Елси Лий
Дипломатична любовница (4)

Глава IV

Неделя в шест часа Хенри пристигна в червен спортен ягуар. Точно когато настаняваше Нони на предната седалка, Джилиън излезе с приятеля си.

— Здрасти! — вяло поздрави тя, като преценяващо огледа колата. — Пак с твоите номера, както виждам.

Той я погледна в очите.

— Разбира се. Мислиш ли, че ще вървят?

— Преди не ме питаше за подобни неща — отговори Джилиън, почти изумена, и тръгна към фолксвагена, застанал скромно зад ягуара.

Нони долови жлъчната нотка в нейния глас и ядния поглед на Хенри и разбра, че не хранят добри чувства един към друг. Вероятно той бе един от приятелите на Йорк, който Джил не харесваше.

— Ох, най-после сами!

Хенри се отправи извън града. Нони се засмя.

— Големи приготовления си направил. На път съм да се разочаровам.

Сините очи я изгледаха замислено.

— Най-вече заради удоволствието да те опозная — каза той и се усмихна приятелски. — И така, да започнем. Откъде знаеш толкова езици? Коя и каква си, когато не си най-малката вещица?

— Баща ми е адвокат в Ню Йорк, дядо ми е собственик на банка в Цюрих, където съм родена. Въобще семейството ми е голямо. Майка ми има седем братя и сестри, всички женени и с деца, а баща ми има роднини в Америка и Базел, отгледали също много деца.

— Господи, та вие сте цяло племе! — възкликна Хенри.

— Всички са се пръснали по различни държави, но всяко лято си гостуваме — продължи тя. — Преди три години имах петдесет и четири братовчеда, но по-големите вече имат деца, така че съвсем ги обърках.

— А и как не — приглушено се засмя той. — В сравнение с теб бледнея.

— Нали имаш роднини?

— Сестра, брат, няколко братовчеда — Хенри повдигна рамене. — Едно-две палави дечица, но голяма част от близките ми бяха погубени в Европа или Корея.

— Съпругът на Анис е убит в Корея.

Той не отговори веднага:

— Аз го познавах. Дали би искала да знае това, Нони?

— Не зная — тя бе изненадана. — Как изглеждаше той?

— Отличен капитан и командир и симпатичен мургав смелчага.

Нони усети, че той не казва всичко.

— Това не е всичко, нали?

Хенри тъкмо влизаше в завой и гумите изсвириха.

— Не мога да разбера вдовицата Бенедикт — бавно каза той. — Някой бог ли жалее, или е разочарована от брака?

Нони бе шокирана. Момичетата мислеха, че Анис дълбоко тъгува за Доналд, но така ли беше всъщност?

— Не мисля, че много му пукаше за нея — равнодушно каза Хенри.

Нони се отпусна на седалката и се замисли:

— Израснали са заедно. Тя го е обожавала, защото й позволявал да се върти около него… Тя е сирак и е живяла с леля си — стара мома, а той бил син на местен богаташ — Нони продължи по-високо. — Самата Анис, а и всички очаквали да се оженят… Родителите му я заобичали много. Купили й къщата в Джорджтаун малко преди да се помине баща му — думите й заглъхнаха, а Хенри продължи мълчаливо да шофира. — Тя учила в Сейнт Етелдреда на не повече от двадесет километра от Кеймбридж — тихо продължи Нони. — Веднъж той пристигнал с писмено разрешение да я изведе на чай… а друг път родителите му ги завели да гледат регатата „Хенли“… Но на дипломирането й не дошъл, нито когато започнала работа — Нони се намръщи, спомняйки си всичко това. — Доналд бил на военни учения, но нали не е било военно време?

— Дон никога не скучаеше — с равен глас отбеляза Хенри.

— Нито пък ти, сигурна съм, но лоялността към службата си е лоялност, нали?

Хенри потрепери:

— Господи, като си спомня само безкрайните вечери на службата!

— Точно така — отвърна тя. — Защо тогава казваш, че не му е пукало за Анис?

