Лидия Джойс
Музиката на нощта (4)

3

Себастиян се облегна на парапета на втория етаж и зачака фигурата с висока перука да слезе по стъпалата към канала. Под дебелата сирийска коприна кожата му беше гореща и опъната, в сърцето му цареше хаос. Откъде се бе взело това същество? Наистина ли беше любовница на Дьо Линт?

Погледът й, по-тъмен, отколкото си го спомняше, беше толкова затрогващ… В тези очи нямаше и капчица от фалшивата плахост или коварната пресметливост на проститутките. Те бяха открити, невероятно открити, изпълнени с объркани чувства — радост, почти момичешка дяволитост и не на последно място страх. Той беше достатъчно честен да си признае, че страхът й го възбужда… изпълва го със зашеметяващо усещане за сила и мощ.

Преди половин година щеше да се възползва от момичето, без изобщо да се замисли. Приемаше подобни забавления съвсем естествено. Сега обаче те представляваха нежелано усложнение. На първо място трябваше да мисли за плана си. А най-ужасното беше, че трябваше да си зададе неизбежния, грозен въпрос: Това ли е изпитал Дьо Линт, като е видял Адела?

Не. Когато перуката изчезна от погледа му, Себастиян обърна гръб на входната врата. Метресата на Дьо Линт искаше целувката му — това беше повече от ясно. Споменът предизвика напрежение в тялото му. Позорното дело на Дьо Линт не можеше да се определи като прелъстяване, в никакъв случай.

Между двама средновековни доктори се появи лицето на Джани. Момъкът се усмихна под дебелия слой черно-бял грим и даде знак на Себастиян. Той се отърси от съмненията си и го последва. Сега не можеше да си позволи да мисли за друго, колкото и възбуждащо да беше. Бе дошъл моментът да излезе срещу врага — за първи път от привидната му смърт при злополуката с файтона. Копнееше за този миг от седмици и усети как отново го обзе мрачно радостно очакване. Това ли беше реакцията на ангела на справедливото отмъщение? Или така се чувстваше заблуденият демон? Когато Джани отвори тясната врата към един от салоните, Себастиян отхвърли съмненията и ги прибави към натрупаните в сърцето си.

Дьо Линт стоеше с гръб към вратата и при влизането му се обърна с всички признаци на лениво, високомерно любопитство.

Себастиян усети кратко, болезнено пробождане в сърцето. Откакто се бяха срещнали за последен път, толкова много неща се бяха променили, че той несъзнателно беше очаквал да види и Дьо Линт променен. Но не, той беше същият съвършен джентълмен, когото бе нападнал в Уитсън Клъбс, същият, с когото преди половин година излизаше почти всяка вечер. Както обикновено, Дьо Линт носеше безупречен вечерен костюм, униформата на почти всички негови нощни ескалади, към него скромна черна маска, единствения знак за участието му в тазвечерния бал.

Дьо Линт протегна ръка за повърхностно, дружелюбно ръкостискане и ужасът на Себастиян внезапно се превърна в пристъп на гняв. Как смееше това чудовище да се облича като джентълмен? Как смееше да се държи с такова достойнство, след като не заслужаваше нищо друго, освен презрение? Колко лесно би било да свърши с него още тук, в тази стая — да забие нож между ребрата му и да го изхвърли през прозореца.

Не, не. Дьо Линт заслужаваше смърт, но първо трябваше да узнае защо е осъден да умре. Себастиян бе решил да му даде време да се разкае за греховете си и да заслужи наказанието. Не искаше противникът му да умре като уважавана личност, станала жертва на коварния лабиринт от политически и морални интриги, характерни за Венеция.

Затова потисна пламналия гняв и си заповяда да отговори здраво и дружелюбно на ръкостискането. Трябваше да стисне зъби с все сила, за: да не смачка протегнатата ръка на Дьо Линт и да строши с юмрук черната маска.

Какво не е наред с мен? — През последните месеци този въпрос не излизаше от главата му. Вярваше, че е подготвен за срещата, хиляди пъти я беше разигравал във въображението си, а сега едва се владееше.

