Елси Лий
Дипломатична любовница (10)

Глава X

След многото безсънни нощи Нони бе взела окончателно решение: нямаше да й бъде лесно, но моментът да застане с лице към истината не трябваше да се отлага повече. Вече бе започнало да й става лошо сутрин, след сън. Трябва да напусне Вашингтон, преди бременността да започне да й личи. В петък сутринта в шест часа тя взе самолета за Ню Йорк, облегна се назад в седалката, затвори очи, като се опитваше да не мисли за наближаващото изпитание.

В огромния старомоден апартамент я посрещнаха с нежна радост:

— О, колко сме щастливи! Тъкмо се прибрахме в сряда. Имаме толкова много неща да ти казваме… Клотилд се омъжи, Магда живее в Копенхаген, а леля Берта пристига другата седмица. Братовчедите ти Ирма и Ники са вече тук и ще останат да учат в Ню Йорк.

Нони разопакова малкото багаж, намери една вечерна рокля сред дрехите, оставени в шкафа, и седна до прозореца, като гледаше разсеяно към Ийст ривър и огърлицата от светлини, които очертаваха Куинсбъро Бридж. Смътно си спомни Ирма и Ники като част от романските им роднини, но въобще не помнеше на колко години са. Все пак Мути /така казваше на майка си/ бе споменала, че ходят на училище. Вили беше на гости на приятели в Марбълхед; Томас бе само на осем и слава богу, че леля Берта не бе пристигнала още. Вероятно само родителите й са тук. Нони въздъхна с облекчение, защото при тях семейното правило гласеше да бъдат всички заедно — осемнадесет човека, дори повече, и човек имаше чувство, че участва в кардиналски съвет особено когато се разискваха важни въпроси.

И този път щеше да е така. Положението изискваше най-голямо взаимодействие между членовете на клана.

Нони седеше във всекидневната, като с треперещи ръце отпиваше от брендито, и след малко Бернар Лито каза тихо:

— Имаш проблем?

— Да. Няма да ви хареса, но ще се нуждая от помощта ви.

— И така?

— Бременна съм — нежно изрече Нони.

Майка й пое дълбоко въздух и очите й се напълниха със сълзи.

— Ох, Нони!

— Шшшт, liebchen^[1], нали и ти някога беше?

— Не е съвсем същото — с равен глас каза Нони. — При вас всичко е било уредено. Ако не е имало война, щяла съм да се родя няколко седмици по-рано.

— Той ще се ожени ли за теб? — попита Бернар.

Нони помисли малко.

— Мисля, че да — каза тя накрая. — Почтен е, но не е там работата, татко. Аз не искам да се омъжвам за него.

— Щом си го харесвала толкова, че да спиш с него — отбеляза баща й сухо, — защо не го искаш за мъж?

— Сексът няма нищо общо с женитбата. Не искам да споделям неговия начин на живот. Той не е това, което аз търся в един съпруг.

— Не го обичаш? — объркано попита Мути.

— О, напротив, обичам го — приглушено каза Нони, — но той не ме обича, въобще не иска да се жени и е абсолютно прав. Самата мисъл, че мога да се опитам да бъда негова съпруга, ме изморява. Много е отговорно.

— Значи тогава наистина не го обичаш — спокойно каза Мути. — Разбира се, че е изморително да бъдеш съпруга. Мислиш ли, че желая да съм на път шест месеца в годината? Но такъв е животът на баща ти. Щом той го прави, ще го правя и аз в името на това да сме заедно.

— Предполагам, че мога да се науча на това — съгласи се тя с въздишка, — но във всеки случай той не е пригоден за женитба.

— Алтернативата пред теб е да родиш копеле — отбеляза Бернар.

— Да, но ако ми помогнете, може да бъде уредено — Нони стисна силно ръце и се наведе напред. — Премислила съм го. Ще замина в чужбина при леля Маргрет, защото живее в голям град, където никой няма да ме забележи. Ще казваме, че съпругът ми е инженер, на работа в Африка или Азия. Когато бебето се роди, връщам се вкъщи и казваме, че съм осиновила намерено дете — очите на Нони умоляваха. — С ваша помощ това може да стане.

— Разбира се, че ще ти помогнем, мила — със спокоен глас я увери баща й. — Но най-напред трябва да сме сигурни, че това е най-правилното решение. Кога стана това?

— По време на отпуската ми… бяхме предпазливи — отчаяно каза Нони, — но се случи, все пак.

— Значи вече два месеца — безпристрастно кимна баща й. — Не искаш да направиш аборт?

Нони категорично поклати глава.

— Отначало ми мина през главата, но сега не мисля така — честно отговори тя. — Дори ми харесва идеята да имам дете от него, защото в действителност той никога няма да е мой.

— А той знае ли? — при което Нони поклати глава. — Значи възнамеряваш да родиш детето, да го осиновиш и да го отгледаш съвсем сама?

— Винаги мога да си намеря добра работа, майко. Знаеш това.

— Не става дума за парите — Бернар Лито презрително вдигна рамене. — Бог ни е свидетел, че имаме достатъчно.

— Ами да! — Мути радостно се намеси. — Винаги ще се намерят достатъчно пари за едно малко бебенце — вече се виждаше в ролята на баба и идеята бе започнала да й харесва.

— Добре! Какво тогава?

Баща й мълчаливо си наля още бренди.

— Правиш се на всемогъща — тихо каза той, — а това винаги крие опасности. Не — той вдигна ръка, като видя, че тя бързаше да го прекъсне, — чуй ме, мила! — усмихна й се бащински. — Познавам те, Нони, зная, че той е подходящ човек, за когото можеш да се ожениш, като поне мислено се надяваш на някакво щастие, без значение дали харесваш или не неговия начин на живот. Вероятно най-добрият вариант е да се преструваш, че си осиновила детето, но това е твое решение. Трябва да му дадеш възможност да каже собственото си мнение. Ти възнамеряваш да родиш син от мъж, който не знае за това — меко довърши Бернар.

— Може да е момиче — промърмори тя.

— И в двата случая детето е негово, колкото е и твое. А той може да е от мъжете, които предпочитат да имат дъщери — добави баща й, като изкриви устните си в иронична усмивка.

Нони се засмя безпомощно на пламъчето в очите му.

— Нони — вече сериозно той се наведе напред, — зная, че е трудно. Когато му кажеш, той ще си помисли, че се опитваш да му скроиш капан, но трябва да му се каже. Нито аз, нито майка ти можем да направим това, но сигурно имаш някоя приятелка, която ще му го каже под формата на клюка, на вълнуваща тайна. Така той ще има възможност да помисли и да вземе решение.

