Елси Лий
Дипломатична любовница (6)

Глава VI

Беше като в меден месец. Вече не спускаха завесата между двете каюти, разхождаха се голи и се печаха на слънце до командната кабина. Почти през цялото време на денонощието очите на Йорк излъчваха дяволит блясък. Явно бе решил да отиде до края. Каквото и да кажеше или направеше, Нони не възразяваше. Езикът му бе абсолютно циничен, докато накрая тя не избухна в неконтролируем смях.

— Мили мой, моля те спри! Чела съм „Любовникът на лейди Чатърли“, но тя е направо скучна в сравнение с теб.

— А чела ли си „Фани Хил“?

— О, тази също, както и стихотворението на Шели за Алциб и ада.

— Хайде да го изрецитираме!

Нони изду устни.

— „След като отпред не става, да опитаме отзад тогава“? — опита се да си спомни тя.

Йорк присви очи:

— Но нали щеше да ме оставиш да правя каквото искам, мила? Нали?

— Разбира се — изненадано отговори тя. — Ако това не ми харесваше, ти щеше да спреш.

— Така ли?

Нони самоуверено кимна.

— Предпочиташ споделената радост. Не зная още какво ми харесва, но колкото повече съм с теб, толкова повече научавам.

— Изглежда, ме вземаш за живия Хейвлок Елис или за ново издание на Кинси — изръмжа той и му стана смешно. — Мога да те уверя, Нони, мила, че нямам собствена история на заболяването.

Тя отвори широко очи.

— Нима не си имал малко приключение с бавачката, когато си бил на четири години? — невинно проплака Нони разочарована. — Нима не си рязал обувките с бръснач? Нима не си наблюдавал тайно голите чела на родителите си и не си бил наказван с камшик или шамар?

Йорк гледаше тъжното й лице.

— Ох, мила, ще ме умориш с приказките си! — сгуши я в себе си. Тя също се засмя и отърка нос в брадичката му.

— Прави каквото искаш, за мен все ще е от полза — твърдо добави Нони накрая.

В него физическото вземаше надмощие. Той бе човек, който по-скоро можеше да се люби двадесет минути след закуска или половин час преди вечеря, отколкото нощем в каютата след задължителните приготовления. На нея винаги й бяха казвали, че любов се прави тогава, когато на човек му се иска, и неговото безразборно „разписание“ почти я развесели.

Но сексът имаше и други страни, които изискваха да бъдат изпълнявани. Това бе откритие за Нони. В книгите не се говореше за нищо друго, освен за Акча. Или Йорк бе единствен по рода си, или книгите не се разпростираха твърде надалече, защото на нея всичко друго й хареса.

Те спускаха котва за около час, за да поплуват, обядват и за да може Нони да рисува част от брега. Обикновено Йорк излизаше от командната каюта, плъзгаше ръка по рамото й надолу към бикините, хващаше в чашка гърдата й и поглеждаше към рисунката й. Друг път се настаняваше на пейката зад гърба й, свиваше крака и разсеяно пипаше глезените си.

Обичаше да я наблюдава гола през най-горещите дни, когато сядаше на кърмата до него, обута най-много в бикини. Ръката му винаги я докосваше, като влизаше под оскъдните гащички, но не възбуждащо, а някак нежно, почти с любов.

Когато се печеше на слънце, той лягаше до нея, като или я притискаше плътно към себе си, или сгушваше глава в гърдите й, използвайки пространството, което сгъвката на ръката й оставяше. В каквото и положение да беше седнала или изправена, когато минеше покрай нея, той не пропускаше да я погали някъде: или ще я потупа по рамото, или леко ще я щипне по зърното на гърдата й, или просто ще я целуне по челото или устните. Никоя от тези милувки не бе с цел да я накара да свърши нещо по яхтата. Тя вече знаеше кога да помогне. През цялото време той я милваше и галеше като малко котенце.

След вечеря сядаха в командната кабина на кафе и бренди. Йорк вземаше ръката й, поставяше я върху коленете си, разсеяно започваше да си играе с пръстите й и разказваше. Господи, как разказваше само! За много неща. Това не бе като самоизтъкване на обикновения актьор — задкулисни истории, носталгични спомени за детството, цинични (макар и анонимни) анекдоти от любовните му похождения, някои от които смутиха Нони. Тях дори и в книгите ги нямаше. Откриха, че имат общи познати, и останаха удивени, като разбраха, че са могли да се срещнат в Портофино, когато тя е била на седемнадесет години, или в Люксембург, преди да отиде да живее при Анис.

