Елси Лий
Дипломатична любовница (1)

Глава I

През последната седмица на май всичко в офиса се правеше на пълни обороти: набираше се скорост за петък вечерта, когато официално щеше да се открие летният сезон. В колата си на път за работа, където я очакваше телефонен разговор в осем сутринта, Анис Бенедикт каза:

— Не трябваше да идваш, Нони. Сър Робърт не е питал за тебе.

— Да, но колата ми е в гаража и аз трябваше да избирам или да пътувам с Джилиън, или да стана час по-рано. Затова сега съм тук.

Анис се усмихна.

— Опасничко си е с нея — съгласи се тя. — Кара това „Порше“, сякаш че я гони някой. Не ми побира ума какво е накарало Йорк да й подари такава опасна играчка.

— Явно му доставя удоволствие да играе „глава на семейството“ — великият актьор мениджър, който глези малката си млечна сестра — Нони се сгуши самодоволно на седалката. — Вярно е, че шофира безразсъдно, а това нервите ми не могат да понасят. Хеда е спокойна само защото не шофира.

След като паркираха МГ-то в клетката, определена за втория секретар, момичетата се качиха в офиса пет минути по-рано. Там бе чисто и тихо, а интериорът подсказваше за женското присъствие: зелени растения и цветя, скрити в декоративни вази. Имаше и два акварела и една картина с маслени бои, всички те дело на Нони, харесали се още от пръв поглед на посланика, който бе казал:

— Хубаво е, когато човек е заобиколен от такива неща. Пък и клиентите ще се чувстват по-добре.

Анис застана пред огледалото в сервизната стая, пооправи на места червеникавата си коса, извади молив и бележник и рече с въздишка:

— Днес ще е адски ден. Ще окапем до довечера.

— Не и аз — отвърна Нони. — Не се предавам лесно.

Леко усмихната, Анис излезе през междинната врата. Нони чу нежния й, жив глас с лек шотландски акцент: „Добро утро, сър Робърт!“, седна на бюрото си и извади преводите от експресните поръчки.

В крайна сметка, Анис се оказа права и денят се стовари върху им с цялата си тежест още в 8.30. Телефоните звъняха безспирно, предаваха се и се приемаха съобщения, вратите се отваряха и затваряха от хора, които нямаха покани за откриването, и такива, които имаха, но ги бяха загубили. Първият секретар бе изгубил ума и дума заради един липсващ документ, който накрая, след като бяха изгубили половин час в търсене, се оказа, че е прилепнал към гърба на рекламна брошура на важен клуб в Чеви Чейс.

Първият секретар пребледня и едва не припадна от облекчение.

— Като нищо можеше да е унищожено! — изстена той.

— Невъзможно е — успокои го Нони. — Знаете, че преди да унищожим нещо, го преглеждаме страница по страница.

— Ох, какво щях да правя без вас, момичета! — господин Тревелиън държеше здраво документа до гърдите си и с несигурна стъпка се отправи към вратата, а те се ухилиха една на друга. Но изгубеният половин час не можеше да се навакса и точно в разгара на деня дипломатическата поща пристигна.

— Точно днес! — каза Анис мрачно, като извади ключа. — Нони, звъни долу на Джил и виж дали може да ни даде някой, който да стои на телефоните. Здрасти, Оливър — в стаята влезе приятен червенокос мъж. — За каквото и да си дошъл днес, няма да стане.

— Да съм те молил за нещо? — явно обиден, нападна той в отговор, а през това време Анис чевръсто сортираше документите от дипломатическата поща, подаваше на Нони разни пликове и доклади, съпроводени от неясния й коментар:

— Ето преписа от Бон… и бележките от конференцията в Стокхолм… ах, господи, Нони, материалите от Прага са тук! Сър Робърт ще иска да ги види веднага. Джил трябва да изпрати някой или да дойде лично — Анис остави някои от нещата върху бюрото си, останалите върна обратно в чантата с дипломатическата поща, а през това време Нони се занимаваше с поредния клиент, изгубил поканата си за откриването на сезона.

— Ти се обади на Джил — изсъска тя. — Заета съм.

Като притискаше телефонната слушалка с рамо, тя взе определените за нея документи, прелисти ги набързо, като същевременно тихо, на паузи, отговаряше на клиента по телефона:

— Да, госпожо… не, госпожо… Много съжалявам, госпожо…

Документите от Прага бяха обвити в отделна хартия, за да не се измачкат. Нони я разви, смачка я на топка и я запрати към кошчето за боклук.