Хенри? Нони сведе поглед към ръцете си и си помисли как ли би се зарадвал на тази клюка.

— Както и да му го поднеса, той ще каже: „Хайде да се оженим“ — каза тя много плахо. — Ще признае детето, но ще е обвързан с мен, а, от друга страна, не приема развода. Аз също не го одобрявам. Не виждам защо трябва да се измъчваме до края на живота си само за да осигурим истинско име на детето си. Това може да стане и чрез осиновяване, ако ми помогнете.

— Но ти ще се научиш да споделяш живота му — рече Мути, — а детето ще го направи щастлив.

— Не! — отчаяно възкликна Нони. — Не искам аз да се нагаждам към него. Не разбираш ли, майко? — тя скочи на крака и започна да се разхожда в стаята. — Чудесен е, мил и изтънчен. Започваш да го обожаваш, защото всички го обожават — тя изхлипа, — но е твърде уморително да си с него. А да не говорим как бих издържала, ако се омъжа за него — тя не спираше да се движи, като продължаваше да ги умолява. — Защо трябва да се похабявам, като се опитвам постоянно да бъда в тон с темперамента и гения му? — извика тя. — Единственото, което искам, е дом, няколко деца, приятели, които да обичам, малко време да рисувам и любящ съпруг. Дори живот като вашия не ми се нрави — открито погледна тя майка си. — На вас ви допада, но на мен — не! Пътувала съм много — практически откакто се помня. Сега искам да имам постоянен дом — Нони избухна в сълзи и се хвърли в обятията на майка си.

Гретел Лито нежно притискаше тресящата се Нони към себе си, тихо й говореше нещо и я галеше по главата, а Бернар наблюдаваше безпомощно.

— Казах, че ще направим всичко, което тя иска — промърмори той, объркан като всички мъже, когато видят женски сълзи.

— Да — успокояващо рече Гретел, — а сега ни остави за малко mein herz^[2]. После, когато тя се успокои, ще поговорим пак.

Разтревожен, Бернар се оттегли в кабинета си, като остави вратата отворена. Доста време измина, преди Нони да спре да плаче, защото напоследък й се бе насъбрало много…

— Така — спокойно каза Гретел, — искам да си поговорим, защото явно не съм ти говорила достатъчно за любовта и брака.

— Какво повече може да се каже?

— Мислиш ли, че някога съм очаквала, че ще живея в чужда страна и ще се наложи да уча някои неща от правната терминология? — с учудване попита Гретел. — Аз, която никога не бях чувала за Блакстон, докато не срещнах баща ти? — тя категорично поклати глава. — Разбира се, че не! Очаквах да се омъжа за приличен съпруг, да живея в Цюрих, да живея живот, подобен на този, който родителите ми имаха. А какво се получи? — сви тя рамене. — Баща ти! — Нони, жени като нас се стремят към това, което обичат. Не желаех да се насилвам да уча чужди езици, да живея на хиляди километри от всичко познато и мило — тихо продължи Мути. — Ach die Heimweh^[3]. Ти никога не си се чувствала толкова самотна, никога не си изпитвала такава носталгия, но благодарение на мен баща ти имаше възможност да стане професионалист. Така е и с теб. Интелигентна си и можеш да се приспособиш. Всичко останало е егоизъм.

В гласа на Мути се усещаше надигащо се презрение.

— Нима желаеш да си една от тези, които очакват мъжете да коленичат и да ги благославят със скъпи кожи и диаманти? Нима считаш, че мъжът трябва да се съобразява с величието ти и ако това стане, ти ще се унижаваш, като му заплащаш с тялото си веднъж месечно? Освен това du bist keine Tochter von mir^[4]. О, не — каза Мути гордо, — жените като нас знаят, че не тялото, а разумът са важни. Мъже с хубаво тяло можеш да имаш винаги. Ние сме жени, които допълваме мъжа, ние сме тази част от него, без която той никога не би постигнал това, към което се стреми. Така че не мисли какво би ти дал подобен мъж, а дали ще го допълваш с това, което му даваш.

— Но татко те е обичал. При мене е различно — отчаяно каза Нони. — Не само че ще трябва да се адаптирам към живот, който не харесвам, но трябва и някак да накарам съпруга си да ме обича, което — нима не разбираш? — няма да стане, Мути. Дори и да ме обичаше, всичко щеше да свърши, когато разбере, че трябва да се ожени за мене.

— Вероятно, но съм съгласна с баща ти, че който и да е той, има право на мнение при решаване съдбата на детето.

Нони започна отново да плаче.

— Не! — захлипа тя обезумяла. — Който и да му го каже, краят ще е един и същ. Не, моля те, не!

— Добре, Нони — каза Бернар, като тихо влизаше в стаята. — Няма да говорим повече. Ще стане, както ти искаш, но при едно условие: ще ми дадеш, в затворен плик, името на мъжа — той я изгледа строго. — Няма да го отворя без твоето разрешение, но трябва да го имам.

Опасяват се, че ще умре при раждането ли?

— Добре — отвърна тя немощно и отиде до бюрото за хартия и плик. Със сигурна ръка написа името на Йорк, сгъна листа хартия и го постави в плика. — Ето!

— Утре ще пиша на Маргрет — каза тихо баща й и излезе. Чу го да отваря сейфа в кабинета си.

Съботата в Ню Йорк бе прекрасен ден. Нони се събуди бодра и успокоена. Загледа се в чистите, пухкави като памук облаци, които се носеха във висините, и се прозина доволно. Позвъни да й донесат кафето, намери една нощница и сънено се сгуши обратно в леглото, но когато вратата се отвори, в стаята влезе Мути с подноса, а зад нея се усмихваше Бернар, което означаваше, че през нощта са приготвили плана за действие.

Нони погледна щастливите им лица и се почувства изпълнена с любов. Никой нямаше родители като нейните! Мути се разшета, отвори прозорците и оправи калъфката, на която се бе облегнала Нони, а Бернар се разхождаше около леглото й с привичната си дворцова походка и двамата я засипваха с поток от думи и възклицания.

— Спа ли добре? Sehr gut^[5]. Отсега нататък ти трябва много сън, liebchen, диетата също е важна, всичко ще ти обясня.

— Обадих се на Маргрет и добрата новина е, че ще ходят на Майорка за един месец. Много се зарадва, че ще й гостуваш. Ще се върнат в Рим на първи октомври — точно навреме, нали трябва да предизвестиш за напускането си в посолството.

— Но докато не започне да ти личи, можеш да останеш тук, Нони. Ох, толкова ще е хубаво да си имаме отново малко момиченце!