Йорк бе чудесен в леглото, но не по-малко вълнуващ извън него.

— Реши ли в коя пиеса ще участваш през есента?

— В „Отело“. Искам да поживея малко в Ню Йорк, да сменя обстановката.

— А коя ще е Дездемона? — попита тя, макар че знаеше отговора.

— Катрин, разбира се — той остро се изсмя. — Ще се зарадва на ролята.

За миг Нони изпита неприязън към Катрин Остенд. С Йорк в ролята на Яго на сцената не можеше да има някакъв романс, но извън сцената щяха да тръгнат обичайните клюки.

— Харесва ли ти Яго? — с любопитство попита тя.

— Да! А на теб?

— Нищо не разбирам от театър, Йорк, знаеш това, но…

— Но какво? — напрегнато попита той.

— Хм, сигурно съм глупава, но от самото начало не ми харесва Яго и ролята му на първокласен негодяй. Въобще не мога да му повярвам.

— Защо?

— Ако наистина е бил толкова низък, защо Отело го е харесвал? — безпомощно попита тя. — Мисля, че просто публиката трябва да види какво се харесва на Отело. И в такъв случай разпадането на човешкото у Яго по-късно ще бъде унищожително не само за Отело, който въобще не е голям интелект, но и за публиката.

— Продължавай — меко я подкани той, като я галеше по ръката.

— Може би това го няма в ролята, защото Шекспир е преувеличавал — за него всичко е било или изцяло бяло, или абсолютно черно. А героините му са ужасни, защото той или не ги е познавал въобще, или ги е познавал само откъм най-лошата им страна /за шестнадесети век/, но аз все още не мога да повярвам на един Яго, който злобно се усмихва от ъглите още щом се вдигне завесата. Отело може да е глупак с не повече мозък от някой възпитаник на „Уест Пойнт“ — с топъл глас продължи тя, — но само кретен може да подслони човек като Яго. Трябва да има нещо истинско, което кара Отело да се довери, но след това, когато Яго му доказва, че е по-умен от него, става нещо наистина шокиращо: публиката е започнала да го харесва също.

Хванал ръката й, Йорк седеше мълчаливо, а Нони изведнъж се смути от емоционалния си изблик.

— Мисля, че не съм съвсем убедителна — промърмори тя. — Все пак не познавам добре пиесата.

— Напротив, звучи много интересно. Да не говорим повече за това. Искам да помисля върху него — той замълча отново.

Нони наля още кафе и бренди и тихо запали цигара.

Вечерта бе студена и тя слезе в каютата за пуловер, а когато се върна, Йорк протегна ръце и я придърпа на коленете си все така умълчан, а Нони се сгуши в него.

— Да си лягаме! — рече той внезапно. — Късно е.

Нито същата нощ, нито през следващите дни Йорк не поднови този разговор.

Нони напредваше в рисуването.

— Ти си много по-добър модел от тези по ателиетата — със задоволство му заяви тя.

— Радвам се. Ако настанат лоши дни за театъра, ще мога ли да си изкарвам прехраната с позиране?

— Ще дам препоръки за теб — сериозно обеща Нони, но не издържа и се издаде с усмивка. — Мили, задръж ръката си така за минутка.

— Знаеш ли, че имаш прекрасно лице, скъпа? — той послушно изпълни желанието й. — Меко, но с абсолютно изчистени форми, с безброй фини тонове и оттенъци, които придават значение дори на изтърканите от употреба думи. Като например думата „мили“ — с нея най-много се злоупотребява в театъра, но когато я кажеш ти, тя наистина означава нежност, така ли е, Нони?

— Да! — бавно отвърна тя. — Поне в момента… — погледът й разсеяно се плъзна встрани. — Предполагам, че всичко идва от мама и татко. Те са много гальовни — целуваме се, радваме се един на друг.

— Това обяснява всичко — тихо каза той и в отговор на учудения й поглед добави: — Малко са момичетата, които позволяват на любимия си да се държи с тях, както ти ми позволяваш — да те докосвам, да те събличам гола посред бял ден, за да се радвам на гърдите ти.

— Така ли? — силно смутена попита Нони. — Не виждам защо любов трябва да се прави само вечер в леглото.