Оливър автоматически се наведе да я вземе от пода и да довърши това, което тя не успя.

— Днес сте доста нервни, момичета — отбеляза, изправяйки се. — Да ви ударя едно рамо? Да стоя при телефоните, да изпълня някоя поръчка или нещо такова? Нещо, което не изисква специална подготовка.

— Де да можеше — Нони затвори телефона с въздишка. — Анис, говори със сър Робърт. Няма нищо неясно около писмата му до Рим, но в случай че той иска превода на документите от Прага, няма да ми стигне времето, а те трябва да бъдат изпратени днес.

Кимайки в отговор, Анис отнесе пощата в кабинета на шефа и скоро се върна, следвана от посланика.

— Здрасти, Оливър! — сърдечно се ръкува той. — Дяволски учтиво от твоя страна е да предложиш помощта си. За нас ти все още си persona grata след всички тези години, през които беше преводач номер едно. Как върви туристическият бизнес?

— Идеално, благодаря, сър — усмихна се Оливър. — Много ми харесваше да работя тук и съм ви безкрайно признателен, че ме насърчихте да основа туристическа агенция „Невинс“.

— Пфу, глупости! — отвърна сър Робърт. — Ти постъпи съвсем правилно. За теб тук нямаше бъдеще. Е, момичетата ще те благославят, ако отделиш от времето си.

— Разполагам с два часа — Оливър погледна часовника си. — Само ще се обадя до агенцията, нали може?

С помощта на Оливър напрежението спадна малко. Но това не бе достатъчно, въпреки професионалното му умение да се справя с телефонните разговори, както и с купчината типови писма, чакащи подписа на посланика. Когато с неохота си бе тръгнал сред хор от благодарности, атмосферата в офиса отново се нажежи до крайност. Двете момичета работеха бързо, без да разговарят, преплитайки ръце, всяка търсеща отделен документ или информация. Нямаше време да се провери всичко — то просто трябваше да е в ред. Чаят, който им бяха донесли, така и изстина в порцелановите чашки, а в пет след обяд сър Робърт отвори вратата на кабинета си, за да каже със заповеден глас:

— Време е, госпожици! Приключвайте с работата! Светът ще съществува и без вашите усилия, но не и откриването на сезона и вие трябва да сте тук най-късно в седем часа тази вечер.

Посланикът се оттегли, като се усмихваше под мустак, а те се закикотиха след него.

— Обича да се прави на голяма работа в най-неподходящия момент — ядоса се Анис. — Остана ми само една страница.

— Ще я преведеш в понеделник — посъветва я Нони. — Той е прав. Достатъчно бачкахме за днес, а и важната вечер е пред нас.

Сред дълбоката тишина на дома си, Нони си наля малко уиски и се замисли за тези три години, през които ходеше всеки божи ден до посолството, живееше в къщата на Анис, която тя бе закупила десет години преди това, за да забрави възможно по-скоро за смъртта на съпруга си. Години наред момичетата сменяха най-различни квартири с такава скорост, че дори в посолството си имаха лаф: „Премести се в къщата на Бенедикт, а до една година си намери друга.“

Джилиън Морис бе дошла първа, година след нея — Хеда Конради и накрая към тях се присъедини и самата Нони. Изведнъж животът в къщата на Бенедикт се стабилизира — имаха си прислужница, която идваше всеки ден да чисти и пере. Сред розите, растящи в двора зад къщата, се виждаше каменна плоча, използвана за барбекю. Хеда бе запалена градинарка и готвачка, Джил можеше от няколко парчета копринен плат да ушие халат, а Анис разкраси интериора със стари семейни предмети от сребро, портрети и мебели.

— Аз — каза Нони след няколко месеца — за нищо не ставам.

— О, ти си нашето цвете — тихо отвърна Джил, наведена върху последния брой на „Femme“^[1] — Знаеш чужди езици, рисуваш, плетеш прекрасно и си истинска примамка за мъжете. Какво повече е нужно?

— Примамка съм не за мъжете, които трябва… Аз съм девствена.

Последва гробна тишина.

— Ти си какво? — най-сетне попита Джил недоумяващо, а Анис и Хеда се заляха от смях.

