Лидия Джойс
Музиката на нощта (8)

7

Невъзможно е.

Думите се търкаляха като гръмотевици в главата на Себастиян, докато загубиха значението си. Лежеше гол на кушетката, наблюдаваше изгрева на слънцето през готическите прозорци и въртеше между пръстите си празна чаша за вино. Какво искаше да постигне? Искаше справедливост за Адела — можеше да твърди това с непоколебима увереност. Ала това просто, ясно и съвсем правилно твърдение в неговите ръце се превърна в нещо друго.

Той я искаше. Сара. Знаеше го от мига, когато я видя за пръв път. И като истински идиот повярва, че ще се позабавлява с нея и ще направи неизбежното по-поносимо. Вместо това напълно бе забравил Адела в пламъците на страстта, наслади се на любовния акт, допусна тя да го завладее напълно. Чувството да притежава Сара беше прекрасно, но сега отчаяно се опитваше да си обясни какво не беше наред с него.

— Сър? — Гласът зад него беше мек, но решителен. — Мисля, че трябва да се измиете преди уговорката.

Себастиян се надигна тежко.

— Благодаря, Джани.

Момъкът му помогна да облече халата и отвори вратата, зад която слугите пълнеха чудовищната медна вана с гореща вода. Себастиян се изкъпа механично, позволи да го избръснат и да му помогнат да се облече и прогони всички плътски желания, докато не остана нищо, освен празна обвивка.

Много добре, повтаряше си той. Така трябва да бъде.

— Мистър Дьо Линт вече ви очаква — съобщи тихо Джани и му подаде златната полумаска. Себастиян я пое и завърза шнуровете с опитни движения.

— Няма да трае дълго.

Денят сияеше. По небето не се виждаше нито едно облаче. Синевата беше толкова наситена, че изглеждаше като нарисувана. Изтощението му беше толкова силно, че възприемаше деня като болезнена игра между слънчева светлина и размити сиви сенки. Скри се под балдахина на гондолата и, помоли Джани да го закара до казино Джало.

На вратата бе посрещнат от слуга, който го въведе в апартамента, където вчера бе оставил Дьо Линт и Доменика. Слугата почука и Дьо Линт провлечено му позволи да влезе.

— О, сеньор Гуера! — посрещна го сърдечно мъжът и размаха насреща му тумбестата чаша с коняк. Носеше същите дрехи като вчера, но бяха силно измачкани, а винаги перфектно сресаната му коса стърчеше на всички страни. — Радвам се, че идвате да посетите един приятел. — Италианският му преливаше от ирония. Порови в джоба си и хвърли в ръцете на Себастиян монета от пет суверена.

Себастиян я улови ловко, направи няколко стъпки към дивана и си заповяда да държи чувствата си под контрол. Гневът отново го владееше. Искаше да причини болка на този самодоволен мъж, да го засрами и унижи. Дьо Линт трябваше да си плати. За пореден път се запита доколко искаше да отмъсти за Адела и доколко заради самия себе си. Когато стигна до дивана, видя легналата на възглавниците фигурка. Разрошена черна коса, стройни крайници, младо, твърде младо лице — за момент го сбърка с лицето на друго момиче с гарвановочерни коси. Ала това тяло беше просто уморено, докато тогава беше видял сълзи и кръв, беше чул ужасени писъци. За момент отново се уплаши, че е предизвикал още една трагедия, че момичето е мъртво…

Тогава видя, че гърдите на младата жена се вдигаха и спускаха, а кичурът пред устата й се развяваше леко при всяко издишване.

Когато дъхът му се успокои, седна на един стол и попита с нарочна небрежност:

— Значи малката се оказа по вкуса ви, сеньор? Както виждам, доста сте изтощили детето.

Дьо Линт въздъхна блажено.

— О, да, малката е прелестно същество. И тя ме изтощи доста, признавам. Всичко беше според обещанията ви… само дето не беше девица.

— Но вие не поискахте девица, а и аз никога не съм твърдял, че ще ви доведа невинно момиченце. — Себастиян си позволи да изрази леко недоволство.

— Прав сте, но си позволих да се надявам… Да, доволен съм, малката беше красиво, изкусително парче плът, което ми достави много повече удоволствие от някоя глупава скитница през първата си любовна нощ… — Той се усмихна с тънките си устни. — Имахте ли възможност лично да се убедите в предимствата й?

