Лидия Джойс
Музиката на нощта (2)

1

Стоях във Венеция на Моста на въздишките,

отляво палат, отдясно затвор.

Видях как градът се издига от вълните

като с махване на магическа пръчка.

Хиляда години крилата на облаците

се развяват около мен, а умиращата слава

на далечните дни се смее, когото много покорени

страни виждали мраморните планини на крилатия лъв

и Венеция, държава в държавата,

властвала над хиляда острова

 

Ехото на Тасо вече не отеква във Венеция

и гондолиерът гребе мълчаливо.

Палатите се ронят по бреговете

и в ушите вече не звучи музика

Старите дни отминаха — но красотата е още тук.

Държавите се разпадат, изкуството избледнява —

ала природата никога не умира

И ти не забравяй колко красива беше някога Венеция,

място изпълнено с радост, с много празници,

панаирът на света, маската на Италия!

Джордж Гордън лорд Байрон, „Странстванията на рицаря Харолд, канто 4, I, III“

Прекрасен ден да умреш.

Възвишенията на Корнуел се нагъваха пред прозореца на спалнята му като зелено платно и бавно се спускаха към назъбената линия на сивото море, което виждаше за първи път след продължилата няколко дни буря. Небето беше с цвят на крехък син порцелан, а светлината, която падаше през вдигнатите завеси, криеше сладко обещание за наближаваща пролет.

Себастиян наблюдаваше гледката с тихо задоволство — сякаш това беше знак, че съдбата е благосклонна към безумното му намерение. Затвори пътническия си сандък с подобаващ трясък и с увереността, че не е наредил ризите си както трябва. Някога това би го смутило, но не и днес. Никога преди не беше събирал багажа си сам. Ала той вече не беше мъжът: от някога… пък и мъртвите нямат камериери, нали?

— Значи си решил. — Гласът на Даниел дойде откъм вратата и това не беше въпрос. Себастиян сложи ръка върху нагрятата от слънцето ламарина, с която бе обкован капакът на сандъка — веществено доказателство запрещението му.

— Да — отговори той, без да вдигне глава.

Ламарината беше тъмно оксидирана, изкривена от стотиците предишни пътувалия, по-добре позната от безбройните спални, в които беше нощувал през изминалите десет години. Пръстите му се плъзнаха от само себе си по семейния герб… много време беше минало, откакто го даряваше с вниманието си. През различните фази на младостта си го правеше редовно: гербът беше за него страховит, свещен, впечатляващ, а накрая просто поредният знак, че той е дяволски важна личност. Сега обаче двата величествени лъва му изглеждаха смешни и той ги докосваше автоматично и с внимание, както човек попипва току-що заздравяла рана.

— Знаеш какво мисля за плана ти — продължи Даниел.

Себастиян отмести поглед от сандъка и се обърна, въздишайки вътрешно. Сблъсъкът му беше толкова добре познат, че можеше да го изрецитира дума по дума. Нищо не се беше променило, откакто последния път бяха тръгнали по утъпканата пътека.

На прага, застана Уитби. Може би Даниел си мислеше, че Уитби представлява подкрепление, но Себастиян никога не се беше вслушвал в съветите на адвоката си.

— Знам, че не разбираш, но те моля да уважиш решението ми. — Себастиян се усмихна безрадостно. — Най-лошото, което може да се случи, е да умра наистина и тогава най-сетне ще станеш граф. Аз мога да си представя и по-лоша съдба.

Даниел се опита да изглежда сериозен, но беше наследил жалката брадичка на баща си и успя да изрази само леко смущение.

— Не искам земята и титлата ти. Междувременно би трябвало да си го разбрал, Грими. Знам, че винаги си бил дяволски смел — чичо беше напълно прав, като те укоряваше, но кой млад човек не е смел? Но онова, което си намислил, е безумно. Тя е копеле, а ти рискуваш всичко…

Мрачният поглед, с които Себастиян фиксираше Даниел след споменаването на баща му, стана леден.