— Е, какво толкова. Да не би да е убила някого? — успя да каже Анис, докато Хеда наблюдаваше Нони с интерес.

— Велики боже, как успя?

— Никога не съм харесвала мъж толкова, че да го сторя — отвърна простичко Нони, — а и почти не се отделях от родителите си. Като учех в Сорбоната, живях с танте Луис, а в Женева — с Макс и Одил.

— Предавам се — рече Джилиън с широко отворени очи. — Никога не съм очаквала да срещна двадесетгодишна девственица. Докога възнамеряваш да останеш така?

— Докато не срещна истинския.

— Имаш предвид съпруг?

— Не, разбира се — възмутено отвърна Нони. — Нямам нищо против да го сторя, но просто не съм срещнала желания от мен мъж.

И тъй като Джил въобще не можеше да пази тайна, тя моментално разнесе сензационната новина до най-близките си приятелки, което само по себе си означаваше, че цял Вашингтон вече я знае. От този момент нататък всяка година се намираха поне двама-трима смелчаци, които се опитваха да обсадят девицата от посолството, и тъй като усилията им не завършваха в тяхна полза, се разпространи мнението, че тайната за недостъпността й е в любимата й песничка девиз: „Хей и хоу, хей и хоу, не на Нони тези ноу, ноу, ноу!“ И може би защото на следващия ден тя навършваше двадесет и три години или просто защото майката Природа заговори у нея, Нони започна да се дразни от факта, че е девствена, както се дразнеше от „Бийтълс“ и Брамс.

До 20.30 часа Нони се суетеше из празните салони на посолството. Бе облечена в рокля от брокат с цвета на зряла праскова, майсторски ушита от Джилиън по модел на Валентино, но с някои подобрения, които развалиха настроението на съпругата на италианския посланик, явно поръчала рокля от същия модел. Нони се засмя вътрешно, като същевременно опитваше от парчето шунка с малко омари и топла питка с масло. Сети се за ароматичното „Бо бургиньон“, с което Джил и Хеда угощаваха приятелите си вкъщи. С въздишка тя продължи да наблюдава един бразилец и швед, които явно разговаряха на френски и както изглеждаше, можеха да стигнат до бой, ако не се намесеше. Накрая тя ги отдели един от друг — представи бразилеца на група португалци, а шведа заведе при скандинавците.

Като се върна на бюфета, каза:

— Почти всички са вечеряли, така че бих искала някое по-голямо парче от пуйката, малко език, ако обичате, и може би мъничко скариди.

Сервитьорът от посолството се ухили:

— Ще се справите ли с всичко това, госпожице Нони?

— Разбира се! Един поглед е достатъчен, за да разберете, че съм недохранена.

Отдалечавайки се с чинията в ръка, Нони видя Анис в цял ръст, стройна и фина, да се усмихва на един мъж, който й целуваше ръката.

Той беше почти сто и осемдесет сантиметра висок, с чуплива, тъмна коса, преждевременно посивяла по слепоочията, и дълбоки очни кухини, откъдето гледаха невероятно морскозелени очи. Казваше се Йорк Деланд. Откъдето и да го погледнеше човек, било то в профил или анфас, той беше най-красивият мъж на времето си, един от най-великите актьори, който с еднаква лекота би довел публиката до плач или самоубийство.

Извън сцената се носеше лошата му слава на човек, пробил в живота с помощта на жените, всеки път измъквайки се ловко от тях, и всеки път на косъм от чудовищен скандал. Все му се разминаваше, защото, колкото и възмутително да бе държанието му, хората бяха по-скоро склонни да се смеят на подвизите му и да му прощават всичко, защото в тази област той беше талант. Името му не слизаше от клюкарските колонки във всеки вестник и списание. Каквото и да бе сторил, каквото и да правеше или възнамеряваше да направи, бе от изключителен интерес. Особено любопитна бе продължителната му връзка с Катрин Остенд, считана за негова любимка. За тях се говореше като за съпруг и съпруга, макар че не бяха сключили брак. Пък и Йорк Деланд, вече 35-годишен, бе заклет ерген.

„Колко хубаво, че се е върнал!“ — мислеше си с радост Нони и пристъпи напред точно когато той се изправи и я видя. Зелените му очи светнаха преценяващо, последва усмивка — искрена, приятелска усмивка. Сърцето на Нони спря да бие.