— Маргрет познава един чудесен лекар…

— И баща ти се съгласи да дойда при теб няколко седмици преди раждането — засия Мути. — Берта ще се грижи за апартамента, а и смяната на климата ще й подейства добре.

— Тя няма да одобри това! — засмя се Нони.

— Да, но, в края на краищата, не всеки ден на човек му се ражда първо внуче.

— И тъй като шест месеца няма да плаща никакъв наем, ще може добре да си го отработи през последните няколко седмици — добави Бернар с усмивка.

— Ох, бедният ми татко! Ще бъдеш само на свински джолани с кисело зеле — каза Нони и внезапно усети как сълзите й напират отново. Нито с думичка, нито с поглед родителите й не й намекнаха за това, което й предстоеше. Бяха изпълнени с планове за нейното добро, за здравето и щастието на детето.

— Lammchen, was ist? — извика Мути.

— Толкова сте добри към мене — изхлипа Нони и заби глава в рамото на майка си.

— Но ти не си виновна — рече Мути с вълнение в гласа. — Виновен е баща ти, който все ти повтаряше, че трябва да си отракано момиче, което си мисли за момчета.

— Не е честно, Гретел — запротестира Бернар. — Ако въобще някой е виновен, то това е баба й, която казваше, че трябва да я изпратим в Америка.

— Значи по тази логика баба ми е виновна за незаконното ми дете? — Нони истерично се задъха. — Ох, какво ще каже дядо?

— Ще каже: „Друго бебе?“… — обади се Мути със спокойно изражение и леко усмихната. — Единственото, което ще попита, е: „Бащата от добра кръв ли е?“ — тя повдигна рамене. — Ти вече ни каза, но пак повтарям, че той трябва да знае, защото не можеш да си представиш колко е хубаво да имаш бебе, Нони. Добре — тя видя как Бернар предупредително сви вежди, — няма да говоря повече.

Нони заведе Ирма, Ники и младия Томас на сутрешен детски спектакъл, помогна им да си намерят местата и им пожела приятен следобед. На излизане от театъра силният вятър я грабна като есенно листо и я завъртя. Чувстваше се олекнала, стъпваше пъргаво. Пресече Шуберт алеи, стигна до Пето авеню и продължи надолу до „Лорд и Теалър“ и „Алтманс“ — разхождаше се и гледаше витрините, докато не се измори. Беше близо до 44-та улица.

— Нони!

„О, не!“ — каза си тя отчаяно. Той е още в Холивуд. Престори се, че не е чула, и тръгна по-бързо.

Но нямаше смисъл.

— Хей! — гласът, който с лекота можеше да накара театралната зала да загърми, забучи и заехти. — Хей, спрете онова момиче! Не ме чува! Нони, мила!

Пред нея вървеше млада двойка.

— Един мъж ви вика, госпожице.

Чу зад себе си тежки стъпки.

— Нони, мила, почакай!

Обърна се пряко волята си.

— Йорк! — каза тя и му подаде ръка.

Той не я пое.

Задъхан я прегърна и я завлече до края на тротоара, където се облегна на тухлената стена на театър „Шуберт“, забравил за хората, които си пробиваха път покрай тях с извадени билети и които се обърнаха с любопитство при звука на победоносния му смях.

— Бамби! — каза той, останал без дъх, и я целуна силно. — Ох, Нони, мила, какъв страхотен късмет! Ммм — промърмори той и я целуна пак.

— Недей — остро каза тя. Лицето му помръкна, наблюдаваше я. — Ще ни видят.

— О! — той въздъхна с облекчение. — Извинявай, мила, просто ужасно се зарадвах, като те видях — стоеше на разстояние от нея, усмихнат, енергичен, с момчешки вид, а зелените му очи танцуваха от приятна възбуда. — Вечеря довечера? Да? Не приемаме никакво „не“. Хиляди неща имам да ти казвам — костюмите, декорите… — разсеяно прокара ръка през косата си. — Да знаеш само колко пъти исках да ти се обадя, но не бях сигурен дали ще те открия и сега изведнъж излизам от репетиция и те виждам! — Йорк отметна глава назад в радостен смях. — Ех, моят прословут късмет! Ще те взема в седем и половина. Къде?

— Ривър хаус, апартаментът на Бернар Лито — не можеше да се престори, че има уговорен ангажимент.

— Ще съм официално облечен — каза той. — Направи се красива, заради мен, Бамби, мила… — прегърна я още веднъж и изчезна.

 

 

— Господин Деланд за госпожица Лито.

Слизам веднага.

В таксито, а сетне и на ъгловата маса в полупразния „Колъни“ Йорк държеше ръката й и говореше ли, говореше — за филма, хората, проблемите, караниците, пресконференциите, интервютата, премиерата…

Това не бе скучно рецитиране на факти, а завладяващ разказ, изпълнен с много анекдоти и смели намеци за пикантни ситуации, в които са попадали различни хора: известни личности и тези от техническия персонал от гардеробиерките до операторите, докато Нони не взе да се превива от смях.

— Кой сценарий бе това? — попита тя. — За Рио или Ривиерата?

— Помниш значи! — засмя се той. — О, няма да повярваш, но нито един от двата. Испанска история с много любов и размахване на шпаги. През целия филм зрителите си мислят, че съм предател, но накрая се оказвам таен агент.

— Мили боже! — изсумтя Нони. — Ох, милият ми той! Надявам се, че ти заплатиха достатъчно добре, за да го направиш да звучи достоверно?

— Колкото за „Отело“ и някои други… — разсеяно отвърна той и й се усмихна лъчезарно. — Все още ли съм ти мил?

— Сега и завинаги — весело рече тя.

За миг той насочи вниманието си към faisan souvsrof.

— Благодаря за портрета.

— В добър вид ли го получи? Много се радвам, че ти харесва.

— Ще ти го дам на заем за първата самостоятелна изложба — обеща той.

— Мислиш да го задържиш? — неволно попита Нони.

Йорк се взря в нея.

— Защо да го давам на някого? Снимките са по-скъпи — той изпи виното си, като я гледаше с присвити очи. Един сервитьор чевръсто напълни отново чашата. Нони имаше неприятното чувство, че Йорк й чете мислите. Знаеше, че тя си мисли, че ще подари портрета на Катрин. Бяха изминали два месеца и тя бе забравила за странните му телепатични способности.

