Лидия Джойс
Музиката на нощта (13)

12

— Вие сте изпълнена с изненади — продължи Себастиян и слезе по стълбата с котешка гъвкавост. Гледаше я въпросително, сякаш не я беше виждал никога преди и не знаеше как да се държи.

Пред тази несъзнателна елегантност и достойнство Сара изведнъж се почувства като просякинче, облякло роклята на оперна дива.

— Никога не съм ръководила домакинство — призна съкрушено тя. Думите прозвучаха глухо и несигурно и тя се намрази за плахостта си. Имаше чувството, че признава някаква вина, или, което беше още по-лошо, че си търси комплименти. Лицето й пламна и тя отмести поглед.

За нейна голяма изненада той не я обиди с нищо незначещи похвали. Вместо това вдигна едната си вежда и се извърна. Кимна на Мария и рече:

— Благодаря ви за подкрепата.

И за Сара стана ясно, че това беше знак за оттегляне.

— Благодаря, сър — отговори Мария с кокетен реверанс и се запъти към една от страничните врати. Затръшна я доста шумно и двамата останаха сами.

Сара преглътна, за да премахне сухотата в устата си. Тук нямаше маски, нямаше сенки и тя не знаеше какво точно очаква той от нея. Пред слугите й беше лесно да се вживее в неиграна дотогава роля, но пред Себастиян — който беше неин любовник, неин покровител и още нещо, което не можеше да се опише с прости думи, — пред Себастиян вече не знаеше коя е. Със сигурност не Сали, момичето, дошло от улицата и успяло да се отърве от перспективата да стане проститутка и да се изкачи едно стъпало по-нагоре. Сара знаеше много добре каква е била като Сали, но се отвращаваше от живота, който беше водила Сали и се бе отказала завинаги от него. Вече не беше и Сара, мълчаливата, сдържана икономка, която постоянно се преструваше. Знаеше, че мъжът, който стои пред нея, е наясно с чувствата й. Само да знаеше коя е сега и каква трябва да бъде за него…

— Реших, че ако ви дам известна власт и отговорности, това ще ви се отрази добре — каза Себастиян и я изтръгна от размишленията.

— Аз… — Сара млъкна смутено, но събра сили и продължи: — Никога не бих се осмелила да ви помоля за това, но сега се радвам, че сте се сетили. Откъде знаехте?

Устните на Себастиян потръпнаха, лицето му стана зло.

— Между едно бедно момиче и един мъж, който само чака баща му най-после да умре, има повече общи неща, отколкото подозирате — отвърна той сухо. Оглеждаше я бавно и неприкрито и тя усети как кожата й се зачерви и я побиха тръпки. — Смяната на тоалета ви се е отразила добре.

— Благодаря, сър. — Сара огледа елегантно скроения костюм, който отлично прилягаше на силното му тяло. — Вие изглеждате перфектно, както винаги.

Не искаше да вложи в гласа си огорчение, но то се появи от само себе си. Себастиян я удостои с неразгадаем поглед и отвърна съвсем тихо:

— Външният вид често е измамен. — Изкриви лице — очевидно от неприятен личен спомен, но не каза нищо повече. — Искам още веднъж да ви уверя, че ако бяхте онази, за която ви мислех, действията ми щяха да са напълно оправдани.

Тя го погледна втренчено както първия път, когато бе дал това обяснение, и се опита да открие по лицето му следа от коварство. И отново не намери нито една.

— Вярвам ви — отговори тихо. — Може да е глупаво, но ви вярвам.

Напрежението, което преди това не бе забелязала, падна от него, но в същото време на лицето му се появи болезнен израз.

— Кажете ми, Сара: защо приехте предложението ми?

Тя погледна в зелените очи, които отразяваха вътрешна разкъсаност, неразбираема за нея, и се чу от своя страна да пита:

— Кажете ми, Себастиян, защо ми направихте това предложение?

Мъжът вдигна вежди и впи поглед в лицето й. Тя се вцепени по инстинкт, но погледът му не беше нито критичен, нито пренебрежителен. По-скоро беше чувствен, но в никакъв случай дръзко похотлив. Разглеждаше я внимателно и мислите ясно се четяха по лицето му. Внезапно Сара осъзна, че той наистина я намира привлекателна — в този момент, докато стоеше пред него в ранната вечер, под меката светлина, падаща от високите прозорци. И че я е намирал привлекателна дори преди тази внезапна промяна, още когато й бе предложил да му стане метреса, и още по-преди, когато бе решил да я прелъсти. Макар че е искал да си отмъсти на жената, за която я е смятал, в сърцето си я е искал… след като от самото начало е знаел как изглежда тя.