— Защото бе побеснял, след като разбра, че жената на Келси е бременна — той си пое рязко въздух. — Дон беше истински мъж, Нони. Момчетата биха го последвали и в ада, както и стана по-късно. От разузнаването не се върнаха повече от десетина, а на следващия ден нашите се развихриха и буквално изпепелиха земята в радиус от няколко мили. Това бе един от възловите моменти във войната, Нони. Малцината оцелели корейци така и не разбраха какво бе станало, нито как — устните му мрачно се изкривиха. — Капитан Доналд Бенедикт заслужаваше такова себеотрицание от страна на войниците си, но съм сигурен, че дори снимка на Анис нямаше, а и не й пишеше повече от веднъж седмично. Уверен съм в това, защото аз цензурирах офицерската поща, а след вечерта, когато Келси почерпи щедро в столовата за раждането на сина си, той повече въобще не й писа.

Нони се взираше през предното стъкло, като вътрешно трепереше от внезапната ярост, която я бе обзела.

— Бедната Анис! Сега разбирам — промърмори тя. — Брак в последната секунда, било е толкова романтично. Доналд се появил десет дни преди да отплава. Тя била облечена с роклята, с която започнала работа, набързо ушит елек, украсен с шифонени шалчета, а лейди Бенедикт й заела семейния воал. Леля й телефонирала на всички близки да известят тези, които не знаят, и църквата била препълнена. Доналд забравил да й поднесе цветя и тя трябвало да носи нечий молитвеник. Прекарали осем дни в една крайбрежна вила, преди той да се присъедини към полка си, и Анис никога повече не го видяла. Да, разбирам — отново каза Нони. — А той дори нейна снимка не е имал…

— Не — отвърна Хенри. — Оженил се за нея, за да му роди син, Нони. Когато това не станало, Доналд нямал нужда повече от нея. Не мога да кажа, че досега съм мислил за тези неща… но се чудя какво ли щеше да бъде, ако се бе върнал.

— Щеше да направи живота й ад — каза Нони, когато спряха на паркинга. — Хенри, въобще не казвай пред нея, че си го познавал. Анис все пак знае що за стока е бил. Нямам представа как го е изживяла, но тя не е глупава. Не й напомняй за това. Трябва да го забрави.

— Ти много я харесваш, нали? — с любопитство запита той.

— Да — отвърна тя учудено. — Грешно е да се мисли, че жените не могат да бъдат лоялни. Ще тръгваме ли? Умирам от глад…

— Имаш ли нещо против да се отбием за малко у едни приятели?

Нони се замисли върху предложението, уверена, че това е някакъв номер, въпреки че за Хенри се говореше като за човек в състояние да уреди „терен“ на едно денонощие път от Вашингтон.

— Добре, но да не се цупиш, ако акцията се провали.

— Шофьорите рискуват собствения си живот — съгласи се той, но изражението на лицето му бе напълно самоуверено.

А Нони бе сигурна, че работата е нагласена. Приятелите му, разбира се, не бяха вкъщи и дори предвидливо бяха запалили камината и оставили кафе и бренди. Хенри не беше Йорк, въпреки че ръцете му бяха също така уверени. Устните му пробягваха по шията и ушите й, прескачаха от слепоочията към клепачите. Нони се отпусна и усети отговора вътре в себе си. Изведнъж устата му се впи в нейната — гореща, мокра, лигава, напомняща й за Жан-Ауи — братовчеда тийнейджър, който се бе захванал да я обучава в това преди десет години. Той олигавяше всичко, включително и гащите си. Автоматически Нони отблъсна Хенри и стана, като тайно изтри устата си.

— Съжалявам… не мога…

Той бавно се излетна на кушетката.

— Да не би да чакаш първата брачна нощ?

Нони поклати глава.

— Може би си лесбийка? — грубо попита Хенри.

— Не, разбира се, просто самата мисъл…

— Тогава значи не ме харесваш?

„Ох, господи, как да обясня, че от малка се отвращавам от мокрите целувки?“

— Предполагам, че си идеален за всяка жена, която е жена — отвърна тя уклончиво, — но аз все още не съм в пълния смисъл на думата.

— Не разбирам. Всичко тръгна много добре и ти изведнъж се стегна. Какво сторих, че се получи така? — Нони мълчеше. — Няма да се предам — продължи той. — Ти ме предупреди, но и аз ще те предупредя, Нони. Ти ще бъдеш моя.

— Страхувам се, че няма смисъл, Хенри.

— Ще видим — той стана, като я наблюдаваше замислено. — Би ме… ще вечеряш ли с мен следващия петък?

„Трето действие.“

— Добре, но не храни празни надежди, моля те!