Себастиян погледна момичето, което не бе отворило очи, но известно напрежение в чертите на лицето му показа, че се е събудило.

— Не — отговори с твърд глас. — Аз предпочитам истински жени.

— Колко жалко. — Дьо Линт я наблюдаваше нежно. — Трябва да й купя нещо хубаво, например кукла или чифт здрави обувки. Не е почтено майката да получи всичко.

— Направете го, щом не можете другояче — изрече Себастиян толкова рязко, че Дьо Линт го погледна изненадано и между веждите му се вдълба бръчка. Себастиян се постара да продължи с по-умерен тон: — Моля за извинение, сеньор. Обвинявам се, че не съм ви разбрал правилно. Девици се намират много трудно, както сигурно знаете, и в момента нямам на разположение нито една. Но получих няколко интересни предложения и щом се намери нещо, ще ви съобщя, ако желаете.

Дьо Линт се усмихна.

— Винаги — отговори ведро, — но не бързайте. Убеден съм, че малката ще ме забавлява още няколко дни.

— Тогава ще се заема веднага — отговори Себастиян и скочи. — През това време използвайте спокойно любовното гнездо, което съм ви осигурил. Надявам се, че ви е харесало. — Помълча малко и добави, сякаш едва сега му бе хрумнало: — Срещу малка такса, разбира се.

Лицето на Дьо Линт изрази цинизъм.

— За да имате и вие някаква полза, нали? — Себастиян вдигна извинително рамене и мъжът насреща му продължи: — Не оспорвам, че сте си го заслужили. Ако успеете да ме изненадате още веднъж, ще платя двойно. — Кимна и потвърди: — Наистина много ще се радвам.

— Ще се постарая — отговори Себастиян. — Мансфийлд ме увери, че сте човек на честта. — Обърна се и се запъти към вратата.

 

 

Сара закъсня за закуска. Очите й пареха, имаше главоболие, преживяното през нощта се плъзгаше като призрачни пръсти по тялото й, тайни и прекрасни. Докато пиеше чая си, топлината му беше спомен за устните на мавъра. Когато хващаше чашата, усещаше твърдостта на мускулите му.

Чувстваше се чужда и с изтръгнати корени, като пленница в друг свят, докато животът около нея се движеше в обичайните рамки. Лейди Мерил се наслаждаваше на гледката от балкона, момичетата кипяха от енергия и жажда за действие.

Когато закуската приключи, лейди Ана отказа да вземе участие в уроците и излезе на разходка в големия салон, докато баба й диктуваше писма. Сара усещаше напрежението на момичето в собственото си тяло и му завиждаше за свободата: докато тя описваше за пети път едни и същи наблюдения, лейди Ана се разхождаше нетърпеливо около тях. Накрая се наведе над рамото на Сара, изчака я да напише адресите и да запечата писмата и когато работата бе приключена, заговори развълнувано:

— О, бабо, искам днес отново да отида на площада. Съвсем забравих да нахраня гълъбите. Освен това вчера мис Конъли ми разказа какво пише в нейния пътеводител: че всеки пътешественик трябва да мине поне веднъж под колонадите или да се нахрани на самия площад. А аз, глупачката, вчера пропилях своя шанс в кафене „Флориан“. Не трябваше да пием чая вътре, не трябваше!

Лейди Мерил хвърли недоверчив поглед към Сара — явно бе разбрала, че внучката й лъже, — но само каза:

— Е, добре, не виждам защо да не повторим разходката си.

Сестрите Мортън, естествено, изразиха желание да ги придружат. Мис Харкет отказа да дойде, а мистър Дьо Линт още не се бе завърнал от нощното си приключение. Затова петте дами се качиха в две гондоли и потеглиха към площад „Сан Марко“.

Докато пътуваха по каналите, Сара хвърляше неспокойни погледи към лейди Мерил. Знаеше, дългът й изисква да каже на работодателката си, че лейди Ана е излъгала, но малкото провинение на момичето беше нищо в сравнение с онова, което бе правила самата тя миналата нощ. Затова беше по-добре да си мълчи.

Най-сетне, лицемерно изчервена, се осмели да признае:

— Искам да знаете, милейди, че не съм говорила с лейди Ана за моя пътеводител.