За пръв път през живота си тя пожела мъжкото тяло в буквалния смисъл на думата, а не в смисъла, който художниците влагат, когато казват, че харесват едно тяло за модел. Тя го поглъщаше с поглед: тесните бедра, скрити под скъпи панталони от веригата магазини „Салвил Роу“, бяха в приятен контраст с грациозната сила на широки плещи, веждите над зелените очи издаваха нещо едновременно порочно и дяволско, а извивката на устата говореше за сърдечност. Тя усети, че се възбужда.

За пръв път през живота си Нони наблюдаваше мъж по този начин и си каза: „Искам да почувствам голото му тяло“. Хората около нея се движеха като рояк и го скриваха от погледа й, но тя продължаваше да стои унесена на същото място. Първата й реакция бе изненадата: „Йорк Деланд — млечният брат на Джил? Боже господи! — мислеше си Нони, като през главата й преминаваха всички факти, свързани с шокиращата му репутация, за да се запита най-накрая: — Защо преди не съм се сещала за него?“

Все така замислена, тя си вземаше от пуйката и скаридите, докато не се получи отново пространство между хората, и смолисточерните й очи срещнаха тези на някакъв непознат — най-светлите и нахалните, които бе виждала и които я пронизваха. Сър Робърт тъкмо го представяше на Анис. Непознатият беше среден на ръст, с набито тяло и пепеляворуса коса. Той държеше ръката на Анис, но погледът му, зовящ, не слизаше от Нони.

Инстинктивно тя остави чинията на бюфета и си проправи път през гостите.

— Здравей, Йорк — каза тя, а Анис отдръпна ръката си с облекчение.

— Госпожица Лито, нашата преводачка — представи я тя. — А това е почитаемият Хенри Девиниш, нашият нов военен аташе — Анис леко го посочи с ръка и добави: — Погрижи се да получи прилична храна.

— А за мен? — жално попита Йорк. — Мене ще ме нахраните ли?

Хенри погледна настрани.

— Циркови изпълнения! — забеляза той, без да повишава глас, но Йорк само се ухили.

— Вие се познавате? — учтиво запита Нони.

— Живеем на един етаж в Магдален — отвърна Хенри, а Йорк изхихика злобно:

— И често… хм… се срещаме по света, нали Хенри?

„Хммм — каза си Нони, като тайно изгледа Хенри. — Не е грозен, но в сравнение с Йорк нищо не представлява.“

Бюфетът бе оредял, сервитьорите почистваха, без да се набиват на очи, бързайки за вкъщи. Нони подаде на единия от тях две чинии и каза:

— Сам, напълни ги, ако обичаш. Сложи и от омарите — очите й пробягнаха по масата, — и две по-големи парчета от шунката. Знам, че остана от нея.

— Да, госпожице Нони. Как е господин Йорк? — погледът му засвятка затворнически.

— И стопли няколко питки — заръча тя. — Това е новият ни военен аташе, господин Девиниш. Трябва да се представим добре.

Ухилен до уши, Сам се завтече да изпълни поръчката, а Нони добави:

— Трябва да свикнете с мисълта, че сте зависим от Сам, господин Девиниш. Той е всичко за нас.

— Предпочитам да завися от вас и нямам нищо против това вие да сте зависима от него — забеляза Хенри, докато Сам се разтапяше от удоволствие. — Доколкото разбирам, той е важна личност тук.

— Нони има езика едновременно на мъж и на ангел — отбеляза Йорк, като се насочи към пуйката. — Ще си взема малко от това, но бъди така добър, не я скалпирай с ножчето си, Хенри — рече той през рамо. — Искаш ли пуйка? Оо, има и скариди и картофена салата…

— От всичко по малко. Умирам от глад! — обяви Хенри. — А ти какво правиш тук, Йорк?

— Пробни снимки от документален филм — отвърна Йорк с пълна уста.

— Къде е Катрин?

Йорк се намръщи мрачно.

— В Лондон — троснато отвърна той. Хенри въпросително повдигна вежди, а Йорк сви рамене и добави: — Ужасно се скарахме… за последен път.

„Добре“ — мислеше си Нони, доволна от чутото, но означаваше ли, че внезапното му скъсване с Катрин Остенд е факт, особено след това, което Хенри каза:

— Ти винаги говориш така, а после се одобрявате.

И все пак, при това положение Йорк явно бе склонен на едно ново приключение и колкото повече Нони гледаше тесните му бедра, толкова повече желанието растеше в нея.

