Лидия Джойс
Музиката на нощта (11)

10

Сара се събуди. Дъхът й висеше като мъглица във въздуха. Надигна се в леглото и се огледа неразбиращо. Всичките й неща бяха изчезнали от масата, пътническият сандък стоеше отворен в края на леглото. Гледката върна спомена за случилото се през нощта с всичките му ужаси. Тя стана, уви се в тънкия чаршаф, за да се предпази от студа, който бодеше голата й кожа, и отиде до прозореца. По моста, където я очакваше миналия път мавърът, вървяха пешеходци във вълнени палта и поглеждаха сърдито към оловносивото небе.

Къде беше златното италианско слънце? Къде бяха веселите, пеещи гондолиери на Венеция?

Сигурно е било сън, каза си уверено Сара. Ето какво бе останало от тях. Тихата улица изглеждаше толкова странно, че гледката й се стори нереална, произлязла от въображението на луд художник, безшумно събудено за живот.

Сара се облече бързо и изми лицето си със студена вода, без да обръща внимание на треперенето. Среса се и уви косата си на строг кок на тила. После претърси образа си в огледалото за непокорни кичурчета и неумолимо ги приглади назад. Огледа внимателно полата си за неприлични гънки. Накрая се наметна с тежък черен шал и слезе за закуска, треперейки от страх.

Балконът беше пуст. Навън вееше студен вятър. Сара се ослуша и дочу гласове от едно странично помещение. Отвори вратата и влезе в малката трапезария, която подобно на нейната стая нямаше печка и не се отопляваше.

Лейди Мерил я огледа изпитателно, трите млади момичета, които тъкмо сядаха, не я удостоиха с поглед. Мистър Дьо Линт не се виждаше никъде.

Лейди Мерил се бе погрижила никой да не узнае за случилото се миналата нощ. Бърз поглед подсказа на Сара, че вече не ги обслужва момичето, което снощи бе довело лейди Мерил и мистър Дьо Линт в стаята й, а друго, непознато. Сара изпита съжаление за съдбата на прислужницата — дори да беше съучастница на мавъра, не беше редно да я уволнят, след като вината беше изцяло нейна.

— Прощавайте, успах се — прошепна тя, зае мястото си и сведе глава. Искаше й се да е невидима, но това беше невъзможно, тъй като момичетата вече не се притесняваха от присъствието й. Тази сутрин очевидно бяха решили да не я пренебрегват, а да я въвлекат в разговора си — в ролята на експерт.

— Знам, че непрекъснато се ровите в пътеводителя си, затова…

Разпитаха я за всички забележителности на Венеция, които им идваха на ума. Сара напразно обясняваше, че не може да помни всичко или че за въпросната забележителност няма нищо в пътеводителя й. Всеки път, когато решаваше да се изплъзне, момичетата неумолимо продължаваха разпита. Затова започна да им отговаря добросъвестно, но понякога добавяше и нещо от себе си. Лейди Мерил следеше разговора със снизходителна, но сдържана усмивка.

Предишния ден Сара би се наслаждавала на играта. На снизходителното отношение на момичетата, на шегичките им, на смеха, когато забелязваха, че е започнала да си измисля. Но само за една нощ всичко се бе променило и тя се чудеше дали изобщо е способна на някакви чувства.

Най-сетне закуската свърши. Момичетата отидоха в салона, за да се занимаят с уроците си. Това беше единственото помещение, което разполагаше с печка. Лейди Мерил повика Макчарити, за да й помогне да се облече. Камериерката извади най-дебелото палто и плътен вълнен шал.

Студът я пронизвал до кости, обясни лейди Мерил, но това не било причина да се откаже от уговорките си. Опряна на Сара тя слезе тежко по водната стълба и се настани в чакащата гондола. Двете жени посетиха няколко красиви стари къщи, в които живееха бивши величия: венецианци, немци, французи и дори американци. Някои от помещенията бяха древни като палата, в който се бе настанила лейди Мерил, ала повечето бяха допълнително оборудвани с кахлени печки или се отопляваха с мангали, каквито използваха местните хора. В една от къщите имаше дори оригинална камина. „Най-прекрасното хрумване на строителите“, както каза старата французойка, на която принадлежеше сега дворецът. Лейди Мерил разговаряше учтиво със старите си приятели, докато Сара се опитваше да остане незабелязана и да не трепери твърде очебийно.

Ала когато излязоха от последната врата, още първият вихър на студения вятър прогони далеч спокойното, сънено самодоволство, в което беше изпаднала. Защото съобщението, че ще се върнат в палацо Баволо, извика в съзнанието й спомена за погледа, с който я бе оставил снощи мистър Дьо Линт. И за мрачното обещание в очите му.

Опасенията й се оказаха оправдани. Още при влизането установи, че мистър Дьо Линт се е върнал да обядва с тях.

Като забеляза Сара, лицето му се озари от мрачна радост и тя усети гадене.

Все някак успя да преживее обяда. Когато приключиха, лейди Мерил реши да се оттегли в топлото си легло, а синът й заяви, че излиза и няма да се върне преди вечеря. Сара изпита огромно облекчение и с готовност придружи господарката си до спалнята й. Благодарността й беше огромна и с радост написа няколко писма със скованите си пръсти. Добре, че беше топлината на свещта, иначе щяха да се вкочанят напълно. Когато лейди Мерил я освободи, тя се запъти бързо към стаята си с намерението да остане там до вечерята.

