — нападна той.

Нони погледна бележката от Жервас.

— Не съм сигурна дали той е искал толкова подробно да ви разкажа за всичко — промълви тя, — но това обяснява… Дук дьо Шеванел иска да се ожени за госпожа Бенедикт, която го обожава, но скъса с него по причина според мене прекалено глупава. Тя бе дълбоко нещастна. Оливър Невинс е стар неин приятел. В един момент той застава на пътя й и тя тръгва с него само за да забрави другия.

— Любовна история!

— Не. Отначало и аз така си помислих, но сега не бих се учудила, ако той не е женен тайно за Мери-Ан. Съмнявам се, че би й се доверил да вземе листчето от дипломатическата поща, освен ако не я е държал в ръцете си.

— Наистина съществува някаква връзка — меко отбеляза Адаме в телефонната слушалка, — но не бяхме се сетили, че е възможен брак между двамата.

— Тя не е родом от Вашингтон — спомни си Нони. — Направих справка в кметството в родния й град преди около година, точно когато се появиха съмнителните комисиони. Ако можете да издействате помощ от банките, мога да открия банковите сметки на нейно име. Успяхте ли да научите нещо за него?

— Много малко — повдигна рамене Адаме. — Разказва ни една и съща версия и се придържа към нея. Приема, че е бил недискретен, че е надавал ухо на разни клюки и ги е препредавал от посолство на посолство, като въобще не е предполагал, че може да е нещо важно, че може да се злоупотреби с него и т.н. Това, което вие ни разказахте, ще го накара да затрепери от страх.

— Аз бих насочила вниманието си към Стратос Медина — посъветва тя — и Зое Патрос. Обзалагам се, че Оливър я е познавал и чрез нея се е запознал с Медина. Усетил е, че може някак да пуска някои неща в дипломатическата поща.

— Оливър е като пчеличка, знаете — вероятно е имал „приятел“ от другата страна. Медина го е убедил да изпраща негова информация и му е заплащал комисиони. Оливър не разбира много от борсови разигравания. С всяка печеливша комисиона той е ставал все по-зависим.

— Искате да кажете, че Невинс не е знаел какво върши.

— О, разбира се, че е знаел, но по-късно брокерът на Медина е ръководил всичките му скрити инвестиции. Ако попитате Оливър откъде е чул за комисионите, ще ви отговори, че не може да си спомни, че не е купувал за себе си, защото не му стигат парите, но дукът бе свидетел, когато той каза, че е купил „Фамекс“ — спомни си тя. — Не зная как ще докажете финансовата връзка между Оливър и Медина, може би дядо ми ще помогне, но това определено ще принуди Оливър да признае, че е бил на яхтата „Не Не“. Това бе и фактът, който ме обезпокои мене лично — в заключение с треперещ глас каза тя. — Не трябваше да ходя там, но бях на една малка яхта в съседство с „Не Не“ с мъж, който познава Стратос Медина. Хенри Девиниш познава този мъж и ако може да се забави разгласяването на този факт, докато не замина, ще ви бъда много благодарна.

— Никога не притесняваме хората излишно, госпожице Лито.

14,30 часът: — Нони, трябва да обядваш нещо! — Хеда отвори вратата и погледна с неодобрение мъжете от ФБР.

— Останала е само салата. Има достатъчно и за вас, но за вечеря ще се оправяте сами, ясно?

— Да, хм, много благодаря, госпожице Конради.

Нони запази сериозно изражение на лицето, докато Хеда докара пред тях масичката с колелца и войнствено я остави в центъра на стаята.

— Аз обядвам горе с Анис. Тя се събуди, но в случай че искате да я видите, ще повикам лекар, за да ви забрани това — отбеляза тя и си тръгна. — И не оставяйте кифличките да изстинат.

— Тя е много… авторитетна, нали? — зашеметен попита Адаме.