— Съгласен съм. Това е най-хубавото качество у теб, мила. Може би защото си художник по душа и голото тяло не те притеснява, но ти си първата жена в живота ми, която прави разлика между полов акт и физическа близост, без да се чувства виновна за това. На подобно пътешествие никога не съм имал жена в истинския смисъл на думата. Доколкото разбирам, на теб също ти харесва.

— Да! — живо отвърна тя. — Чувствам се като… кукла, която прегръщат, обичат и милват. Трябва ли да се чувствам виновна, Йорк?

— За бога, не, мила! — пламенно рече той. — Не позволявай на никого да ти насажда комплекси, чуваш ли?

— Но с другите мъже ще е различно. Няма ли да се шокират от това?

Отговорът му не дойде веднага.

— При нас бе малко по-особено. Ти ми даде картбланш и тъй като си неопитна, аз те водих в любовната игра, но си права, че ако нещо бе неприятно за теб, нямаше да го правя.

— Но другите мъже… — тя се намръщи. — Ще те обвиняват, че си доста пламенен. За нула време можеш да си създадеш репутацията на най-чувствения мъж в града. Почти всички считат секса за срамен и неприличен и неизвестно защо дори най-искрената любов не може да заличи мръсотията на сношението — тя се взираше неподвижно в рисунката си, докато не чу:

— Ела, Нони, мила!

Остави рисунката и моливите и тръгна към руля, олюлявайки се. Когато седна до Йорк, той я прегърна с топлите си ръце, а Нони доверчиво се сгуши в него.

— Господи, ти си ми ужасна грижа — тихо заговори той. — Толкова си сладка и естествена, даваш всичко от себе си, в теб има живот — реагираш без съмнение и страх, напълно доверчиво, сякаш че мъжът е полубог — ръцете му я обвиха, като че да я защитят. — Не мога да понеса мисълта, че ще попаднеш в лоши ръце, ако така е писано. Няма да те разбират, ще те обиждат, ще се отвратиш от посредствеността… Чуй ме, мила, никога не сравнявай другите мъже с мен… — той се засмя леко. — Никога дори не ме сравнявай, защото в момента ти давам най-доброто, на което съм способен.

— С другите жени не си ли такъв?

Йорк поклати глава:

— Никога ли досега не съм те разочаровал? — тихо попита той.

— Никога! — отвърна тя с усмивка и го погали нежно по бузата. — Ти си най-вълнуващият и непредсказуем мъж — в това вероятно се крие тайната на успеха ти.

— За какво говориш?

— За тебе — спокойно рече Нони. — Под театралните костюми и грима много актьори постоянно играят някакви роли, че дори себе си не помнят. А ти винаги знаеш кой си, какво си и къде си.

— Ах, мъдрото ми момиче — промърмори той и посегна да я целуне.

Платната изведнъж се отпуснаха и яхтата рязко промени курса си, а телата им се свлякоха прегърнати зад руля…

— О, предавам се! — смеейки се, извика той и стана, за да фиксира курса, но когато погледна нагоре, лицето му стана сериозно. — Наближава буря, мила. Почисти командната кабина и донеси мушамите. Побързай, защото всеки миг ще започне.

Морската буря ги връхлетя почти веднага или поне така им се стори. Мълчаливо и бързо Нони изпълняваше нарежданията му. Спусна се напред да навие кливера и веднага се върна, за да му помогне за главното платно. Постепенно Йорк овладя яхтата и с една ръка облече мушамата си. Заливът представляваше врящ и кипящ хаос от бурни вълни, които се пръскаха на всички страни. Дъждът влизаше безмилостно в очите им и те въобще не виждаха. Смътно Нони си спомни отнякъде, че бурите в този залив са едни от най-опасните по американския бряг, но Йорк изглеждаше спокоен. Бе застанал на кърмата, здраво вкопчен в утлегара, напрегнато се взираше през дъжда и управляваше с една ръка и крак, като по този начин яхтата напредваше сред бурните вълни към мигащите в далечината светлини, които дъждът силно размазваше.

— Остров Танжер! — радостно възкликна той. — Стигнахме, не се притеснявай.

Нони не се притесняваше.

Сега вълните бяха станали огромни, зейваха над планшира, спускаха се към командната кабина и силно разклащаха яхтата, но Йорк сякаш изпитваше удоволствие да се бори със стихията. Видяха гребната лодка почти в момента, в който връхлитаха върху нея. Йорк тихо изруга, рязко сви румпела и извика:

— Дръж се, Нони!