Ала когато излезе в портеджото, видя мистър Дьо Линт, облегнат на една от колоните на лоджиите с гръб към канала. Явно я чакаше. Сърцето й заби като безумно и тя се огледа скритом, но леденостуденото, открито портеджо беше пусто. Естествено, обади се унизената, отчаяна част от нея, той се е погрижил за всичко.

— Моя скъпа, скъпа Сара — прошепна Дьо Линт. — Дълго ви чаках. — Тонът му беше преувеличено сладникав, а добре познатото грозно блещукане в очите му й показа, че се наслаждава на ролята, която играе.

— Мистър Дьо Линт — поздрави сковано тя. Ръката й беше на бравата. Едно завъртане, и щеше да се върне в спалнята на лейди Мерил. А после какво? Сто оправдания, хиляда извинения преминаха в миг през главата й и се разпиляха като суха шума от вятъра, но тя не посмя да посегне към нито едно от тях. Можеше да остане още десетина минути при лейди Мерил, може би дори час. Но когато излезе, той пак ще е тук и ще я чака.

Сара гледаше втренчено усмихнатия, добре изглеждащ мъж, който се наслаждаваше на студеното следобедно слънце и на собственото си самодоволство. Опита се да преглътне паниката, която заплашваше да я завладее. В студените му, развеселени очи виждаше собственото си бъдеще, което беше безпомощна да отхвърли. Марионетка, чиито конци той държеше в ръцете си. Щеше да се опита да мине покрай него, за да се прибере в стаята си, той щеше да я спре и…

Точно както някога, точно както някога… Лицата на други мъже минаха през главата й: мъже, които си плащаха и в очите на света не вършеха нищо лошо, докато тя… А имаше и мъже, които не си плащаха. Усещаше ги всичките: как я натискаха, задушаваха я с тежестта си, нахлуваха в нея и вземаха не само тялото, но и част от душата й…

— Не — изрече високо тя. В действителност гласът й не беше повече от шепот, но Сара усети как всяка фибра на тялото й запулсира с нова сила след тази дума.

— Какво има, Сара? — попита Дьо Линт с добре изиграно смайване и усмивката му стана по-широка.

— Не — повтори тя по-високо. Между тях беше половината портеджо — десет метра, а може ой и повече. Между тях беше вътрешното стълбище, Дьо Линт беше по-близо до него, но външната стълба към градината беше точно зад нея. Тази стълба беше като сигнален огън, който я мамеше към свободата. Постепенно лудото биене на сърцето й се успокои.

Тя направи няколко крачки назад, отдалечи се от него. Той стоеше и чакаше, но когато тя направи още две-три крачки, явно разбра какво е намерението й. Отблъсна се от колоната й тръгна след нея.

Даже не бърза, установи Сара и стомахът й се сгърчи от болка. Той е абсолютно сигурен, че ще ме има. Стисна зъби с такава сила, че усети болка в челюстта, обърна се и забърза към градинската страна на портеджото, макар че коленете й трепереха от страх. Чуваше стъпките на Дьо Линт въпреки бученето в ушите си и усещаше, че те стават по-отчетливи, по-близки.

Вратата беше съвсем близо, само на десет крачки, но той беше по-бърз. Не биваше да я настигне точно сега, когато беше съвсем близо до целта! Сара знаеше, че той е по-бърз от нея, но въпреки това се затича — с подскачащи стъпки и тихо пъшкане.

Дьо Линт протегна ръка и хвана рамото й. Сара се хвърли отчаяно в посока към вратата. Извъртя се от хватката му и се удари странично в лакираното дърво. Бравата, бравата… Намери я опипом и я завъртя.

Облегна се с цялата си тежест на вратата, но нищо не се случи.

Трябва да я завъртя на другата страна. Прозрението дойде точно в мига, когато Дьо Линт я хвана за лакътя и издърпа ръката й от бравата.

— Не! — проплака умолително тя, но той я дръпна с такава сила към себе си, че главата й полетя назад. Краката я носеха инстинктивно, мислите се блъскаха в главата й. Известно време нямаше друг избор, освен да го следва. През това кратко време той стигна до най-близката стая, блъсна вратата и я хвърли вътре, право срещу един стол. Столът се преобърна и Сара падна на пода.

Ударът в студения, твърд мрамор изкара въздуха от дробовете й. Коленете и ръцете, с които се опита да смекчи силата му, се натъртиха болезнено. Тя пое дълбоко въздух, за да влее малко сили в парализираното си тяло, и се опря на натъртените си длани. Бутна стола настрана, но той се заплете в полите й. Мистър Дьо Линт затвори вратата и се запъти спокойно към нея. Наведе се и я хвана за рамото.

Сара очакваше да я вдигне грубо, но той й помогна да се изправи почти галантно. Веднага щом краката й намериха опора, тя се откъсна от него и той не я задържа. Ала вместо да отстъпи назад, направи крачка към нея. И още една. При всяка негова крачка напред Сара отстъпваше назад, удряше се в мебели и се спъваше в килими, докато усети стената в гърба ги и разбра, че вече няма накъде да отстъпва. Но той не престана, докато не я притисна в ъгъла и краката му се опряха в полите й. Сара вдигна глава и отчаяно затърси друга възможност за бягство.