— Тя ми е дъщеря — изрече той бавно и отчетливо. После отново сведе глава към болните от подагра лъвове, изправени от двете страни на щита. Имаше чувството, че муцуните им са високомерно ухилени. Знаеше, че символизират смелост и добро, и много му се искаше да ги прати в битка. Заради Адела и заради счупената ос, която едва не го прати на оня свят. Дьо Линт трябваше да си плати за злодеянията.

— Уредени ли са делата ми? — попита той Уитби, без да вдигне глава.

— Да, милорд — отговори мършавият, започнал да оплешивява адвокат. Не каза нищо повече, заредил мълчанието си с укор.

— Имате ли да ми кажете нещо? — Себастиян вдигна вежди. Знаеше от опит, че няма да се отърве от поученията на Уитби.

Адвокатът изправи гръб.

— Като управител на вашето имущество се чувствам задължен да дам израз на решителното си неодобрение на онова, което сте замислили. Колкото и да вярвате на братовчед си — и без да искам да засегна мистър Колинс, — ще кажа още веднъж, че не е особено умно да прехвърлите всичките си земни блага в ръцете на друг човек. Без никакви условия.

Себастиян изпръхтя презрително.

— Не съм ли го направил още преди много време, мистър Уитби?

Адвокатът се покашля, помълча малко и заговори отново:

— Това е въпрос на доверие, милорд, и на съзнание за отговорност. Когато баща ми почина, аз станах адвокат на баща ви. Тогава вие бяхте още в пелени, но нашата връзка е уредена на прецизен юридически език.

— Докато Даниел е само мой братовчед, когото познавам от най-ранното му детство — заключи сухо Себастиян. — Не разбирам съмненията ви.

— Винаги съм знаел, че не можете да разберете, милорд — въздъхна Уитби. Трябва да знаете, че се свързах с един много дискретен адвокат от Венеция и той ме увери, че ще ви окаже цялата необходима помощ.

— Много добре — кимна Себастиян, обърна се отново към прозореца и се загледа в далечното сиво море. — Тогава поръчайте каретата, защото възнамерявам да тръгна без повече бавене.

— Пази се, стари момко — рече тихо Даниел.

Себастиян се усмихна със стиснати устни, изпълнен с гнева, който през последните три месеца избуяваше в гърдите му като злокачествен тумор. Отново премисли дръзкия си план, потърси грешки, но не намери. Нека светът да го смята за мъртъв. Само така ще може да действа без страх, че ще го разкрият.

— Не аз съм този, който трябва да се пази.

 

 

Корабчето се люлееше застрашително по високите вълни и резките му движения по нищо не приличаха на достойния стар параход, който бяха напуснали предишния ден.

Сара Конъли стоеше до релинга между лейди Мерил и мистър Дьо Линт и се опитваше да различи през мъглата очертанията на брега, докато внучката на дамата бъбреше с приятелите си и беше обърнала гръб на сивото Адриатическо море.

Венеция. Името беше като обещание. Сара запомни от Триест само красиво боядисаните фасади под залязващото слънце, които бе видяла по пътя от парахода до хотела, но самият хотел я разочарова, защото твърде много приличаше на онзи в Саутхемптън. Венеция обаче — Венеция нямаше да я разочарова. Откакто работодателката й спомена за пръв път намерението си да прекара пролетта във Венеция, във фантазията на Сара се разиграваха романтични сцени. Мълчаливата й, почти отчаяна благодарност, че е получила този шанс, й позволяваше да понася тормоза на мистър Дьо Линт със самообладание, което не беше вярвала, че притежава.

Сара се взираше в ивиците от по-тъмно сиво, които се издигаха като разделителна стена от размитата смесица между море, земя и мъгла. Брегът все още изглеждаше такъв, какъвто беше от Триест насам: безкрайно дълга, пуста ивица земя. Рядко се виждаха руини, високи не повече от десетина метра, всичко останало беше заблатена равнина и тя започваше да се пита дали някога все пак ще пристигнат. Най-сетне видя точно пред себе си отвор в линията на брега и след няколко минути корабчето се плъзна между ръкавите на две тесни парчета суша. Когато пред корабчето се отвори ново море, Сара установи, че досега не е виждала линията на брега. В някаква точка адриатическото крайбрежие бе преминало в крайбрежната пясъчна коса, която пазеше лагуната на Венеция.