— Да — Нони разпредели салатата, като не успя да сдържи смеха си. — Но най-добре да спазваме напътствията й относно храната. В края на краищата, все някъде трябва да ядете, а и кифличките са царевични…

14,50 часът: — Предайте благодарностите ни на госпожица Конради, ако обичате — изкриви устните си господин Рингроуз. — Не сме свикнали с такова гостоприемство и сме ви много благодарни, госпожице Лито.

— Чиста ли е госпожа Бенедикт? — попита тя направо.

— Трябва да съм предпазлив — отвърна той, — но ако тя наистина е знаела, защо е трябвало вчера Мери-Ан да вземе листчето с информация? Вашите наблюдения доказват, че са искали Анис да не ги види.

— Добре! Имате адреса ми в Ню Йорк. Ако госпожа Бенедикт се нуждае от юридически съвет, господин Джарм ще се погрижи за това. Госпожица Конради ще бъде тук. Господин Тревелиън си идва тази вечер, а сър Робърт ще се обади на секретаря в родината — ясно обобщи Нони. — Не зная как ще намерите госпожа Девиниш, но можете да се обадите на съпруга й в посолството. Това задоволява ли ви?

— Идеално, но бихме искали да оставим наш човек на входа — каза Адамс. — От една страна, за да ви предпазва от търсачи на сензации, и, от друга страна, да поддържа телефонна връзка, в случай че се наложи да попитаме нещо. Надявам се, че нямате нищо против?

— Ни най-малко — увери го Нони. — Ако ни помага в отговарянето на стотиците телефонни обаждания, ще оправдае данъците, които плащаме за вас, момчета…

15.00 часът: — Бедната Хеда, не ти остана време за нищо, освен да чистиш и готвиш, но двамата агенти от ФБР те обожават.

— И това е нещо. Остатъците от моето его се влагат след мен — Хеда бледо се усмихна. — Какво е положението?

— Притежавах довод, чрез който Анис е извън подозрение. Те не го приеха веднага, но наистина всичко е извън съмнение. Къде е тя?

— Размеква се във ваната…

15.15 часът: — Е, голяма каша сте забъркали, сладурчета! Само ще си опаковам багажа и излизам. Този от ФБР ми каза, че мога. Не е ли очарователно да си имаш ченге за охрана? Направо като в романите на Ян Флеминг! Но, както виждате, не мога дори миг да остана.

— Действително, ние те разбираме — сърдечно се съгласи Нони. — Колко жалко, че не си се сетила просто да се обадиш по телефона. Можехме да ти опаковаме багажа и да го оставим пред входната врата, така че въобще да не се наложи да влизаш.

— Ще ти помогна да опаковаш — в мекия глас на Хеда се усещаха стоманени нотки. — Четири ръце по-бързо ще се справят. Надявам се, че така ще се отървем от теб за нула време.

— Да… ами… — Джилиън поглеждаше ту към едната, ту към другата. — Хенри ще се върне след няколко часа, а аз по-добре да започвам.

16.00 часът: — Хеда е заета — помага на Джилиън да опакова. Ще се радвам да й предам нещо от теб, Джордж, ако не е тайна.

— Просто чух за инцидента, Нони. Много ли е сериозно? Мога ли да помогна — като свидетел или нещо такова?

— О, не, благодаря. Всичко е напълно изяснено, просто неволна грешка, няма за какво да се притесняваш! Анис ще дойде с мен в Италия, докато не се забрави малко. Джилиън се омъжи за Хенри, а Хеда… е, не зная какво възнамерява да прави, защото дори минутка свободна нямаше, за да помисли, особено след като получи писмото ти снощи.

— Как го прие?

— Отначало малко се разстрои — с равен глас каза Нони. — Доста се бе увлякла по теб, бог знае защо, но когато й обяснихме, че мъж, който се влияе от егоистичната си майка, не я заслужава, ни разбра много добре. А сега ще ме извиниш ли?

17.00 часът: — Жервас! Мили боже, най-после си тук! Получи ли писмото ми в Ню Йорк?