— Искам да се прибера в стаята си, мистър Дьо Линт — проговори тя с треперещ глас. Мразеше треперенето си, мразеше начина, по който погледът и избягваше кехлибарените му очи и спираше върху тънкото черно шалче на шията му. Толкова й се искаше да го гледа втренчено и с омраза, докато той сведе глава. Дьо Линт наистина сведе леко глава и се приближи до лицето й. Сега ще я целуне… Сара рязко извъртя глава. Той се изсмя тихо и сложи ръка на гърлото й, за да я притисне към стената.

— Много добре играете ролята на плаха малка мишка, Сара. — Той отново натисна гърлото й и тя не посмя да се помръдне, защото не й достигаше въздух.

— Край с игричките, Сара. — Гласът му прозвуча рязко.

Трябва да се боря, повтаряше си отчаяно Сара, но не беше в състояние да се съпротивлява. Той беше по-силен от нея. Беше син на работодателката й — само една дума, и лейди Мерил ще я изхвърли на улицата. Ала внезапно осъзна, че не може и няма да понесе унижението.

— Престанете да повтаряте името ми! — изсъска тя и се опита да се освободи от натиска на ръката му.

— Какво? — Дьо Линт я погледна с искрена изненада и за секунда разхлаби хватката си.

— Не казвайте името ми! — Сара се опита да се изплъзне, но той я задържа. — То е мое, по дяволите. Моето име ми принадлежи!

Дьо Линт избухна в смях, от който я побиха тръпки. Ала само след миг престана да се смее, замахна и я удари в лицето. Сара изпищя, но се възползва от замахването му, премести тежестта си настрани и се освободи от него. Хвърли се към вратата, но той отново посегна към нея. Тя знаеше, че няма да се справи, но трябваше поне да опита…

Точно в този миг вратата се отвори и в стаята влезе един от английските лакеи на лейди Мерил.

Сара чу как мистър Дьо Линт спря зад нея, докато тя самата продължи към вратата. Опря гръб на стената и огледа подозрително двамата мъже.

Мистър Дьо Линт изглеждаше спокоен и както винаги малко развеселен. Само леко измачканите дрехи и злобните искри в очите му издаваха, че нещо не е наред. Лакеят зяпаше сцената с неприкрита изненада. Ако сега направи крачка назад и се оттегли, аз съм загубена, каза си Сара и вложи в погледа си няма молба за спасение.

Мистър Дьо Линт се покашля. Младият мъж преглътна нервно и премести поглед от джентълмена към компаньонката.

— Моля за извинение, сър — проговори той, явно в опит да спечели време. — Нямах представа, че сте тук.

— Вървете си — заповяда студено мистър Дьо Линт и погледът му каза на младия лакей, че ако не изпълни нареждането, ще му се случи нещо много страшно.

— Да, сър — отговори бързо младежът.

— Не, моля ви! — Думите бяха само задъхан шепот и Сара разбра, че ги е изрекла, едва когато стигнаха до ухото й.

Лакеят я погледна втренчено, помълча малко и изрече тържествено:

— Лейди Мерил желае да говори с вас. — Думите бяха произнесени бавно и накъсано, но Сара изпита такова облекчение, че едва не избухна в плач.

Лицето на мистър Дьо Линт потъмня. Явно бе разбрал, че това е лъжа.

— Ще я изпратя при майка си, щом свърша с нея.

Младият мъж се разколеба и се обърка, но въпреки това намери сили да възрази.

— Лейди Мерил ме помоли да я намеря и да й я доведа. Лейди Мерил иска да я види веднага.

Дьо Линт се намръщи грозно и Сара очакваше с ужас неизбежния сблъсък. Ала джентълменът се овладя бързо, изруга тихо и се завъртя с гръб към тях.

— Явно сте уловили в мрежите си и този глупак — изсъска той. — Но аз няма да се откажа толкова лесно. И тогава ще престанете да ми се правите на светица.

— Благодаря ви — пошепна Сара, когато излезе след лакея в портеджото. — Ако мога да направя нещо за вас…

— Не искам услугите ви, мис — отговори младият мъж. Лицето му се втвърди и диалектът му изпъкна много ясно. — Не, благодаря, мис. Работя вече пет години за лейди Мерил и съм се научил да се измъквам от всевъзможни ситуации, но ми се струва, че заради вас ще трябва да си търся нова работа. Не искам да ми благодарите.

Той се врътна и я остави сама. Сара затвори очи за миг, после избяга в стаята си и заключи вратата.

Облегна се на рамката и моментално си спомни слугинята, която миналата нощ бе влязла тук с малкия месингов ключ в ръка. Цялото й тяло се разбунтува. Притисна ръце към стомаха си и едва успя да измъкне нощното гърне изпод леглото, преди да започне да повръща.

Когато свърши, тя прибра гърнето под леглото, изплакна устата си и се изми с ледената вода в легена. Сложи един стол под бравата и падна тежко в леглото.