— Дориан Грей, погледнат наопаки — накрая забеляза той. — Ти притежаваш талант. Всеки път, когато го погледна и ги сравня с Йорк Деланд в огледалото, излизам навън — гласът му се сниши, той сякаш говореше на себе си — и се чувствам по-добре — погледна косо към Нони и изведнъж придоби дяволито изражение. — Да го отстъпя на някого? Нищо подобно — заяви той. — Това ми е талисманът, заешката опашчица, късметът ми за цял живот… Е, ще ходим ли на работа?

— На работа? — смутено попита тя, като ехо.

— Опасявах се, че ще реагираш така — той повдигна рамене. — Съжалявам, мила, но такъв е животът ми.

Пристигнаха в момента, когато завесата се вдигаше за второто действие на „Плаца Сюич“. Нони беше очарована и й се искаше Йорк да й бе казал по-рано, че ще ходят на театър — щеше да побърза с вечерята, за да успее да види и първо действие. Но след антракта започна да мисли, че по-добре да бяха дошли направо за трето действие. Излязоха, за да запалят по цигара, и още същия миг го изгуби от погледа си. Тя се провря зад фотографите и хората, които искаха да ги видят как се ръкуват с актьора, и изостави всякаква надежда да разговаря с него. Улови се, че през повечето време погледът й следеше обърнатия му гръб, докато Йорк се усмихваше, произнасяше обичайните любезности, раздаваше автограф след автограф, а хората бяха толкова груби и постоянно я избутваха настрани, въпреки че го бе хванала под ръка, което трябваше да покаже, че тя е с него. Но накрая съвсем я избутаха и едва не я смачкаха.

Ядосана и останала без дъх, Нони се отдръпна, за да изпуши цигарата си на спокойствие, докато гласът на Йорк се разстилаше по дължина на улицата.

— Какво направихте с малката ми женичка? — попита той с драматизъм в гласа. — Никакви автографи, докато не ми я върнете! Нони!

Тълпата леко се раздели, хората се засмяха и се огледаха.

Под алчните погледи на неговите почитатели тя се чувстваше разголена и не на място.

— Тук съм.

Беше ад…

Те се изнизаха, когато залата гръмна от овации след спускането на последните завеси. Един от разпоредителите им проправяше път. Излязоха навън сред тълпата от хора и взеха такси с въздишка на облекчение.

Отидоха да гледат „Копа“ заради Джо Е. Люис.

Почти нищо не видяха от спектакъла, защото постоянно искаха от Йорк автографи.

Беше ад…

Танцуваха три пъти в „Американа“, заобиколени от любопитни очи.

— Да не сме танцьорите Астер или нещо такова?

Зелените му очи радостно блестяха и той умишлено я подразни:

— Не, ние сме Йорк Деланд и неговото „ново стимулче“. Утре името ти ще бъде във вестниците, мила. Нали виждаш какво става?

— Винаги ли е така?

— Да. Когато не е, агентът ми започва да се безпокои.

— Харесва ли ти?

Известно време Йорк не отговори.

— Като цяло, да! Аз съм актьор, Нони. Във всяко изкуство се крие доза ексхибиционизъм. Ти се показваш чрез платното, а аз съм на сцената и се преструвам, че съм някой друг. Единствената разлика е, че присъствам на аплаузите докато ти не!

— Харесва ти да бъдеш известен — кимна тя.

— Да.

— Това е оскърбително — каза тя натъжена. — Прав си, че рисувам, за да бъда аплодирана, но се показва творбата ми, не самата аз.

— Творбата на актьора е самият актьор.

— Да — съгласи се тя, — когато си сам, но насоченият прожектор осветява и тези, които са с теб, а това не ми харесва. Не обичам тази светлина, очите, които казват: „Коя е тя?“, „Какво намира в нея?“

Йорк сви устни.

— Хайде да вървим, Бамби!

Влязоха в „При Кларк“ за хамбургер и кафе, но там бе дори по-зле, защото, не само че го познаха, но почти моментално бе обграден от хора: Ферер, Бейкол, семейство Устинови, Албърт Фини, Пол Скофийлд и Катрин Остенд.

— Това е Нони, съквартирантка на Джилиън — представи я Йорк, като придърпа още два стола към масата и я настани до Катрин. Седна от лявата й страна и веднага поведе разговор с Албърт Фини, оставяйки Нони да се оправя сама. Един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че той предусещаше, че между двете любовници, които седят една до друга и са принудени да завържат разговор, ще избухне нещо със силата на Везувий.

Беше ли Катрин au courant^[6]?

Госпожица Остенд направи няколко учтиви забележки, очевидно насочени към детето, което Йорк покровителстваше в името на роднинските връзки. Нони отвори широко очи и направи няколко изпълнени със страхопочитание комплимента за таланта на госпожица Остенд и ето, вече станаха приятелки.

Когато Йорк се обърна към тях, Катрин сърдечно настояваше Нони да дойде на репетициите в неделя след обяд.

— Никакви външни лица! — твърдо каза той. — Знаеш това по-добре, Катрин!

— О, но Нони не е външно лице — умоляваше Катрин, — а и толкова интересно ще бъде за нея да види репетиция на истинска пиеса!

Нони погледна Йорк угоднически, като нетърпеливо дете, което вече предусеща съгласието на настойника си, но вместо одобрение в очите му се четеше решителност да не се предава лесно.

— Разкажи й за костюмите си, Катрин — меко предложи той.

— Все още държа на това да са сини — хладно изрече тя. — Дездемона винаги носи синьо.

— Но розовото по̀ подхожда на кожата ти — промърмори той все така меко. — Попитай Нони. Тя е художничка, Катрин. Тя нарисува портрета.

— Вие? — очите на Катрин леко се присвиха.

— Да — простичко отвърна Нони. — Надявам се, че ви харесва.

— О, разбира се. Много е хубав — рече Катрин с безразличие.

— Не може да се сравнява с вашия в апартамента на Йорк — промърмори тъжно Нони, — но той ми даде идеята да нарисувам Йорк. Мислех си, че ако е достатъчно добър, може да ви го даде в замяна.

Очите на Катрин се разшириха:

— О, разбирам. Ужасно мило, от ваша страна, Нони! Не е ли сладко дете, Йорк? Разбира се, че е достатъчно добър за размяна. Много бих искала да го имам. Скъпа моя — добави тя патетично, — трябва да учиш и да работиш упорито. От теб ще стане наистина голям художник. Ще се гордея с твоя портрет на Йорк.

— Ето, виждаш ли? — Нони триумфиращо се обърна към Йорк. — Катрин не намира нищо лошо в това, че съм художник аматьор.

За миг си помисли, че бе отишла твърде далече. Йорк бе готов всеки момент да избухне в ярост. Стиснал силно масата, той пронизваше Нони с поглед.