Но в петък господин Тревелиън, временно изпълняващ функциите на посланик след заминаването на сър Робърт и лейди Мойра, потърси помощта на Нони във връзка с някаква търговска поръчка от Южна Америка.

— Не ги очаквам да се завърнат до следващия четвъртък — оплака се първият секретар. — Нони, неудобно ми е да те моля, но бъди така добра! Надявам се, че срещата, която имаш, не е от историческо значение.

— Да — засмя се тя. — Няма да ми иска ръката, ако това имате предвид. Ох, Алън — господин Тревелиън гледаше ужасено, — разбира се, че ще ти помогна. Кога е срещата?

— Осем часа в бразилското посолство — като робот отвърна господин Тревелиън, все още взирайки се в Нони. — Понякога не знам как да се държа с вас — сподели той сред несигурността, която го бе обзела. — Ти, Анис, а и другите… вие винаги сте готови да помогнете… а и сър Робърт казва, че никога не е имал такива хора… но, честно казано, тези неща, които говорите…

Лицето на Нони омекна от очевидния шок, който той изживяваше.

— „С дървета и камъни — от мен само кости останали, а думи — уви за мен те са сладки локуми!“ — издекламира тя. — Не обръщай внимание какво говорим. Правим го просто за да ни е весело.

— Надявам се — промърмори господин Тревелиън, като я гледаше със съмнение, — но понякога… — той въздъхна. — Работата е там, че след две години се пенсионирам и следвайки естествения ход на живота, вече ще съм мъртъв, когато вашето поколение поеме кормилото. А това, че не ви разбирам, ме кара да се чувствам стар.

— Скъпи Алън — мило каза тя, — не ти ли е ясно, че си забравил повече, отколкото ние сме научили? Това е другата страна на въпроса. Ти много често ни караш да се чувстваме ужасно млади и досадни, което изключително ни радва.

Първият секретар я изгледа подозрително.

— Мисля, че ме четкаш.

— Защо ми е нужно това — отвърна обидено тя. — В края на краищата, провалям си моята среща.

— Сигурен съм, че ще те чакат до десет часа или можеш да отложиш срещата с първия и да отидеш на втората в полунощ — пошегува се господин Тревелиън и се оттегли в кабинета си, а Нони се обади на Хенри и му разясни ситуацията.

— Съжалявам, но тази вечер няма да мога да дойда.

— По дяволите. Бях запазил маса в „Сан Суси“. А утре вечер?

— Не мога. Трябва да съм в Ню Йорк за рождения ден на мама. Извинявай за довечера. Защо не поканиш Джилиън? Мисля, че е свободна.

— Защо ми предлагаш точно нея?

— Ами… познаваш я — смутено отвърна тя. — Мислех, че сте стари приятели.

— Да — бе уклончивият отговор. — Познавам я.

— Отидохме в „Чингис Хан“ — докладва Джил с безразличие. — Писнало ми е от френска кухня. В събота играхме тенис. Хенри ме победи, както винаги. Никога не мога да му уловя сервиса.

— Звучи забавно — Нони си каза, че този път Джил не е никак словоохотлива. В подобни случаи тя подробно описваше мъжете, с които излизаше, в това число и дължината на пениса им.

— А ти как прекара в Ню Йорк?

— Вечеря в „Четирите сезона“. Ходих на балет, а в неделя — на рожден ден. А останалите?

— Джордж и Жервас дойдоха за вечеря. Хеда приготви нещо фантастично със скариди.

— Е, значи не сте скучали.

Йорк бе изчезнал и не бе казал къде нито на Джил, нито на Хенри. Нони беше неспокойна. Седмица след изживяното тя почувства огромна нужда да изпита същото отново. Какво, за бога, правеше той през последните дни? Йорк не беше от мъжете, които спят сами. Ако имаше някоя, защо да не бъде Нони? След онази нощ едва ли щеше да има друга, но въпреки нежните му думи очевидно Нони не беше достатъчно привлекателна, за да предизвика у него ново влечение.

От вестниците бе научила, че пиесата на Катрин не се играе вече — тя възнамерявала да я постави на Бродуей. „Ох, за бога — мислеше си Нони, — така ми се иска да бъда още веднъж с него, преди да се одобрят…“

После месец май си отиде, а с него и Йорк. Кратък телефонен разговор:

— Аз съм Йорк, с кого разговарям?

— С Нони — каза тя и леко притвори очи, като чу гласа му. — Джил излезе. Да й предам ли нещо?