— Да! През целия ден бях много зает и всеки път, когато ти позвънявах в малкото свободно време, телефонът ти бе зает, но ми казаха, че всичко върви много добре след полезната ти информация — той се засмя. — Де да беше чула деликатните им въпроси за „връзката“ ми с госпожа Бенедикт?

— Ох, скъпи, не знаех дали искаш да съм толкова откровена, но това обяснява…

— Да, и ти благодаря от дъното на душата си, cherie! Сега ще оставиш ли задната врата отворена и тактично да разузнаеш за няколко минути?

— Десет! — веднага отвърна тя. — Тъкмо ще подготвя почвата с напитки и цигари. Трябва да кажа и на Хеда.

17.10 часът: — Ох, господи, забава ли ще си правим или какво?

— Не, Анис, мила, но нали Хенри ще дойде всеки момент, а знаеш, че веднага ще поиска нещо за пиене. Сега стой тук спокойно, докато аз изтичам да помогна на Джил в опаковането.

17.30 часът: — След като преди отказах да се омъжа за теб, сега съвсем не мога, Жервас.

— О’zet alors![3] Кажи ми, че не ме обичаш, ma bienaimes[4]. Това ще го приема.

— Знаеш, че не мога… — замълчаха. — Моля те, мили, не ме карай да се чувствам неудобно. Има причини…

— Pas pour moi[5] — успокои я той. — Vois tu[6], имам вече деца, дори внуци. Сега се нуждая единствено от съпруга.

Последвалият неразбираем шепот и неубедителни протести: „… но ти трябва да… не мога… ох, мили, сигурен ли си?“ обясняваше всичко.

— Шшшт, baie moi[7]. Мммм…

Хеда пресрещна Нони на завоя на стълбището.

— Как разбра за тях?

— Спалнята ми гледа към дупката в оградата.

— Мислех си, че ще ми помогнете да опаковам — извика Джилиън. — Какво правите там? Кръшкате, а? Какво става?

— Нищо, няма нищо, Джил. Стори ни се, че чухме входния звънец.

17.45 часът: — Поздрави към младоженеца! И моля те, вземи си булката колкото се може по-скоро. Достатъчно проблеми си имахме вече!

— Нима ще пропуснеш да дадеш целувка на зет си? Колко неучтиво от твоя страна, Нони!

— Нямам време да бъда учтива и ако си спомняш, ти бе този, който отхвърли приятелството ни онзи ден, или — внезапно осъзна тя — по този начин искаш да изравниш резултата?

Един поглед в очите му й бе достатъчен, че бе ударила в целта. За миг се взря в него и отиде да се облегне на централната подпорна плоча в подножието на стълбището, като се засмя за първи път през последните дванадесет часа.

Тя се хвана за резбованите дървени орнаменти на колоната, опитвайки се да спре силния си смях, като през цялото време усещаше сърдитото му мълчание зад себе си.

— Влез във всекидневната — на пресекулки каза тя. — Джил ще слезе веднага щом хвърлим чантите й на улицата.

18.00 часът: — Изпивай си питието и върви по дяволите. Като зная, че едва преди три часа посмя да пристъпиш прага на къщата ни, какво право имаш да висиш наоколо и да вдигаш тостове за сгодените?

— Къщата не е твоя, Нони. Какво се правиш на господар?

— Защото Жервас може сам да се погрижи за Анис, а Хеда е скапана от умора. Ако продължаваш да се навърташ наоколо, тя ще хукне да приготвя вечерята за чревоугодник като тебе — отговори Нони. — Искам всичко да е чисто и спокойно, преди да си тръгна, а бих желала да хвана самолета в седем.

— Няма смисъл, той ще е на репетиции — рече грубо Джилиън. — И без това никога няма да го имаш. Той предпочита русокоси.

Нони се ядоса. Въобще не трябваше да го прави, но след ден като този тя почувства, че има право да говори.