Впи поглед в позлатения таван над главата си, без да вижда нищо. Край. Всичко свърши. Не можеше да остане нито миг повече при лейди Мерил. Беше проиграла последния си шанс за независимост. Беше изгубила едничката работа, с която можеше да се гордее. Само за една година бе разрушила всичко постигнато досега. Незаконното ирландско хлапе, израснало между уличници, крадци и убийци, нямаше талант за кражби и беше твърде слабо, за да работи тежък физически труд. Нямаше никакво значение, че сърцето не й позволяваше да печели хляба си по единствения начин, който й оставаше. Да, най-старата професия на света не беше за нея. Но тя беше единственото и право по рождение. То беше написано на лицето й и всеки, който я видеше, го знаеше. Тя струваше само това, което имаше между краката си, а дори и то не струваше почти нищо. Топла буца плът без мозък и без полза…

Очите й се напълниха със сълзи. Плака дълго, докато сълзите пресъхнаха. Когато слезе за вечеря, се чувстваше като смачкан розов цвят. Още не беше готова да се покаже пред мистър Дьо Линт — всъщност никога не беше готова, — но нямаше друг избор.

Той я наблюдаваше през цялото време и се възползваше от всеки случай да я предизвика — изобщо, държеше се по стария, отвратителен начин. Лейди Мерил, която иначе беше много внимателна, изглеждаше глуха за грозните му думи, смееше се на шегите и на малките му жестокости. Момичетата и гувернантката им сякаш не забелязвала нищо. Сара мълчеше упорито и отговаряше само когато не можеше да го избегне.

Когато им сервираха десерта, Дьо Линт успя да погледне Сара в очите и с усмивка посочи нещо до чинията си. Сара неволно погледна натам и в началото не разбра за какво се касае. Ала погледът й бързо проникна в играта между сенки и отблясъци и тя позна ключа от стаята си.

В този момент нещо в нея замръзна и тя усети, че не може да остане нито секунда повече в залата за вечеря. Надигна се и осъзна рязкото си движение едва когато шест двойки очи я зяпнаха изненадано.

— Моля да ме извините — пошепна с пресекващ глас. — Не се чувствам добре. — И избяга от стаята, без да чака позволение.

Едва когато застана пред вратата на спалнята си, осъзна, че все още стиска в ръка десертния нож. Мушна го в джоба си, извади ключа, влезе бързо и заключи след себе си — макар вече да знаеше, че е безсмислено. Стисна здраво зъби, за да се овладее, отвори пътническия сандък, шкафа и чекмеджетата, разпростря наметката си върху леглото и нахвърля вътре цялото си жалко имущество. Когато свърши, все още имаше достатъчно плат, за да върже здрав вързоп. Огледа се за някакви по-ценни предмети, които би могла да прибере, успокоявайки съвестта си с аргумента, че не са й платили заплатата и че всяка дреболия би могла да напълни стомаха й. Взе лампата и свещника и нарами тежкия вързоп. В него беше всичко, което притежаваше. Никога досега не беше помисляла, че материалната страна на живота й тежи толкова малко.

Затвори вратата зад себе си и излезе в портеджото. Различи гласа на Дьо Линт сред глъчката, която долиташе от трапезарията, докато бавно се промъкваше покрай стената към градинската стълба и сърцето й биеше до пръсване. Когато слезе в градината, скри вързопа зад една статуя, върна се в къщата и смело влезе в кухнята. С няколко прости думи и много жестове накара готвачката да й приготви торбичка с храна за два-три дни. После се върна навън в нощта.

Когато метна вързопа на гърба си, окончателността на решението й я улучи като удар. Беше изпаднала в отчаяно положение. Къде да отиде, като нямаше никакви пари? На всичкото отгоре се намираше в град, чийто език не говореше. Имаше само един занаят, в който не съществуваха езикови бариери, но тя не би могла да го упражнява. Не искаше изобщо да мисли за тази възможност. Не беше готова да се предаде на съдбата. По-добре да беше отстъпила пред настояванията на Дьо Линт, въпреки страшните часове, които беше преживяла след нахлуването му в спалнята й. Той можеше да я има не повече от един-два пъти на ден, а ако бързо се откаже от съпротивата си, интересът му скоро ще отслабне и ще се насочи към други неща.

Сара познаваше само един човек, който беше в състояние да й помогне: Маги. Приятелката й можеше да й изпрати пари и да й купи билет за връщане в Англия. Даже първа класа, ако я помолеше. Ала последните остатъци от гордост в душата й не допускаха да потърси спасение от приятелката си. Вече не й беше необходима благотворителност, тя беше завършила образованието си и носеше добродетелни, строги дрехи. Макар че и двата фактора бяха твърде малка утеха, особено сега, когато пред нея се беше отворила бездната на живота.

Потискайки един отчаян стон, тя отвори градинската портичка й излезе на площада. Пое по една от страничните улички, зави няколко пъти и навлезе дълбоко в непрогледния лабиринт. Вървеше бързо, по някое време дори се затича — съсредоточи цялата си сила и решителност в краката, за да се отдалечи достатъчно от Дьо Линт и онова, което той олицетворяваше.

В мрака всички кръстовища изглеждаха еднакви. Всеки газов фенер беше като предишния, същите бяха и причудливите олтари на всеки ъгъл, нишите с безкрайни варианти на една и съща гротескна тема. Сара вървеше, без да мисли, обувките й тропаха по паважа и я предпазваха от мрачни размишления. Вървя, докато напрежението и объркващите образи на града вече не оставяха пространство за мислите и. Винаги когато се озоваваше пред стена в края на някоя задънена уличка или някой тъмен канал й прерязваше пътя, тя се обръщаше и продължаваше в произволно избрана посока. Нямаше планове, не можеше да си представи накъде върви. Знаеше само, че трябва да се отдалечи максимално от палацо Баволо и мъжа, който я дебнеше там.

