Лидия Джойс
Музиката на нощта (19)

18

Себастиян и Сара седяха мълчаливо, докато минутите минаваха и дъждът продължаваше да вали. Светът извън тяхната малка изкуствена пещера беше картина в сиво и кафяво. Всички цветове бяха приглушени и меки и образуваха хладен контраст с живия вой на вятъра, който танцуваше в короните на дърветата и шумеше в тревите. Себастиян привлече Сара към себе си и я уви в палтото си. Тя се сгуши на гърдите му и остана неподвижна. Лека възбуда дразнеше сетивата й и тя се наслаждаваше на усещането на тялото му до своето. Радваше се и на дъжд, а и беше доволна и щастлива тук и сега. После вятърът бавно отслабна, и дъждът намаля. Стомахът й изкъркори шумно и я върна в действителността.

— Искате ли да си вървим? — попита тя и се усмихна смутено. — Тук е прекрасно, но аз закусих само с няколко хлебчета и сега умирам от глад.

— Разбира се — съгласи се веднага той.

Промушиха се през отвора, Сара измърмори нещо не особено прилично и стегна кринолина на талията си. След като приглади, доколкото можа, влажните, опръскани с кал поли, Себастиян я хвана под ръка и я поведе бързо към кея, където бяха слезли преди няколко часа.

Катафалката и придружаващите я гондоли си бяха заминали и лодката на Себастиян се полюляваше самотно върху мрачната, мръсна вода. Двамата облечени в бяло гондолиери чакаха на кея и се надигнаха при приближаването им. Себастиян им извика нещо на италиански и мъжете му отговориха бодро.

— Прекарали са бурята в гондолата.

— О! — промълви Сара. — Радвам се да чуя, че не са се намокрили заради нас.

Качиха се мълчаливо в гондолата и се настаниха на пейката. На връщане към Канал Гранде Сара гледаше през прозорчето и остави мислите си да се реят свободно. Развълнуваната вода се движеше само на метър от нея в хипнотизиращи прозрачни гребени към погълнатия от сиви облаци хоризонт. Чистият аромат на дъжда се смесваше с органичните изпарения на лагуната. Сара пое дълбоко въздух.

Когато Себастиян заговори, тя се върна рязко в действителността.

— Възнамерявам да дам бал с маски в палацо Контарини. След три дни.

— Какво? — извика Сара, изправи гръб и го зяпна смаяно, забравила глада и умората. — Шегувате ли се?

Себастиян изглеждаше напълно сериозен и изобщо не правеше впечатление на човек, който се е пошегувал.

— Доскоро имах намерение да наема други помещения, но вие се справихте толкова добре с ремонта, че би било позорно да не празнуваме в нашия собствен палат. Освен това не искам да ви лиша от удоволствието да бъдете домакиня на голям бал.

— Но аз имам още много работа — възрази почти сърдито тя. — Още не съм прочистила вестибюла, а трапезарията е почти напълно разрушена. Ако наистина имате намерение да дадете голям бал като в палацо Белини, целият ми план ще отиде по дяволите.

Себастиян се усмихна малко принудено и това не убягна от погледа й.

— Имам пълно доверие във вас, Сара. Вие ще изберете темата и ще се погрижите за декорацията. Аз ще се погрижа за вечерята и за програмата, освен това ще уредя всички въпроси около прислужниците и задълженията им. Ако желаете, можете да наемете и сто работници, стига да смятате, че са ви нужни — направете всичко, което трябва. Убеден съм, че ще се справите.

Сара поклати глава. Не вярваше, че ще успее да свърши толкова много работа за толкова кратко време. Ала знаеше, че няма смисъл да спори с него. Затова през остатъка отпътуването мълча и се опитваше да подреди в ума си какво й оставаше да свърши. Когато Себастиян вдигна завесите, тя подскочи стреснато. Огледа се изненадано и установи, че са пристигнали пред палацо Контарини. Беше толкова потънала в мислите си, че не бе забелязала как гондолиерите са вързали лодката и са слезли на брега. Под топлото следобедно слънце измитият от дъжда палат изобщо не изглеждаше заплашителен, както го беше запомнила от първото си идване. Петната по мрамора приличаха по-скоро на куриози, отколкото на признаци на болест, а по тротоара вървяха усмихнати пешеходци. Себастиян трябваше да изчака, докато премине изтощената бавачка с веселите си питомци, за да може да слезе на брега и да подаде ръка на Сара.