Но тя се стовари върху кутията на компаса и сред болката от падането долови разбъркания хор от викове и плач.

— Господи, корабокрушенци! — каза Йорк и бързо пристъпи към действие. — Подай ми спасителното въже, онова в ъгъла! Вземи го в лявата ръка, Нони, а с другата развий толкова, колкото да можеш да им хвърлиш. Аз ще обърна другия борд. Когато ти извикам, метни въжето към лодката, разбра ли ме? И дръж здраво другия край, остави го да се развие свободно, а останалото навий на кнехта.

С отчайваща мудност яхтата, направи широк полукръг около оста си, като се приближаваше до лодката, борейки се с белите разпенени вълни, които връхлитаха неумолимо една след друга. Нони държеше въжето — вече бе навила другия край на кнехта, както й бе казал той, и чакаше сигнала му. Когато видя най-обикновена лодка, претоварена с шестима изплашени възрастни и две малки дечица, тя разбра какво означава да си корабокрушенец. Всеки момент лодката можеше да потъне поради водата, която бе поела.

— Хей! — гласът на Йорк се извиси над бурята. — Когато хвърлим въжето, само мъжът в центъра да го улови, разбрахте ли? Ако някой друг се мръдне, ще се обърнете, така че не се движете!

Йорк маневрираше все по-близо и накрая каза:

— Сега, Бамби!

Въжето полетя, подхванато от вятъра, но попадна точно в ръцете на мъжа в средата. От вълнение той разклати лодката. Йорк спря мотора и остави яхтата да плава свободно, а през това време уверено задърпа въжето. Когато лодката наближи съвсем, Йорк разбра, че яхтата се движи твърде бързо.

— Помогни им да се качат, Нони, а аз ще обърна яхтата срещу вятъра.

Нямаше представа какво да прави, но щом той мислеше, че тя може, значи трябваше да може.

— Децата най-напред!

Нони ги издърпа на борда — момиченце и момченце с бледи личица.

— Бързо долу в каютата — каза им тя спокойно и се усмихна. — Хайде! — после изтегли три жени и трима мъже, които тромаво се покатериха нагоре. Доста усилия струва на Йорк да задържи яхтата срещу вълните, но накрая успя, дори му се удаде да завърже лодката на буксир.

Нони поведе хората към каютата и се обърна към Йорк за следващи инструкции. Той стоеше високо изправен на кормилото, а зелените му очи блестяха от вълнение и задоволство. Йорк бе викинг, а яхтата бе „Контики“ или може би „Мейфлауър“. Усмихна се на Нони през шибащия дъжд победоносно, любящо, с гордост и с чувството за някакво единство между тях. Те двамата срещу целия свят.

— Успяхме! — каза Йорк. — Браво на теб!

Бяха две семейства — Хинкнехт-Шоенкнехт и Мерсежик. Двете деца, на четири и шест години, бяха на Шоенкнехт. Другите двама бяха дъщерята на Мерсежик и приятелят й. Те се сгушиха, треперейки, на леглата и изразиха благодарността си. Момиченцето повърна от уплаха, младата Мерсежик бе изпаднала в истерия, госпожа Шоенкнехт пребледня и едва не припадна, а госпожа Мерсежик не спираше да трепери. Нуждаеха се от супа и горещо кафе. Нони погледна към газовия котлон — Йорк винаги го запалваше вместо нея, но сега това бе невъзможно. Тя стисна устни и го запали. Не гръмна.

С дълбока въздишка Нони отвори консервите със супа и ги изля в тенджерата. Помисли си, че резултатът ще е чудесен: много месо, скариди, чер фасул, доматено пюре, комбинирано с шери. Много го харесаха.

— Съпругът ви? — учтиво попита Шоенкнехт.

— О, не! — започна Нони, но веднага се усети. — Това е брат ми Адолф — Адолф Дюбоа. А вие имате ли нещо общо с известните Мерсежик?

Моментално бе залята от генеалогическа информация. Тя само казваше „ах“ и „о, колко интересно!“, а мисълта й ожесточено работеше. Йорк й бе казал, че ще се разчуе за връзката им. Беше им се разминало с „Не Не“, но сега възникна нова опасност. В момента, в който яхтата се задържа стабилно, очевидно вече в пристанището, тя изтича навън при Йорк, който обезопасяваше котвата.

— Ти си ми брат и се казваш Адолф Дюбоа — бързо каза тя. — Моля се на бога дано знаеш поне малко френски.