Сега бяха в лагуната и Сара отчаяно затърси с поглед първите признаци на прославения град. Засега виждаше само буци пръст, водорасли и морска трева, водата изглеждаше кална и на всеки метър стърчаха дървени колове, забити в морското дъно. Пред корабчето се стрелкаха тесни черни стрели — плоскодънни лодки, които се плъзгаха между десетките островчета.

В продължение на няколко дълги минути това беше всичко, докато — мъглата очевидно скъсяваше разстоянието — пред неспокойните води се издигна бяла маса, която с приближаването им се раздели на кули и колонади от блед мрамор й червени тухли. Между сградите минаваха улици, запълнени с мръсната вода на лагуната.

Прекрасно. Изобщо не беше, каквото си го беше представяла, но изглеждаше прекрасно. Градът беше като удавена русалка, надигнала се от дълбините на морето. Сара издиша шумно и едва сега усети колко дълго е задържала дъха си. Сърцето й биеше лудо в гърлото.

— Каква гледка, нали? — проговори мистър Дьо Линт и в гласа му звънна сърдечност, която Сара не забеляза. Тя се стресна и обърна глава. Не знаеше дали той се е обърнал към нея или към майка си, но помнеше, че той използва този трик, за да я постави в неудобно положение, затова само кимна и сведе поглед.

— Обзалагам се, че дори в най-смелите си сънища не сте се виждали във Венеция — продължи той със същия преувеличено безгрижен тон.

Сега вече Сара вдигна глава и го погледна право в кехлибарените очи. При този цвят не би трябвало да изглеждат студени, но те бяха, освен това святкаха по начин, който й даваше да разбере, че намекът за произхода й не е нито случаен, нито без задни мисли.

— С удоволствие следвам лейди Мерил навсякъде, където иска да отиде, сър — отговори тя с леко изчервяване.

— Какво добродетелно смирение — промърмори той и коравите му очи претърсиха лицето й с израз, който издаваше почти жажда. Но най-лошото беше, че отбеляза всеки, дори най-дребния белег от шарка, който загрозяваше нежната кожа.

Сара извърна глава. Старомодната широкопола шапка я пазеше от погледа му.

— Сара е съвършената компаньонка — намеси се лейди Мерил, както винаги нечувствителна към напрежението, от което въздухът вибрираше. Тя помилва ръката на младата дама, която се беше вкопчила до болка в студените перила.

— Лесно е да ви задоволи човек, милейди. — Думите на Дьо Линт все още я правеха несигурна и тя знаеше, че гласът й звучи малко кухо. Но беше искрена: въпреки всичките й грешки, лейди Мерил беше забележително непретенциозна господарка. Ако можеше да бъде сигурна, че и бъдещите й господарки ще са като нея, Сара с готовност щеше да прекара остатъка от живота си като компаньонка. Капризната внучка и жалките й приятелки й бяха безразлични. Ако не беше синът…

— Искаш ли да видиш карнавала? — попита Дьо Линт над главата на Сара, сякаш тя бе престанала да съществува в мига, когато вниманието му се насочи към други неща.

— Карнавала? — повтори изненадано лейди Мерил. — Но той умря преди четвърт век!

Синът й избухна в смях.

— О! Никога не е умирал истински. След като Венеция се освободи от алчните австрийски потисници… — той зае величествена поза и продължи: — … блестящата венецианска младеж се събра и взе решение да възобнови прославения венециански карнавал. Частно, разбира се, и с много повече вкус и дискретност, отколкото някога. — По тона му не си пролича дали смята това за подобрение. — Някои са привърженици на новото италианско кралство, други биха искали да върнат времената на републиката. Но какво значение имат основанията им! Ако ми позволиш да кажа, мамо, ти ще изглеждаш зашеметяващо красива под маска. — В гласа му имаше неподправено ласкателство. Лейди Мерил се засмя като младо момиче.