Тя го хвана подръка и се огледа засрамено. Колко ли смешна изглеждаше в мръсната, измачкана рокля… Хвърли бърз поглед, към скъсаното палто на Себастиян и отстъпи настрана, за да пропусне някакъв мършав мъж. Беше сигурна, че изглежда двойно по-зле от него…

Внезапно мъжът се изправи и се хвърли върху Себастиян изотзад. Сара реагира инстинктивно и с все сила го дръпна настрана. Едва тогава видя блясъка на острието и тъкмо, когато изпищя, ножът се заби в тялото на Себастиян и той нададе дрезгав вик.

Силата на сблъсъка запрати Сара към мраморната фасада на палацото. Себастиян падна върху нея. Тя се опита да напълни дробовете си с въздух и да овладее паниката, когато Себастиян се отдели от нея и се обърна срещу нападателя. Мършавият мъж го погледна изпитателно и за миг прецени големината и силата му. Още преди Себастиян да е направил и една крачка към него, нападателят захвърли ножа и се втурна да бяга. Тропотът на ботушите му отекна по паважа.

— Себастиян! — Сара скочи и улови ръката му. — Ранен ли сте?

Той направи гримаса.

— Само драскотина. Благодарение на вас. — Огледа се и се намръщи. Десетина мъже и жени стояха като втрещени на тротоара и ги зяпаха. — Хайде да влезем.

Сара го последва с лудо биещо сърце. След няколко крачки стисна устни и му предложи ръката си, за да се опре на нея. Той се направи, че не я вижда, и влезе в палацото без чужда помощ. Много скоро вестибюлът се изпълни с уплашени, развълнувано викащи слуги.

— Мистър Гарза — извика Сара, като откри в навалицата едрия иконом, — веднага донесете гореща вода, кърпи и превръзки.

— В кабинета ми — добави кратко Себастиян.

— Сигурен ли сте, че ще стигнете дотам? — пошепна Сара и с последни сили прогони страха от гласа си.

— Абсолютно — увери я той, вдигна глава и Сара проследи погледа му към Джани, който слизаше по стълбата.

— Преди малко едва не ме убиха — съобщи хладно Себастиян. — Искам да знам кой е бил.

Лицето на момъка остана непроменено.

— Разбира се. — И веднага започна да дава заповеди на италиански. Хаотично тичащите слуги се подчиниха незабавно. Няколко по-едри мъже изтичаха навън, други се втурнаха да изпълняват някакви неизвестни задачи.

Себастиян изкачи стълбата, без да се олюлее. Сара го следваше по петите. Когато влязоха в кабинета, той простена и се отпусна на най-близкия стол. Когато се овладя, се намести така, че едната му страна да не се опира на облегалката.

— Дайте да видя — помоли Сара. — Вече съм превързвала мъже, ранени след бой с ножове. — Това беше вярно, но когато се грижеше за Франки, тя беше просто загрижена и нервна — това беше нищо в сравнение с пронизващата болка, която изпитваше сега.

Известно време Себастиян не се помръдна. Само се взираше с невиждащ поглед в стената, сякаш на света нямаше нищо по-важно. Затова Сара вложи в гласа си цялата настойчивост, на която беше способна, и помоли:

— Веднага ще ви превържа — каза тя, когато икономът се появи с гореща вода и превръзки. Себастиян не отговори. Не реагира и докато тя почистваше раната с навлажнена кърпа, за да отстрани съсирената кръв.

— Прав бях — промълви той, когато Сара спря, за да изплакне кърпата. Гласът му беше лишен от всякакво чувство. — Преследват ме.

— Какво? — Сара го погледна смаяно. — Когато подслушах разговора ви с Джани, казахте, че вероятно са били улични разбойници. Че произшествието е било случайност.