Когато Йорк отиде при тях за своя дял супа, по мистериозен начин бе заприличал на моряк от Марсилия с уличен акцент. Ако не бе толкова разтревожена, Нони щеше вече да е припаднала, защото бе разбрала, че дъщерята на Мерсежик има нещо общо с киното.

Линда ги усети.

Успяха да се измъкнат много ловко сред потока от френски жаргон от страна на Нони и случайният коментар на унгарски, което мигновено заинтригува господин Мерсежик. Линда гледаше Йорк все по-любопитно, а Нони трепереше от страх, но той просто се облегна на вратата и си почисти зъбите с горяща клечка кибрит, като всичко това бе съпроводено от най-отвратителните подсмърчащи звуци, при което Линда го погледна недоумяващо. Нони потисна страха си и едва не се задави.

Накрая откараха корабокрушенците на брега и се разделиха сред прегръдки и целувки.

Дъждът бе спрял така внезапно, както и бе започнал.

— По-добре да купим храна — каза Нони и тръгна с две огромни пазарски чанти към жилищния район. — Вкъщи, Джеймс — уморено изкомандва тя, като се върна. — Уморена съм, а ти сигурно си труп, но ако не бях на яхтата с теб, вероятно щяха да те наградят с медал „Карнеги“.

— Какво общо имам аз с това?

— Не зная, но мисля, че си идеален материал за статия във „Фотоплей“: „Йорк Деланд спаси моя живот“ от Линда Мерсежик — тя въздъхна. — Колко жалко, че заради глупачка като мене пропусна възможността да се прочуеш страшно.

Йорк държеше гумената лодка, докато Нони се качи на яхтата. Бе складирала всичко, когато той слезе долу и се просна изтощен върху леглото. Нони затвори вратата на каютата. Въздухът бе все още студен.

— Скариди с къри, пиле и юфка или агнешки котлети? — весело попита тя. — Можеш да си получиш твоя дял, защото току-що напазарувах.

— Ела тук! — меко изкомандва Йорк и когато тя сведе поглед надолу към него, продължи: — Наистина ли мога да си получа дела, мила моя? — той разтвори ръце. — Тогава вземам теб!…

След бурята времето се промени: заливът бе студен и негостоприемен, непрестанно ръмеше, а слънцето едва се виждаше. Небето имаше оловен цвят, а вятърът бе достатъчно силен, за да надигне някоя вълна и да намокри дрехите.

— Много ли ти е студено? — разтревожено попита Йорк. — Мога да те оставя на брега, мила, а яхтата ще включа на двигател и ще се върна обратно.

— О, не, за нищо на света. Между картината в перспектива и нейната цветова гама има разлика.

— Но вероятно перспективата си остава перспектива?

Нони поклати глава.

— Аз съм част от перспективата и никога не виждам нещата в едни и същи цветове.

— И това е… много хубаво?

— Да. — Известно време тя тихо работеше, после се усмихна. — Ето още нещо, заради което те харесвам: винаги ме насърчаваш в това, което ме интересува.

Нони се наведе отново над рисунката си.

— Защо не си се оженил досега, Йорк? — равнодушно попита тя. — Не че ми влиза в работата, но ти си толкова приятен човек…

— Не всеки мисли като теб — сухо промърмори той. — Аз съм актьор, мила. Актьорите не са добри съпрузи, а аз съм научен да гледам на развода по-сериозно, отколкото на брака. Не желая да имам съпруга, която само да се води като такава пред хората и добродушно да прави всичко за мен в името на моята репутация. Ако пътува с мен, какво ще стане с децата? Ако си стои вкъщи и не обръща внимание на клюките, ще престане да ме обича. Защо ми е да се женя?

Нони кимна.

— Но в днешно време човек може да занесе едно бебе почти навсякъде.

— Но не и на някои места, където съм снимал.

— Е, първо трябва да избереш подходящо място за снимки. Нали бракът е компромис. Дори и най-голямата роля в кариерата си можеш да отложиш с две години.

— Предполагам, че е така — съгласи се той. — Звучи съвсем реално, щом ти го казваш.

— Но то наистина е реално! Погледни например мен. Баща ми специализираше международно право, но винаги уреждаше да пътуваме с него, докато не тръгнахме на училище. През летните ваканции с мама обикаляхме цяла Европа, само и само да сме заедно с него. И ти ще постъпиш така, ако се ожениш за жената, която обичаш. Никога ли не си обичал толкова, че да го сториш? — попита Нони уж ей така.