— Вероятно е така — сладко промълви тя, — но ти си руса и, в края на краищата, не си му истинска роднина. Чудя се защо не е избрал теб?

С пронизващ поглед Джилиън й се нахвърли:

— Може би защото не съм прекарвала две седмици сама с него на яхта.

— Да! Обзалагам се, че не си — студено се съгласи Нони, усещайки ужасените погледи на Хеда и Анис, и продължи, без да я е грижа какво ще си помислят: — Не пожела дори да се обадиш на Анис тази сутрин. Не мислиш за нищо друго, освен за това да не изцапаш дрехите си. И всичко, което се случи, е просто шегичка за теб! Обичаш спокойствието, нали? Камината беше ли запалена, когато отидохте в онази фермерска къща в Мериленд?

Последва моментна тишина, след което сякаш се изсипа ураган.

— Кучка! — разбесня се Джил. — Значи си била там? Не ме докосвай, Хенри… ти обеща… закле се… Ах, ти, негодник!

Нони отметна глава назад и искрено се засмя. Разбра, че действа малко лекомислено — всичко бе толкова ужасно, че единственият отговор бе да се смее.

Хенри се бореше с Джилиън и каза разярен:

— По дяволите, казах ти, че никога не е идвала там. С пръст не съм я докосвал…

— Но поне се опита, а Хенри? — Нони се облегна на леглото и отново избухна в смях, а през това време Джилиън пищеше:

— Ти, лъжец такъв!

Анис се бе сгушила в Жервас и отчаяно плачеше.

— Ох, не. Стига вече… моля ви, моля ви, стига вече!

— Не казвай нищо, за което ще съжаляваш, Джилиън — дълбокият глас се разнесе из стаята и ги накара да млъкнат.

Йорк стоеше на вратата — не този Йорк, който всички познаваха. Очите му бяха почти потъмнели от яд, а високото му тяло бе стегнато, в стойката му се усещаше властност. Като го видя, Джилиън нададе писък и се отпусна пребледняла назад в ръцете на Хенри.

— Не! — извика тя обезумяла. — Хенри! Не му позволявай, кажи му, че вече сме го сторили.

— Ако си дошъл да й държиш сметка, тя вече е омъжена — рече Хенри с присвити очи. — Твърде късно е да се опитваш да промениш нещо.

— Това е последното нещо, което съм си помислил — сърдечно го увери Йорк. — Тя винаги те е искала. Сбъдна й се мечтата — бог знае защо и как, — а аз си мислех, че е по-добре за теб, Хенри, наистина.

— О, ако беше останал тук, щеше да го разубедиш да се ожени за мен, нали? — кипна отново Джилиън. — Той винаги се е опитвал да те следва във всичко, дори в любовниците ти.

— Млъкни! — извика Йорк и Анис и Хеда неволно зяпнаха.

— За бога, млъкни, Джил! — рече Хенри през зъби. — Не знаеш какво говориш.

— По дяволите, много добре зная. Това е причината, поради която и двамата преследвате Нони — извика Джил разярена. — Зная, че и двамата сте били с нея на онази яхта, ти въобще не си ходил в Канада!

— Хенри, успокой съпругата си, преди да съм я напляскал — Йорк го стрелна с поглед, а Хенри каза:

— Бях в Канада, попитай сър Робърт, попитай когото и да е. За бога, Джил, как можеш да кажеш подобно нещо?

Нони почувства как се олюлява от изтощение — всички тези хора, шумът, грозотията на цялата гледка, а сега и Йорк…

Хеда се спусна напред и я хвана с ръце, за да не падне.

— Стига! — изпищя тя. — Престанете всички! Не е добре за бебето…

Тишина, последвана от хор от гласове:

— Бебе ли? Какво бебе?

— Ох, по дяволите всичко — каза Нони изморено. — Това е краят.

Хеда заплака нещастно, осъзнала грешката си.

— Ох, Нони, извинявай много. Не мисля, като говоря. Ще ми простиш ли?