По някое време краката й се разтрепериха. Не носеше ръкавици и пръстите на ръцете й, отдавна вече изтръпнали, не бяха в състояние да държат вързопа. Трябваше да признае, че не може да върви така през цялата нощ.

Въздъхна и спря. Пусна вързопа в краката си и се огледа. Намираше се на тъмно площадче. Половин дузина от хилядите венециански котки я наблюдаваха отвсякъде. Точно пред нея се виждаше западнала църква, която по нищо не се отличаваше от другите, намиращи се на почти всички площади. Мраморната фасада беше занемарена от години и цялата на петна, някога гордите фигури на светците сега изглеждаха тъжни и изгубени.

Нямаше ни най-малка представа къде се намира и къде трябва да отиде. Опита се да си спомни какво беше чела в учебниците по история за средновековните църкви. Да, повечето от тях бяха служили като убежище на криминални престъпници и преследвани. Независимо че правото на убежище все още беше валидно, тя се съмняваше, че тази традиция се е запазила до ден-днешен. Въпреки това… имаше ли друг избор?

Тя изкачи петте стъпала до църковните двери и спря в нерешителност. Пред нея се издигаше бронзова двукрила врата с библейски сцени, чиято патина изглеждаше на петна под светлината на газовите фенери. Дълго време се взира в сцената, показваща Сузана в банята, преди да събере смелост да натисне бравата.

Нещо се потърка в краката й и тя изохка задавено. Погледна надолу й откри сиво котенце, което бе напуснало „наблюдателницата“ си и бе дошло при нея. Суеверна, каквато всъщност не беше, тя го схвана като добър знак и решително отвори вратата. Не се чу никакво скърцане и след две крачки Сара вече беше в църквата. Котенцето я следваше по петите.

С изключение на няколко осветени малки олтара в един от страничните параклиси, църквата беше пуста и тъмна. Сара успя да различи няколко арки и неясните очертания на някаква картина. Празното помещение излъчваше някаква особена влага. Сигурно църквата беше един от малкото общински домове, останали пощадени от разрушителния гняв на французите, който пътеводителят й описваше подробно. Ала в тази изпълнена с вълнения нощ ехото на стъпките й в църковния кораб изглеждаше заплашително и тя имаше чувството, че всяка мадона и всеки резбован светец са втренчили погледи в нея. В нейната представа обаче тези погледи не бяха враждебни, по-скоро подозрителни, защото очите на светците бяха виждали много неща и се бяха научили да проявяват недоверие.

Колебливите и стъпки я отведоха от централния кораб под закрилата на едно странично помещение, където се отпусна на постамента на една колона. Очакваше, че студеният камък в гърба й ще я разтрепери, но подът и колоната се оказаха приятно топли. Дълго време усещаше само топлината и зяпаше котката, която внимателно обследваше новата територия.

И аз не съм на мястото си като теб, малката, каза си Сара. Катедралата „Сан Марко“ беше плод по-скоро на потребността на дожите от разкош, отколкото на нуждата им от молитва, но тази малка църква беше изцяло изпълнена с божествено смирение и това я обърка. Доколкото изобщо беше религиозна, тя се смяташе за примерна англиканка и историите за безбожните нрави и обичаи на папистите предизвикаха в сърцето й угризения на съвестта, че е влязла да търси убежище в помещение, което не можеше да смята за свещено. Не, проповедите на строгия викарий в Дънфайър нямаха нищо общо с нейния собствен живот. Осъзна, че е привързана към англиканската църква само защото изпитва желание да придобие всички качества на добродетелна млада дама, а не защото е вярваща.

След време прозаичните номера на котката прогониха чувството й, че е натрапница, и когато се стопли и се поотпусна, тя установи, че стомахът й къркори и че доста време не е хапвала нищо. Мистър Дьо Линт я беше дразнил през цялата вечеря и тя не можа да преглътне нито хапка, затова сега изпитваше вълчи глад. Отвори торбичката и с помощта на ножа, който все още беше в джоба й, грижливо си отряза порция сирене и парче хляб. Котката се приближи и Сара видя под светлината на свещите, че телцето й е невероятно мършаво. Макар да знаеше, че яденето й е малко, тя отчупи парченце сирене и го предложи на животинчето, което го глътна наведнъж, без дори да го помирише.

Сара се нахрани и реши да си легне. Замисли се за бъдещето и мислите й отново описаха пълен кръг, повториха всичко, без да направят крачка напред. Когато всички пътеки бяха утъпкани, се върна споменът за мъжа, а заедно с него и въпросът, който я измъчваше от снощи: Защо?

Вероятно по някое време беше заспала, защото се събуди от мъжки глас и светлина над главата й. Огледа се объркано, примигна и проумя, че се е свила на кълбо край една колона. Котенцето спеше в полата й. Видя свещенически одежди, а над тях изненадани, но мили очи. Свещеникът каза нещо на италиански.