Прозрението я разтрепери и я изпълни с тъмна, сладостна горещина, която проясни главата й и изпълни тялото с тежка, течна топлина. Трябваше да стисне зъби, за да не се разсмее, докато той я оглеждаше с тържествена сериозност.

— Не знам защо ви искам тук — отвърна тихо той и направи крачка към нея. Тя не се помръдна, не откъсна поглед от очите му, когато той сложи ръце на тила й и меко наклони — главата й назад, за да се погледнат право в очите. — Някой добър мъж щеше да ви приеме, без да иска ответна услуга. Злият мъж щеше да ви отпрати. Е, какъв съм аз? Ангел, който всеки момент ще падне? Или душа, която гори в адския огън?

Той говореше небрежно, но тя усещаше болката зад думите и това я обърка още повече. Но гласът й прозвуча тихо и нежно:

— Може би сте съвсем нормален мъж. Нито повече, нито по-малко. Точно както аз съм съвсем нормална жена. Затова приех предложението ви.

Той сведе глава и челото му докосна нейното.

— Вие се наричате нормална жена? Нямате представа колко се лъжете. — Сведе глава и я целуна.

Явно не бързаше. Не я заливаше с необуздана страст, а бавно изследваше устата й. Насладата завладя тялото й постепенно, спря дъха й и я изпълни със сладост, която почти граничеше с болка. Най-сетне той се отдели от нея, тя въздъхна и отвори очи. Той я гледаше с неразгадаемо изражение.

— Икономка значи… — Гласът му прозвуча замислено. — Защо млада жена като вас е избрала такъв живот? Това не е ли занимание, което подхожда по-скоро на някоя стара девица?

Сара поклати глава и смръщи чело. Непрекъснато се сещаше за какво е в къщата, му и тази мисъл задушаваше огъня в тялото й.

— Исках да бъда повече от домашна прислужница. Исках работа, която да ми осигури известна позиция в обществото и малко разнообразие. Исках възможност да преживея красотата на живота от непосредствена близост, макар и без да участвам лично. Това не е лесно за жена.

— Защо не гувернантка? Това подхожда много по-добре на жена като вас.

Сара се отдръпна и се изчерви от срам.

— Това шега ли беше?

Себастиян събра вежди.

Разбира се, че не.

Тя го изгледа напрегнато и отговори кратко:

— Жената, която се посвещава на възпитанието на децата, трябва да има безупречно минало и висок морал. Да е извън всяко съмнение. При мен това липсва.

— Вие говорите сериозно, нали? Наистина ли сте били… недискретна? — Лицето му отново стана неразгадаемо.

— Недискретна? — Тя вдигна рамене, сякаш искаше да се защити, и се върна назад. — Аз не съм невинно агънце. Сигурно сте се питали защо ви се отдадох без никаква съпротива. Би трябвало да съм имунизирана срещу първото опиянение на страстта и срещу дръзкото отдаване, да съзнавам възможните последствия от попадането под властта на вашето очарование. — Тя се вкопчи благодарно в тези разкрасяващи истината думи и прогони вулгарните изрази, които идваха в устата й всеки път, когато речникът, овладян в училището за млади дами, се оказваше недостатъчен.

— Аз предполагах… е, вие знаете много добре какво предполагах.

— А сега? — попита Сара.

— Затова сега съм малко объркан, макар много да ми се иска да вярвам, че не сте устояли на неустоимото ми прелъстителско изкуство. — Думите отново прозвучаха небрежно, но погледът му беше мрачен.

Сара се усмихна тъжно.

— Ако беше така, щях да ви кажа. Но от опит знам, че едно такова приключение не може да навреди на и без това накърнената ми добродетел. Освен това, по-скоро практически погледнато, аз съм абсолютно сигурна, че дори продължителната… недискретност, както вие го наричате, няма да доведе дотам… че да забременея.

— Значи се боите, че дори самото ви присъствие ще навреди на невинните детски души. — Това не беше въпрос.

Сара претърси лицето му, но не откри никаква проява на чувство. Нито съчувствие, нито укор.

— Естествено. Първо, поради произхода си не съм подходяща за такава работа. И второ, ако някоя от майките открие…

— Никога ли не ви е хрумвало — прекъсна я Себастиян, — че майките с благороден произход съвсем не се отличават с благороден характер? След като изпълнят дълга си към семейството и го дарят със син, останалите им деца много често са от различни бащи. А пък официалните бащи на тези невинни деца, както ги нарекохте, се забавляват, както им харесва, в най-мръсни вертепи.

Сара упорито поклати глава.

— Мъжете правят, каквото искат — винаги е така. Затова е добре, че нямат нищо общо с възпитанието на децата. Защото само ще им навредят.

— Кой ви е внушил това? — попита смаяно Себастиян.