— На летището съм, заминавам за Ню Йорк след десет минути, а следващата седмица съм в Лондон. Кажи й, че не мога да се обадя преди това.

— Кога ще се върнеш?

— По средата на юли трябва да съм в Холивуд. Това е, което зная — отговори Йорк и замълча. — Как си, мила?

— Правя заклинания както винаги, нали съм вещица — гласът й започна да глъхне.

— Какво стана с трето действие? — попита той, като потисна чувствата си.

— Lentraste^[1] — отвърна бързо тя. — Завесата рядко се вдига.

Йорк се засмя.

— Музика и фанфари! Нони, да… ти си истинска жена… — изпя той.

Ето, това беше. Бъдещето бе неизвестност. Тя поплака малко същата нощ, но на следващия ден се оправи — постепенно навлезе в стария ритъм на живот. Времето се бе задържало не много влажно. Посолството плуваше в атмосфера на мир и спокойствие. Не че при сър Робърт бе по-напрегнато, но все пак нещата вървяха някак по-мързеливо в негово отсъствие. Дипломатическата поща все така пристигаше един път седмично, не така обемна, защото важните документи се изпращаха първо на него, в Кент, но все пак имаше преводи и доклади, които трябваше да бъдат приготвени за в бъдеще.

Един ден Оливър подаде глава на вратата:

— Заети ли сте много? Може ли да влезем с Мери-Ан? Тя умира да види „светая светих“.

— Не, заповядай — Анис хвърли поглед към кабинета на посланика.

Господин Тревелиън леко премигна пред пухкавата фигура на Мери-Ан, но й се усмихна много учтиво.

— Радвам се да те видя, Оливър. Опасявам се, че сме малко под пара. Пощата трябва да замине днес.

— Това пощата ли е? — попита Мери-Ан със страхопочитание.

— Да — каза Нони развеселена, — и всичко е много по-скучно от това, което сме гледали по телевизията или сме чели в романите на Ян Флеминг.

— С изключение на пикантните клюки, кой с кого е спал! — изсумтя Оливър. — Анис, спомняш ли си… — той се впусна в някаква цинична историйка, която не се понрави на момичетата и която бе прекъсната от появата на специалния пощальон.

— Пощата, госпожо Бенедикт.

— Ох, господи! Оливър, бавиш ни — Анис бързо се втурна да събира доклади и подпечатани пликове, а Мери-Ан я наблюдаваше с ококорени очи.

Оливър държеше отворена чантата. След като всички документи бяха вътре, сръчно я затвори и по навик се пресегна към чекмеджето на бюрото, за да вземе ключа.

— Това всичко ли е?

— Да, можеш да я заключиш — Анис седна с въздишка, след като пощальонът си тръгна, а Оливър върна ключа обратно в чекмеджето. — Е, слава богу, за тази седмица с това е приключено.

— Ние се изнасяме на минутата. Хайде, Мери-Ан. За малко време видя доста от дипломацията.

 

 

По молба на Хеда Жервас демонстрираше умението си да приготвя рибена чорба, докато другите послушно седяха и наблюдаваха.

— Аз съм французин, знаете, и като всеки французин гледам на готвенето съвсем сериозно — обясни той. — Французинът гледа и на жените сериозно. Мисля, че ако всички вие бяхте мои жени, щях да отрежа главата си и сам да се сваря в казана.

— Neins, quel blaque — каза Нони на уличен френски. — Значи това, което искаш да кажеш, е: „Не съм голям готвач, така че защо не ми се махнете от главата!“

— Oui, cest vrai^[2] — съгласи се той, но мисля, че го изразих по много по-изтънчен начин. Alors, fais-toi^[3], Нони. Урокът започва.

Беше чудесна вечер, рибената чорба бе превъзходна.

— Почти както я правят в Марсилия и по-вкусна от тази в Париж — отсъди Нони. — Обичам миди. Къде ги намери, Жервас?

— Готвачът на френското посолство ми ги даде — призна той. — В този град, изглежда, няма рибари.

— Никъде — въздъхна Хеда. — Не си спомням кога за последен път купих миди, а змиорки въобще не съм виждала.

— Ядох в неограничено количество вечерта, когато излизахме с Оливър.

— Имаше ли печалби от финансовите ви операции? — с усмивка попита Жервас.

Алис поклати глава.

— Оливър не би си губил времето с мен. Нони е тази, която разбира от тия неща. Има ли нещо днес?