— Получих известието ви — изрече Дьо Линт на своя граматически коректен, но със силен акцент италиански. — Имах три други покани за тази вечер. От английски джентълмени.

— Въпреки това приехте моята. — В гърдите му все още бушуваше гняв, но Себастиян запази присъствие на духа и придаде на своя италиански лек испански акцент. Разчиташе, че при тази смесица от чужди езици Дьо Линт няма да е в състояние да разпознае гласа на един привидно мъртъв човек.

Бившият му приятел въздъхна нетърпеливо.

— Надявам се да си струва.

— Един общ приятел ми съобщи, че сте мъж със специални вкусове. — Себастиян направи умела пауза, заредена с обещания. Чувстваше са като клоун. Дьо Линт непременно щеше да го разкрие и…

— Може би. — Тесните очи зад маската се движеха недоверчиво на всички страни Себастиян се почувства още по-зле, но си заповяда да продължи.

— Моите собствени предпочитания, както и тези на приятеля ни, са… как да кажа… необикновени. Красивата жена е несравнимо украшение за всяко легло — но само ако бъде последвана от още по-красив мъж.

Когато осъзна какво бе казал Себастиян, Дьо Линт пое шумно въздух и събра вежди. В Англия подобни думи означаваха наказателно дело. Но в момента бяха далече от Англия и когато смайването премина, в очите му светна радостен блясък. Себастиян започна да вярва, че шарадата му все пак ще успее.

— О, да. Венеция е град на удоволствията — продължи той, без да си прави труда да скрие възбудата си. — На всякакви удоволствия. Повечето гондолиери са готови на всичко като куртизанките — стига цената да е добра. Ако желаете, ще ви представя няколко подходящи за целта младежи.

Дьо Линт избухна в смях и поклати глава. Първоначалната му съпротива угасна.

— Боя се, че старият Мансфийлд ви е надрънкал глупости. Той беше, нали?

Себастиян небрежно вдигна рамене.

— Както и да е, това е порок, който не ме привлича. — Дьо Линт се завъртя на токове. В гласа му звучеше надменен смях.

— Тогава може би имате други? Мистър Джефрис няма монопол върху домовете на любовта, където болката се схваща малко по-буквално, отколкото е обичайно — предложи с надежда Себастиян.

Дьо Линт отново поклати глава.

— Апетитът ми не е насочен и в тази посока, а и не разбирам защо горите от желание да ми помогнете в нещо толкова интимно. Смятам, че съм напълно в състояние да намеря сам, каквото търся. — Последните думи бяха произнесени с отслабваща категоричност. Очевидно Дьо Линт беше готов да се остави да бъде убеден.

Себастиян успешно изимитира смутено покашляне.

— Истината е, че в момента съм малко затруднен финансово, и тъй като познавам известни места в града доста по-добре от повечето чужденци във Венеция, предлагам услугите си на заслужаващи доверие джентълмени, за да улесня достъпа им до известни приключения. Трябва да призная, че приемам възнаграждение за препоръките си.

Дьо Линт избухна в смях.

— Значи не сте нищо повече от сводник?

Себастиян изпъна рамене с добре изиграно възмущение, опитвайки се да не показва триумфа, който го изпълваше.

— Ако не сте заинтересован от услугите ми, има достатъчно други, които ги очакват — изрече твърдо, той и се извърна да си върви.

— Недейте така, приятелю — спря го небрежно Дьо Линт. — Само се позабавлявах малко за ваша сметка. Не съм казал, че не се интересувам.

Себастиян се обърна отново към салона. Усмивката под маската направи чертите му варварски.

— Радвам се да го чуя, сеньор. Какво по-точно събуди интереса ви?

— Моите интереси са… многообразни. Отзивчивите малки уличници между шестнайсет и четиридесет години започват да ми досаждат. Ще ми се да разширя опита си.

— И какво ще предпочетете? Жена, която не е проститутка? Която е грозна или обезобразена?

