Лидия Джойс
Музиката на нощта (6)

5

По-късно Сара не беше в състояние да каже как мавърът я бе отвел в помещението, което нарече големия салон. Той отвори с театрален жест старата двукрила врата и отвътре блесна златна светлина, но остатъкът от пътя й изглеждаше като вихрушка от движения. След като прекрачиха прага, срещнаха дузини слуги, които вършеха работата си с такова усърдие, че Сара се слиса. Никой не реагира на маската й нито на костюма на господаря си. Мавърът минаваше покрай тях, сякаш не ги виждаше, а Сара бързаше след него, стараейки се да избягва прислужничките и лакеите.

Следващите слуги взеха наметката й, шапката му и смешното гондолиерско яке. Запалиха десетки свещи, докато пътят им заблестя, посрещаха ги и ги изпращаха с поклони, отваряха и затваряха врати, предлагаха освежителни напитки, но мавърът продължаваше да върви, без да спира. Изкачиха две стълбища, а после преминаха през безброй помещения, без той да забелязва какво е предизвикала появата му.

Най-сетне спряха, и то в най-разкошното помещение. Слугите се оттеглиха след многобройни поклони и затвориха вратите зад себе си. И внезапно останаха сами, обгърнати в необичайна, малко зловеща тишина.

Помещението блестеше под светлината на канделабрите и газовите лампи, толкова много на брой, че разкриваха с безпощадна яснота излинелите персийски килими, проядените от молци завеси и петната по разкошните тапети, които се виждаха тук и там между безброй стари маслени картини. Помещението беше като гравюрата от Уилям Хогарт, която Сара беше видяла в библиотеката на своето училище. Подробно, безмилостно изследване на упадъка. Но тук всичко беше истинско и твърде грозно, за да е излязло от фантазията.

Мавърът стоеше в средата на помещението и изглеждаше още по-грамаден, отколкото в препълнената бална зала или преди малко в лодката, но също така фантастичен като преди. Мраморно гладката кожа се опъваше над аристократичен нос и високи скули. Под черните сенки на веждите светеха зелени очи, чийто пронизващ поглед беше в красив контраст с чувствените устни.

Сара познаваше всичко това от краткото време, през което той беше останал без маска, но днес откри тъмните сенки под прекрасните очи, фините бръчици в ъглите. Това не бяха бръчици от смях, такива нямаше и покрай устата. Те бяха знак за силно напрежение или изтощение… а може би и на изстъпления, гняв, късогледство или нещо по-лошо. Въпреки това не го правеха по-малко неземен, дори напротив, още по-силно привличаха вниманието към дяволското съвършенство на едрата, мрачна фигура. И дори ако това не беше достатъчно да предизвика съмнения в честните му намерения, тя продължаваше да смята, че той замисля нещо, което засяга нея, лейди Ана, а може би и лейди Мерил.

Въпреки това погледът му изпрати горещи тръпки по кожата й, а когато зелените очи се плъзнаха по тялото й, недвусмисленото желание в тях предизвика сладостно присвиване в слабините.

Как ли изглеждам в тази преправена траурна рокля и обсипаната с фалшиви камъни маски? — запита се тя и не повярва в желанието му. Все пак е по-добре, отколкото без маска, продължи безмилостно и пренебрегна тихата, добре позната болка, която предизвикваше тази мисъл.

Беше сигурна, че той все още не е видял лицето й, затова продължава да я желае. Каквото и да искаше от нея, той я желаеше, поне в момента, и тя нямаше да го развали за нищо на света. Дълбоко в нея някакъв глас се подиграваше на отчаянието й, но тя беше реалистка. Знаеше какви са шансовете й да омагьоса красив мъж, който да поиска от нея повече от бърз секс за десет шилинга.

— Казвам се Сара — промълви тя, за да прогони нерадостните мисли. Гласът сякаш не беше нейният. Силен и самоуверен, не смирен шепот.

— Ако искате… — той направи кратка пауза, — можете да ме наричате Грим.

Сара се усмихна под воала с чувството, че е била измамена. Толкова очевидна беше лъжата му.

— Може би трябваше да си измисля по-добро име. Сара не може да се мери с Грим.

Себастиян присви очи.

— Аз наистина се казвам така… поне отчасти. — С мрачно изражение взе една ягода от таблата, която бяха донесли слугите, откъсна дръжката и й я подаде. Момчешко предложение за мир, примесено с раздразнителност.

Сара безмълвно взе ягодата и я изяде под воала.

— Благодаря, лорд Грим.

Мъжът потрепери и я изгледа злобно под тежките вежди.