Лейди Мерил избухна в смях.

— Може да съм стара, но не съм глупава.

— Знам, мадам. Само че… Просто трябваше да ви кажа, това е.

Лейди Мерил улови ръката й и я стисна.

— Не се вълнувайте толкова, скъпа. Знам какво става. Такъв е животът. Младите хора не могат да се сдържат и са ужасно любопитни. Не искам да лъжете заради момичето, не е нужно и да го шпионирате. Би било непочтено спрямо двете страни. Освен това смятам, че всяко младо момиче трябва да добие опит в подобни ситуации, иначе животът ще престане да му доставя удоволствие.

— Благодаря ви, мадам — отговори Сара с искрено облекчение.

Скоро стигнаха до кея, където слязоха и прекосиха малкото площадче на път към същинския площад.

Лейди Ана буквално подскачаше от нетърпение, докато поръчваха. Погледът й беше устремен към портика, на Флориан и час по час се оплакваше, че колонадата й закрива гледката. Лейди Мерил мълчаливо отпиваше от чая си, докато внучката й изпи своя на две глътки и заяви, че отива да нахрани гълъбите. Сара и двете момичета трябваше да я придружат.

— Така няма да стане прекалено дръзка — пошепна старата дама в ухото на Сара.

— Сигурна ли сте, че искате да останете тук сама? — попита шепнешком младата жена. Не й беше приятно да остави работодателката си без придружителка, защото беше искрено загрижена за нея, и в същото време нямаше никакво желание да придружава лейди Ана. Споменът за срещата на кулата продължаваше да я измъчва.

— Не се притеснявайте за мен — отговори весело лейди Мерил и Сара кимна умърлушено. Без да каже нищо повече, тя последва момичетата през площада, като се стараеше да се държи на дискретно разстояние и се надяваше нищо от онова, което прави, да не привлече вниманието им.

Сестрите Мортън натрошиха бисквитите, които носеха, и започнаха да ги хвърлят на гълъбите, които моментално се струпаха около тях. Лейди Ана не си направи труда да натроши своите и ги хвърли цели, като предостави на тромавите птици да се карат за плячката. Погледът й неотстъпно беше устремен към кулата.

— Каза ли ти, че ще бъде тук днес? — попита невинно мис Ефи. Сестра й я погледна укорително и удостои Сара с поглед, от който би изтръпнал и слепец. Сара усети как се изчерви и едва успя да задържи главата си изправена. Ана се присъедини към приятелката си и също я изгледа многозначително.

Сара се направи, че не забелязва погледа й. Можеше само да се надява, че момичетата скоро ще я забравят. Ала те мълчаха и я гледаха, докато напрежението стана непоносимо. По-добре да наруши мълчанието.

— Няма да кажа нищо — обеща сковано тя. — В задълженията ми не влиза да информирам лейди Мерил за какво си говорите.

— Благодаря ви! — извика щастливо лейди Ана. Мис Мортън я погледна недоверчиво, но сестра й явно не изпитваше съмнения, защото засия и подаде на Сара част от своите бисквити. Компаньонката ги прие неохотно, защото това беше знак, че е станала част от заговора, макар да се стараеше да запази неутралитет.

— От вчера не съм чула нищо за него. — Най-сетне лейди Ана отговори на въпроса на Ефи. — Просто се надявах… — Тя млъкна и се заразхожда неспокойно наляво и надясно, все така с поглед към кулата. — Снощи беше толкова прекрасно, че просто не мога да престана да мисля за него.

Сара си припомни собственото си нощно приключение и изпита болка. Сравнението беше неизбежно. Ала когато лейди Ана продължи, от гърдите й се изтръгна облекчена въздишка. Онова, което описваше момичето, беше само любовен шепот. Загърната в халат, младата дама стояла на прозореца си, докато обожателят бил в гондола в канала, на два етажа под нея.

— Не разбирам защо баба не е наела долния белетаж — въздъхна лейди Ана. — Тогава щях да се хвърля с главата надолу, право в обятията му, без да мисля за сигурността си…

Мис Мортън избухна в смях.

— От толкова високо би било наистина безумие — можеше да убиеш не само себе си, но и него! Щеше да потопиш лодката и двамата да се удавите в канала.