— Точно това, но и още нещо. Аз съм колекционер, разбирате ли? Събирам тлъсти и мършави, стари и съвсем млади… — Дьо Линт понижи глас. — Съвсем, съвсем младички…

— Очите му засвяткаха жадно зад черната маска — тъмното огледало на душата му. Демон с красиво лице…

— Мисля, че разполагам с подходящо момиче за вас — отговори Себастиян, стараейки се гласът му да звучи равнодушно. — Мога да я доставя още тази нощ.

— Аз не бързам — отговори Дьо Линт.

— Тогава утре.

— Да, утре е добре. Но първо бих желал да видя лицето на… партньора си.

Сега беше ред на Себастиян да се усмихне.

— Предпочитам маската. Утре ще получите второ писмо, също така дискретно като първото. А сега бих желал да се сбогувам. Тази нощ имам още доста работа.

Себастиян се поклони небрежно пред своя враг и излезе от салона. Старият гняв и злобното задоволство го придружиха надолу по стълбата. Ала дълбоко в сърцето му гледаха нежните очи на жената и образът й постепенно заличи усмихнатото лице на Дьо Линт.

 

 

Следващият ден беше сияещ — точно както бе предсказал мистър Дьо Линт. Пречистеният от дъжда бриз съдържаше само следи от миризмата, която владееше града предишния ден. От прозореца на спалнята си Сара видя над отсрещната къща ивица синьо небе. Слънцето топлеше червения керемиден покрив и жълтите стени и тя разбра, че наистина е пристигнала в мечтаната Италия, за която беше чела жадно в своя пътеводител.

Под ясната, силна светлина й беше трудно да повярва, че случилото се през нощта не е било сън. С чиста долна риза в ръка, тя спря да се облича и сложи пръсти на устните си, където мавърът я бе целунал. Все още усещаше допира на воала и сладостта на устата му. Наистина ли бе преживяла това? И — което беше още по-важно — искаше ли да го е преживяла?

Доказателството беше тук като отвори гардероба, фантастичният й костюм беше там. На дневна светлина фалшивите скъпоценни камъни не блестяха, фината Дамаска се оказа умело наложена щампа — но роклята със сигурност беше тук.

Въпросите, които се носеха в главата й, откакто бе танцувала снощи с чужденеца, не бяха получили дори един-единствен отговор, но докато се обличаше, тя се усмихваше и на сърцето й беше леко. Скоро щеше да го види отново — той бе обещал и тя му вярваше. Нямаше разумна причина да му вярва, това лековерие беше в противоречие с природата и опита й, но в момента й изглеждаше съвсем естествено.

Не знаеше какво иска той от нея, но й беше все едно. Споменът за миналата нощ блестеше като диамант и тя се чувстваше безгрижна — и жива. Никой никога не беше искал нищо от нея, лично от нея, и каквито и да бяха мотивите му, тя се радваше.

Чувството продължи, докато отвори вратата на спалнята си и откри на балкона към канала маса за закуска — и на един от столовете — мистър Дьо Линт. Въоръжи се срещу недоброто усещане в стомаха и поздрави лейди Мерил с искрена радост, а мистър Дьо Линт — с предпазливост. Когато седна срещу него, знаеше, че той ще преобръща всяка дума от устата й.

Предпазливостта й се оказа ненужна. Каквито и капризи да бяха тласкали мистър Дьо Линт миналия ден, днес желанието му да я измъчва изглеждаше напълно изчезнало. Както обикновено, лейди Мерил не беше напълно будна и седеше мълчаливо, наведена над чинията си, докато мистър Дьо Линт им говореше любезно за времето, за храната и за забележителностите на Венеция. Внезапното му дружелюбие беше по-опасно от обидните думи вчера. Тя мразеше този човек, мразеше го от дън душа — а в дни като този, когато той беше сърдечен и мил, се чувстваше глупава и незначителна. Отвращението я караше да вярва, че всичките му малки жестокости са само шегички, но тя няма достатъчно чувство за хумор, за да ги оцени.

Искаше й се да се осмели да заговори и да разкаже за приключението си миналата нощ. Да се похвали пред него, за да види израза на лицето му, докато му описва мъжа, с когото бе танцувала, който дори я бе целунал, и то не за да й се подиграе. Знаеше, че желанието й е глупаво, затова си замълча, но представата за реакцията му я занимаваше през цялото време.