— О, скъпи, тези дни отдавна отминаха. Вече не е нужно да шокирам обществото. Да не говорим, че Сара ще умре от притеснение, ако трябва да придружава седемдесетгодишна харемска дама с бяла коса. Дори не ми се иска да мисля какво ще си кажат Ана и младите й приятелки.

— За какво говориш, бабо? — Чула името си, лейди Ана прекъсна разговора със сестрите Мортън и се обърна към баба си.

Докато лейди Мерил отговаряше, Сара стоеше със сведена глава. Можеше само да се надява, че прекъсването няма отново да насочи вниманието на мистър Дьо Линт към нея. Ала усети как погледът му веднага се втренчи в шапката й.

— Е, нашата Сара със сигурност ще се зарадва на възможността да се скрие зад маска и було — проговори той, пренебрегвайки племенницата си. В думите му нямаше острота, но Сара усети добре прикрита злоба.

Все ми е едно, каза си упорито тя. Но не беше, за съжаление не беше. Беше напуснала мръсните улици на бедняшкия квартал Рокъри преди много години, но произходът оставаше изписан на лицето й, където всеки можеше да го види. Езикът й беше безупречен, никога не допускаше грешки, беше получила по-добро образование от повечето аристократки, държанието и маниерите й бяха съвършени… ала нищо не беше в състояние да заличи белезите, които шарката беше оставила по бузите и челото й.

Преди един век никой нямаше да обърне внимание на белези от едра шапка, но когато тя се роди, от коварната болест се заразяваха само най-бедните и малкото, чието богатство ги пазеше от всяка болест. Всички останали бяха ваксинирани и сега, когато всяко дете в Англия се подлагаше на предписаната от закона имунизация, тя беше белязана като едно от малкото деца, останали извън тази мярка. Днес беше жена, чийто произход я задължаваше да остане невидима. Още повече че когато се бе заразила, никой не бе помислил да извика лекар, който да предпише облекчаващи мехлеми, за да не й останат толкова грозни белези.

Направо казано, тя носеше историята на живота си на своето лице.

Затова и никога нямаше да стане повече от икономка. Имаше забележителен късмет, че се издигна до тази почетна служба. Това беше много повече, отколкото беше посмяла да мечтае, много повече, отколкото заслужаваше жена с нейното минало. Затова постоянно си повтаряше, че трябва да е доволна.

Решена да издържи, тя пренебрегна следващата хаплива забележка на Дьо Линт и устреми поглед към палатите, които се издигаха над мрачната вода като блед сън.

 

 

Той беше. Значи не се е излъгал.

Мрачен гняв изпълни сърцето на Себастиян, който стоеше в сянката на вратата на магазин за платове в близост до Понте де ла Верона, загърнат в безформено палто и заобиколен от танцуваща мъгла, която непрекъснато се издигаше от каналите и вятърът напразно се мъчеше да я разсее. Пред каналната врата на палата бяха спрели няколко пълни гондоли и половин дузина широки товарни лодки. По повърхността на водата плуваха мазни петна. Люлеещите се товарни лодки бяха препълнени със сандъци, кутии и слуги. През отвореното прозорче в балдахина на първата гондола, така наречения люк, Себастиян разпозна Дьо Линт и още един пътник. Дьо Линт не носеше шапка и бе вирнал брадичка със самодоволство, което си личеше дори от това разстояние. Себастиян проследи как врагът му мина между завесите и с лекота скочи на каналната стълбичка — с което вбеси гондолиера, който го наруга здравата на венецианския си диалект, защото гондолата се залюля опасно при скока му. Придружителката на Дьо Линт, загърната в тъмна наметка, се хвана здраво за парапета и не каза нищо.