— Не ви разбирам — прошепна Сара, изправи се и котката падна на пода. Като я видя, свещеникът се намръщи. — Съжалявам — продължи бързо тя, — исках само да си почина. Веднага ще си отида. — Поклони се и забърза към изхода, следвана от животинчето. Преди да затвори вратата зад гърба си, хвърли още един поглед към обърканото лице на свещеника. Въздъхна и отново тръгна по улиците. Котката упорито вървеше след нея. От липсата на сън й се виеше свят, улиците й изглеждаха недействителни. На няколко пъти задряма. Избра една посока и вървя, докато улицата свърши, след това избра друга и продължи. Котката вървеше съвсем близо до нея и понякога се мушваше между краката й. Накрая се озова на моста Риалто над Канал Гранде. Мина от другата страна и по липса на по-добра цел тръгна по протежение на канала. Често се налагаше да навлиза в задните улички, защото покрай канала нямаше алея.

В упоените й, сетива бавно проникна представата, че водата вече не е черна като мастило, а тъмносива. Вече се зазоряваше. Тя се обърна към канала и видя как на Канал Гранде се събира флотилия от малки и големи плавателни съдове. За момент изпита страх, защото изтощеният й ум предположи, че я преследват, но после забеляза, че малката флотилия беше тежко натоварена с пресни стоки и приличаше на огромна плаваща градина. Много скоро лодките стигнаха до края на канала. Последва бъркотия от гласове и суетня. Лодкарите крещяха на хората, които чакаха на брега, да разтоварват по-бързо, за да дойде редът на следващите чакащи. Сара се обърна и установи, че тесният тротоар се отваря към просторен площад, на който са издигнати дузини сергии.

Тя се придвижи бавно към пазара и взе котката на ръце, за да не я смачкат в навалицата. Касетки със зеленчуци и риба украсяваха сергиите в ред, който тя не можа да проумее. Бъркотията беше толкова голяма, че се почувства невидима. Движението на работниците и крясъците на лодкарите създаваха весела, ведра атмосфера и тя се зарази от общата радост. Под бледата светлина на утрото главите на зелките изглеждаха като от стъкло, а скаридите — като блестящи сиви перли. Още преди лодките да са разтоварили стоката си, се появиха първите венециански домакини, за да си изберат най-доброто, което можеше да им предложи пазарът. Някои от жените и мъжете зад щандовете поглеждаха Сара с очакване и я канеха да си купи прясна риба и свежи репички. Това я смути и тя побърза да се скрие в една странична уличка. Котката мъркаше в ръцете й, докато двете продължиха безцелното ходене по улиците.

Може би след около час Сара осъзна, че кварталът й е познат. Бе видяла този балкон, когато се връщаше от палата на мавъра, след малко позна и резбования лъв над вратата. Тръгна обратно, по едно време се отклони от пътя, защото не можеше да продължи покрай канала, но след около двайсет метра се върна. След четвърт час вече стоеше пред вратата на някога бяла господарска къща и се взираше в огромния мраморен паяк.

Сара спря в нерешителност.

Бе стигнала дотук, но какво, за бога, трябваше да направи сега? Мавърът беше виновен за преживяното унижение. Тя не можеше да го обвини в нищо, не можеше да предяви никакви изисквания, нито юридически, нито морални, за да го принуди да я обезщети за страданието, което й беше причинил. Нищо, абсолютно нищо не можеше да й върне мястото при лейди Мерил.

Тя стоеше и се взираше във вратата, съзнавайки, че лицето й е изложено на утринното слънце. Прашната й рокля говореше красноречиво за лошо социално положение. Как бе могла да повярва, че жена като нея може да означава нещо за мъж, живеещ в такъв палат? Защо изобщо си бе направила труда да дойде тук?

Усети удари на опашка в полата си и забрави мъчителните мисли. Котката се триеше в глезените й и я гледаше с доверие. Сара се засмя безрадостно, седна на паважа, облегна се на мръсната бяла стена и започна да милва животинчето. Настойчивото мъркане продължи, докато младата жена се смили и отряза с ножа парченце от скъпоценното сирене. Котката го глътна наведнъж и я погледна с очакване.

— О, миличка, не знаеш ли, че нямам почти нищо — пошепна Сара и помилва копринено гладката козина. Котката я погледна мъдро и се изтегна по гръб. Макар да знаеше, че повечето котки не обичат това, Сара я помилва по корема и животинчето замърка още по-силно.

Въпреки безкрайната, ужасяваща нощ Сара не бе проляла нито една сълза. Беше напуснала работното си място като безчестна жена и крадла. Знаеше, че може да спечели малко пари, като продаде подаръците от мавъра, и че практически, няма перспектива пред себе си. Не можеше да плаче за самата себе си, защото страхът стягаше гърлото й. Ала сега, изправена лице в лице с безрадостната съдба на едно мършаво улично коте, очите й се напълниха със сълзи.

— Бедното глупаче — пошепна задавено тя. — Нямам нищо за теб. Защо избра тъкмо мен?

Докато милваше котето, усещаше ребрата му и силната вибрация на мъркането. Съзнанието, че не е в състояние да помогне дори на една улична котка, я разтърси до дън душа.

Сара стисна здраво устни, за да не избухне в плач, метна вързопа на рамото си и се приготви да продължи пътя си. В този миг черната двукрила врата се отвори и на прага застана тъмнокос мъж. Ужасена, Сара позна красивия млад „гондолиер“, който се правеше на влюбен в лейди Ана. Сега беше облечен в скромен костюм на секретар или писар. Като я видя, той смръщи чело и я попита нещо на италиански.

— Тук съм, защото искам да говоря с господаря ви — чу се да казва Сара. Беше толкова учудена от собствените си думи, че едва не побягна. Само успокояващото мъркане на котката в краката й я задържа на място.