— Веднъж — Йорк се засмя. — Оказа се, че е готова на всичко, за да стане лейди Деланд.

— Имаш благородническа титла? — попита тя, при което Йорк кимна с глава. — Сър Йорк — промърмори тя, като че ли искаше да види как звучи. — В такъв случай действително трябва да ме криеш. Мисля, че Нейно Величество няма да одобри това малко пътешествие.

От облачното небе, а и от всеки предмет на яхтата сякаш се процеждаше вода. Нони приготвяше топла храна, но горещината от газовия котлон само разваляше въздуха в каютата. Дори дебелите пуловери не топлеха вече, а останалите им дрехи излъчваха гробищен хлад. Цигарите трудно се палеха. Дори не можеха да се пушат.

На третия ден те се събудиха сред лек дъжд и мъгла, които проникваха навсякъде с някаква мрачна упоритост.

— Стой в каютата, мила — заповяда Йорк, — и се приготви за дългия преход. — Трябва да потеглим днес, иначе въобще няма да можем да се приберем в Анаполис до неделя — дори не й позволи да го смени за обяд, въпреки че явно бе уморен. — Не си достатъчно подготвена за подобно време, мила!

Нони се задоволи с това да му приготвя горещ бульон от време на време. Докато той го пиеше, тя държеше кормилото и отваряше вратата на каютата щом ситният дъждец спираше. Не се опитваше да го заговори. Беше твърде уморен, но от време на време му се усмихваше окуражително. От каютата нямаше какво да се види — само сивота, която обезсмисляше рисуването. Все пак тя извади боите просто за да се занимава с нещо.

Вечерта доплаваха до Пинт Ноу Пойнт. Уморено Йорк влезе в каютата и потрепери от студ.

— Налей ми да пийна нещо, мила, и ще слезем на брега за храна и вода.

Застанал прав до вратата, той изпи до дъно двойния скоч, като мрачно се взря в сивата вода. През това време Нони бързо облече мушамата и взе списъка на покупките. После, когато се връщаха с гумената лодка, тя каза:

— Може би утре времето ще е по-хубаво?

— Дай боже!

— Ех, до миналата неделя бяхме толкова щастливи. И пак ще бъдем…

— Оптимистка — изръмжа той, усмихна се и закачливо я бутна с ръка.

Тя приготвяше вечерята, когато Йорк слезе, за да си облече сухи панталони и пуловер. Нони затвори вратата на каютата, запали фенерите и се надвеси над газовия котлон. Да можеше вярно да си спомни инструкциите на Хеда… Зад нея Йорк си наля отново уиски без лед, както правеха англичаните, и се наведе над рисунките й върху масата.

— Какво е това?

— Нищо — изчерви се тя. — Просто драсканици.

— Напротив — тихо каза той, взе скицника и го запрелиства. — Откъде си се научила да рисуваш дрехи? — попита Йорк накрая.

— Никой не ме е учил. Това са просто драскулки, защото денят бе мрачен, а аз се нуждаех от някакви цветове.

— Яго винаги е облечен в черно…

— Но не и този Яго, който аз си представям.

— А Дездемона носи обикновено синьо или бяло…

— Катрин Остенд ще изглежда по-женствена в бледорозово — гласът й леко затрепери. — Синьото е прекалено студен цвят за кожата й.

— Мръсносив цвят на лицето на Яго?

— Не — ядоса се Нони. — Тъмнооранжево, за да подхожда на зеленото през първо действие. Моля те — тя се извъртя, стиснала устни, — не надничай в скицника ми. Казах ти, че само се забавлявах — посегна да си го вземе обратно, но той я спря с ръка.

— Ще загориш вечерята — каза й Йорк и продължи да разлиства страниците, а тя се зае с котлона страшно ядосана. Чуваше как той разлиства скица след скица и още повече се ядоса. Какво право имаше да гледа работите й, да се шегува или да я критикува? Сега бе започнал методично да изучава всяка една рисунка от голямата кожена папка. Ох, каква недопустима грешка, че не ги скри!

Мълчаливо Нони сервира вечерята, докато той, без да вдига поглед, внимателно шумолеше до нея и продължаваше да разглежда. Лицето му бе безизразно, но по дяволито повдигнатите му вежди тя разбираше всичко. Почувства, че ще се разплаче от яд. Явно отегчен от лошото време и преуморен от дългото пътуване, Йорк търсеше свадата като начин да намали напрежението между тях.