— Само през трупа ми — промърмори той. — Проклета да си, проклета да си!

— Не сме на яхтата. Мога да си отида и сама — напомни му тя. — Помни това, предупредих те!

Катрин разговаряше с друг и не чу последните им думи.

— … а Йорк настоява да отрепетираме пиесата по някакъв много странен начин, а и всички тези невероятни цветове, но щом си художничка, Нони, кажи му, че розовото е абсурден цвят в случая. Ще ми се смеят на сцената.

Йорк силно сбърчи вежди.

— Не търси съюзник в лицето на Нони — рязко рече той. — Тя е тази, която предложи розовия цвят за теб, Катрин.

— Ти?

— Да — простодушно се извини Нони. — Нарисувах цяла серия костюми един ден, когато Йорк ме взе на разходка в морето — тя усети как той се стегна зад нея, но сега бе твърде ядосана, за да се съобразява с това. Искаше да го накара да избухне, да го смути и накаже! — Той ги хареса и реши да ги предложи на професионалните дизайнери, но наистина твоят цвят е розовото. Пък и по дяволите традициите! Катрин Остенд прави това, което намира за добре. Защо да не се открояваш с блясък и да изглеждаш съблазнителна, вместо да си обикновената безцветна празноглавка от пиесата.

— О, да… да, разбирам какво имаш предвид — замислено отвърна Катрин, заинтригувана от предложението. — Значи затова робата, която обличам в края на представлението, е тъмночервена на цвят.

— Разбира се — промълви Нони подкупващо. — Тогава вече Дездемона е жена и какво друго, освен дрехите може да допълни ролята?

— О, абсолютно си права — увери я Катрин. — Да, сега разбирам как си пасват нещата. Ах, ти, малка умнице!

— Тя е вещица — отбеляза Йорк и невероятно как, вече бе възвърнал спокойния си вид. — Сега ще престанеш да спориш за костюмите, нали, Катрин?

— Е, да. Чудя се — замислено добави тя — дали да не си сложа обеци, не нещо прекалено тежко, просто малки диамантчета, прилепени на ухото? Ах, тръгвате ли вече, скъпи мои? Беше ми много приятно да се запозная с теб — тя премига с очи към Йорк. — Ще се видим пак някога, а с теб, Йорк, малко по-късно, нали?

Йорк я погледна равнодушно, без да промени изражението на лицето си.

— На репетицията, скъпа — съгласи се той. — В единадесет преди обяд и за бога, не закъснявай!

Очите на Катрин се изпълниха с мъка. Нони почти я съжали. Очевидно търканията помежду им все още не бяха изгладени.

В таксито Йорк каза:

— Трябва да ти благодаря, Бамби! Ти оправи един от най-големите проблеми.

— Не го направих нарочно.

— Зная — той топло постави ръка върху нейните и се засмя. — Аз бях непослушен. Как ме контролираше само за мое собствено добро, мила! — той рязко се отдръпна от нея. — По дяволите, дори минутка не ме оставиха да поговоря с теб. Измори ли се? Искаш ли да намерим някой денонощен павилион за кафе?

— Мога да направя кафе вкъщи…

 

 

Мути беше по халат, а на брадичката си беше залепила малко парче лейкопласт.

— Какво правиш?

— Кафе за млечния брат на Джилиън. Нали ги знаеш актьорите — никога не спят.

— И винаги са гладни — Мути погледна в хладилника. — Има студено пиле, шунка, хляб за сандвичи, малко кейк.

Нони се засмя.

— Говориш като Хеда.

— И туршия, туршия с копър.

— Знаеш, че не я обичам, Мути.

— Ще я заобичаш — увери я майка й с усмивка и отиде да си легне, а дългата й посребрена плитка весело се люлееше на гърба й.

Нони остана умълчана в кухнята, чудеше се да плаче ли, или да се смее. Туршия с копър!

— Как е трето действие?

— Отлично, благодаря.

Зелените му очи потъмняха.

— С „хепи енд“ ли завърши?

— Определено, да — увери го тя усмихната, — но с неочаквана развръзка.

С чашката кафе в ръка той стана да се разходи из стаята, като разглеждаше картините и украшенията.

— Кой свири на пианото?

— Татко, а майка пее.

— Съвършено семейство! — той се спря пред един малък пастел. — Ти си я рисувала. Това е майка ти, нали?

Тя мълчаливо кимна, а той се обърна отново, за да разгледа картината по-добре.

— Приличате си — промълви той. — Има ли някоя на баща ти?

— Мути я държи в спалнята. Татко настоя тази да я закачим във всекидневната, а Мути я постави в най-тъмния ъгъл.

— Естествено — Йорк се усмихна. — Мъжът си избира жена, която да може да показва пред хората, за да се гордее с нея, и иска всички да видят колко е хубава, а жената иска да запази мъжа за себе си, от страх да не би някой да й го отнеме!

— Този мъж — неспокойно каза Йорк, — господин Трето действие… Нони, сигурна ли си, че той е това, което желаеш? Наистина ли е в състояние да ти даде всичко? Защото ти заслужаваш най-доброто, мила!

„Синът на Йорк.“

— Наистина ще ми даде всичко, което желая — твърдо отговори, тя.

— Никога не съм те питал — продължи той след малко, седнал до нея, като си сипваше още кафе, — но какво желаеш, Бамби?

— Дом, в който да живея — веднага отвърна тя.

Той кимна.

— Писнало ти е от пътувания, нали?

— Да! Сега искам да си имам постоянен дом, деца и сигурност, приятели и двуседмични почивки на море всяка година.

— Малко скучно, като се има предвид произхода ти. Колко от членовете на „Асоциация на родителите“ в Скаредвил говорят гръцки?

— Като се има предвид произхода ми, аз обожавам скуката, а освен гръцки говоря английски или си забравил?

— Виждаш ли често Хенри?

— Не по-често, отколкото е нужно. Той е разбрал за нас.

Йорк се извъртя с цялото си тяло към нея, а очите му мятаха мълнии.

— Разбрал? Но как? — промълви на един дъх.

— Почистих много внимателно — сухо отговори тя. — Останала е една от рисунките, които ти бях направила, паднала между стената и леглото. Хенри я намерил. Cest tout.^[7]

— Подписът ти го е нямало на нея, нали?

— Той познава стила ми. Не е глупав.

Йорк остави чашата кафе с трясък и си наля още бренди.

— Разкажи ми.