— Защо дойдохте?

Сара прекоси помещението и седна на старинния диван. На малката масичка пред нея имаше още една табла с плодове. При сядането й се вдигна облак прах. Тя си взе най-хубавата кайсия и я мушна под воала.

— Защо ме поканихте? — попита, преди да отхапе.

Мъжът сведе поглед върху устата й и тя усети как се изчерви.

— Вече знаете отговора. За да ви прелъстя.

Може би заради властното му присъствие, маже би защото стоеше пред нея като паднал ангел, но тя внезапно изпита желание да го провокира, да го раздразни. Искаше да знае докъде може да стигне, без да предизвика експлозия.

— Досега не бяхте особено убедителен.

Изразът на лицето му се промени. Мрачността изчезна и той целият се устреми към нея. Не й остана време дори да си поеме дъх, когато той буквално падна върху нея и я притисна с цялата си тежест, върху стария диван. Тя усети силата и горещината на тялото му. Той се отпусна върху нея и устата му беше само на сантиметър от нейната, докато погледът му пронизваше сърцето й. С тих шум кайсията се изплъзна от треперещите й пръсти и падна на килима.

— Ами сега? — попита тихо той и Сара едва чу думите — толкова силно бучеше кръвта в ушите й. — Или не изпитахте нищо, когато ви целунах на бала с маски в палацо Белини?

Опря лакти от двете страни на лицето й, за да не й позволи да се раздвижи и плъзна пръст по устните й. Дъхът й спря. Воалът сякаш засили усещането за топлината и леката грапавост на кожата му. Движението се ускори леко.

— И в лодката ли не изпитахте нищо? — Той се наведе толкова близо до нея, че воалът се раздвижи от дишането му и стопли влажното място от целувката му. Пръстът му дразнеше и измъчваше устните й, които отдавна му принадлежаха. В долната част на тялото й пулсираше горещо желание.

— Мислите ли, че сега щях да съм тук, ако не беше така? — пошепна дрезгаво тя. Устните й докоснаха топлия воал и от устата й се изтръгна стон.

Той впи поглед в нея и смарагдовозелените очи потъмняха. Ей сега щеше да я целуне. Сетивата й се замъглиха, главата й неволно се устреми към устните му.

Без да каже дума, мъжът стана с едно-единствено гъвкаво движение и тихо се изсмя.

— О, не, сладката ми Сара. Аз знам най-добре, че съм си свършил работата както трябва.

Тя остана за момент легнала, шокирана от внезапното усещане за лекота и студ, след като тялото му вече не беше върху нейното. После рязко седна и в сърцето й нахлу гняв.

— Изяжте си кайсията — заповяда рязко той и посочи плода, паднал на килима в краката й. — И не смейте да ме дразните повече.

Сара вдигна кайсията, изтри я с пръсти и изведнъж се почувства изгубена. Защо беше дошла тук? По-добре да си отиде, преди да е станало твърде късно. Но вместо да стане, вдигна кайсията до устните си и отхапа малко.

Докато тя ядеше, Себастиян ходеше напред-назад по стаята като лъв в клетка. О, не, това глупаво клише не подхождаше на такъв мъж. Лъвовете бяха смели, благородни и златни. Този мъж се състоеше от лунна светлина и сянка. Едър, гъвкав и опасен. Приличаше повече на пантера, внезапно улучена от светлина на факла и потърсила спасение в мрака на нощта.

Нощ. Думата беше като отговор на въпрос, все още неизречен с думи. Вместо да се развие като похотлива и неприлична, срещата между тях беше реална, твърде сложна и объркваща. Онова, което искаха да направят, не би могло да се случи под ярката светлина на толкова много свещи. То се нуждаеше от мрак, мълчание и илюзия за анонимност.

Сара се изправи с внезапна решителност, остави кайсията и вдигна воала над устата си, за да угаси свещите в канделабъра на масичката. Мавърът или Грим, или както и да се казваше, се обърна рязко, но заговори едва когато тя бе угасила две газови лампи и две дузини свещи.

— Да не искате да ни тласнете в тотален мрак?

Тя не знаеше какви чувства са скрити зад този въпрос, но отговори с необичайна самоувереност:

— Ако е възможно да се създаде тотален мрак, да.

Откри малката маша за гасене на свещи и заработи още по-бързо. Усещаше, че мавърът я наблюдава втренчено, и когато го погледна в очите, усети как бузите й пламнаха.

— Помолихте ме да си сваля маската — обясни тихо тя. — Ще го направя, когато угася всички свещи и лампи.