— Чух, че пиесата й не се приемала добре — попита Хенри, като напълни чинията си със салата.

— Хм! — изръмжа Йорк. — Казах й въобще да не я започва. Та тя няма никакво чувство за текст. Но какво да се прави. Беше си навила да я постави и толкоз. Дори не й обърнаха внимание! Хей, не взимай скаридите! — запротестира той срещу бързащия сервитьор. — Хайде, бъди добро момче и ги донеси. За приятеля ми са.

Сервитьорът се направи на разсеян, все едно че не е чул, но погледът му срещна този на Нони.

— Донеси ги обратно, Джон, моля те! — помоли го тихо тя и молбата й бе изпълнена.

— Ето защо се размотавам наоколо — обясни Йорк. — По някаква причина Нони може да се справи с всеки сервитьор, Хенри. Мисля, че — той се наведе над купата със скаридите и си взе доста — тя е вещица.

Хенри я огледа внимателно:

— Въобще не бих се изненадал. Погледни само острите й уши.

— Те всичките са вещици — добави спокойно Йорк. — Ако ще ядеш още скариди, вземай ги, защото иначе ще ги изям аз.

— Кои всички са вещици? — попита смутено Хенри.

Нони се засмя:

— Аз живея с госпожа Бенедикт, с която се запознахте преди малко, с млечната сестра на Йорк, Джилиън, и с едно друго момиче. Затова Йорк ни нарича „вещиците от Джорджтаун“ — обясни му тя, — но нали знаете какъв е той.

— Такъв си е — съгласи се Хенри.

Погледът й беше прикован във фигурата на Йорк Деланд, който в този момент разговаряше със сервитьора при кафемашината.

— Ето го Сам — рече тя вяло. — Оставям ви в сигурни ръце, защото аз трябва да вървя. Опасявам се, че разговорът между съпругите на гръцкия и чилийския посланик не е никак приятелски.

— Ще се видим после. Мога ли да ви откарам вкъщи? — настойчиво попита Хенри.

— Не се притеснявай, приятелю — прозвуча дълбокият глас на Йорк. — Аз… зная адреса й.

Смеейки се, Хенри свали ръката си от рамото й и Нони си тръгна с мисълта, че ако наистина Хенри Девиниш и Йорк Деланд са толкова добри познати, нищо чудно защо, сър Робърт се притеснява за новия си трансфер.

— Хенри ще ме откара вкъщи — каза Нони на Анис.

— Оо! Как стават тези работи, хубавице?

— Той е стар приятел на Йорк, сигурно знаеш?

— Всеки приятел на Йорк е заплаха за девствените момичета.

— Джилиън е заплаха за всеки приятел на Йорк — ухили се в отговор Нони. — Ще им скрие топката.

— Привет! — поздрави ги усмихнат Оливър Невинс. — Я виж ти. Мислех си, че след ден като днешния ще сте вече в хоризонтално положение и под въздействието на успокоителни, а ето че ви виждам усмихнати и свежи.

— И без твоята помощ щяхме да бъдем тук, но не усмихнати — увери го Нони.

Анис се съгласи напълно:

— Ти бе за нас божи дар, Оливър. Много мило, от твоя страна, да зарежеш работата си заради нас.

— Ни най-малко. Хубаво е човек да се върне по старите пътеки, макар и за малко. Дължа на сър Робърт много за помощта и напътствията му — Оливър се извърна, когато едно русо създание плъзна ръката си под неговата, отправило широка усмивка към Анис. — Нали си спомняш Мери-Ан Смит? Тя е моят асистент в агенцията, почти партньор.

— Разбира се, че си спомням. Как си, Мери-Ан? — сърдечно попита Анис, като умишлено избягваше погледа на Нони, докато двойката не се отдалечи. Тогава тя каза тихо: — Такова чудо забравя ли се! Навремето си мислех, че на Джил няма да й издържат нервите. Това момиче губеше повече от половината си време в разчитане на собствените си записки и когато това станеше, не можеше да прочете нищо по-дълго от едносрична дума.

— Спомням си — изсмя се Нони. — Джил все още се пукаше от яд заради нея, когато аз започнах работа. Чудя се какво намира Оливър у нея? Тя нищо не може да върши, не мислиш ли?