Изглеждаше крайно неприлично как Дьо Линт стоеше там и се усмихваше отвисоко към гондолите като снизходително божество. Даже в разкривеното от гнева съзнание на Себастиян той си оставаше джентълмен от главата до петите — от съвършено пригладените коси до блестящите ботуши. По нищо не личеше, че зад блестящата фасада е скрита мръсна душа. Дьо Линт беше въплъщение на добър вкус и съвършени маниери и Себастиян стисна юмруци в безсилна ярост.

Джентълменът не обърна внимание на ругатните на гондолиера, пренебрегна и придружителката си и извика нещо на слугата, който надничаше от един прозорец на палата. Когато широката двукрила врата се отвори, той махна на гондолата да се отдалечи и повика следващата. Разпери театрално ръце към белокосата жена вътре и Себастиян веднага разбра — това беше лейди Мерил. Позна я въпреки сивата мъгла, която се стелеше над брега, и си позволи да извита нещо като самодоволство — източниците му се бяха оказали надеждни.

Дамата дари сина си със сияеща усмивка, позволи му да й помогне и се засмя на преувеличената му галантност. Когато лейди Мерил влезе в палата, Дьо Линт веднага посвети вниманието си на втората пътничка. Миловидната блондинка беше тъкмо онази личност, която Себастиян очакваше с най-голямо нетърпение. Жената, която беше изключително важна за намеренията му редом с лейди Мерил и самия Дьо Линт: лейди Ана Дутън, племенницата на Дьо Линт.

И последната гондола спря до стълбичката. От нея слязоха две млади момичета — Мелинда и Юфимия Мортън, според източниците му приятелки и далечни роднини на семейството. Следваше ги ниска, набита жена. Думата „гувернантка“ буквално беше изписана на челото й. Когато гондолата се отдалечи, Себастиян беше готов да си тръгне, но в този миг първата гондола се върна до стълбичката и Дьо Линт властно протегна ръка.

Едва сега Себастиян осъзна, че забулената придружителка на Дьо Линт не бе слязла от гондолата след него. Нищо чудно, че я бе забравил — когато жената слезе, веднага стана ясно, защо. И без това дребното тяло беше прегънато в смирена поза. Увиснали рамене, приведена глава, цялата фигура загърната в груба вълнена наметка, която още повече подчертаваше пълната й незначителност.

Въпреки това, напрежението, което излъчваше дребната фигура, привлече вниманието на Себастиян. Изпита чувството, че тя е опъната като тетива на лък, не като струна на цигулка — от нея не се излъчваше разрушение, но със сигурност заплаха. Позата й трябваше да бъде покорна, но не беше. В движенията й имаше нещо, което загатваше за сила и дълбоко заседнал, парещ гняв, задържан само от повелите на доброто възпитание, и Себастиян неволно се запита какво ли ще се случи, ако един ден желязното самообладание се пропука.

Изправена в гондолата, дамата се поколеба. Изглеждаше несигурна. Широкополата шапка на главата й беше излязла от мода преди двадесет години и скриваше напълно чертите на лицето. Ала когато вдигна глава, сякаш търсеше начин да избегне протегнатата ръка на Дьо Линт, Себастиян успя да види тясно, бледо лице и невероятно тъмни очи, които се впиха в него и го приковаха с неведома сила. Прониза го… да, какво беше това? Не страх, не и желание… по-скоро някакво прозрение. Това беше повече от странно, защото не си спомняше да е познавал някога това стройно, крехко момиче. Никоя от познатите му жени не приличаше на нея.

Себастиян забеляза, че интересът го е тласнал напред, и побърза да скрие глава под рамката на вратата. Ала веднага осъзна, че е твърде късно да се крие в тъмното.

Двете тъмни очи, по-тъмни от нощните сенки, го следваха, докосваха всяка линия и всяка част от лицето му, която се виждаше под качулката.

За момент, изпита чувството, че изпитателният й поглед ги свързва, забива се в него и осъществява сближаване само със силата на погледа. В следващия момент непознатата извърна глава, защото Дьо Линт каза нищо, и илюзията рухна. Освободен от магията на погледа й, Себастиян най-сетне забеляза белезите по лицето й.