Лицето му остана студено като мрамор, но очите засвяткаха като въглени. Без да каже дума, той посегна към най-близкия свещник и бързо духна пламъчетата.

Двамата продължиха в същия дух и в помещението се спусна благословен мрак, скри старостта и смекчи следите на упадъка. Сара хвърли последен поглед към потъмнялото лице на мъжа и загаси и последната свещ. Остана само слабата светлина, която падаше през високите прозорци от едната страна на помещението. Пълната луна покриваше облаците със светлинни отражения и пречупваше светлината от газовите фенери във водите на канала.

Сара стоеше неподвижно и се взираше в черните очертания на мавъра. Все още не го виждаше добре, защото очите й трябваше първо да привикнат с мрака, ала го усещаше все по-силно. Привлекателната му сила въздействаше на разума и ускоряваше дъха й. Чуваше дишането му и почти вярваше, че чува биенето на сърцето му, ускорено като нейното.

Той се раздвижи и разруши илюзията. С три бързи крачки се озова до нея и тя неволно се отдръпна. Едната му ръка се уви около талията й и я привлече почти грубо към тялото му, другата свали маската й с толкова бързо движение, че връзките се скъсаха.

— Можех да го направя по всяко време, сладка Сара. — Думите имаха за цел да я сплашат, това беше ясно.

— Знам — отговори просто тя.

Тялото му се притисна към нейното, изпълнено с овладяна енергия, която изпрати кратка студена тръпка по гърба й, докато в центъра на тялото й вече се събираше топлина, обхващаща бавно цялата й кожа.

Маската падна шумно на пода и той сложи ръка върху лицето й. Жестът не беше утешителен, не — това беше жест на агресор, толкова самодоволен, че изглеждаше почти жесток. Палецът му се плъзна нежно по брадичката, устните, бузите и челото, без да я притиска, но с достатъчно ясно послание: сега мога да правя с теб всичко, което поискам. Не послание, а предупреждение, поправи се Сара.

Би трябвало да се страхувам, каза си тя с част от разума си. Споменът за други, груби докосвания, за заплахи и мъжки ръце по лицето и тялото и се върна изведнъж в съзнанието й, но милувката на ръката му го разкъса, както студеният вятър разкъсва дима от комина и го отнася нанякъде. Би трябвало да се чувства също както някога, но не би могло да бъде по-различно.

Още не беше късно. Все още можеше да си отиде, без да е отишла докрай.

— Направихте грешка, като дойдохте тук — съобщи й тихо той.

— Не мисля. — Надяваше се отговорът й да е прозвучал искрено. Макар да не беше сигурна, че няма да й причини болка, нещо й подсказваше, че той няма нищо общо с мъжете, които изпитваха удоволствие да причиняват страдания на жената.

Той се изсмя с нарочна грубост.

— Може пък да не съм толкова добър в прелъстяването. Би трябвало да ви разкрия тайни, за които не сте и подозирали, да ви обещая наслада, каквато не сте и сънували. Вместо това се опитвам да ви сплаша.

— По-добре не ми обещавайте нищо. — Думите бяха произнесени, преди да е успяла да ги задържи.

Пръстът му отново се плъзна по бузата й.

— Какво имате против красивите думи? — Гласът му се понижи до прелъстителен шепот, но тя усещаше нарастващото напрежение в тялото му. Защо се опитваше да бъде фалшив и не успяваше?

— Защото досега не съм чувала от устата на мъж обещание, което да е станало действителност. — Тя стисна до болка фината материя на ризата му и я смачка. Нима можеше да задържи беглите фантазии на нощта? — Но както и да е — продължи бързо, — знам, че никога няма да получа от вас обещание, на което мога да вярвам. Просто ме целунете и не говорете повече. Или поне казвайте само онова, което наистина мислите.

— Съжалявам, Сара — проговори задавено той. Нещо в тона му я трогна. Сега вече говореше искрено.

Най-сетне направи онова, за което го бе помолила. Първото докосване на устните му до голата й кожа изпрати тръпка по тялото и отне дъха й. Той реагира на тръпката, като задълбочи целувката и удави пъшкането й с устни. Движенията на устните му върху нейните й изтръгнаха контрола над чувствата и запалиха в тялото й горещо желание.

Сара почти не усети как палецът му натисна брадичката й и тя автоматично отвори уста. Когато езикът му докосна нейния, я заля нова вълна желание и я повлече незнайно накъде. Крайниците й омекнаха, в главата й лумнаха пламъци, тялото й натежа. Той я вкусваше жадно, вземаше всичко, каквото тя му даваше, и искаше още и още. А тя беше готова да му даде всичко, за да запълни празнотата в тялото й.