Лейди Ана я изгледа презрително и се обърна към кискащата се Ефи.

— Мога да плувам — заяви високомерно тя. — Не скочих само защото имам глава на раменете си.

— Как беше? — осведоми се любопитно мис Ефи. — Сигурно е било най-прекрасното преживяване през целия ти живот?

— Беше неописуемо — заяви твърдо лейди Ана, макар че само до преди минути беше описвала нощната си среща. — И сега се чувствам… замаяна — призна с грейнало лице. — Толкова лека, че мога да полетя. Но всяка секунда, в която не съм близо до него, ми причинява болка. Толкова е ужасно… и толкова сладко.

Момичето наистина е влюбено, каза си Сара, поне според това, което съм чела в книгите. По-нататъшните думи на лейди Ана бяха изпълнени със същото възхищение и макар че звучаха безобидно, Сара не можа да не си припомни собствената си горчива болка и смущаващия хаос от чувства, който я завладяваше всеки път, щом мислите й се насочваха към мавъра. В сравнение с преживяното от нея описанията на лейди Ана бяха бледи и блудкави — като проста хартия до блестяща коприна. Сравнението я обезпокои и развесели едновременно. Онова, което изпитваше, със сигурност не беше любов, но беше много повече, отколкото си беше представяла в мечтите си.

Щом свърши да разказва, лейди Ана направи драматична пауза и погледна надменно приятелките си.

— Няма нищо, което може да се сравни с това, когато още не си го преживял.

Мис Мортън извъртя очи.

— О, стига, Ана, не е нужно да се държиш така, сякаш си единствената жена на света, която е била влюбена.

Лейди Ана я погледна учудено.

— О, Мелинда Мортън, нима сега ще ми кажеш, че имаш любим?

— И защо не?

— Но ти дебютира само преди една година! И досега не си казала нищо дума!

— Ти пък ще дебютираш чак следващото лято. Освен това аз не съм като някои други, които разкриват всичките си тайни. — Тя хвърли многозначителен поглед към сестра си и добави: — Особено когато някой не може да запази тайната за себе си.

Мис Ефи почервеня от гняв.

— Не съм го направила нарочно. А и беше само веднъж.

Лейди Ана очевидно умираше от любопитство, но мис Мортън само поклати сърдито глава, когато приятелката й отвори уста да каже нещо.

— Не мисли за мен, скъпа. Исках само да кажа, че любовта е нещо съвсем нормално. Дори… — Погледът й падна върху Сара и тя добави уверено: — Дори мис Конъли със сигурност е била влюбена.

Сара беше готова да потъне в земята.

— Вярно ли е? — попита веднага лейди Ана.

— Боя се, че аз съм изключение от правилото — опита се да се измъкне Сара, съзнавайки, че бузите й са пламтящо червени. Как се мразеше за това изчервяване! Момичетата бяха прелестни, но нямаха представа за сериозността на живота и това късаше нервите й. — През живота си съм обичала много хора, но никога не съм била влюбена, поне не така, както вие си представяте любовта, и не мисля, че някога ще се влюбя.

— О, но защо? — попита разочаровано Ефи.

— Млъкни! — изсъска гневно сестра й.

Мис Ефи веднага се овладя.

— Моля за извинение, мис Конъли. Това изобщо не ме засяга. — Направи лека гримаса и пошепна нещастно: — Но все пак ми се иска да знам.

— Няма нищо, мис Ефи Всичко е наред. — Това беше лъжа. Нищо не беше наред. Сара изпитваше потребност да разкаже на момичето цялата история, за да я накара да разбере как живеят обикновените хора — онези, които сами оправят леглата си, приготвят яденето, сресват косите си. Стотици мъже и жени, които правеха живота на Ефи комфортен и безгрижен. — Още преди много време се примирих с положението си. Според мен любовта е до голяма степен въпрос на късмет и на богатство. В мен няма нищо, което би могло да привлече мъж, притежаващ достатъчно средства да издържа семейство. А пък за омъжени жени се предлагат само лоши или направо ужасни работни места.

— Какво ще правите тогава? — попита учудено Ефи. — Наистина ли смятате да прекарате остатъка от живота си като икономка?