— Забравих да попитам, нали бяхме заети с пощата.

— Какво стана с големите приходи от „Фамекс“? — заинтересува се Жервас. — Купихте ли си вече палта от норки?

— Приходи от инвестиции не се харчат, Жервас! — Нони бе шокирана. — Реализираните приходи са капитал, който отново трябва да се инвестира някъде.

— Тя винаги така казва — тъжно отбеляза Джил. — Не ми дава да използвам моя дял, за да си изплатя хермелиновата яка, която си купих на търг и която не мога да върна, а ми изнася лекции!

— Бъди справедлива, скъпа — посъветва я Анис. — Знаеш, че Нони почти ни удвои спестяванията, а ти, както я караш, ще изхарчиш и последното пени от наследството.

Жервас се усмихна.

— Като гледа човек невинните ви лица, кой би повярвал, че сте потенциални богаташки, начело с Нони.

— Да, тя е мозъкът на групата — съгласи се Хеда. — Говори и много езици, превежда, но всъщност всичко започна от Алис. Нали си спомняте Бали?

— Да — потръпна Анис. — Бях на вечеря с него и едва не умрях от скука, цели три часа, а когато се прибрах вкъщи, им разказах всичко.

— Ние буквално се търкаляхме от смях — продължи Джил — и изведнъж Нони я помоли да ни повтори цялата история отначало. Когато това стана, тя каза: „Мила, ти просто не знаеш какво държиш в ръцете си!“ — и веднага се обади до Цюрих.

Жервас се засмя от сърце.

— Много предвидливо да започнете да трупате състояние от обувки! До трикотаж стигнахте ли?

— Забравих — каза Анис, — но след това за всички бизнес въпроси се обръщахме към Нони. Хеда ми беше намерила търговеца на уиски. Не Джил. Хеда ни доведе онзи с опаковките за плодове.

— Логично — весело кимна Жервас. — Но какво стана с „Фамекс“?

Нони леко се намръщи.

— Мисля, че купихме нещо в Брюксел.

— Не, първо спечелихме малко парички от гросфатер, после си купихме пишеща машина — поправи я Джил. — Между другото къде е тя?

Жервас повдигна вежди.

— Не знаете какво имате?

— Нони търгува вместо нас — обясни Хеда. — Казва ни за какво става въпрос и ако не искаме да продаваме или купуваме, просто не го правим.

— Звучи невероятно — промърмори Жервас. — Трудно е за вярване жени да бъдат толкова… доверчиви една към друга.

Три чифта очи го изгледаха, докато Нони привършваше със салатата си.

— Защо не! — наивно запита Джил. — При положение че семейството й притежава швейцарска банка и две брокерски къщи, тя не се нуждае от скромните ни дялове. Извинявайте за това, което казах преди малко! Без Нони щях да бъда без пукната пара. Йорк няма да ме остави гладна, но нали не ми е кръвен роднина. Страшно хубаво е да чувстваш нечия подкрепа.

За миг всички се умълчаха.

— Благодаря ви за вота на доверие, скъпи мои, но намирам разговора ни за скучен — каза Нони.

— Наистина ли се интересувате от борсови операции, Жервас?

Той сви рамене.

— Да бъдеш дук, е просто титла. Интересуваме се от пари, както всички хора. Le vous prie^[4], Нони, позволи ми правото на дял от следващата ви операция с Оливър.

— Ако обещаеш да не спекулираш. Ние сме четирима, петият може да наруши равновесието на пазара… не че не искам да услужа — учтиво отвърна тя. — Заради Хеда, питай откъде този готвач взема рибата. Все още мисля, че за рибената чорба най-важно е не толкова рибата, колкото подправките и начинът на приготвяне. Така и никога не проумях робуването на традицията. Кой го е грижа какво има в чинията си, след като е вкусно?

— Това се отнася за тези, които се хранят просто защото така трябва — съгласи се след миг той, — но съм щастлив, че все пак усилията ми печелят благосклонността ви.

Заваля ситен като мъгла дъжд и те влязоха във всекидневната на кафе и ликьор.

— Каква хубава стая! — възкликна Анис. — Винаги съм се чудела как изглежда. Отвън се вижда само един стол и част от пианото — тя леко прокара пръст по клавишите, като се взря в разтворената нотна тетрадка отгоре.

— Ще ни посвириш ли? Често те чувам да го правиш.