— Точно така. Предполагах, че страдам от мания за преследване. — Гласът му преливаше от самоирония. — Очевидно съм се излъгал.

— Невъзможно е да е Дьо Линт, нали? — повита с треперещ глас Сара.

— Не вярвам да е той — отговори Себастиян, отново с безизразен глас. — Той няма представа, че съм във Венеция.

— Кой тогава ви преследва? Кой ви мрази толкова, та е наел убиец да ви премахне? — Сара изстиска кърпата, остави я до легена и посегна към дългия бинт. Решително потисна страха си — нямаше да се поддаде на истерията, колкото и да й се искаше да се отпусне. — Много неприятели ли имате?

— Преди шест месеца щях да кажа, че нямам нито един — отвърна Себастиян. Зарови пръста в косата си и потръпна, когато движението отвори раната. — Всъщност исках да ви спестя историята, заради която сте тук, но вие току-що ми спасихте живота и имате право да я чуете.

— Да, искам да я чуя — отговори със спокоен глас Сара, устремила поглед към превръзката, с която увиваше гърдите му.

Себастиян помълча малко, но накрая се реши и заговори:

— Вече знаете, че някога Дьо Линт ми беше приятел. — Той се изсмя рязко и грозно. — По-точно, тогава бях толкова сляп, че не се сърдех, когато ми казваха колко си приличаме. След като поех наследството си, живяхме известно време в Саламанка заедно с още няколко познати от нашите кръгове. Преживях страстна, но напълно незначителна афера с една от местните куртизанки. След пет години получих писмо от нея, в което ми съобщаваше, че е на смъртно легло, и ме молеше да се погрижа за дъщеря й Адела. Уверяваше ме, че момичето е моя дъщеря. Изпратих един доверен посредник да разследва случая и той потвърди, че жената е на умиране и има петгодишна дъщеря с черна коса и очи, които много приличали на моите. Обещах на жената, че ще се грижа за момиченцето, и след като тя умря, го взех при себе си.

Докато той говореше, Сара продължаваше да го превързва и не смееше да го прекъсне. Всяка негова дума беше отговор на въпросите, които досега не се решаваше да зададе. Затова жадно попиваше всичко казано от него.

— Настаних детето в Амбърли парк, едно от по-малките ми имения. Назначих гувернантка, бавачка и няколко прислужнички. Бях дяволски самодоволен и се гордеех с постъпката си. Всяка година й изпращах подаръци за Коледа, когато бях в добро настроение, обикалях магазините и й купувах разни неща. Веднъж в годината се появявах лично, отрупвах я с подаръци и пак изчезвах. Миналата година отидох при нея през август след почти двегодишно отсъствие. Честно казано, отидох в Амбърли парк не заради Адела, а за да обсъдя с адвоката си някои неотложни инвестиции — макар че тогава почти не се интересувах от финансите си. Но исках да съм наясно поне с най-важните вложения и разходи. Видях Адела и установих, че е станала красиво, интелигентно момиче на дванайсет години. Отново изпитах задоволство, че съм удържал на думата си и съм се грижил добре за нея.

Ожесточението в гласа му накара Сара да прехапе устни и да преглътне напиращите на езика й утешителни думи. Стегна превръзката и запази мълчание. Себастиян продължи, сякаш изобщо не я забелязваше:

— Най-неочаквано в Амбърли пристигнаха братовчед ми Даниел, Дьо Линт и още няколко познати. Не знам защо, но ги поканих да останат. Първия ден, когато все още бяхме сравнително трезви и се държахме прилично, ми хрумна да повикам Адела, за да ни изпее хубавата песничка, която бе изпълнила в деня на пристигането ми. Бавачката се възпротиви, но аз я убедих. Всички бяха въодушевени от Адела и ме похвалиха за великодушието, че съм я приел и се грижа за нея. Аз, естествено, бях убеден, че другите ще забравят Адела също толкова бързо, колкото я забравях аз.

Сара едва не извика. Вече знаеше как ще продължи историята, но не си позволи да го прекъсне.