Най-сетне Дьо Линт стана, извади две рози от вазата и втъкна едната в изкусната фризура на майка си, а другата — в строгия кок на Сара. После се оттегли в стаята си. Когато се появиха лейди Ана и сестрите Мортън, следвани от намръщената мис Харкет, лейди Мерил още се кискаше на жеста на сина си.

Лейди Ана стискаше в ръце огромен букет лилии. Избута розите настрана и го пъхна във вазата, въздъхна доволно и се отпусна на стола срещу баба си. Лицето й сияеше.

— Какво има, Ана? — попита меко лейди Мерил. — Почти не виждам лицето ти от толкова много цветя.

Мис Ефи вдигна вазата, махна я от масата и я сложи на скрина в ъгъла. Погледна укорително приятелката си и се настани в другия край на масата.

Очите на лейди Мерил засвяткаха развеселено. Явно мислеше същото като Сара: мистериозните цветя бяха от обожател и лейди Ана дразнеше приятелките си, като не им казваше кой е той.

При тази мисъл по гърба на Сара пробягаха тревожни тръпки. Първо карнавалният костюм, после огромен букет за лейди Ана… Да не говорим, че лилии се носеха по-скоро на погребение, отколкото на младо момиче… Какво ставаше тук? Трябваше ли да продължи да вярва, че е случайност?

Ала лейди Мерил продължаваше да си седи спокойно, не изглеждаше ни най-малко смутена, затова Сара реши да си замълчи. Подозрението й, колкото и силно да беше, нямаше никакви основания. Освен това не можеше да се довери на лейди Мерил, без да разкрие повече, отколкото й беше приятно.

Мога да чакам, каза си Сара. Ако имаше отговор, времето щеше да й го даде. Докато трите млади момичета се кискаха и си шепнеха възбудено, тя се запита какво щеше да означава отговорът за тях — и лично за нея.

Късно следобед трите гондоли най-сетне спряха на водната стълба и Лейди Мерил и компанията й излязоха на площада. Трите млади момичета бяха останали дълго на масата за закуска, кискаха се и се побутваха, когато никой не ги гледаше. След това гувернантката мис Харкет ги остави три часа да се мъчат с домашните, докато непрестанните им оплаквания толкова я ядосаха, че се оттегли в стаята си. Лейди Ана беше два пъти по-ужасна от сестрите Мортън. Непрекъснато се преструваше, че заспива или се замечтава, провокираше сестрите да я разпитват, а после даваше неясни, незадоволителни отговори. Сара наблюдаваше малката драма от другия край на портеджото, докато лейди Мерил й диктуваше, и непрекъснато се питаше какво означава всичко това.

Мистър Дьо Линт помогна на майка си да слезе от гондолата, докато мис Ефи и лейди Ана се справиха сами. Другата мис Мортън, ядосана, че не й бяха разрешили да седне при другите момичета, слезе с достойнство, следвана от Сара.

Младата жена си разреши да остане последна — лейди Мерил вървеше под ръка със сина си и очевидно не търсеше компанията й. Това й даде възможност да остане далече от мистър Дьо Линт. Позволи си лукса да се огледа любопитно като момичетата и остана възхитена от четириъгълния дворец на дожите с плосък покрив и от великолепната катедрала, която се издигаше до него.

— Не е ли отвратителна? — извика лейди Ана, която беше хванала под ръка двете сестри, сочейки към катедралата.

— Наистина прилича на езически храм. Няма нищо общо с истинска църква — кимна мис Мортън.

Сара моментално си спомни съответния пасаж от пътеводителя си.

— Катедралата е византийска, построена по образец на „Света София“ — обясни тя, преди да е успяла да се спре.