— Да, докато остарея и вече не мога да работя — отговори равнодушно Сара. „Точно заради това приех предложението на мавъра“, добави наум тя. — Надявам се дотогава да съм събрала достатъчно пари, за да изживея спокойно старините си.

Но ако не успееше… Ала не би могла да изрече страховете си пред момичетата.

Известно време и трите мълчаха, опитвайки се да преглътнат представата, че извън тяхното безгрижие има и друг свят. Ала когато камбаните удариха кръгъл час, моментът на размисъл отмина и момичетата се върнаха към разговора си, сякаш никога не го бяха прекъсвали.

Макар че объркаността, подтикнала Сара към това признание, скоро се разсея, тя не съжаляваше за онова, което им бе казала. Знаеше, че скоро ще го забравят. Богатите млади, дами не се интересуваха от същества като нея и не се опитваха да ги разберат.

Сара натроши бисквитките в шепата си, хвърли ги на гълъбите и се засмя, когато те се втурнаха да кълват.

За обяд се върнаха в палацо Боволо и завариха там мистър Дьо Линт, прясно избръснат и в най-добро настроение. Лейди Мерил заяви, че възнамерява да посети някои от малкото останали в града венециански аристократи, оценени по достойнство от многобройните чуждестранни госта. Момичетата се оправдаха, че са много уморени, мистър Дьо Линт обеща да се грижи за тях и остана само Сара, която трябваше да придружи старата дама в няколко венециански палата.

Разговорите се водеха на френски и когато говореха твърде бързо, Сара не разбираше почти нищо. В един или два случая лейди Мерил проговори на немски — език, от който Сара нямаше никаква представа. Затова не й оставаше нищо друго, освен да седи тихо и да разглежда модните, прекалено младежки тоалети на застаряващите домакини, както и да се учудва на състоянието на помещенията, в които ги приемаха. От гладките мозайки по подовете лъхаше студ, старинните позлатени столове бяха дяволски неудобни, а стените бяха тапицирани с избеляла дамаска, по която висяха стогодишни картини.

Всеки салон беше голям и със силно ехо като мавзолей. За неудоволствие на Сара салоните до един приличаха на онзи, в който се беше любила с мавъра. Виждаше го във всеки мрачен ъгъл, в бегло мяркащите се лица на слугите. Чуваше гласа му във вътрешността на къщата или долу на улицата. Обезпокоителен, тръпнещ копнеж събуди отново потисканото чувство за вина и тя закопня за тишината на спалнята си.

На път към тяхното палацо Сара беше мълчалива както обикновено, но лейди Мерил се покашля дискретно, за да й даде да разбере, че има нужда да си поприказва с някого. Младата жена разтърси глава и прогони мрачните си мисли.

Старата дама следеше с тъжни очи палатите покрай Канапе Гранде.

— Сигурна съм, че Харолд щеше да хареса този град. Рупърт също. Със сигурност. — Тя огледа преценяващо Сара и настави с лека усмивка: — Никога не сте ме разпитвали за съпрузите ми.

Сара я погледна учудено.

— Предполагах, че ако решите да ми разкажете, сама ще изберете момента, мадам. Смятах, че не е редно аз да ви разпитвам.

Лейди Мерил се усмихна дяволито като младо момиче.

— Ох, детето ми, май все още не разбирате старите дами! Ние обичаме да говорим за себе си. Освен това вие сте моя компаньонка, не прислужница. Имате пълното право да задавате въпроси. — Тя замълча подканващо и Сара прие неизречената покана.

— Е, ще ми кажете ли какви бяха съпрузите ви?

Лейди Мерил кимна доволно.

— Първият ми съпруг се казваше Рупърт, беше барон и много по-възрастен от мен. Но възрастта нямаше значение. Бях поласкана от вниманието и от титлата му. Защото моето семейство не беше толкова високопоставено, разбирате ли?

— Нима не сте го обичали? — извика импулсивно Сара и се изчерви. — Искам да кажа, че винаги сте говорили за него с много любов, и аз…

Лейди Мерил й махна да млъкне.