Щом иска да се карат, така да бъде, ядосано си каза Нони, като ядеше бързо от безвкусната вечеря, която искрено възнамеряваше да бъде приятна награда за трудния му ден. Бе приготвила и половин бутилка вино и няколко свещички, но Йорк развали всичко.

Той умишлено започна да разглежда рисунките й втори път, подреждайки ги внимателно, забравил за вечерята, като по този начин явно я предизвикваше. Нони кипеше вътрешно. Да изкара ли яда си, или да му отговори с мълчание и с чувство на превъзходство. После внезапно реши, че и двата начина бяха еднакво противни. Оставаха още четири дни, преди да стигнат Анаполис. Почувства моментна симпатия към Катрин Остенд и „изпълненията“ между тях двамата. Представи си ги: темпераментните им характери, виковете, театралниченето им, летящи чинии…

„Сигурна съм, че той винаги започва пръв“ — с огорчение си помисли Нони. Много добре разбираше, че Йорк очаква нейната реакция. За него това щеше да бъде извинение за цялата умора и напрежението от един физически изморителен ден.

„Кое е най-доброто за него в случая? — размишляваше тя, отправила разсеян поглед в тъмнината зад илюминатора, и внезапно си зададе въпрос: — Кое е най-доброто за мен? Нали съм с него!“ Реши, че не й е до кавги: за нея денят бе също влажен и скучен. Защо Йорк иска да си излее яда на някого след толкова незначителни неприятности? Ако утре времето се оправи, ще се успокои и той, но един срив между тях сега, без значение как ще завърши, би оставил неприятни спомени до края на пътуването им.

Нони спокойно приключи вечерята. Най-после Йорк бе оставил нещата й и сега местеше бифтека си от единия край на чинията до другия, без да я поглежда. Беше като сърдито момче, което вече се срамуваше от себе си, и като за наказание трябваше да изяде изстиналата вечеря. Нони сдържа усмивката си и взе чинията му.

— Хубаво е, докато е горещо — каза тя с равен глас и пъргаво смени бифтека му с топъл, който взе от тенджерката. Мълчаливо му наля чаша вино. Извади топла питка хляб и се отдръпна на стола си, за да запали цигара, докато Йорк, без да се помръдне, се взираше в чинията си.

Изведнъж той се предаде. Замислено я погледна с ясните си зелени очи.

— Извинявай…

Нони му се усмихна:

— Няма нищо, но наистина беше много непослушен. Сега яж, докато не е изстинало.

Той продължаваше да я гледа. Посегна към чашата, вдигна я като за тост — сериозен — изпи я до дъно и я постави на масата. Нони спокойно я напълни, усещайки напрегнатия му поглед.

— Ах, ти… малка хитра вещица!

— Да! — весело се съгласи тя. — Яж си вечерята.

Той бавно набоде на вилицата парче бифтек, после още едно. Разчупи питката и по навик я намаза с масло, след което пийна глътка вино. Хранеше се както винаги. Нони седеше, пушеше мълчаливо и наблюдаваше как мускулите на раменете му се свиват и отпускат. Когато си изяде всичко, тя сръчно сервира топли ябълкови сладки и кафе.

Йорк бързо унищожи своите сладки и се облегна назад с доволна въздишка.

— Цигара? — почти каза тя, подаде му пакета и бутна запалката.

Докато привършваше с десерта си, без да бърза, той гледаше в ъгъла на каютата. Когато остави чинията и взе чашата с кафе, Йорк попита:

— Защо не се скарахме, Нони?

Тя повдигна рамене.

— Не се нуждаеше от подобно нещо. Необходима ти беше топла вечеря.

Той кимна и замълча за известно време.

— Много те ядосах, нали?

— Да!

Зелените му очи изглеждаха прями и чисти.

— Знаеш ли, че си единствената жена, на която някога съм казвал „извинявай“? — меко попита Йорк.

Нони повдигна вежди, сякаш това въобще не я впечатли:

— Колко невъзпитано от твоя страна!

— Ха — безпомощно се засмя той, — не може да те обори човек, мила! — и протегна ръка над масата. — Прощавам ти — подразни я Йорк. — Нали сме пак приятели?

С усмивка Нони постави ръка в неговата.