Момичетата спряха изведнъж, обърнаха се и я зяпнаха изненадано. Смайването в погледите им бе примесено с подигравка и Сара усети как бузите й пламнаха от смущение и гняв. Защо още не се беше научила да се сдържа, след като отдавна беше познала цената на мълчанието. И защо, когато кажеше нещо вярно и интересно, хората я зяпаха, сякаш е говореща свиня? Бяха минали цели шест години, откакто бе избягала от мизерията на бедняшкия квартал, и четири, откакто отново си позволяваше да мисли на грозния език на бедняците. И това все още не беше свършило. Никога нямаше да свърши.

След като я огледаха мълчаливо, момичетата й обърнаха гръб, хванаха се отново под ръка и продължиха напред, сякаш не се беше случило нищо.

— Не мога да си представя защо са построили такова нещо — каза мис Ефи и направи пренебрежителен жест. Очевидно сравняваше катедралата с храмовете, които беше виждала в Англия и Франция, и сравнението не беше в полза на Венеция.

Сара беше виждала само няколко катедрали, и то в Лондон. Ала колкото повече се приближаваха и колкото по-ясни ставаха очертанията на величествената църква, толкова по-ясно й ставаше, че вижда нещо изключително: фантастичните куполи, които сякаш нямаха собствена тежест, ориенталските извивки на арките, блещукащите златни мозайки… Катедралата би изглеждала съвсем на мястото си в Мароко или Константинопол, но не и в Италия, и все пак… все пак гледката беше впечатляваща.

Тя забави ход и отметна глава назад, за да разгледа по-подробно мозайките й подробностите на четирите коня, които увенчаваха предната страна на покрива. Когато отново погледна надолу, другите тъкмо, изчезваха във вътрешността. Сара се втурна след тях, мина като вихър между колоните на аркадата и влезе.

Злато. Това беше първото й впечатление — огромни, съвършено кръгли златни сводове. Когато очите й привикнаха с мрачното и заедно с това блестящо вътрешно помещение, тя установи, че целият таван е покрит с мозайки. Под блестящите златни куполи бяха нарисувани стотици стилизирани фигури.

Малко по-нататък Сара чу някой да споменава пренебрежително катедралата „Свети Петър“. Като съдеше по картините, които беше виждала, този път момичетата имаха право. Тази катедрала нямаше нищо общо със „Свети Петър“. Тя беше опияняваща смес от ярки цветове, пъстрите стъклени прозорци се биеха със странните мозайки и модерния геометричен под.

Ала ясната светлина, която струеше през високите прозорци, не заглушаваше цветовете на тавана: Куполите и каменните подове сияеха в нежен блясък, фините очертания и стилизираните жестове на фигурите се очертаваха прецизно върху златната основа, налагаха се над шарките на пода. Това беше място на фантазията, на свръхчовешката красота, принадлежаща към света на сънищата, към онзи свят, които снощи беше споделила с мавъра.

При тази мисъл я побиха тръпки и тя се огледа нервно, почти сигурна, че безпокойствието й е предизвикано от присъствието му в църквата. Той беше някъде тук и я гледаше. В огромното помещение беше пълно с чужденци. Само няколко венецианци се молеха пред олтарите, но никой от тях не беше мавърът.

Ала чувството, че той е наблизо, не изчезваше. Сара си представи как той я следи с поглед от сянката на някоя ниша. Във всяко ехо чуваше неговия глас. Разумът й, естествено, отхвърли тази възможност като плод на въображението й, но тя продължи да усеща присъствието му като тежко кадифе, което я притискаше и галеше нежно.

Лейди Мерил обиколи църквата под ръка със сина си и се спря малко по-дълго пред Pala d’Oro, която висеше над големия олтар. Според легендата картината изобразяваше кражбата на мъртвото тяло на Свети Марко. Момичетата последваха старата дама, но Сара остана като вкаменена в близост до входа, разкъсвана между желанието да скрие лицето си и напора да претърси всяко тъмно ъгълче, докато намери мавъра и го извлече под дневната светлина.

Накрая лейди Мерил се насита на църквата и изведе момичетата обратно на площада. Сара ги последва облекчено и светлината на деня я заслепи. Блестящото синьо небе и огромният площад би трябвало да прогонят всяко предчувствие от сърцето й.

Но не стана така.