— Приятелят ти знаеше, че си използвал яхтата и че тя не може да бъде управлявана само от един човек — Нони повдигна рамене. — С твоята репутация екипажът можел да бъде само жена според него, а и после е разпитвал по целия бряг на залива и са му казали, че в яхтата са били мъж и жена, която говорела чужди езици. Това нищо не му подсказало, но когато намерил рисунката, разбрал всичко.

— Как е възможно да имаме толкова лош късмет! — изстена Йорк, седнал до нея. — И как точно той е разбрал! — отпи голяма глътка от брендито. — Добре, кажи ми подробностите — тя седеше, без да продума, но той бе настоятелен. — Цялата истина, Нони. Както би казал баща ти, нуждая се от всички факти, за да построя защитата си.

— Хенри няма да каже нищо. Той ти е приятел.

— Да, той и Джилиън в продължение на години бяха за мен всичко — разсеяно се съгласи Йорк, изпи си брендито и си наля още, — но това няма да го спре да разпали най-големия скандал на годината.

— О, не мисля така.

— А защо не!

— Няма ли да изглежда като пълен глупак, ако се разбере, че настойчиво е преследвал любимката на посолството и че я е спечелил в крайна сметка най-големият му приятел? — Нони спокойно отпи от брендито. — Обещах му да не казвам нито дума — тихо добави тя.

Йорк се взря в лицето й и внезапно избухна в смях.

— Ох, Нони! Милата ми Нони! — задъхваше се той, стана и започна да се разхожда из стаята. — Ах, ти, умната ми малка вещица! — опря глава в лавицата над камината, а раменете му се тресяха от смях. — Господи, какво ли не бих дал, за да видя лицето на Хенри, когато си му казвала това.

— Беше жестоко от моя страна — спокойно каза тя и Йорк изведнъж спря да се смее. — Ще ти го върне съвсем скоро.

С рязко движение той отиде, при нея и силно я сграби през раменете.

— Нони, ти не си… той не е…

— Дали не съм спала с него? — попита спокойно тя. — Е, той ми го предложи, но аз му напомних, че ако това, което си мисли за нас двамата, е вярно, ще получи единствено остатъците, които ти си оставил — тя непринудено вдигна рамене. — Изглежда, това не му хареса особено.

— Обзалагам се, че е така — промърмори Йорк и изведнъж нададе радостен вик, като я притискаше към себе си и се кискаше в паузите между целувките. — Ох, Бамби — въздъхна накрая той, седна отново на кушетката, придърпа Нони към себе си и облегна главата й на рамото си — ти си радостта на живота ми. Трябваше да очаквам, че ще го оплетеш в мрежата си.

— Действително — пророчески каза тя. — Ако Деланд бъде разкъсан, може ли Девиниш да не го последва? Знаеш ли, че вече е четири и половина сутринта? Как ще издържиш днес на репетицията?

— Да, трябва да си тръгвам, но все още има толкова неща да ти казвам — оплака се той. — Кога се връщаш във Вашингтон? Не може ли да вечеряме заедно утре, всъщност, днес?

Нони погледна настоятелното му изражение и разбра, че повече не можеше да издържи.

— Съжалявам, но не мога. Още не съм се видяла с родителите си, а имам и други ангажименти и планове.

— Да, разбира се — каза той след миг и се изправи. — Страхотен късмет беше да те видя днес, Нони, мила!

— Аз също се зарадвах — отвърна тя. — Доволен ли си от репетициите, Йорк? Оформя ли се вече като спектакъл?

Той кимна.

— Ще бъде нещо наелектризирващо — чу се спокойният му глас. — Ще дойдеш ли на премиерата?

— Не бих я пропуснала! — увери го тя с усмивка вече на вратата на апартамента.

Той повика асансьора.

— Благодаря ти за вечерта, лека нощ, мила!

Йорк бързо се върна при нея.

— Повтори — изкомандва той с нисък глас, като я държеше плътно до себе си.

— Мили — прошепна тя, обви ръце около врата му и подаде устните си. О, това бе вкусът на дома, пълно и цялостно усещане, но то само допълваше нейната същност, както, да предположим, тя би могла да допълва неговата. На Нони някак нещо не й достигаше, дори след тази хубава вечер. Някъде се чу удар на метал — някой отваряше вратата на асансьора. Нони се отдръпна от прегръдката му и пристъпи назад усмихната:

— Auf wiedersehn^[8]!

 

 

Вашингтон бе студен и неприветлив, всичко изглеждаше безрадостно и това тягостно настроение сякаш растеше с всеки изминал ден. Сър Робърт прие оставката на Нони с голяма неохота, а лейди Мойра сериозно се ядоса на краткото заявление, което така бе смутило обожавания й съпруг. Джилиън беше в отпуска и Нони реши да си тръгне преди нейното завръщане, а Хеда и Анис бяха неутешими.

— Но защо точно ти?

— Ами да, а другите ти петдесет и трима братовчеди? Сигурно поне един от тях може да се грижи за старата ти леля Маргрет.

За секунди Нони си помисли за най-младата сестра на баща си: апетитен бюст, талия, с обиколка двадесет и два инча, дрехи от „Си монета“ и най-нови прически на естествено кестенявата й коса.

— Тя иска да отида аз, защото ме чувства по-близка — намери извинение Нони, — а нали знаете колко е неразумно да се противопоставяме на старите хора.

— Направо отвратителна работа, какъвто е и животът ни — тихо каза Анис с някаква необичайна разпаленост в гласа си. Хеда повече мълчеше. Стаята й бе срещу тази на Нони — сутринта я бе чула като повръщаше.

Нони копнееше да се махне. Въпреки че бе затънала в свои проблеми, тя усещаше, че над главите им се задават буреносни облаци. Анис се шляеше всяка вечер из града с Оливър Невинс и отказваше да разговаря с Жервас дори по телефона. „Нямам какво да му кажа. Ти му го кажи, Нони!“ Джордж също бе изчезнал. „В отпуска е.“ Хеда беше напрегната и мълчалива, слухтеше на телефона и всяка вечер ревностно проверяваше пощата. Неспокойното напрежение тегнеше навсякъде, дори в посолството, където сър Робърт бе умислен и мрачен.

Вестниците не писаха нищо за шведското посолство, а Оливър, изглежда, все по-малко идваше в офиса, за да може Нони тайно да го попита: „Какво стана?“ Нито „Форбс“, нито „Уол Стрийт Джърнъл“ споменаха нещо за „Ронсез и Пимента“. Един банков служител донесе червей плик, запечатан с восък, на който имаше печат от пръстена на дядо й. Нони подписа офертата, легализира я при Анис и я запечата отново с техен восък, като използва палеца си вместо печат.