— Какво значение има? — отговори Сара и отново си представи възмутеното лице на мис Стеблър.

— Мръсотия и низост има във всички социални слоеве — заговори открито Себастиян. — Долните класи нямат монопол върху нея. Пороците на аристократите обаче са по-скъпи и тъй като аристокрацията задава правилата, нейните представители почти винаги се изплъзват от последствията.

— Ако има човек, който да го е изпитал на гърба си, това съм аз — отговори Сара и си представи мистър Дьо Линт. — Но колкото и покварена да е една майка, тя ще ме прогони, като разбере, че моралът ми не е по-добър от нейния. Важното е, че според рожденото си право тя е благородна дама, докато аз съм само уличница.

Себастиян поклати глава.

— Наистина ли вярвате в това, гълъбице? Че никога не можете да станете дама, защото не сте достатъчно добродетелна?

— Изобщо не искам да стана дама — обясни нетърпеливо Сара. — Искам само да не ме презират и да не ме гонят. — Случилото се през последните дни отново нахлу в съзнанието й, стегна гърлото й и очите й се напълниха със сълзи. — Не ме е грижа за обществената позиция, но тя ми е нужна. Какво би била жена като мен без нея? Човек, когото използват и захвърлят. Един мъж може да постигне успех със собствени сили, може да си създаде място в света с интелигентност и честолюбие. Докато жената се нуждае от добро име и обществени връзки. Без тях тя е нищо. А аз съм лишена и от двете. Единственото ми оръжие е обществената позиция. Аз искам място за себе си, Себастиян. Искам животът ми да има смисъл. Можете ли да ме разберете?

В главата му нахлуха горчиви спомени — дългите пропилени години без титла и занятие и още по-дългите години, когато вече имаше титла. Беше се отказал от всичко, което беше свещено за баща му, и старият инстинктивно го презираше. Той щеше винаги да е граф, но какво да прави едно бедно момиче без семейна среда и без пари, макар да е умно и да е посещавало добро училище? Съдбата на Сара беше определена още с раждането — също като неговата, — но беше много по-страшна, отколкото неговата би могла да бъде.

— Това ли е най-съкровеното ви желание? Да дадете смисъл на живота си? — попита меко той.

Сара вирна брадичка, бузите й пламнаха.

— Аз съм жена и не мога да упражнявам професия в тесния смисъл на думата, но искам да бъда някой… Да съм личност, на която хората да гледат с уважение. Цивилизована жена с широка култура — така си го представям. Жена, която има стойност. Жена с таланти и с бистър ум. Жена, която заслужава уважение. Искам да създавам красота. Мисис Рандъл от училището за млади дами се опитваше да ни втълпи, че трябва да овладеем всичко това, за да сме истински дами. Предполагам, че вие не го виждате така, но…

— Наистина ли красотата означава толкова много за вас? — попита Себастиян.

Погледът й обходи грозните стени с отлепящи се хартиени тапети.

— Думи нямам да ви опиша.

— Тогава, докато сте тук, превърнете красотата в своя мисия, Сара, а аз ще ви помагам, доколкото мога — обеща импулсивно Себастиян. — Обновете това палацо, направете го красиво. Мисля, че много скоро ще ви намеря и други занимания.

— Сериозно ли говорите? — Тя го погледна пронизващо, сякаш се съмняваше, че той си прави шеги за нейна сметка.

— Естествено — отговори Себастиян. Представата какъв живот се крие зад инстинктивното й недоверие беше ужасно болезнена.

В очите й светна предпазливо доверие.

— Благодаря, сър — отговори тя тихо. Вдигна ръце, привлече главата му към своята и го целуна с искреност, която му отне дъха.

Дълбоко в него, на мястото, което вече почти бе забравил, нещо възликува.

Себастиян не се появи на вечеря и Сара остана много разочарована. За да отклони вниманието си, тя огледа най-важните помещения и се разпореди какво трябва да се почисти, а после се оттегли в стаята си. Макар че Мария й приготви парфюмирана вана, изчетка косата й и освети помещението с няколко цветни свещи, той не се появи и през нощта. Сара бе обзета от паника: Себастиян сигурно е променил мнението си и още не разсъмване ще я изхвърли… а може би и посред нощ. Накрая умората я надви и тя заспа, увита в свежите, ухаещи на лавандула чаршафи.

На сутринта, когато се събуди, на масата бяха натрупани купища книги — романи, стихове, философски произведения. Сара скочи с радостен вик. Ала се развълнува истински едва когато видя трите еднакво подвързани тома, на които със златни букви беше написано: „Камъните на Венеция“ Прегърна ги и ги притисна до гърдите си. После отвори първия том. „За моята Сара“ — пишеше на първата страница и най-сетне тя повярва в съдбата си.