— Но ти си далеч по-добър от мен, пък и това е френска музика — срамежливо отговори тя. — Моля те!

Дукът се засмя, настани се удобно и започна „La cathedrale Eugloutie“. Свиреше великолепно и Анис прекоси стаята като пеперудка, привлечена от светлината на свещта, и придърпа един фотьойл, за да е по-близо до пианото. Около час дук дьо Шеванел изреждаше композитор след композитор, без да пророни дума. Джил започна да нервничи и се изниза навън. Хеда седеше тихо и гледаше в тавана. Нони се наслаждаваше на хубавата музика, а Анис я усещаше в душата си. Беше опиянена от удоволствие, когато накрая Жервас спря.

— Стига толкова! Твой ред е. Да не забравяме, че аз сготвих и вечерята.

— Да — Анис седна на пианото, пръстите й, твърди и сигурни, загалиха клавишите. Французинът бе заел нейното място във фотьойла, като държеше чашата с бренди между ръцете си, почти приведен към пианото с тъжно изражение на лицето.

За първи път Нони си зададе въпроса, кой и какъв е Жервас дьо Шеванел. Какво правеше във Вашингтон, и то по линия на посолството? Той не бе дипломат и тя се опита да си припомни всички „обяви“, които биха го заинтересували, но безуспешно. В момента в града нямаше конференции, конгреси или търговски срещи. Какво тогава правеше той тук? Защо бе толкова любопитен относно паричните им операции! Разговорът по време на вечерята не бе случаен — той го започна, поддържаше го, като настойчиво питаше какво са направили с печалбата от „Фамекс“. Явно целеше нещо, но какво? Малко наивното им сдружение бе чисто аматьорско, с единствена цел да се научат как да боравят с пари, и въпреки че се оплакваха от строгото й ръководство, всички й бяха благодарни. Голямо удоволствие бе да вижда как малкият им капитал расте всяка година, но какво го касаеше това дук дьо Шеванел?

В края на вечерта той отби всички комплименти за прекрасната вечер.

— Ще я направим пак! Не на всеки мъж му се удава шансът да има за съседки четири очарователни дами, а още повече на един французин, мон дио!

Известно време Нони се чудеше защо един привлекателен, несемеен и млад френски дук живее самотно във Вашингтон, където всеки непознат е добре дошъл. Разбира се, беше лято, когато забавленията не бяха много. Президентът бе на обиколка, както и по-голямата част от членовете на Конгреса. Хората вече не се записваха във флота, за да видят света — много по-сигурно бе да бъдеш избран в правителството и с това да ползваш предимството да пътуваш в първа класа. Обаче Жервас явно разполагаше с много свободно време, по-голямата част от което прекарваше с тях, никога не досаждаше, но някак бе постоянно там, когато не излизаха, а просто си почиваха вкъщи.

Хенри се държеше по същия начин, доколкото Нони му позволяваше. Беше се залепил плътно до нея, но спазваше правилата — никакво насилие. С известно угризение тя си каза, че го бе наранила поне два пъти с отказа си, но той и не мислеше да се предава.

— Ти бе абсолютно откровена. Поне по този начин го приех аз — Хенри повдигна рамене — и това ми дава картбланш.

Нони се изкикоти тихо.

— И все пак ти наистина ме караш да се чувствам… и аз не зная…

— Добре! — меко допълни той. — Все някога ще дойде нашата нощ. Мога да чакам. А ти ще си най-възбуждащата на този свят ти, Нони Лито, ще бъдеш моя!

Разбира се, тя никога нямаше да бъде негова — вече бе твърде късно. За миг Нони си помисли как би реагирал, когато разбере това.

В средата на юни се получи колет от Париж: малка посребрена метличка с инициалите на Нони, изписани с кървавочервени кристали.

— От Йорк е, разбира се… Ах, този божествен хлапак! — радостно възкликнаха Хеда и Анис, но Джил бе придобила злобно изражение.

— Най-глупавото нещо, което може да изпрати.

Същата вечер Нони си легна с метличката. На другата сутрин я постави на тоалетната масичка, за да може да й се любува.

Тя се обърна към момичетата. Хеда се бе замечтала, но все пак й хвърли таен поглед. Да, мислеше си за Джордж, който поначало бе собственост на Нони. Още не бе решила как да подскаже на Хеда, че това е свободна зона.

