Кристина Дод
Съблазън (34)

Трийсет и четири

Вътре в съда Неса гледаше как Мак Макнот влиза, заобиколен от угодници — юристи, облечени в корпоративните униформи — тъмни костюми и бели ризи. Единственият начин да ги различи един от друг беше това, че Макнот се извисяваше над дребните червеи, които беше наел да изпълняват заповедите му. Явно този тип постигаше всичко, каквото пожелае.

Хубаво. Днес обаче щеше да бъде изненадан.

Той я откри с поглед. Закова очи неподвижно в нея.

Тя ги издържа секунда. Усмихна се студено. После се обърна напред.

Благодарение на Пати можеше да плати гаранцията.

Миналата нощ Пати беше показала на Неса документите, обясни й, че преди десет години, когато се беше нанесла в пансиона, лелите й се бяха съгласили да й позволят да инвестира техните скъпоценни спестявания. Пати беше взела парите и се бе погрижила сумата да нараства. В началото се опитала да покаже на лелите годишните извлечения, но те я потупали по ръката и й казали да не се тревожи.

— Като че ли мислеха, че съм ги изгубила или нещо такова — каза Пати дрезгаво. — Така че престанах да им показвам каквото и да било, а и те никога не попитаха. Помислих си: „Какво толкова? Ами че аз живея там. Когато им потрябват, ще им ги дам. Просто никога не съм смятала, че ще ограбят банка“.

— Нито пък аз — каза Неса, точно преди да попита що за работа е тази на Пати във фирмата.

После бяха започнали веднага да тренират.

Сега Мак седна от другата страна на пътеката.

Не й бе необходимо да гледа, за да го знае. Цялото внимание, целият горчив гняв в съдебната зала бе концентриран върху него.

А той се бе концентрирал върху нея.

Знаеше го, без да гледа. Можеше да усети мрачния му поглед.

Лелите й влязоха, изглеждаха отпочинали.

Бяха прекарали в собствена килия, отделно от пияниците и престъпниците, и очевидно всички в затвора се бяха постарали за тях да се грижат добре.

Съдията влезе.

Присъстващите се изправиха.

Съдията седна.

Присъстващите седнаха също.

Адвокатите заеха местата си.

Прокурорът доказа, че предвид дълго траялите серии от престъпления, които сестрите Дал са извършили и голямата сума взети пари, и злостните заплахи, отправени в деня преди извършването на обира, както и останалите невъзстановени пари, постановената гаранция трябва да бъде значителна.

Господин Калхаун, един от фамилията Калхаун, които бяха адвокати на семейство Дал в продължение на сто години, възрази, че сестрите Дал, обичани от целия град заради добрите им дела преди, по време и след урагана Катрина, са живели тук през целия си живот и не съществува никакъв риск да избягат.

Съдията се съгласи и определи гаранцията на сто долара.

Неса потисна една усмивка към явно обидените адвокати на янкито Мак. Ама те наистина ли си представяха, че могат да си правят тук каквото поискат, да си придават важност и да променят отношението на жителите на Ню Орлиънс към сестрите Дал?

Тя се изправи и отиде да прегърне пралелите си и да ги отведе вкъщи, но първо спря отстрани на редицата, където господин Макнот седеше с неподвижно каменно лице. После пусна в скута му една кутийка за бижута.

— Ето пръстена, който ми даде. — Усмихна се надменно във физиономията му. — Благодарение на Пати и на инвестициите, които е направила, ние можем да платим за освобождението на лелите ми.

Той се протегна толкова бързо, че тя не осъзна, докато не я хвана за ръката.

— Още не съм приключил с теб.

— Но аз приключих с теб. — Неса измъкна ръката си.

— Май не го разбираш. Не съм направила нищо лошо, с изключение на това, че обичам лелите си.

— Те са крадли. Всички го знаят.

— Никого не го е грижа дали са такива, или не са… освен теб. Всички в залата разбират, че са стари и безпомощни, че им липсват силни усещания, и че са искали да направят живота на някого по-добър, но не са имали парите, с които да го извършат. Всички в града — в Америка — ги защитават, защото са се опитвали, правейки собствени си живот по-добър, да подобрят живота и на други хора. — Говореше прекалено много, признавайки по този начин вината на лелите си, но какво значение имаше? Вчера те самите я бяха признали. — Не разбираш ли? Те са своеобразни Робин Худовци… а ти си шерифът на Нотингам, само че ти липсва дяволският чар на Алан Рикман. — Тя се дръпна рязко да се освободи… или може би той я пусна. Но тя залитна назад, блъсна се в пейката и се хвана, преди да падне на пода.

Той не помръдна, само гледаше със студено задоволство.

Хората наостриха слух. Хората гледаха. Не можеше да замахне и да го удари. Не че не искаше. Затова оправи ръкавите на сакото си.

— Имам юристите, имам парите, имам и властта. — Той изреди преимуществата си, сигурен в себе си повече, отколкото един истински мъж имаше правото да бъде. — Ако е необходимо, ще отнеса делото да се гледа в друг съдебен окръг, за да съм сигурен, че съдът ще е безпристрастен.

И щеше да го направи.

— Ти си отвратителна пъпка върху лицето на тази честна земя.

— В трезора каза друго.

Тя чу ахването на тълпата.

Негодникът беше пуснал в обръщение слуховете отново и този път щеше да е късметлийка, ако не цъфнеше в уводната статия на „Нешънъл Инкуайърър“, а лелите й — в „Признър Уийкли“.

Макнот се наведе напред, гласът му беше малко по-висок от шепот:

— Когато си готова да признаеш поражението си, ела и ще поговорим конкретно. И не ме карай да чакам прекалено дълго, Йонеса, защото колкото по-дълго чакам, толкова по-малко снизходителен ще бъда.

— Няма да дойда, дори лелите ми да бъдат осъдени на обесване. — Тя се наведе напред и го погледна право в очите. — Ще направя това, което жените от семейство Дал са правили в продължение на двеста години — ще си намеря един богат възрастен мъж с единия крак стъпил в гроба, а с другия — върху бананова кора. Ще взема парите му, ще задействам малко връзки и ще измъкна лелите си, след което ще убия негодника, който се опита да ги накара да платят.

Мак остана да гледа след нея с напрегнато лице… и с недвусмислен копнеж върху него. Произнесе с нисък, мрачен тон:

— Това е между теб и мен, и те предупреждавам: не смей да отиваш при никой друг мъж.

За първи път тя погледна през очите му и в душата му.

Мак Макнот беше безмилостен. Беше опасен. И нямаше да пусне онова, което смяташе, че е негово.

Сърцето й задумка в гърдите и отекна в ушите й.

Тя беше негова. Беше му се отдала и без значение колко силно се опитваше да се съпротивлява, все още го обичаше…

С трясък, който я накара да подскочи, вратите на съдебната зала се отвориха.

Разчорлен, с ужасен поглед, Рав Удланд влетя вътре и извика:

— Обран е клонът на банка „Премиер Сентрал“ на Клерборн авеню! Преследването на крадците продължава. — Той се ухили на Неса и размаха ръце триумфално във въздуха. — Госпожица Калиста и госпожица Хестия са невинни!