— Вероятно се грижи за външния вид на къщата. — Въпреки че бързо кипваше, Джил не искаше да се ядосва с нея, а самата Мери-Ан е все още в добри приятелския отношения с другите момичета. — Често ги виждам да обядват заедно.

— Хубавата външност сигурно привлича туристите — разсеяно забеляза Нони, — а Оливър може и сам да си печата писмата. Чудя се защо сеньор Палмас продължава да настоява за разговор с господин Яшима? Вече два пъти се срещат, но просто не могат да се разберат. И ето ги отново!

Накрая, когато успя да запознае господин Яшима с един легат, живял десет години в Токио, а сеньор Палмас отведе при венецуелците, Нони завърза разговор с млада австралийка и една унгарка с пламтящ поглед, която гледаше на откриването по-скоро като на среща на тела, отколкото на личности. След пет минути Нони ги остави, защото осъзна, че унгарският й не е достатъчен за превода на „Какво ще кажеш за това, бебчо?“, но само като чу австралийката, тя си каза, че двете заедно ще се справят много добре.

— Ето ви и вас! — Хенри я дръпна до един прозорец. — Почти сте невидима — оплака се той. — Изгубих ви.

— Сигурно Йорк ви е разказал всичко за мен.

Хенри се усмихна:

— Какво означава американската поговорка „Похвалила се Мейси на Джимбъл“? — той извади цигара и запалка. — Когато става дума за жени, Деланд и Девиниш водят война на живот и смърт.

— Какво толкова интересно видя у мен малкият син на войната? — попита тя, облегната на прозореца, като на равни интервали изтръскваше пепелта от цигарата върху перваза.

— Черните ви очи, Нони Лито, дарбата ви за чужди езици — тихо изброяваше той — и факта, че Йорк ме предупреди да не ви закачам.

— Чудно защо? — промърмори тя, приятно смутена. Щеше да е пресилено да се мисли, че Йорк бе изпитал същото силно желание като нея.

— Чувството за собственост — повдигна рамене Хенри, но очите му гледаха изпитателно.

— В никакъв случай! — увери го тя. — Йорк обича да играе „глава на семейството“, нали живея със сестра му, а и към останалите момичета е такъв.

— Вие сте все още девствена. Защо? — попита почти веднага Хенри.

— Той ли ви каза това? — парира го Нони объркана. — Ами… просто подбирам — тя смачка цигарата и се наведе, за да избегне ръката му, но той я притисна леко към себе си.

— Не посягам на девственици — целуна я леко по носа, — но обичам да ги прелъстявам…

Нони се усмихна:

— Честно ще е да ви предупредя, че съм ветеран във военните походи.

Гостите започнаха да се разотиват. Нони се добра до бюфета.

— Чаша вода, Сам.

Старият сервитьор я погледна с усмивка:

— Винаги ми е правило удоволствие да ви обслужвам, госпожице Нони — рече той. — Изглежда, си имате нов приятел. Кога окончателно ще си изберете някой? Зелените очи са като морето, сините очи са като небето — забеляза той тихо. — Вашите очи са черни, госпожице Нони, а това носи нещастие и бури, който и път да изберете.

Нони се взря в него, а Сам забърсваше кафемашината с плавни движения, без да вдига глава. Защо бе казал „зелени очи“? Тя шумно постави чашата на масата.

— Е, добре, нещастие и бури, но нали това е любовта? — каза тя весело.

Безпомощно Нони се присъедини към официалната група. Сър Робърт имаше много опит в дипломацията, но от време на време я викаше да разведрява обстановката. Лейди Мойра, беловласа и костелива жена със силен тремор на ръцете, бе във възторг.

— Така се радвам, че ще дойдете… прекрасно е, че ще се видим отново… есента е идеалният сезон за срещи… до идната седмица в Лондон…

Анис невъзмутимо погледна към Нони, която едва не се изсмя. Отдавна бяха разбрали, че след болезненото ръкуване с лейди Мойра гостите не бяха в състояние да подадат повече от два навехнати пръста на сър Робърт. Посланикът изглеждаше като растение в магазин — леко увехнало от прекомерното му местене, а съпругата му бе пребледняла от напрежението.

Те тръгнаха към главното стълбище. Анис бе свободна да си тръгне веднага след това, но Нони бе помолена да остане, за да се оправя с госпожица Херцог.

— Опасявам се, че прекали с пиенето — добави сър Робърт.