Призори, в събота, когато излезе от банята, тя погледна през прозореца — беше твърде тъмно, за да разбере какво ще е времето — и долови някакво движение. Нони напрегнато се взря в тази посока и изведнъж различи фигурата на дук дьо Шеванел, облечен в халат, и тази на госпожа Бенедикт, прилепнали плътно един до друг, уста в уста. После Анис се промуши през оградата, чу се лекото щракване на задната врата, а Жервас тихо се прибра у дома си.

Денят се оказа сив и дъждовен. Нони погледна озареното от радост лице на Анис, която изучаваше балада на Шопен, и без да се колебае, се качи горе в стаята си, за да пише до чичо си Едуард. Тя подреди писмото така, че чичо Едуард да не подозре нещо съмнително, но той със сигурност щеше да го даде на леля Луиз, която бе толкова закръглена, колкото квадратен бе мъжът й. Докато наблюдаваше през прозореца идващата буря, Нони не можеше да обясни напрегнатостта си. Навярно около Жервас нямаше нищо нередно. Най-вероятно бе джентълмен, който винаги прави разлика между истинската дама и момичето за един ден. Очевидно Анис не бе се затворила напълно в себе си, макар че Нони никога не се бе замисляла за това. Но ако Жервас я бе убедил да спи с него, тогава нещата бяха сериозни. По принцип Нони не би могла да пожелае нищо по-хубаво на хазяйката си. Дали всичко щеше да завърши с брак или не /защо пък не?/ Факт бе, че Доналд вече бе забравен, но… „Злото никога не идва само“ — мислеше си тя и в този миг небето се разцепи от светкавица, която сякаш постави удивителен знак на мислите й. Като се дръпна уплашено, Нони бързо затвори прозореца, за да спре пътя на проливния дъжд.

В понеделник изпрати писмото и забрави за него, защото за първи път между нея и Джил се появи някакво разстояние. Една вечер, когато Нони очакваше Хенри, Джилиън бе невероятно остра, дори груба.

— Ти каза, че искаш да се омъжваш — рече тя, — но отсега трябва да знаеш, че сред приятелите на Йорк девствени няма.

— Нужен ми е опит, но не аз преследвам Хенри, а той мене — смутено отвърна Нони.

— Добре, за бога, щом се нуждаеш от опит, вземи някой от градските бикове — избухна Джил. — Отдай му се и с това всичко ще приключи.

Настъпи пълна тишина, сестрата на Йорк мрачно гледаше в пода.

— Извинявай — промърмори тя след миг, — но ми става лошо от подобни истории.

На входната врата се позвъни рязко и Джил скочи и изтича на горния етаж, оставяйки Нони разтреперана. Възможно ли е да е разбрала за Йорк?

На следващия ден Джилиън почука на вратата й.

— Ще ми простиш ли?… Преуморена съм… нуждая се от почивка — тя затвори уморено очи и се излегна в краката на Нони. — Нали си оставаме приятелки?

— Разбира се!

Джил въздъхна и неспокойно развъртя глава.

— Не съм сигурна дали не си много по-умна от всички нас — тихо каза тя. — Вече не си спомням кога бях девствена. Понякога това ме плаши.

Беше първи юли и те приятелски се разделиха. Хеда отиваше при родителите си в Кънектикът, Анис заминаваше с приятели за Уилямсбърг, а Джилиън — за Мериленд. Къщата опустя. Остана само Нони. Чакаха я две дълги прекрасни седмици на почивка. Стоя до късно, после отиде в градината, мързеливо нарисува рози и с усмивка си помисли за момичетата: без съмнение Джордж бе тръгнал с Хеда, за да се представи на родителите й; домът на Жервас бе определено пуст, а приятелите на Джил живееха във ферма, която Нони знаеше, че се намира учудващо близко до приятелите на Хенри, макар че смътно познаваше Мериленд.

Нони тихо се засмя и им пожела успех. Възнамеряваше да отиде на двуседмично пътешествие с кола, платно, бои и четки до Озаркс, може би дори до Ню Орлеанс, ако времето не е много влажно, и да се върне през Тенеси. За нея нямаше значение къде отива — винаги щеше да има какво да рисува.

В къщата се затръшна врата и един дълбок глас извика:

— Джил? Джилиън! Има ли някой вкъщи?

От кухнята се чуха бързи стъпки, вратата рязко се отвори.

Йорк застана на прага и я загледа.