Докато Сара вървеше несигурно зад лейди Мерил, момичетата започнаха да критикуват Кампаниле — смешните червени тухли в морето от белота, непропорционалните форми и неблагоприятното място на площада, Лейди Мерил спря под колонадата и се заслуша в думите на момичетата със снизходително изражение и без ни най-малки признаци на безпокойство.

От морето вееше мек бриз. Сара се разтрепери и косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Нещо, което беше много повече от усещане, й казваше, че той е тук, наблизо, и я наблюдава. Другите бяха слепи и глухи за чувството, което бе вдигнало тревога в тялото й, но то беше съвсем реално. Цялото й радостно очакване пред новата среща с мавъра се изпари. Тук, навън, тя се показваше, каквато беше в действителност, слънцето огряваше обезобразеното й лице. Ала усещането за надвиснала опасност беше. Много по-силно от чисто егоистичния страх, че той ще я види, каквато е, и я обзе толкова неочаквано, че напълно я обърка.

Лейди Ана приключи с унищожителните критики, върна се, подскачайки, при баба си и изяви готовност да се качи на кулата.

— Вървете сами, момичета — подкани ги лейди Мерил и се засмя на усърдието на внучката си. — Аз съм твърде стара за тези неща. Бертран ще ми прави компания, а Сара ще заеме мястото ми на компаньонка и ще брани добродетелта ви. Какво щастие, че я взехме с нас. Кой знае какви безсъвестни същества се крият там горе… — Очите й святкаха развеселено.

— Да, мадам — промърмори Сара, едва скривайки недоволството си. Не Можеше да си представи по-неподходяща задача от това да играе ролята на компаньонка на три невинни агънца — точно тя, която миналата нощ, бе излязла тайно от къщата, за да се срещне с непознат мъж. Но нямаше право да възрази, затова се овладя и направи, каквото й заповядваха.

Трите момичета се запътиха към кулата, без да я удостоят дори с поглед. Лейди Ана и мис Мортън събраха глави и си зашепнаха съзаклятнически, докато мис Ефи подтичваше след тях и се опитваше да чуе за какво си говорят. Сара предположи, че лейди Ана най-сетне ще разкрие голямата тайна, която вълнуваше момичетата от ранна сутрин. Самата тя не направи опит да подслушва. След като лейди Мерил не изглеждаше загрижена, значи тя също нямаше за какво да се тревожи. Освен това изпитваше вродено отвращение от шпионирането.

Затова остана на разстояние, оглеждайки внимателно местните и чуждите, които се разхождаха по площада или седяха в многобройните кафенета под дългите колонади. Възможно ли беше някой от тях да е мавърът? Не. Никой не й изглеждаше достатъчно едър… и никой нямаше властното му присъствие.

Момичетата се наведоха, за да минат през отворената врата на една лоджия, поговориха с портиера на смесица от италиански и английски и му дадоха шепа монети, след което започнаха да се изкачват по рампата, която служеше за стълба. Сара ги следваше спокойно. Портиерската стаичка беше малка и вехта. По едната стена беше окачено пране, беззъба жена бъркаше в желязно гърне и приготвяше яденето на своя също така беззъб мъж. За щастие лейди Ана бе платила и за нея и тя мина необезпокоявано покрай портиера. След това закрачи нагоре по рампата с тържествеността на истинска компаньонка. Какво въплъщение на добродетелта, каза си тя с лека ирония, защото не можеше да забрави мъжа, който снощи я бе целунал.

До камбанарията имаше дълъг път. Ако се съдеше по шумовете отгоре, момичетата вече не бързаха както в началото. Дори тя, която беше вървяла по-бавно, беше задъхана, когато излезе под слънцето и вятъра. Момичетата вече се бяха облегнали на мраморния парапет, смееха се задъхано и хвалеха гледката.

Откакто беше постъпила на служба при лейди Мерил и по цял ден седеше, Сара бе изгубила добрата си кондиция от ученическите дни. Затова спря под арката, докато дишането и се уравновеси. После мина през прага и влезе в същинската камбанария, откъдето се разкриваше широка гледка към града. С известна неловкост установи, че не бяха сами. От другата страна на камбанарията, полускрита от камбаните, стоеше едра, стройна, мрачна фигура. Сара едва успя да сдържи писъка си.