— Разбира се, че ще остана, сър Робърт — тя търсеше с поглед досадната немкиня, която, освен че бе пила доста, представляваше огромна маса плът. Накрая Нони намери двама яки мъже от прислугата да натоварят момичето в едно такси, предназначено за германското посолство.

Анис си бе отишла. Йорк бе обграден от журналистки, а Хенри хвърляше сини погледи на някакви италианци, но явно се нуждаеше от помощ. Приближавайки, Нони чу типични италиански разговорни изрази и изведнъж разбра, че става въпрос за Хенри, чиято последна спирка бе в Рим и откъдето /такива бяха слуховете/ бил преместен само за една нощ след горещата молба на някакъв принц, чиято съпруга била твърде пламенна.

— Господин Девиниш — един слуга дойде задъхан, — сър Робърт желае възможно най-бързо да се срещне с вас в кабинета си.

— Ох, по дяволите! — промърмори Хенри, като безцеремонно избута италианците към вратата и се обърна към Нони. — Как ще се приберете вкъщи?

— Във Вашингтон има таксита.

— Кога ще ви видя пак? — той нежно я погали по ръката.

— Утре вечер на барбекю — отвърна тя, като сви рамене. — Йорк знае адреса.

Той се засмя силно и й стисна ръката.

— Бих искал да ви целуна за лека нощ, както е прието.

— Искате да кажете „както не е прието“ — отвърна тя. — Но и в двата случая тази вечер това е невъзможно.

Тя направи последна обиколка на помещенията. Слугите бързаха да почистят. Гостите бяха загубили какви ли не неща. Трябваше да се съберат на едно място, преди стаите да се почистят с прахосмукачка. Лейди Мойра, типично по английски, бе казала по този повод: „Защо точно у нас тази глупава кучка си загуби гривната? За да ни повреди прахосмукачката?“

Веднъж Нони бе намерила сутиен без презрамки зад един от диваните. След като разговаряха, момичетата решиха да не казват на посланика. Никой и не го потърси.

Като държеше изгубените предмети в двете си ръце, Нони ги изсипа в специално оставената за тази цел кошница, а Сам я поздрави от коридора към кухнята:

— Шшт, госпожице Нони! — той много внимателно извади зад гърба си малка торта със забита в нея още по-малка свещичка. — Целият персонал и лично аз те поздравяваме с рождения ти ден!

— Ах, Сам, как разбра?

— Аз му казах — Йорк я прегърна непринудено през раменете и тя усети как коленете й се подкосяват. — Пожелай си нещо, Нони, и след това духни свещичката.

Тя затвори очи: „Моля те, господи, направи така, че той да бъде мой!“ Пое дълбоко въздух, отвори очи и духна несигурно под леката тежест на ръката му, но свещичката затрептя и изгасна. Тъмните очи на Сам изглеждаха мрачни:

— Желанието ви ще се сбъдне, госпожице Нони. Дано да бъдете щастлива.

— Непременно!

— Какво стана с костите късмети от пуйката? — попита Йорк. — В чинията ми има няколко, с които да опитам. Сам, какво ще кажеш, ако играем на пожелания?

— Не, те трябва да почистят и да се приберат — твърдо каза Нони. — А и аз трябва да взема такси.

— Къде е Анис?

— Надявах се, че Хенри ще ме закара, но сър Робърт го повика спешно.

— О? Аз ще те откарам — неочаквано каза той, — разбира се, ако нямаш нищо против първо да се отбием у дома. Точно в полунощ трябва да се обадя до Холивуд. Можеш да пийнеш нещо през това време.

— Добре — отговори Нони спокойно. — Да се чакаме след петнадесет минути пред главния вход.

Сред тишината на тоалетната стая Нони поосвежи грима си и се огледа в дългото огледало — не че не знаеше как изглежда. Тя бе жена, в която черният цвят се редуваше с белия: бяло лице, заобиколено от черна коса, спускаща се на няколко кичура, смолисточерни очи, които блестяха под изписани вежди. Тя приличаше на елха, мъничка и стройна, а острите й гърди се надигаха от вълнение.

Нони усещаше, че тази вечер изглежда някак по-особено.

Въпреки че не разбираше какво се е променило, Морган Ла Фе би й отговорил веднага с одобрение в гласа, тъй като очите й бяха премрежени от потайната усмивка на вълшебница, която всеки момент ще направи заклинание.