Следващият удар го улучи, този път много силен — смесица от прозрение, гняв, неверие и инстинктивно съчувствие. В спомена му прозвуча писъкът на бавачката, когато се бе втурнал в детската стая: „Беше онази белязана мръсница! Каза ми, че имат нужда от мен!“

Ето че Дьо Линт беше довел със себе си тъкмо тази белязана от едра шарка жена. Белезите по лицето й не бяха особено дълбоки и не я обезобразяваха, но се виждаха съвсем ясно и не оставяха място за съмнение. Себастиян проследи замислено как Дьо Линт — въпреки ругатните на гондолиера — сложи ръка на кръста на жената, вдигна я във въздуха и за момент я остави да виси над водата, сякаш се колебаеше дали да я хвърли. Тя се вкопчи здраво в раменете му и Себастиян видя как кокалчетата на пръстите й побеляха. Може би каза нещо, но той не я чу. Накрая Дьо Линт пусна жената да стъпи на земята и избухна в смях. Тя обаче се обърна към гондолата и по лицето й нямаше и най-малка следа от веселие.

Две жени с белези от едра шарка. Случайност ли беше това? Невероятно. Ала когато погледна Дьо Линт, в израза на лицето й нямаше нищо улично. Изглеждаше само уплашена и в същото време изпълнена с гняв, толкова безпомощен, че Себастиян инстинктивно изпита съчувствие и възхищение.

След секунди непознатата вдигна лице. Отново търсеше него. За да избегне смущаващия й поглед, Себастиян натисна бравата и влезе в магазина за платове.

— Желаете ли нещо, синьор? — попита сбръчканият собственик — на добър италиански, не на венециански диалект.

— Не, не, искам само да разгледам — отговори също на италиански Себастиян, застана пред топовете коприна и се опита да покаже интерес. В главата му цареше хаос. Досега смяташе, че мистериозната мръсница отдавна се е изплъзнала от отмъщението му, но сета тя беше тук, точно каквато я бе описала бавачката.

Вероятно през последните шест месеца се беше изкачила по социалната стълбица, защото дори негодник като Дьо Линт не би взел със себе си уличница, когато пътува с майка си. Нито пък би довел във Венеция кратковременна любовница. Вероятно жената беше негова метреса — човек като Дьо Линт беше достатъчно нагъл, за да представи любовницата си като добродетелна слугиня и да й позволи да пътува с младата му племенница. Това отговаряше на чувството му за хумор.

Какво ще прави, ако жената се окаже безсъвестна уличница, която не знае що е почтеност и не смята за нужно да бъде лоялна към господаря си дори под собствения му покрив? Какво ще стане, ако майката на Дьо Линт разбере кого е довел синът й във Венеция? Всички знаеха, че семейното богатство е в нейните ръце. Тогава жената щеше да изгуби всичко, което беше спечелила досега — и дори повече, защото нямаше към кого да се обърне във Венеция, нито познаваше града, за да се оправи сама.

Наистина ли тя беше уличницата от Амбърли? В момента, когато тъмните й очи срещнаха неговите… Себастиян отхвърли съмнението като плод на въображението му. Дьо Линт беше довел в Амбърли Парк жена с белези от едра шарка и фактът, че такава жена бе пристигнала с него във Венеция, не можеше да е случайност, даже като се знаеше извратеният вкус на джентълмена.

Какво щастие, че и тя беше тук. Планът му беше готов и без нея, не разчиташе на нейната помощ. Ала жадуваше отмъщение, затова щеше да изкове нов план. Тази жена носеше отговорност за случилото се с Адела не по-малко, отколкото самия Дьо Линт.

Погледът му се плъзна през масите, отрупани с топове коприна, и спря върху ярките костюми, окачени на задната стена. В главата му бързо се оформи идея.

— Какво е това? — попита той, макар да беше сигурен в отговора.