— Господарят няма нужда от още слуги — обясни студено мъжът. Английският му беше безупречен, почти без акцент.

Сара събра сили и се постара, доколкото можеше, да имитира лейди Ана.

— Аз не съм прислужница. — Опитваше се да говори надменно, но се боеше, че гласът издава изтощението и. — Аз съм любовницата му. Преди две нощи бях тук и искам да го видя отново.

Всяка дума беше истина, но като цяло впечатлението беше лъжливо.

В първия миг мъжът я зяпна слисано, но като огледа по-внимателно лицето й косите й, недоверието му изчезна и той кимна кратко.

— Спомням си — изрече сдържано. — Ще говоря с него. — Врътна се и изчезна обратно в палата.

Вероятно очакваше Сара да чака връщането му отвън и тя го знаеше. Ала знаеше също, че за мавъра ще е много по-лесно да нареди на своя секретар да я отпрати, отколкото да го стори лично. Затова вдигна котката на ръце и влезе след него в къщата.

Последва го безшумно до голямата зала. Осветена от прозаична дневна светлина, тя изглеждаше много по-студена и отблъскваща, отколкото под сиянието на десетки свещи. Обувките й скърцаха върху мръсния каменен под. Рисуваните китайски паравани бяха в наситеночервено, но скъпият плат се цепеше и на много места се бе обезцветил от водни петна. Няколко ниски врати без никаква украса водеха към кухнята и другите стопански помещения и това правеше високия таван още по-висок. Сара погледна несигурно към тавана и откри фантастичен полилей с причудлива форма, чиито стъклени цветя грееха в червено, синьо и зелено под ярката слънчева светлина, падаща през горния прозорец. Само извитата стълба беше такава, каквато я помнеше: мраморните извивки я канеха да се качи на горния етаж, където тя и мавърът бяха прекарали нощта. Той със сигурност беше там.

Сара събра цялата си смелост, изкачи стълбата и стигна на белетажа точно в мига, когато писарят влезе в едно от страничните помещения и остави вратата отворена. Сърцето й биеше лудо, но тя продължи напред. Чу момъка да говори бързо на италиански и с ужас разпозна сериозния баритон на мавъра, който му отговори рязко.

Спря колебливо зад вратата, опитвайки се да се овладее и да влезе, макар че много й се искаше да избяга. Точно тогава котката се измъкна от ръцете й, скочи на пода и се втурна в стаята, преди да е успяла да я хване.

Мавърът замлъкна и Сара разбра, че секретарят му ще се появи само след секунди, за да я наругае за нахлуването и да я прогони от къщата.

Затова пое дълбоко дъх, изпъна крехките си рамене и влезе.

Посрещна я шокирано мълчание. Мавърът седеше зад писалището си в дъното на стаята, секретарят стоеше пред него.

Патрицианското му лице беше все така красиво и накара, сърцето, й да бие по-силно: ясни очи, строги черти, широко чело, чувствена уста. Ала погледът беше загадъчен, лицето — непроницаемо. Сякаш носеше маска.

Нечувствителна към напрегнатата атмосфера, котката седна в средата на стаята и започна да се мие. Сара отдели поглед от мавъра, впи облекчен поглед в животното и се опита да овладее обърканите си чувства. Гневът беше най-силното и най-лесното за идентифициране чувство. Горчивият, метален вкус в устата, горещите вълни, които замъгляваха погледа й, бяха израз на гняв. Ала по-дълбоко цареше ужасна бъркотия — срам и отчаяние, несигурност и още едно, абсолютно чуждо чувство, което я накара да вирне брадичка и да впие мрачен поглед в мъжа, който я бе измамил: гордост.

Себастиян не можеше да повярва, че тя е дошла в дома му. Че е събрала смелост да застане пред него без маска, без карнавална рокля, и да го предизвика. Дрехите й бяха скромни и безлични, червеникаворусата коса висеше безсилно от двете страни на лицето. Чертите й биха изглеждали красиви, ако не бяха мъртвешката бледност, белезите от едра шарка и напрегнатото изражение. У тази жена със сигурност нямаше нищо привлекателно, но той я желаеше със сила, която му отнемаше дъха. Макар да знаеше коя е и какво е направила, искаше да я прегърне и да я целува, докато бузите й запламтят, да се самозабрави и да се хвърли в опиянението на страстта, което ги свързваше. Дори да е само за няколко минути. Луд съм, каза си сърдито той. Аз съм полудял.

Тогава тя вдигна глава и вирна брадичка — и той падна в плен на погледа й както тогава, край канала, когато я видя за първи път. Очите й бяха още по-завладяващи, отколкото в замъгления му от страст спомен. Освен това не бяха черни, както беше предполагал, а дълбоко, среднощно сини. И искряха.

— Надявам се, че сте забавлявали добре снощи — изрече тя толкова студено и надменно, че той се облещи смаяно. Това не беше безличната сива мишчица от първата им среща — това беше кралицата на Франция. Неочакваното нападение го стресна. Желанието и смайването преминаха във възмущение.

— Да се забавлявам? Да не мислите, че тук става въпрос за забавление? — Той се изправи с намерение да се възползва безсрамно от високия си ръст, като застане пред нея.

Сара потрепери, но не се отдръпна.