Лондонските вестници продължаваха да шумят около смъртта на Зое Патрос, а Алън Тревелиън се готвеше да излиза в отпуска.

— Мислиш ли, че Джил ни помогна?

Той тържествено кимна с глава.

— Подробности не зная, но неофициално чух, че нейната информация е била най-ценна, а нас са ни похвалили пред сър Робърт за помощта ни.

— Ако е възможно, ще кажеш ли на Джилиън? Ще се зарадва да разбере, че е направила нещо за Зое.

— Да, ще й кажа. Ох, скъпа Нони — първият секретар въздъхна дълбоко. — Наистина не ми се иска да ни напуснеш. Такава сплотена групичка си бяхме през последните три години и сега всички тези проблеми — той въздъхна отново. — Все повтарят, че са на финала, че скоро щели да се сдобият с последните доказателства, но засега нищо, а и се страхувам от това някой непознат да заеме мястото ти.

— Ще ми липсва работата тук — отвърна тя, — но ако наистина са толкова близо до успеха, сигурно всичко ще приключи след няколко дни.

Но не би. Положението се влошаваше и повече не можеше да се запази в тайна от пресата. Съществуваше шпионски кръг и сведенията на Кристин Кийлър бяха аматьорски в сравнение с информацията, която постъпваше регулярно и бе предназначена за посолството. До края на седмицата посланиците се връщаха по средата на отпуските си от различни краища на света, за всеки случай, ако техните посолства ги сполети същото. Бе дошло времето, когато за смъртта на Зое трябваше да се заговори открито, тъй като тя беше част от веригата. Интерпол бе разкрил подобни операции в Стокхолм, Мадрид, Бон и Рим: момичета, работещи в чуждо посолство и живеещи в един апартамент със „семейна“ двойка или с една /понякога две/ секретарка или служителка от други посолства. Винаги съществуваха покровители от правителството, въпреки че по обясними причини никога не се разбра кои са те.

Вашингтон тръпнеше в очакване след сривовете в дипломатическите кръгове. Посолството бе разклатено из основи. Една служителка изпадна в истерия след изчезването на папка /по-късно намерена на буквата „б“ вместо на „п“/, а две от телефонистките напуснаха с думите: „Съпругът ми не иска да се забърквам в това.“

Все пак тяхното посолство бе едно от незасегнатите, но сър Робърт слабееше с всеки изминал ден. Времето внезапно се подобри и настъпи истинска жега като в турска баня, а Нони вече бе изпратила всичките си летни дрехи в Ню Йорк и затова си позволи лукса да се напие. Всичко се бе провалило и тя имаше усещането, че всичко бе започнало от нея, че по някакъв начин затрудненото й положение бе дало началото на верижна реакция, която всеки миг щеше да повлече със себе си всичките й приятели.

Жервас й телефонира.

— Напускам Вашингтон по работа. Ще вечеряш ли с мен някъде по твой избор?

— „Джорджтаун Ин“. Близо е до вкъщи, нали казаха, че ще вали.

— Биен. В седем часа, ако обичаш.

Беше сериозен, с изопнато лице и веднага щом като сервитьорът постави напитките пред тях, той каза:

— Alors^[9], следиш ли постоянно какво излиза във вестниците, а?

— До известна степен — съгласи се тя, — но не знаех дали това съответства на плановете ви с дядо.

— Ние считаме, а и дядо ти ме помоли да ти предам, че трябва да ми кажеш всичко, което знаеш — той рязко кимна. — Да, говорих с него днес — леко се усмихна. — Добре е и те поздравява. Интерпол се съгласи, че може би така ще е по-лесно, защото вече съм запознат с някои твои лични неща, за които ти не би искала да говориш пред следователя.

— Интерпол? — потрепери тя.

— Дядо ти е разговарял с тях и са му казали, че дискретността е безполезна вече, Нони — тихо каза той. — Ти ни даде изключително важна информация за Зое Патрос. Те си седят с ръце в джобовете и се надяват, че си видяла нещо, без да си разбрала какво е то, или че вероятно някой ще си спомни още нещо — има сдружение.

— Но ти знаеш за синдиката, за комисионите на Оливър и за изтичането на информация от посолствата през последните месеци. Не зная какво друго може да има — безпомощно отговори Нони.

— Ние също — съгласи се той, — но считаме, че не може да не съществува нещо и, както Едуард казва — дукът се усмихна, — „Тя има висок коефициент на интелигентност, който може да бъде използван.“

— Никога няма да забравя случилото се — тя въздъхна печално.

— Не, но вероятно точно това можем да използваме сега — Жервас се усмихна. — Започни от самото начало, Нони — всичко, което ти е направило впечатление, което е станало или е казано през тези последни месеци.

— Ами мисля, че всичко започна от теб — каза тя след миг. — Беше много любопитен за „Фамекс“, винаги бе готов да дойдеш за вечеря или да мързелуваш с нас в градината, а когато разбрах за Анис, наложи се да проверя.

— Да, това не влизаше в плановете — съгласи се той. — Въпреки че бе като дар божи. Продължавай, ако обичаш.

Разговаряха през цялата вечер, минаваха бавно от ястие на ястие и сервитьорът се притесни от страх, че бакшишът му няма да бъде голям, и когато пак надвисна над масата, Жервас го погледна и рече:

— Когато сме готови, ще ви повикам.

— Да, сър.

Когато Нони бе привършила с хронологията от писма, телефонни разговори, събития и своите лични изводи, Жервас ясно попита:

— Казваш, че си мислила. Защо промени решението си?

— Защото Бетелхайм никога не бе чувал за „Ронсез и Пимента“ — бавно отвърна тя. — Учуди ме фактът, че всички комисиони и на Оливър са от Европа. Бетелхайм щеше да предположи, че ги имам от дядо или от чичо Макс, но той не е толкова близък с тях, че да ги пита лично. Не зная — безпомощно каза тя, — просто реших, че трябва да попитам дядо, и между неговата реакция и писмото на чичо Едуард си мислех, че трябва да им съобщя, а това доведе нещата дотам да ми наредят: „Кажи на Жервас.“

Няколко пъти повториха всички подробности, но накрая Жервас изглеждаше обезкуражен.

— Не помогна ли? — и когато в отговор той поклати глава, Нони попита: — Можеш ли да кажеш какво търсиш? Не мога да ти помогна, без да зная за какво става дума.

— Търсим начина, по който информацията се предава. Не е по познатите на нас канали. Не е по пощата, по телефона, или по кабел, не е чрез пратеници или късовълново радио.

— Някой служител от въздушните линии? Или някой от трансатлантически кораб?

Жервас поклати глава.