— След две вечери компанията беше доста пияна. Тъкмо се готвех да си лягам, когато чух писъци и отидох да видя какво става. Заварих бавачката да пищи като луда и да стиска Адела в прегръдките си. Малката беше цялата в кръв и очевидно бе изпаднала в шок. Не мога да опиша какво почувствах в онзи момент. Всичко, което бях в продължение на тринайсет години или повече, изведнъж се изправи пред мен в целия му егоцентричен ужас. Аз сам бях разрушил единственото добро, което бях сторил през целия си досегашен живот. Една от уличниците, които ни правеха компания, дошла да повика бавачката, за да й отвлече вниманието. Описанието съвпадна с проститутката, която бе довел Дьо Линт — като ви видях онзи ден на кея с него, осъзнах, че много приличате на нея, и помислих, че сте била вие.

Заради белезите по лицето, разбра Сара и се почувства зле. Той бе видял белезите й и я бе сметнал за жената, описана от бавачката.

— След като докторът я прегледа, Адела ни разказа какво е преживяла. Нападнали са я в пълен мрак — продължи с пресекващ глас Себастиян. — Не научих много, но описанието й беше достатъчно ясно. Единственият мъж в къщата, който можеше да го е извършил, беше Дьо Линт.

Оттогава бяха минали десет години, но Сара изведнъж изпита стария си страх, усети вонящия дъх на „Мръсния Дейвид“, докато я влачеше към задната уличка, а всички минувачи извръщаха глави. От устата й се изтръгна най-грозното проклятие, което знаеше. Себастиян се обърна рязко и я погледна смаяно.

— Знам какво ще направя с онзи тип — изсъска тя. — Десет минути насаме и един тъп нож…

— Аз доведох полиция, за да го арестува. — Лицето на Себастиян помрачня още повече. — На разпита каза, че момичето го предизвикало. Случаят изобщо не стигна до съда. Бях наясно, че моята небрежност е виновна за случилото се, освен това… не исках да омърся името на Адела в публичен процес… не се надявах на успех. След като нападнах Дьо Линт в Уайтс Клуб, ми дадоха да разбера, че истинският джентълмен не постъпва така. Че не ми вярват. Потеглих към къщи и изхвърчах от файтона си. После се разбра, че оста е била прерязана. Счупих си три ребра, за малко не разкъсах белите си дробове, а ударът по главата беше толкова силен, че докторът беше убеден, че никога вече няма да се събудя, а ако все пак го сторя, ще остана с трайни увреждания. Все още не разбирам как се възстанових напълно. Но докато лежах в тъмната стая, осъзнах, че: само съм използвал Адела. Разбрах, че никога не съм се отнасял добре с нея, а само съм си въобразявал разни глупости и съм подхранвал самодоволството си. Че цял живот съм бил егоист и порочен. Допуснах Адела да преживее нещо ужасно, но се заклех, че ще отмъстя за нея и ще възстановя доброто й име. Затова разпространих новината, че не съм се събудил от комата и съм умрял, докато в действителност започнах друг живот. Затова дойдох тук след Дьо Линт.

— Какво ще правите с него? — попита Сара, все още замаяна от признанието му. — Досега можехте да го убиете сто пъти.

— Заслужава да го убия, защото той също се опита да ме убие. Но той нанесе непоправима вреда на Адела и аз няма да се задоволя със смъртта му. Искам да го видя да страда!

— И какво възнамерявате? — попита отново Сара.

— Не е нужно да знаете — отсече категорично Себастиян и тя не посмя да попита пак. Той се протегна, раздвижи мускулите си и лицето му не трепна. Може би болката беше престанала. — В момента ме интересува по-скоро въпросът кой се опита да ме убие. Невъзможно е Дьо Линт да е открил кой съм. Не е чак толкова умен. Твърде малко хора знаят, че съм още жив. Няколко слуги и братовчед ми Даниел, когото съм обявил за свой наследник и който вече цял месец изпълнява ролята на граф Уортхем. Само един човек би спечелил от смъртта ми…

— Братовчед ви — разбра веднага Сара и изпита болка, като видя как се разкриви лицето му.