— Не ме гледайте — с дрезгав глас каза Джил. — Не съм принуждавала Хенри да се ожени за мен, уверявам ви… Ох, господи! — възкликна внезапно тя, като отблъсна силно Хенри. — Тя е забременяла от единия от вас! — засмя се истерично, а Хенри попита смутено:

— Чие бебе?

— Моето, предполагам — гласът на Йорк бе съвсем спокоен, нисък, но достатъчно рязък, за да заглуши изведнъж общия поток от думи. Зелените очи светнаха и весело заблещукаха, отправени към Нони, която се държеше немощно за Хеда, и някаква сатанинска радост се разля по лицето му. — О, велики богове, късметът отново споходи фамилията Деланд — той отметна назад глава и се разсмя високо. — Давай, Хенри! Доста трябва да се потрудиш, за да ме биеш по този параграф, братко!

Хенри се взря в танцуващите очи на Йорк, докато не чу тихия смях на Жервас. Той веднага присви устни, после капитулира с неохотна усмивка, която премина в силен кикот.

— Какво толкова смешно има? — попита Джилиън обидено, а мъжете продължаваха да се смеят от сърце.

Йорк избърса радостните си сълзи.

— Ти ме победи в това, кой ще стигне пръв до олтара, Хенри, но победата е моя в това, кой ще стане пръв баща — каза той и пристъпи напред с леки стъпки, за да вземе Нони в обятията си. — Аз ще се погрижа за нея, Хеда. Благодаря ти!

Нони притвори очи и потрепери силно в прегръдката му, когато усети устните му да я целуват по лицето… после по устните и отново по лицето, клепачите и слепоочията… ръцете, които я притискаха плътно, силни и нежни…

— Нони, мила — въздъхна той и отново се засмя, като я сгуши още повече в себе си. — Хенри — рече той през рамо, — кажи в качеството си на експерт в тази област как се женят хората в тази част на страната?

— Чака се три дни — отвърна уверено Хенри.

— Ще трябва да изчакаш до понеделник — каза Хеда.

— Вероятно посолството може да помогне в този случай — промърмори Жервас.

— Ами да! Колко мъдро от твоя страна, мили — усмихна се Анис и го погледна с обожание.

— Хенри, обади се на сър Робърт — Йорк се усмихна на Нони и силно я целуна. — Ох, Бамби, мила… но какво може да направи сър Робърт? Те не могат да сключват бракове тук. Дори в Англия това се прави със свещеник, нали? О, но ние можем да намерим свещеници — сигурно по това време са си вкъщи и пишат неделната проповед. Хенри, обади се на сър Робърт и го попитай.

— Не! — Нони сякаш се пробуди от сън. — Да пукна, ако се омъжа за теб!

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Защо? — тихо попита той.

— Защото… не искам — с равен глас рече тя. — Моля те, нека да не спорим.

— Тя знае, че детето не е от него — с крехък глас каза Джил. — От тебе ли е, Хенри!

— Не! — студено отговори той. — И ако продължаваш да злобееш, Джил, ще те шамаросам. Млъкни!

Йорк държеше Нони на разстояние от себе си, а под дяволито, сключените му вежди очите му я гледаха открито.

— Детето е от мене — неадресирано каза той. — Какво възнамеряваше да правиш с него, Нони?

Тя стисна устни и го погледна умоляващо, защото знаеше, че ако се опиташе да говори, щеше да заплаче. Само да бе имала повече време да помисли, но Йорк не бе като Хенри, той искаше отговора й на момента, преди да може тя да начертае някаква тактика за отбрана.

Бавно той свали ръце от раменете й, повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Беше тръгнала за Италия — бавно каза той. — Затова дойдох. Сър Робърт случайно спомена за това тази сутрин, когато разговарях с него във връзка със статиите в пресата. За щастие, той ми каза, че си още тук, с Хеда, но си щяла да заминаваш при някаква леля в Рим — в стаята бе абсолютно тихо, сякаш дори въздухът не се движеше. — Преустанових репетициите си и дойдох… за да те помоля да се ожениш за мен — спокойно каза той.