— Разбира се, че го обичах, но любовта дойде по-късно. Като се замисля, смятам, че започнах да го обичам след раждането на Емилия, най-голямата ни дъщеря. Тя е майката на Ана, както знаете. Отначало бях отчаяна. Мислех си, че се е оженил за мен само за да му родя наследник. Но той беше толкова щастлив, когато родих Ема… Каза ми, че няма никакво значение дали някога ще му родя син, и аз му повярвах… — Тя въздъхна и обясни: — Когато се оженихме, бях на петнайсет и в обществото се разрази истински скандал. Все пак беше 1813 година. Живяхме щастливо цели деветнадесет години. Родих му четири деца, можете ли да си представите! Аз! Матроната от село! Две умряха, затова пък Ема и Джон — вече е лорд Брекънридж — ме дариха с внуци.

— А вторият ви съпруг? — попита плахо Сара, макар че беше искрено любопитна.

— Казваше се Джефри. И той беше вдовец. Аз си имах своята издръжка, той вече имаше наследник. Повечето хора не можаха да разберат защо се омъжих за него, и то само две години след като Рупърт почина. Но аз съм жена, която има нужда от съпруг, за да е щастлива. Разбира се, пазех свято паметта на Рупърт, но обичах Джефри. Освен сина си, той имаше и две дъщери и аз ги отгледах. Погрижих се да дебютират, както е редно, и да си намерят добри съпрузи. Когато се омъжих за Джефри, бях на трийсет и пет години, така че вече не можехме да се надяваме на деца. Когато се роди Бертран, и двамата не повярвахме. Представете си — цяла сюрия деца! Бъдещият лорд Отли и сестрите му, малкият ми лорд Брекънридж и Емилия, и накрая Бертран, бебето, което се появи неочаквано за всички. По-малката от заварените ми дъщери, Елиза Дьо Линт, се омъжи само година след сватбата на Емилия. Съпругът й е сър Джералд Мортън. Затова позволих на Мелинда и Ефи да придружат Ана — те са израснали заедно, като сестри.

— После сте се омъжили още веднъж, така ли? — попита несмело Сара.

Лейди Мерил се усмихна тъжно.

— А, да. За Харолд. Последният ми съпруг. Джефри почина десет години след женитбата ни и тогава си казах, че няма да се занимавам повече със стари мъже. Не исках да остана сама. Сър Харолд Мерил беше отговорът на мечтите ми. Той беше едва на четиридесет, аз бях навършила четиридесет и шест. Веднага се влюбих в него. Живяхме заедно цели двадесет и четири години, преди и той да ме напусне. Не е честно, разбирате ли? Този път трябваше да си отида аз. Аз съм по-възрастна от него и трябваше да умра първа.

— Много съжалявам — пошепна Сара.

— Няма за какво — отговори лейди Мерил с типичния си прагматизъм — В крайна сметка това ви донесе мястото при мен.

— Не исках да…

Лицето на старата дама се отпусна.

— Знам, мила, знам. Исках само да ви обясня, че не всичко в миналото ни е лошо. Хората са склонни да превръщат нещастните случайности в живота си в трагедии. А истината е, че твърде малко от тях са толкова мрачни и безнадеждни. Винаги има по нещо добро, колкото и малко да е.

— Сигурно — пошепна Сара, не знаейки как да реагира. — Благодаря ви, че ми разказахте за съпрузите си, милейди. Отдавна исках да ви попитам, но не смеех.

— Вашите въпроси винаги са добре дошли, скъпа — увери я лейди Мерил, докато я оглеждаше изпитателно. — Ако не се лъжа, зад поведението на внучката ми се крие нещо, което ви създава грижи. Искам да знаете, че можете спокойно да ми доверите какво ви измъчва.

— Благодаря, мадам — прошепна едва чуто Сара. Да се довери на лейди Мерил? Да й разкаже за нощта с мавъра? Невъзможно. Да й обясни, че се страхува от сина й? Още по-невъзможно!

Точно в този момент гондолата спря пред водната стълба. Беше прилив и от водата се подаваше само най-горното стъпало. Благодарна, че не се налага да говори, Сара отметна платнището на балдахина, надигна се и бързо слезе на брега. Обърна се и помогна на лейди Мерил да се прехвърли. Старата жена я хвана под ръка и стисна пръстите и с две ръце. Угризенията на съвестта й се засилиха. Дали работодателката й щеше да повтори това топло ръкостискане, ако й бе признала какво я вълнува? Не. По-добре да прогони тези грозни мисли.