— Костюми, синьор. Във Венеция всички обичат баловете с маски, нали знаете. Уши ги съпругата ми — обясни собственикът и попита с надежда: — Искате ли да ги видите?

— Да — отговори Себастиян и присви очи. — Ще ги разгледам внимателно.

 

 

В момента, когато Дьо Линт я пусна, Сара се отдръпна рязко. Погледът й отново потърси мъжа, който ги беше наблюдавал. Който я беше наблюдавал, защото беше сигурна, че очите му бяха устремени само към нея. Ала той бе изчезнал. Половин дузина венецианци се мотаеха в близост до моста, но мъжът в безформено палто и скрито под качулката лице бе изчезнал.

Невярващият смях на лейди Ана отекна над площадчето.

— Кухнята е в партера!

— А вие какво си мислехте, че е под водата ли? — чу се хапливият отговор на мис Мортън.

— Хайде да потърсим стаите си! — Мис Ефи успя да сложи край на започващата караница.

Младите дами влязоха в къщата и стъпките им заглъхнаха. Лейди Мерил извика нещо, но явно беше вече далеч, защото Сара не можа да разбере какво каза.

— Както изглежда, сме сами — проговори провлечено Дьо Линт, докато двайсетината слуги и гребците разтоварваха багажа от широките, тромави товарни лодки. Сара пренебрегна очевидната неистинност на забележката му и се опита да не се смущава от начина, по който очите му претърсваха лицето й. Той се засмя и тя разбра, че се е провалила. — По-добре влезте вътре, защото хората ще започнат да се питат дали пък не изпробвате прелестите си върху мен. Какъвто съм си безпомощен…

— Вие стоите на пътя ми, сър — отговори Сара с цялото достойнство, което й беше останало.

— Така ли? Моля за извинение. — Той направи малка крачка от средата на водната стълба към жълтата стена на палата и я огледа с неприкрит интерес. Сара преглътна внезапно обзелата я неловкост. Винаги внимаваше да не позволява на Дьо Линт да я притисне до стената в отсъствие на майка си. Този път бе проявила непредпазливост и сега щеше да си плати. Знаеше, че той не се интересува истински от нея. Не, той просто беше от мъжете, които изпитваха удоволствие да измъчват беззащитните същества. А тя беше най-беззащитна от беззащитните.

Макчарити, камериерката на лейди Мерил, хвърли съчувствен поглед към Сара, когато мина покрай тях, натоварена с кутии за шапки. Сара не изпита облекчение. Знаеше, че не може да очаква помощ от слугите. Останалите, които се занимаваха с разтоварването на багажа, се правеха, че изобщо не я виждат. Ако беше една от тях, икономът щеше да каже на лейди Мерил какво става. Но тя не принадлежеше към прислугата — и никога нямаше да стане една от тях, защото се бе изкачила твърде нависоко.

Болезненият натиск в стомаха й изведнъж се засили до крайност и тя се сгърчи като от удар. Виждаше пред себе си само черната стена на жакета му, която сякаш се подиграваше с безпомощността й. Несъзнателно отстъпи крачка назад и се блъсна в гърдите му. Той политна към стената, уви ръка около талията й и я притегли към себе си.

Гневът й моментално отстъпи място на добре познатия страх.

— О, Сара! — Дьо Линт се засмя и наведи лице към нея. Изглеждаше добре, дори много добре, но неволната й лека реакция на близостта му само засили отвращението й.

— Пуснете ме да мина, мистър Дьо Линт — изрече остро тя, но не съумя да скрие напълно треперенето си. Само да можеше да го удари, да изпищи или да го ухапе… Но тя беше служителка на майка му и не можеше да стори нищо, ако не искаше да загуби онова, което бе постигнала.

За нейно учудване той я пусна — така рязко, че тя политна назад и токчето й се закачи в ръба на стълбата. Все пак успя да запази равновесие и мина покрай него, за да се скрие в хладния мрак на палацо Боволо. Там скри омразата си под студената, ужасяваща увереност, че този сблъсък не е последният.