Там стоеше мавърът. Знаеше го, макар че той бе застанал с гръб към нея. Катраненочерна коса — въпреки че снощи беше скрита под тюрбана, тя знаеше, че косата му е катраненочерна, — падаше на вълни по яката. Всяка линия на могъщото му тяло излъчваше самоуверена арогантност типична за него, която го правеше незабравим.

Той не бива да ме види! Мисълта беше като вик от болка. От това разстояние със сигурност щеше да забележи обезобразеното й лице. Не можеше да му позволи да я види, каквато беше в действителност. Без да мисли, тя се обърна и се втурна обратно към рампата, но само след няколко метра се сети за задълженията си на компаньонка и се вцепени. Остана в нерешителност на мястото си, докато някакво движение зад нея я накара да се озърне.

Той се бе обърнал. Дъхът засвири в гърдите й, ръцете автоматично се вдигнаха, за да прикрият белезите по бузите. Ала погледът му не търсеше нея. Тя беше готова да се закълне, че е пропуснал да я види в мрака на стълбището, но в този миг устните му потръпнаха едва забележимо, но многозначително.

Велики боже, наистина ли я бе забелязал? Или само си въобразяваше?

В следващия момент вниманието му се устреми еднозначно към трите момичета, все още облегнати на парапета с гръб към камбанарията, и позата му рязко се промени. Раменете му се отпуснаха, аристократичната гордост изчезна. Излезе напред и се запъти право към лейди Ана.

В продължение на една безумна секунда веселото предупреждение на лейди Мерил да се пазят от чудовището на върха на кулата отекна в главата на Сара. Тялото й се стегна, приготви се за скок, опита се да се пребори с паниката. Ала в следващия миг той заговори и гласът му й отне дъха.

— Милейди. — Изобщо не звучеше като цивилизования англичанин от снощи. Днес говореше с гърлен венециански акцент. Едва сега Сара забеляза, че носеше друг костюм — грубите дрехи на местен работник.

Момичетата се обърнаха и го зяпнаха с добре познатото на Сара пренебрежение. Очевидно мъжът бе очаквал реакцията им, защото раменете му се стегнаха едва забележимо. Защо ли? Той не беше работник, както не беше и мавър. От скритото си място Сара виждаше съвсем ясно гладкото му чело, видя и как той протегна ръка.

— Господарят ме изпрати да ви дам това.

Лейди Ана отвори смаяно уста и прие от ръката му смачкано листче хартия. Мъжът се поклони и Сара едва успя да залепи лице за стената, когато той се обърна. Когато застана дод вратата, стълбището за миг потъмня. След секунди мина покрай нея и дългото му палто докосна полата й. За частица от секундата горещите му пръсти помилваха тила й. Когато стъпките му заглъхнаха, по гърба й пробяга студена тръпка.

Сара прекрачи прага и се върна в камбанарията. Съзнаваше, че трябва да направи нещо. Да поправи злото, което неволно бе сторила. Ала лейди Ана я изгледа заплашително, поклати високомерно глава и отвори писмото. Сара усети болезнено присвиване в стомаха. Беше длъжна да каже на момичето да й предаде писмото, но знаеше, че лейди Ана няма да се подчини, а самата тя нямаше да се подложи на унижението да разкаже за случилото се на лейди Мерил — и да изслуша напълно оправданите укори за странното си поведение.

Много по-ужасно от страха обаче беше съзнанието, че междувременно е станала истинска лицемерка. Тилът й още тръпнеше от докосването на мавъра. Кой беше той, какво означаваше случилото се преди малко? Защо беше този жест? Нежност ли беше, или предупреждение? Предупреждение за какво? Безпомощността се примеси със срам и гняв и я потопи в хаос от чувства, които трябваше бързо да преглътне.