— Разбира се — топло каза тя, — но никога не се опитвай да правиш това, когато сме на суша, мили! Замълчах си само защото сме в морето.

— Господи, никога не съм мислил за това.

— Зная и ще е честно да те предупредя, че имам характер, който няма да отстъпва пред твоя, и владея дузина чужди езици, чрез които да го демонстрирам.

Той разсеяно се засмя, като я галеше по ръката, после нежно я придърпа.

— Ела при мен — дяволито я подкани Йорк, — но вземи брендито преди това.

Нони се засмя, заразена от чудесния му леещ се глас — невъзможно бе да му устои. Тя наля още кафе, взе чаши и брендито. Ръката му я обгърна и я притегли към него. Продължи да я притиска така плътно дори когато се пресегна да вземе бутилката. После извади със зъби корковата тапа и напълни чашите.

— Господи, колко романтичен можеш да бъдеш — зачуди се тя, а Йорк се засмя и пусна тапата, когато изпразни бутилката.

— Нищо не може да те впечатли, нали? — попита той, като гледаше със съжаление празната бутилка.

— Не трябваше да изпиваш виното. Нали го използваш за готвене?

— Да! — слънчево отвърна тя. — Защото разбрах, че и на най-доброто вино намираш кусур, мили!

Реката му нежно се спусна под брадичката й и обърна лицето й към неговото.

— Но ти все пак ме обичаш, нали? — весело попита Йорк.

Нони бързо го целуна.

— Аз все пак те обичам — отвърна тя със същия тон.

— Но не достатъчно, за да се скараш с мен — каза той след миг.

— Ами… не. Това предпоставка ли е?

Той поклати глава, като отпиваше по малко от брендито.

— Ако падна на колене и ти се извиня, ако дълбоко се покая и заудрям гърдите си, и заскубя косите си, ще ми дадеш ли скиците на костюмите, които си направила, Бамби? — Йорк беше абсолютно сериозен и това я изненада. — Наистина ги искам, мила!

Преди тя да може да каже нещо, той продължи и извиси глас, сякаш залагаше на карта всичко или нищо.

— Нони, би ли направила скици на декорите, както си ги представяш? Може би не трябва да те моля за тези неща, ти си имаш собствени планове, а ни остават само четири дни, но… много искам да зная как ги виждаш.

— Да сключим сделка: ще ги направя — Нони развълнувано се размърда в обятията му, — ако ми позволиш да ти направя портрет с маслени бои. Не зная дали ще мога, може да е ужасно и ако това е така, аз сама ще го разбера и ще го унищожа, Йорк. Но искам да опитам.

— Така да бъде! — леко се засмя той. — Портретът явно ще е по-лош от този на Дориан Грей. Ти ме познаваш прекалено добре вероятно чрез осмоза на порите си и с помощта на някаква невидима антена или нещо подобно — промърмори Йорк и силно я стисна през раменете. — Но това не е… породено от любовта, нали?

— О, не, не, не се притеснявай — успокои го тя. — Наистина няма да ти досаждам много, мили!

— Лесно ли ме вадиш от системата си? — попита заядливо той.

— Мисля, че да. Снощи се почувствах много изморена с тебе — ликуваща отвърна Нони. Изправи се, събра чиниите и започна да мие. — Седни спокойно или ще падна върху теб — помоли тя, когато го видя, че иска да й помогне. — Ти не си за малки морски съдове. Виж дали можеш да намериш някаква музика.

— Не и ако възнамеряваш да пееш с това хлъзгаво сопрано — оплака се той.

— Е, не съм Мария Калас. Искаш ли още кафе?

Сгушени на леглото, те четяха „Отело“ от кожения екземпляр на Йорк, докато на него не му се приспа.

— Хайде да спим. Очите ми се затварят.

— Леглото изпълнява много функции, нали? — отбеляза тя, като сваляше пуловера. Стана й студено, затова бързо се мушна под завивките и се притисна в Йорк.

— Едно тяло е много по-ефикасно от електрическото одеяло.

— Да, въпреки че температурата не се контролира толкова лесно — сънено промърмори той и я целуна по шията.

Нони внезапно се засмя.

— Какво толкова смешно има? — почти заспал я попита Йорк.

— Сега не се ли радваш, че не позволих да се скараме? — примамващо попита Нони. — Защото тогава щеше да спиш на другото леденостудено легло?

— Да, радвам се и по други причини — каза веднага той и нежно я прегърна. — Заспивай!