Бурята бавно отслабна й бе последвана от няколко кратки целувки. Приливът на чувства се отдръпна, остави я задъхана и зачервена и тя възвърна контрола над тялото си — и над волята. Вече знаеше колко силно го иска.

Търсещите й пръсти намериха гладките копчета на ризата и бързо ги разкопчаха. Учуди се, когато откри под ризата гола кожа, сякаш той беше прост работник, който няма пари, а и не се нуждае от бельо. Когато отвори и последното копче, той притисна ръката й върху горещата гола кожа, невероятно твърда и гладка под пръстите и. Кожата му беше малко по грапава от нейната. Докосването беше толкова приятно, че дланите й запламтяха от устата й се изтръгна тих вик на възхищение и той се отдели от нея с тихо проклятие на уста.

Преди да е събрала сили да го попита какво не е наред, той сложи ръце на раменете й и я обърна. Отвори редицата копченца на гърба на роклята й толкова сръчно, че мъглата, която я заобикаляше, се вдигна, а пламтящото желание угасна до тиха жарава. Когато се отвори и последното копче, тя се обърна отново към него и се опита да прочете нещо в бледия овал на лицето му, което междувременно различаваше в мрака.

— Искате ли ме? — попита просто тя, без да се опитва да скрие объркването и фрустрацията си. — Или това е само част от играта, също както костюмите и тайните покани?

Усети погледа му в мрака.

— Да, искам ви. Искам ви повече, отколкото е добре за мен.

Тя пое дрезгавото обещание на думите му дълбоко в себе си и шумно вдиша въздух. Все още не му вярваше изцяло, но много искаше да му повярва. Това беше най-силното желание в живота й.

— Добре. Защото аз също ви искам.

И решително измъкна роклята през главата си. Последваха я фустите. Мавърът не направи опит да я докосне. Остана на метър от нея, докато тя се събличаше. Сара веднага се запита какво виждаше той и в сърцето й изникна подозрението, че той вижда в мрака много по-добре от нея. Е, не чак толкова добре, че да забележи всички подробности от лицето ми, каза си успокоително тя. Когато посегна към гърба си, за да развърже шнуровете на корсета, подозрението й се потвърди.

— Ако позволите — пошепна той и в гласа му звънна самоирония. Обърна я отново, този път много нежно, а раменете й затрепериха от допира на грапавите длани, свикнали да работят с греблата.

Мавърът вдигна косата й, нави я и я пусна отпред върху гърдите? Разхлаби умело шнуровете, разтвори корсета и тя се разтрепери още по-силно. Пръстите му бавно се придвижиха до горната част на гърба, после отново слязоха към кръста. Още няколко движения и гърбът й щеше да остане свободен. Сара усета как корсетът се отдели от тялото й, но мавърът продължи още известно време да милва гърба й и да се наслаждава на радостното очакване, докато тя разкопчее кукичките отпред. Тя понечи да свали презрамките, но усета ръцете му върху раменете си и спря. Той явно предпочиташе да ги свали сам.

Сара се обърна и проследи как мавърът внимателно остави корсета върху сенчестите очертания на един стол. После спря и я погледна. Горещината в центъра на тялото й се разпространи във всички посоки и запали пожар по кожата й.

— И какво сега? — Сара прекъсна мълчанието с треперещ глас.

— Сега ще изпълня обещанието си — отговори просто той и свали разкопчаната си риза. Посегна отново към раменете й, плъзна ръце надолу и я хвана за лактите. Отведе я до дългата, ниска сянка на дивана и я бутна да седне. Тъй като не знаеше какво точно трябва да направи, тя остана седнала в скована поза. Беше толкова съсредоточена върху него, та беше готова да се закълне, че чува дишането му.

Той не се възпротиви на решението й. Вместо това се отпусна на колене пред нея, свали с две бързи движения тромавите й ботушки и грубите чорапи.

Нежен ли беше или груб? Нетърпелив или дразнещо бавен? Тя не знаеше и не беше в състояние да прецени. Разумът й плуваше в мъгла. Усещаше само него и едно чувство, толкова силно и толкова противоречиво, че не можеше да определи дали ще умре, когато той я вземе, или ако не я вземе. Но едно от двете със сигурност беше вярно.

В този миг усети, че той се опитва да развърже шнура на бельото й. Помогна му безмълвно и премести тежестта си, за да може да я съблече. Останала само по долна риза, разбра, че вече нямаше връщане назад.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че не иска да се върне.