— Да. Единственият човек, който през изминалите шест месеца беше неотлъчно до мен, без да ме разпитва и без да настоява за нищо. — Себастиян поклати глава. — Не вярвам. Не мога да повярвам. Може би все пак е Дьо Линт. Може би съм го подценил. Но защо да върви по обиколни пътища, като може да тръгне по прекия?

Сара нямаше отговор. Изведнъж Себастиян тръбна глава и очите му засвяткаха.

— А може би онзи, който трябва да умре, не е граф Уортхем? Може би някой се опитва да убие сеньор Гуера? Това е най-очевидното и най-разумното обяснение. Може би е някой венециански сводник, който се е вбесил от внезапната конкуренция. Ако Даниел искаше да ме види мъртъв, можеше да уреди въпроса в Англия и никой никога нямаше да узнае — продължи настойчиво Себастиян. — Доколкото мога да преценя, всички досегашни нападатели са местни хора. Ако, без да знам, съм навлязъл в територията на някои местен бандит, няма нищо чудно, че е пратил подире ми убийците си.

— Какво по-точно сте направили? — попита Сара.

Себастиян поклати глава.

— Нищо, за която да заслужавам смърт, това поне е сигурно. Сега трябва да доведа плана си до желания край. Веднага след това сеньор Гуера ще изчезне от Венеция, преди някой луд венецианец да е хвърлил тялото му в някой канал. — Той направи гримаса и допълни: — Ако чакаме твърде дълго, поредният убиец може да има късмет. Например като опита с пистолет.

Сара потрепери.

— Кога ще приключите с плана си?

— След три дни, естествено — отговори с известно нетърпение той. — На бала с маски.

Присви я корем. След три дни? Толкова скоро? А после… какво ще стане после?

— Какво ще правим дотогава? — попита вместо това тя.

— Нищо — отговори уверено той. — Има само едно нещо, което е от значение.

— И какво е то? — попита настойчиво тя.

Себастиян я погледна нерешително, сякаш не знаеше дали да й се довери.

— Трябва ми едно шишенце от одеколона на Дьо Линт — отговори след малко.

— Одеколон за бръснене? — Сара не бе очаквала подобно нещо.

— Точно така. Опитвам се да го получа от някой слуга, но засега не съм постигнал успех.

Внезапно всички части на пъзела се наместиха по местата си. В Англия Дьо Линт бе избягнал съдебно разследване и процес, защото имаше влиятелни приятели и Себастиян не разполагаше с убедителни доказателства. Обаче в Италия — с някоя малка уличница и с мъж, който прилича на Дьо Линт — можеха да инсценират изнасилване и да заблудят дузина свидетели. Тук непременно щяха да го осъдят. Затова Себастиян държеше да изпипа всички детайли, които да направят фалшивия Дьо Линт досущ приличен на истинския. Затова му трябваше одеколон.

— Лейди Ана — пошепна задъхано тя. — Ето какво сте искали от нея. Да ви даде одеколона на Дьо Линт, дрехите му, всичко. Едно е да подкупвате слуги, за да сложат в стаята цветя и дребни подаръци, но съвсем друго е да крадете. Лейди Ана няма да го сметне за кражба. За нея това ще е игра.

— Много сте умна — промърмори Себастиян. — Засега обаче тя отказва да сътрудничи. Надявам се Джани да постигне най-сетне някакъв успех.

— Разбира се, че ще постигне — увери го тя, припомнила си, че лейди Ана беше луда по италианеца. Когато най-сетне проумя какъв е планът на Себастиян, от сърцето й падна камък и изпита огромно облекчение. Как бе могла да се съмнява в намеренията му относно лейди Мерил и лейди Ана? Той не беше чудовище. Беше преследвал нея, Сара, само защото я бе смятал за жената, описана от бавачката. Приближи се до него и сложи ръка на рамото му.

— Всичко ще свърши добре, Себастиян, ще видите.

Очите му потънаха в тъмни сенки и изразът им остана неразгадаем.

— Боя се, че не споделям оптимизма ви, Сара, но се надявам да се окажете права.