Мис Мортън и мис Ефи очевидно бяха на мнение, че Сара е достатъчно сплашена, и се присъединиха към лейди Ана, докато тя четеше писмото. Споделиха първите си впечатления от съдържанието му, като държаха писмото така, че тя да не види нито думичка. Когато свършиха, минаха покрай нея и забързаха надолу по рампата, сякаш се бояха, че тя все пак ще събере смелост и ще им конфискува писмото, ако останат още малко.

Нямаше смисъл да се опитва да ги настигне. Приела поражението си, Сара остана още малко в камбанарията, за да види гледката, на която се бяха възхищавали момичетата. Обиколи бавно кръглото помещение, като се държеше за парапета. Дълбоко под нея се разстилаше градът. Безкрайна панорама от червени тухли, бял камък и сиви покриви чак до морето. С изключение на перленото сиво на лагуната Сара не откри никъде многообещаващия блясък на онези канали, които минаваха покрай той четвърти от къщите в града. Височината превръщаше лабиринта от канали и улички в едно-единствено струпване на каменни блокове. Загадъчно, даже от този ъгъл, където всичко би трябвало да бъде ясно, помисли си тя и изпита странна радост.

Най-сетне напусна камбанарията и заслиза по рампата след трите момичета и голямата загадка на писмото.

След дълъг чай в кафе „Флориан“ на площада — в едно от позлатените помещения, а не в портика, защото лейди Ана разсмя лейди Мерил, като заяви, че да се храниш навън, пред очите на минувачите, е вулгарен чуждестранен навик, — се запътиха обратно към гондолите. Лейди Ана и сестрите Мортън вървяха под ръка и си шепнеха възбудено.

Бяха на доста голямо разстояние от кея, когато лейди Ана изведнъж спря и се загледа към лодките. Сестрите проследиха погледа й, после сведоха глави и я повлякоха след себе си, като се смееха приглушено.

Лейди Мерил не обръщаше внимание на момичетата, нито на мистър Дьо Линт и продължи да върви бавно през площада. Ала Сара погледна в посоката, в която гледаха момичетата, и погледът й спря върху гондолиера, който чакаше на стъпалата.

Наистина ли беше гондолиер?

Ами да, защото държеше гребло и когато групата наближи, вдигна ръка към шапката си, както правеха другите. Ала дрехите му бяха твърде изискани, а лицето беше открито и с младежка красота, която много жени намираха за неустоима. Сара погледна отново момичетата и повярва, че е разбрала какво съдържа тайнственото писмо. Вече нямаше нужда да го чете.

Лейди Ана и мис Мортън се качиха в първата гондола, хванаха се за ръце и се загледаха възхитено в красивия млад мъж с гребло в ръка. Сара хвърли отчаян поглед към лейди Мерил и видя как старата дама се усмихна снизходително на момичетата. Сърцето й спря. Каквато и игра да се играеше тук, тя бе сигурна, че не е невинна. Ала докато лейди Мерил не се притесняваше, тя беше длъжна да си държи устата затворена. Освен това нямаше никакви доказателства за предположенията си. Можеше само да разкаже една история, която щеше да разкрие собствената и ненадеждност.

Главата й беше пълна с въпроси, за които нямаше отговор. Защо мавърът я бе поканил на бал с маски? Защо я бе целунал? Ами ако имаше намерение да отвлече лейди Ана, затова искаше да събере информация? Може би смяташе да поиска откуп, или пък се надяваше на женитба и на солидна зестра, когато върне похитената девойка? Или наистина работеше за онзи красив гондолиер с гладки бузи?

Сара прехвърли в ума си десетина възможности, коя от коя по-невероятни. Качи се безмълвно след недоволната мис Ефи във втората гондола, докато мистър Дьо Линт помагаше на майка си да се качи в третата. Докато плаваха обратно към дома си, от гондолата на лейди Ана се носеше смях и макар че Сара през цялото време очакваше напрегнато капанът да щракне, пристигнаха без произшествия. Все пак Сара не пропусна да забележи, че по едно време мис Мортън отметна завесите, за да вижда по-добре забележителностите на града, и при това „случайно“ изпусна кърпичката си в канала.