— Аз не съм нито глупава, нито наивна, сър. От мига, в който ви видях край канала, знаех, че намеренията ви не са почтени. Да, тогава може би само предполагах, че не сте почтен човек, но това не означава, че съм била сляпа. — Докато говореше, лицето й се зачерви и той се почувства неловко. — Не знам дали аз съм първата почтена жена, с която се отнасяте по този начин, но се надявам да съм последната.

— Почтена? — Себастиян буквално изплю думата. — Значи смятате, че е почтено да сте любовница на Бертран дьо Линт? Да ви плаща за „услугите“?

Сара го погледна изумено.

— Аз… с мистър Дьо Линт? — прошепна невярващо. — Аз никога, никога, никога… — Гласът й укрепна и се повиши. — Как смеете да твърдите подобни глупости? Как смеете да ми вменявате такива неща? — Овладя се, преди да е изпаднала в истерия, и преглътна мъчително.

Себастиян изпита чувството, че е получил удар в корема. Нещо не беше наред. Отпусна се тежко в стола си и се опита да възрази:

— Сама ми казахте, че работодателят ви…

— Работодателката ми е лейди Мерил. Аз съм нейна компаньонка. — Сара го гледаше с огромни тъмносини очи, лицето й беше разкривено от гняв.

— Значи не сте метреса на Дьо Линт… — Себастиян имаше чувството, че стените наоколо рухват. Най-после разбра, че е бил заслепен от омразата си. Ако беше метреса на Дьо Линт, Сара не би се движила открито в компанията на лейди Мерил, нито би излизала на разходка с внучката на дамата и приятелките й. Тя беше компаньонка. Не курвата на Дьо Линт. Не съучастницата в нападението над Адела.

— Ако бях останала, нямаше да мине много време и щях да стана точно това, в което ме упреквате. По ваша вина.

Тихият, сух глас го пробождаше в мозъка.

— Невинна… — прошепна съкрушено. — Още една невинна. Поне веднъж не можах… — Замлъкна и едва успя да се пребори с напора да скрие лице в ръцете си.

— Какво съм ви направила? — Въпросът прозвуча като неумолимо обвинение.

— Бях убеден, че сте доброволна съучастница в едно ужасно престъпление, извършено от работодателя ви Дьо Линт — изрече с болка Себастиян. — Ако бяхте жената, за която ви смятах, щяхте да сте заслужили онова, което ви причиних — и дори нещо по-лошо. А що се отнася до Дьо Линт — за него и смъртта е малко.

— Какво е извършил?

— Молете се никога да не узнаете — отговори Себастиян.

Сара стоеше пред него и го гледаше неуверено. Изгубена млада жена, станала жертва на недоразумение, за което не смееше да мисли. И тази гротескна мършава котка в краката й… На бузите й бяха избили червени петна, очите й блестяха от гняв и гордост, а устните й — устни, които познаваше толкова добре, — бяха отворени по начин, който събуди в сърцето му копнеж. Би трябвало да изпитва чувство за вина, да прояви великодушие, да се отнесе с нея като щедър баща. Можеше да й връчи хиляда лири и да я прати обратно в Англия с най-луксозния кораб. Да я върне при семейството й, ако имаше такова.

Ако беше джентълмен, сигурно щеше да направи точно това. Но той не беше джентълмен. Все още я искаше, повече от всякога. Особено след като вече знаеше, че тя не е тази, за която я е смятал. Искаше да я задържи при себе си, но не само заради спомена. Не можеше да забрави онова, което й бе причинил, нито онова, което представляваше самият той. Тя беше като балсам за раните му и заедно с това олицетворение на всичките му демони. Затова щеше да й предложи нова позиция, ново място. Нищо, че беше недопустимо за джентълмен в неговото положение.

— Щом са ви прогонили от работата ви заради мен, аз се чувствам длъжен да ви предложа друга работа. Мога да се престоря, че искам да ви назнача като икономка или секретарка, но не желая да лъжа. Аз съм закоравял грешник, затова ще поискам от вас точно това, което е поискал Дьо Линт. Мисля, че не е нужно да говорим надълго и нашироко. Останете с мен. Станете моя метреса. Обещавам да се отнасям с вас много по-добре, отколкото досега.

Сара замръзна на мястото си. Огънят в очите й угасна, в тъмните зеници светна объркване.

— Днес съм без маска — прошепна безсилно тя след известно време. В гласа й звънеше тих копнеж, който го удари право в сърцето. £два успя да се престори, че не го е забелязал.

— Нима мислите, че до днес не съм знаел как изглеждате? — Гласът му прозвуча рязко, почти обидно.

— Но вие ме искахте — отговори още по-объркано тя. — Знам го, разбрах го…

— Да, исках ви, въпреки че ви смятах за курвата на Дьо Линт. Да, исках ви — повтори твърдо той.

Напрежението на лицето й се разсея.

— Мисля, че нямам друг избор. Приемам предложението ви, но при едно условие.

— И какво е то? — попита изненадано Себастиян.

— Да ми кажете истинското си име.

Той я погледна втренчено и след кратък размисъл отговори:

— Себастиян. Като за начало това е достатъчно.

— Благодаря. — Сара наподоби лек поклон.

Той й кимна резервирано и даде нареждания на младия италианец, който беше проследил сцената в пълно мълчание. Джани се обърна към Сара и нареди кратко:

— Елате с мен. — И тръгна напред. Сара грабна котката и го последва.