— Не — прошепна тя, но лицето на Йорк бе студено, не издаваше емоциите му.

— Какво възнамеряваше да правиш с моето дете, Нони? — отново попита той. — Аборт ли щеше да направиш в Рим? Въобще не си мислила да ми кажеш, нали?

Нони усети ужасените погледи около себе си.

— Не! Ох, не ме гледайте така всички! — извика тя като обезумяла. — Ще живея при леля, ще родя бебето и ще го осиновя. Всичко е уредено.

— Моето дете — копеле? За нищо на света! Хенри, обади се на сър Робърт.

— Не! — Нони напълно изгуби контрол върху себе си. — Няма да се омъжа за теб, чуваш ли? Не искам да си съсипя живота в името на някакви условности. Ти не си това, което аз желая! — тя го заудря с юмруци по гърдите и се отскубна от прегръдките му. — Сама мога да се грижа за бебето. Не се нуждая от теб.

Лицето на Йорк стана пепелявосиво.

— Толкова ли ме мразиш? — промълви той. — Толкова ли превъзмогна чувствата си към мен? О, Бамби, не!

— Въобще не те мразя — смутено отвърна тя. — Но няма да се оженя за… за женкар.

— Елегантен женкар — поправи я той машинално, като я гледаше измъчено.

— Няма да е елегантен, ако го имам всеки ден — парира го тя. — Не искам да се тикам в светлините на прожекторите, нито желая да си стоя вкъщи, докато някоя друга прави това. Не искам да научавам от вестниците какво прави съпругът ми и да стигна до развод само за да избегна унижението от това да съм съпруга фигурант. Не желая някой друг да ми урежда живота.

Йорк присви очи, в които проблесна внезапно пламъче, почти на задоволство, и Нони съвсем се ядоса:

— Както Ванеса Редгрейв може да има дете, без да е омъжена, така и ти можеш да идваш и да го виждаш, когато пожелаеш, но аз няма да пътувам по целия свят само за да държа под око съпруга си — извика тя, — а и не възнамерявам да прекарам живота си в опити да успокоявам един темпераментен гений в професия, която ненавиждам, или да се чудя всеки път, когато някоя друга жена поздрави съпруга ми, дали не му е бивша любовница. — Тя спря да си поеме въздух и изхлипа. — Или да поддържам добри отношения с глупави егоистки като Катрин Остенд.

— Значи… наистина ме обичаш — меко каза той. — Надявах се, че е така — протегна ръце към нея. — Ела при мен, Бамби!

— Не! — тя отчаяно се огледа наоколо, но отникъде не идваше помощ. Хеда бе потънала в романтична мъгла, Анис я гледаше със странна завист в очите, въпреки че се усмихваше. Жервас примигваше.

— Tu Iaimes, mignonne![8] — каза той.

Хенри се смееше.

— Пиленце, казах ти, че не можеш да избягаш!

А Джил бе все така надменна.

— Ти, изглежда, не разбираш кога трябва да спреш. Той иска да се ожени за теб.

— Няма, няма! — Нони избяга далеч от протегнатите ръце на Йорк. — По дяволите, та аз съм само на двадесет и три години, не искам да си съсипвам живота.

— Ще те преследвам — меко рече Йорк. — Ще кажа на света, че пазиш детето си от мен. Ще се обадя на фамилиите Лито и Тисо и ще им разкажа — от първия до последния член на племето. Ще наема фотограф от „Фотоплей“, който ще заснеме яхтата с текст: „Секс яхтата на любовта“, а отдолу ще има интервю с Линда Мерсежик за това, как си й спасила живота. Ще уволня Катрин Остенд, така и не се научи да не закъснява, и ще ти дам ролята на Дездемона.

Стъпало по стъпало, Нони се опитваше да му избяга нагоре по стълбището, но Йорк я преследваше с все повече драматизъм в действията си. Очите му весело блестяха, докато другите неволно се усмихваха, след като напрежението спадна.