— Забравяш фактора време. Такава информация идва по въздуха. Наложено е абсолютно наблюдение — постоянни посетители, освен пощальоните и хората, които разнасят сутрин млякото, няма… Всичко бе обърнато нагоре с краката, но информацията продължава да пристига.

— Дипломатическата поща — въздъхна тя с фатализъм.

— Да, но как? Vois tu^[10], Нони, през последните два месеца в няколко посолства, освен вашето, се спазваше абсолютна сигурност. Целият персонал бе проверен, както ти и Анис, но бе извършен още един сполучлив удар: египетски памук и две малки, но стабилни американски компании. Това ни наведе на съмнението, че някои съпруги, близки приятелки, на масата за бридж са си разменили клюки, които по-късно стигат до ушите на съпрузите им и те информират борсата за памук. Въпросът е как въобще първоначалната информация е достигнала до Америка.

— Оливър? — попита тя накрая.

— Изглежда, е замесен, като се има предвид комисионите, които ти е дал, но дали самият той знае какво върши, или е оръдие в нечии ръце? Любопитно е, че проверката на брокерските му доклади не показва наличието на спекулации в никое от тези книжа, а лично аз го чух да ти се хвали, че е купил „Фамекс“.

— Сигурно има друга банкова сметка, под чуждо име — промърмори тя, — и вероятно е някъде в чужбина, защото тук ще бъде разкрит по социалноосигурителния номер.

— Да, но лесно може да се сдобие с нов номер за новото име, Нони — отбеляза Жервас, — и след като докаже, че е платил данъците си, никой няма да разбере нищо.

— Ще бъде повече от достатъчно, ако има текуща сметка в нашата банка — мрачно отбеляза Нони.

— Но няма — Жервас се засмя. — Дядо ти е „разменил“ по някоя дума с всяка швейцарска банка, а и ливанска, за всеки случай, но никъде няма името Оливър Невинс. Нито съществува някаква банкова сметка от Америка със сравнително скорошна дата, а и от гледна точка на банковите манипулации. Интерпол работи с всички банки.

Тя се намръщи.

— Колко странно? Почти е невъзможно да се скрият пари в наши дни. Има ли вероятност той да е част от група като моята, Жервас, където всички фондове са в движение или се държат в някоя друга банкова сметка?

— Да, но остава проблемът с данъците.

— Не съвсем — тя се замисли. — Ако всичко е законно, приходите редовно ще се разпределят, което ще му служи за справка, дали данните на брокера на синдиката се различават от неговите. После всичко ще минава през банковата му сметка. Като ги отчита като приходи от туристическата агенция, ще плаща данъци върху всички фалшиви пари, които според данъчните закони ще намалеят в зависимост от това, какво ще декларира като „разходи“ и какво като „фонд“ работна заплата за себе си.

— Да, разбира се. Източникът може да пресъхне, а е възможно той въобще да няма представа, че спекулациите му се следят, и може би просто ти прави услуга, като повтаря имената — тихо предположи Жервас.

— Добре — решително рече Нони, — нека се опитаме да разберем. Дай ми две комисиони, Жервас. Едната ще я дам на Оливър, а за другата той не трябва да знае. Ако ми се отплати за комисионата, като ми даде втората, ще разбера откъде я е взел.

Жервас дълго не каза нищо, забил невиждащ поглед в чашата кафе, а тя меко продължи:

— Няма друг начин, а и нея това няма да я разстрои кой знае колко, защото тя обича теб — Нони тъжно се усмихна. — Мрази ме до смърт за това, че вечерям с теб и разговаряме по телефона — винаги го разбира, нали говорим на френски?

— Но защо не иска да ме види и изслуша? — промълви той. — Не разбирам това, Нони. Какво може да съм сторил? Да не би да съм отишъл твърде далеч? Все пак всичко вървеше толкова естествено и аз я помолих да се омъжи за мене. Не може да си е помислила, че не гледам ria нея сериозно?! Отначало се бавеше с решението си, настояваше да се опознаем по-добре, да сме сигурни, че не става дума за моментно увлечение, за което ще съжаляваме после. За себе си зная, че това не е така. Анис е жената, която съм търсил — продължи той, сякаш говореше на себе си, — но, разбира се, съгласен съм, че й трябва време да размисли. Бях напълно уверен, че всичко е уредено, че просто й е нужно да свикне с мисълта за новия живот в новата страна. Тя ме харесва достатъчно, за да бъде неискрена да прекарва целия уикенд с мене, но когато я попитам за решението й, отговорът е „не“! Без никакви обяснения, просто едно „не“ и пълно скъсване. Не мога да го разбера.

— Аз също, но това не би повлияло на създалата се ситуация. Дай ми комисионите, Жервас. Обещавам ти, че няма да ги използвам лично.

— Можеш, ако желаеш — той с усилие се върна към действителността. — Твоята „Ронда Майнс“ е по-добра, отколкото си мислиш. Дай му я и ако в замяна ти предлага „Харнинген Актиболагет“, веднага ми се обади. Ще бъда в „Карлайл“, Ню Йорк.

— Добре. Надявам се, че я няма, Жервас.

— Аз също — мрачно каза той и накрая извика сервитьора. Нони си допи последната глътка от „Чери Хееринг“, докато той прегледа сметката, остави няколко банкноти на подноса и подаде две сгънати на сервитьора. — Вечерята бе скучна за вас. Дано това бъде компенсация.

— Да, сър.

Те тръгнаха с колата, потънали в мълчание. Когато спряха пред вратата, Жервас приятелски постави ръка върху нейните.

— Pauvre mignonne^[11], и двамата сме го закъсали, нали? — той въздъхна. — Дори и да не бях събудил подозрение у теб с „Фамекс“, тази твоя оставка, точно в разгара на подобна криза, ме кара да се замисля, chere^[12]. Je me demande^[13] защо не напуснеш след месец? И тъй като съм ставал два пъти баща, забелязах прекрасната избистреност на кожата и очите ти — той приглушено се засмя при изпълнения й с ужас поглед и леко я целуна по ръката. — Alors^[14] да се надяваме, че и за двамата краят ще е щастлив, а в случай че ти доскучае в Рим или просто се нуждаеш от по-уединено място, винаги си добре дошла в Шоази ле Рой, където е родния ми дом, близо до Божанси. Само трябва да ми се обадиш. Tu comprends?^[15]

— Да — каза тя след миг. — Много мило, от твоя страна, Жервас. Бих искала да видя Шоази ле Рой. Чичо Едуард казва, че е очарователен град, но за мен щастливият завършек вече настъпи. Само… чака да излезе.