— Ще заплатя за цели страници във „Варайъти“ — увери я Йорк — и в „Ню Йорк Таймс“ и в „Манчестър Гардиън“. Ще дам съобщения в рубриката „Те се нуждаят от помощта ви“ в „Таймс“, а чрез тебе ще направя реклама, как човек може да оползотвори времето си, когато е на яхта.

— Пропусна „Кристън Сайънс Монитър“ — засмя се Хеда. — Или си мислиш, че няма да приемат нещо, което вече си дал на други?

— Ще отида във Върховния съд и ще заведа дело за оказване сегрегация: дете, изолирано от баща си — продължаваше Йорк. — Ще има интервюта с Джил: „Племенникът, когото не мога да целуна.“

— Защо си толкова сигурен, че ще е момче? — попита Анис, но Жервас само се засмя и я сръчка с лакът.

— Момче ще е, ma chere[9], Йорк е роден с късмет.

— Или си представете интервю с Хенри, озаглавено: „Племенницата, която не мога да прегърна“ — изкиска се Джилиън, изведнъж придобила нормалния си вид, като отърка страната си о тази на Хенри и го целуна.

Нони изхлипа.

— Всички сте толкова противни — извика тя. — Заяждате се… смеете се… няма нищо смешно. — Тя обиколи бавно стаята, докато не стигна на удобна позиция до вратата, но Йорк все още я преследваше, като превръщаше всичко във фарс, държеше я притисната до стената сред растящата веселост на другите и все така пристъпваше към нея с разтворени обятия и очи, изпълнени с весела самоувереност.

— Не е ли на късмет фактът, че имаме хора за цяла сватба тук! — продължи той. — Почитаемият Хенри Девиниш — за кръстник, дук дьо Шеванел ще предаде булката, една помайчима и двама шафери. Нони, мила, никога няма да ти се отдаде такава възможност! Това ще е сватбата на годината.

С бърз поглед Нони прецени разстоянието до вратата на хола. Само да можеше да стигне до хола, после на горния етаж и там щеше да се барикадира в стаята си, за да има време да помисли, да направи планове…

Тя се стрелна в тази посока, но Йорк бе бърз като светкавица. Три дълги крачки покрай кушетката и вече я бе хванал в прегръдките си с победоносен смях.

— Ти си моя, според правилото на завоевателите — меко каза той. — Аз бях Първо действие и Второ действие и не искам синът ми да стане за теб Трето действие. Ти си моя, чуваш ли?

— Не — изхлипа тя, но устните му покриха нейните, като промърморваха нещо между целувките. Ръцете му бяха единствени на света.

— Обичам те! Боже, колко много ми липсваше! Моята мила вещица — промълви той. — Целуни ме, скъпа!

Неволно Нони отговори на целувките му. Вдигна едната си ръка, за да го прегърне и притегли по-близо до себе си. Някак всичко изглеждаше напълно осъществимо като нещо, почти очаквано.

— Ммм — въздъхна тя. — Уви, бедни Йорк!

Йорк се засмя гърлено.

— Хенри, обади се на сър Робърт.

Някой ясно си прочисти гърлото.

— Настоятелно звънях на входната врата, но, изглежда, никой не ме чу — извини се Джордж, — а и вратата не бе съвсем затворена. Надявам се, че нямате нищо против?

— Ни най-малко — сърдечно отговори Йорк. — Тъкмо навреме идваш, Джордж. Нуждаем се от един…

Бележки

[1] денят. — Б.пр.

[2] смъртен удар. — Б.пр.

[3] О, по дяволите! — Б.пр.

[4] любима моя — Б.пр.

[5] Не и за мен — Б.пр.

[6] Виждаш ли — Б.пр.

[7] Целуни ме! — Б.пр.

[8] Ти го обичаш, миличка! — Б.пр.

[9] скъпа. — Б.пр.

Край